Глава 17
Обхождам коридорите на огромното имение на Нико, с широко отворени от удивление очи. Красиво е. Наистина спиращо дъха. Известните творби на велики художници украсяват стените, неща, които би трябвало да се намират само в музей – експонати, затворени в защитно стъкло. Във всеки ъгъл има скулптури и изкусно изрисувани вази, които добавят цвят и живот. Възхитена съм от цялата красота, в която съм потопена, дотолкова, че се чувствам не на място. Не мога да си представя защо Нико някога би изоставил такъв невероятен дом.
Изтривам сълза, когато попадам на особено въздействаща творба, изобразяваща майка и дете. Дона би харесала тази къща. Тя щеше да се разхожда из тези стаи и да се вълнува от всяко екзотично цвете и старинна дреболия. Не мога да си представя, че някога би искала да си тръгне. Усмихвам се въпреки сълзите и болката, която стяга гърдите ми. Ако не беше тя, никога нямаше да мога да оценя подобна красота. Дори нямаше да знам как да я разпозная.
– Наслаждаваш се? – Дориан се усмихва, докато си проправям път към също толкова зашеметяващата кухня. Задната стена е изцяло от стъкло, което позволява на ярката светлина да прониква в и без това блестящо осветеното пространство.
– Това място е невероятно. Не съм очаквала, че брат ти ще има такава къща – отговарям аз и се плъзгам на място до мраморния плот.
Дориан е до печката и приготвя нещо, което ухае толкова невероятно, че стомахът ми се свива в отговор.
– Място като какво? – Пита той, нарязвайки пресни билки, за да ги добави към купа с хрупкави печени картофи. Откъде, по дяволите, е дошла цялата тази храна?
– Това… красиво и елегантно. Напълно очаквах нещо по-скоро като братска къща или елегантно, модерно ергенско жилище, изпълнено с джаджи и игри от стена до стена. По дяволите, търсех стълб за стриптийзьорки.
Дориан се усмихва и продължава да приготвя храната, като изстисква пресен лимон върху картофите, преди да разбие голяма купа с яйца.
– Би си помислила това, нали? И двамата сме възпитани да ценим изкуствата. И мисля, че гръцката възрожденска архитектура, която откриваме тук, му напомня за дома. Николай е много по-традиционен, отколкото човек би очаквал. Разбираемо е, че очакваш нещо по-… отклоняващо се.
Лицето ми пламва и аз свеждам поглед, изучавайки пътната карта от линии, гравирани върху мраморния плот.
– Дориан, за тази сутрин…
Вдигам поглед точно когато той вдига ръка и поклаща глава.
– Няма нужда от обяснение. Не можеш да контролираш сънищата си, знам това. Ти и Нико сте приятели. Нормално е да мислиш за хората, на които държиш, на подсъзнателно ниво.
Взирам се в него, зашеметена. Напълно очаквах различна, по-яростна реакция.
– Наистина?
– Наистина – кимва той. – Съгласихме се да спрем да се нараняваме един друг и искам да се опитам да преодолея тези нетрадиционни чувства на… съмнение и ревност. – Той се намръщва, сякаш дори признанието оставя кисел вкус в устата му. – А сега, ако нямаш нищо против, бих искал да нахраня моето момиче с храна.
Наблюдавам красивия си принц, докато се движи грациозно из кухнята.
– Твоето момиче? – Кикотя се. Нещо толкова делнично и обикновено изглежда комично, когато идва от Дориан.
– Опитвам се да съм в крак с времето. Не бих искал да се чувстваш сякаш си с древен артефакт – пошегува се той, като се обърна, за да ми намигне.
Когато приключва с готвенето, той ми поднася огромна чиния с пухкави бъркани яйца, бекон, хрупкави картофи и ръжен хляб с масло.
– Ами всички останали? – Питам, чудейки се как, по дяволите, той очаква двамата да изядем всичко това.
– Морган спи, Алекс е в библиотеката, а Нико отиде в града. Засега сме само ние.
Само ние. Боже, това звучи добре.
Дориан спазва думата си и ме храни с лъжица почти всяка хапка. А когато приключваме с късната закуска, той донася купа с пресни плодове и сметана.
– С теб ще бъда голяма като къща, нали знаеш? – Казвам, преди той да плъзне една ягода със сметана между устните ми.
– Дори това да беше възможно, нямаше да ми пука. Харесва ми да те храня. Харесва ми да се грижа за теб. Това е едно от нещата, които ми липсваха най-много, когато бяхме разделени. – Той слага останалото парче ягода в устата си и отхапва, а от устните му капе сок. Улавям нектара с пръст и бавно го изсмуквам, докато той ме гледа внимателно с изпитателни очи.
– Дори това да е възможно? – Питам, като грабвам парче пъпеш и му го предлагам. Дориан го смуче от пръстите ми, като оставя езика си да се плъзга по удължените ми нокти.
– Тялото ти ще си остане такова, каквото е. Ще бъдеш свободна от промени, болести, старост. Използването на магии ще изтощи човешката ти форма, обаче можеш да я попълниш с помощта на елементите. Или… – Той извърта глава, но не преди да видя съжалението в очите му.
– Или? – Питам, като го подканям да продължи.
Дориан ме поглежда с примирение.
– Дишането на друг ще задоволи малките нужди. Но убийството… то е като храна за нас. Когато отнемем душа, ние отнемаме и нейната магия. Това е като храна за Деня на благодарността в сравнение с лека закуска. И след като веднъж го направиш – след като сложиш край на един живот, като го вземеш в себе си, – е трудно да спреш да искаш отново това чувство. Онова усещане за пълно блаженство, което те изпълва и те поддържа.
– Затова трябва да се надяваме, че никога няма да и се наложи да се сблъсква с това – казва опасно дълбок глас откъм входа на кухнята.
Александър влиза в стаята с твърди, студени очи, вперени в Дориан, и мълчаливо го наставлява.
– Да тревожиш Габриела с приказки за пристрастяване едва ли е подходящо за такава млада душа. Трябва да я учим да контролира силите си, а не да ѝ даваме още едно нещо, за което да се тревожи.
Разтварям и затварям ръце пред себе си.
– Добре… научи ме. Има толкова много неща, които трябва да науча. Не искам да убивам никого, но трябва да защитя себе си и близките си.
– Знам – отбелязва Алекс и плъзга пред мен древна книга с кожена подвързия. – Но преди да стигнем до това, трябва да научиш с какво си имаш работа.
Докосвам нежно износената, кафява корица и тя изсвистява под пръстите ми.
– Какво е това? – Питам, като изтеглям ръката си