С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 14

Глава 13

Някога вярвах, че съм привързана към тази земя от гравитацията. Невидима сила, която е толкова голяма и мощна, че държи краката ми здраво стъпили на земята, без значение колко далеч от реалността се отдалечавам. Винаги се връщам на земята. Съществуването ми се управляваше от науката.
Тогава един красив мъж ми каза, че всичко в моя свят не може да се обясни с науката и логиката. Че има явления, които са толкова далеч отвъд моята сфера на разбиране, че могат да бъдат измерени само като едно нещо: магия. И аз разбрах, че гравитацията е толкова повърхностна, колкото и човешкият ми живот. Тя беше идея, пропита с разум, в свят без разум. Така че всъщност изобщо не бях обвързана с нея.
Придържала ме е много по-голяма сила, нещо толкова могъщо, че не мога да го задържа. Не мога да го контролирам. Мога само да го живея и да се моля да прояви милост.
Осъзнавам, че съм привързана от любовта.
Любов към семейството ми, към приятелите ми. Любов към човека, който все още се бори с желанието да ме убие. Който изпитва удоволствие да ме наранява с всяка смазваща душата кулминация.
Превърнала съм се в нелогично същество, нещо, което не може да се намери в учебниците или да се изучи в лаборатория. Аз съм магия. И съм управлявана от любов, която е толкова непостоянна и нестабилна, че съм принудена да ѝ отстъпя целия си контрол. Тя ми се подиграва. Тя ме наказва. Окачва спокойствие и щастие пред мен, за да ми ги отнеме, виейки от удоволствие от агонията ми. И все пак продължавам да се държа за нея, продължавам да поверявам съществуването си на това чудовище с надеждата, че то ще ме сметне за подходяща да го завладея завинаги. Защото без него нямам връзка с този живот. Нямам връзка, изкована с кръв и кости. Нямам причина да дишам, нямам причина да живея.
Любовта е моята слабост. Тя е мой враг. Тя е моят спасител.
За пореден път ме изпитва, за да види докъде може да ме тласне, докато не започна да се пречупвам. Джаред винаги е бил една от онези невидими нишки, които ме държаха вързана за човешкия ми живот. Бях принудена да прережа тези, които ме свързваха с Крис и Дона. Без Джаред колко ли още нишки ми остават? Колко още трябва да бъдат прекъснати, преди да отплувам в небитието? Колко дълго мога да продължавам, преди да поискам сама да прережа проклетите нишки?
Александър ме гледа как крача по пода, толкова неподвижен, че забравям, че е там. Той не говори, не диша. Дори не мига. Просто ме гледа, а разкаянието втвърдява ефирните му черти.
Би трябвало да го мразя. Би трябвало да го хвърля на Тъмния крал като акт на покаяние. Но дори и да си го мисля, знам, че никога няма да го направя. Не бих могла да се подложа на такова зло заради човек, чието единствено престъпление е любовта. Същият този демон беше откраднал хората, за които най-много се грижехме.
– Не би ли трябвало вече да се е върнал? – Промълвявам за двадесети път. Натискам повторното избиране, само за да получа същото автоматично съобщение. Съжаляваме. Линията, с която се опитвате да се свържете, е прекъсната…
Проклинам и отново пробвам мобилния на Дориан и, разбира се, той се пренасочва на гласова поща, съобщавайки ми, че пощенската му кутия е пълна.
– Майната му на това. Отивам там.
– Това е невъзможно, Габриела.
– Как е невъзможно? Успях да замразя теб и Дориан съвсем спокойно. Може би се уча бързо.
Александър поклаща глава.
– Без подходящо обучение можеш да бъдеш изгубена. Да се заклещиш между измеренията. Само умът ти би бил ключът към намирането ти, а това може да ни отнеме векове.
Издишам раздразнено.
– Добре. Ще извикам такси. Трябва да стигна до Джаред, със или без твоята помощ.
Той отново поклаща глава, което засилва гнева ми с още няколко градуса.
– Това също няма да е възможно. Не можеш да се довериш на никого. Особено на хората.
– Значи аз трябва да се скрия? Да се страхувам от света? Не съм ли аз Тъмната светлина? По-могъща от всеки друг, дори от Дориан? Дори от теб?
Погледът му се вледенява и аз го наблюдавам как се бори с мрака, който се промъква на повърхността.
– Смири се, дете. От когото се дава много, от него се изисква много. Не позволявай на гордостта да помрачи целта ти. Точно толкова просто, колкото си получила тези дарове от Божественото, те могат да бъдат откъснати.
Поклащам глава и отвръщам поглед, борейки се с разочарованите сълзи. Знам, че той е прав, и знам, че се държа като разглезено дете. Но не мога да си представя какво може да се случва в другия край на града. Дали Джаред е… мъртъв? Дали Дориан е закъснял? Или може да е имал нещо общо с това?
– Съжалявам, момиченце.
– За какво? За това, че не го спасих? За това, че имаш пръст в смъртта му? От тази мисъл ми се гади.
– Той е почтен човек, Габриела – отбелязва Александър, разчитайки смущението в стъклените ми очи. – Никога не би наранил някого, когото обичаш, и би го защитил така яростно, както защитава теб.
Поглеждам към баща си – последният ми жив роднина, биологичен или не.
– Наистина ли вярваш в това?
– Да. Доверих му живота си в продължение на почти един век. Без значение какви вражди могат да почиват между нас, не бих се поколебал да го направя отново. Войната те свързва по начин, който далеч надхвърля приятелството и емоционалната привързаност. Тя изгражда братя от непознати. Дориан Скотос може и да се е заблудил, преследвайки те, но намеренията му са били добри. И ако не го беше грижа за теб, сега нямаше да си тук. Бил съм свидетел как с голи ръце съсипва по-големи мъже, без да изпитва и капчица разкаяние. Наблюдавал е изгарянето на цели села без капка вина. Но с теб… той е различен. Той чувства. Успял е да задържи емоциите си повече от двеста години, само за да ги изчисти от душата му едно младо, красиво момиче. Представи си колко невероятно трудно трябва да е за него – да не може да сдържа чувствата си към самото същество, което е изпратен да убие. Разбирам тази вътрешна битка повече, отколкото би могла да предположиш.
Онемявам без думи, не само от думите му, но и от убедеността в гласа му. Вярвам му. И макар че може би не го познавам наистина, аз познавам Дориан. Познавам човека, когото срещнах преди година в онзи претъпкан клуб. И когато той притисна устните си към ръката ми, оставяйки след себе си следа от ледени тръпки, усетих как нещо се раздвижва в мен. Той не беше събудил звяра. Беше го припознал със своя собствен. Приемаше го. Показваше ми, че може да обича всяка сложна част от мен – дори частите, които не разбираше.
Не вярвам някога да е планирал да ме убие. Когато го срещнах, не изпитвах страх. Нямаше тиха аларма, която да избухва в главата ми, когато той беше наблизо. Бях въодушевена от присъствието му. Знаех, че е опасен на някакво ниво, но това само ме караше да го искам още повече. Ако се страхувах от нещо, то беше да го изгубя, за да се върна в посредствения си живот.
Успокоявайки се с осъзнаването си, заедно с яростното описание на Дориан от страна на Александър, отидох до дивана и потънах във възглавницата, освобождавайки света на объркването и разочарованието в тежка въздишка. Не поглеждам към Александър, но той знае, че го чакам да приеме поканата ми да се присъедини към мен. Когато той сяда в съседното кресло, го поглеждам с извинение в погледа си. Откакто е пристигнал, съм се държала като хлапачка. Този човек избяга от плен и живя в укритие двадесет и една години, подхранван от надеждата, че един ден ще можем да бъдем заедно. А през последните два дни едва ли сме имали възможност да проведем приличен разговор.
Искам да опозная баща си. Искам да знам за магьосника, който е предал расата си заради жена, която е бил програмиран да презира. Жена, която е бил обучен да убива. Какви тайни се крият зад тези ледено сини очи? Каква скрита болка крие той под това контролирано, стоическо лице?
– Можеш ли да ми кажеш… как? Откъде познаваш майка ми? Наталия?
Усмивката му трепва само при споменаването на името ѝ и аз си представям как лицето ѝ се проявява в съзнанието му.
– Тя беше смел воин, много обучен и хитър. Невероятна сила и бързина. От всички Тъмни ловци, тя беше най-почитана. Беше убила повече от моите хора, отколкото ми се иска да призная. – Той се ухили, сякаш мисълта, че красивата, дребна жена убива мъже, два пъти по-големи от нея, беше забавна. Но аз виждам, че той не само я е обичал – той я е уважавал. Възхищаваше се на уменията ѝ.
– Когато Дориан и аз получихме заповед да я преследваме, след като по-малките мъже се провалиха, бях развълнуван от шанса. Най-накрая истинска битка. Нещо, което да ме откъсне от монотонността на съществуването ми. Нещо, което да ме накара да се почувствам отново жив. Но това, което намерих вместо това, беше много повече. Бях… заинтригуван. От много десетилетия не се бях интересувал от нищо повече от убийство. Но се оказах любопитен към нея. Желаех само миг от нейното внимание.
Опитвам се да си представя деня в гората, за който майка ми пишеше в дневника си. Денят, в който за пръв път е видяла баща ми, кацнал на върха на едно дърво. Усещам, че и аз се усмихвам.
– Мислиш ли, че тя се е чувствала по същия начин? Мислиш ли, че е била заинтригувана?
– Отначало не – отговаря той с поклащане на глава. – Тя се отвращаваше от всичко, което Тъмнината представляваше. Ние не бяхме милостив народ. Избихме много от нейния вид през годините на борба. Можех да разбера враждебността ѝ – тя беше изпратена да ни унищожи. Това беше нейната цел. Въпреки това тя не беше лишена от състрадание. Може би е видяла колко много войната е изхабила желанието ми за живот. Може би е намерила чест в мен, когато не я разобличих онзи ден.
– Защо не го направи? Защо излъга, че не си я видял? – Аз съм на ръба на седалката си. Това е най-многото, което сме си говорили, откакто той пристигна. Има толкова много неща, които искам да знам за него, за майка ми, дори за Дориан. Той би могъл да отговори на всички въпроси, които съм таила през последните две десетилетия.
– Аз не знам. Но вярвам, че нещо по-голямо от нас двамата ни е попречило да се убием един друг онзи ден. Беше съдба – божествената воля. В противен случай Той не би ни пощадил.
– А какво ще кажеш за следващия път? Когато я нападна в засада в изоставения склад? Планира ли да я пощадиш и тогава?
Той свива рамене и това изглежда като чужд за него жест, сякаш не му е познато движението.
– Не знам какво съм си мислил, когато не успях да нанеса удар. Казах си, че съм се заблудил от Светлинната илюзия по време на първата ни среща. Не планирах да позволя това да се случи отново. В златните ѝ очи нямаше измама, докато я връзвахме от всички страни. Тя не се разплака и не показа и грам страх. Беше смела, горда и сияеща. Светлината ѝ беше по-ярка от всяка друга, която някога бях виждал.
Майка ми е била великолепна, ярка жена, дори в лицето на Смъртта. Уау. Какво наследство, с което да се съобразявам. Какво не бих дала, за да имам възможността да се уча от нея.
– Трябваше да я потърся – продължава Александър, потънал в разказа, който вероятно е преигравал отново и отново от деня, в който е бил откъснат от нея. – Трябваше да разбера защо бях толкова привлечен от нея. Тя ме подлудяваше, разсейваше ме от работата ми. Дориан беше подозрителен. Бяхме по-близки от братя, но той никога не ме беше виждал да се държа толкова безразсъдно и непредсказуемо. Знаех, че няма да го одобри, затова тръгнах да я търся сам. Естествено, ловците бяха номади, но моите способности за проследяване бяха по-добри. И когато я намерих, тя едва не ме уби.
– И ти я остави.
Той кимва веднъж.
– Да. Бях на нейна територия. Беше глупаво от моя страна, но не бях в състояние да мисля рационално от онзи ден в гората. Когато разбра, че няма да отвърна на удара, тя ме върза, но ме излекува.
– Тя те излекува? Значи Светлината може да лекува Мрака? За да имам шанс да помогна на хората, които обичам?
– Повече или по-малко. Магията ни е като положителен и отрицателен заряд. Ин и Ян. Ние сме противоположности във всяко едно отношение. За да ме излекува, тя трябваше да погълне отново своята енергия. След това ми даде жизнената си сила, за да мога да се възстановя.
– Но това не те ли… промени? – Това не го ли направи по-светъл?
– Не по начина, по който си мислиш. То създаде физическа връзка между нас. Слаба и временна, предвид малкото количество от себе си, което тя прехвърли върху мен, но аз я чувствах да живее в мен. И това само затвърди желанието ми да я опозная.
Отвръщам поглед от хипнотизиращите му очи, за да установя, че някак си съм се преместила по-близо до него и съм на самия край на дивана. Толкова бях погълната от разказа му, че не осъзнавах, че съм се преместила.
– Значи това е станало? Това е, което те накара…
Следващите ми думи са прекъснати от нечленоразделен писък, а ослепителна болка разсича гърба ми. Опитвам се да се протегна зад гърба си, убедена, че някой е взел нагорещено желязо за брандиране на кожата ми. Чувствам миризмата на собствената си горяща плът, която се разтапя чак до костите. Александър вече е върху мен и разкъсва ризата ми, докато аз се свличам на пода от болка, крещейки, плачейки, задушавайки се. Повръщам през хлипове, докато не съм прекалено слаба, за да се надигна.
– О, не – Александър се задъхва от ужас зад мен.
Това е последното нещо, което чувам, преди да изпадна в безсъзнание с лице надолу в собственото си повръщано.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!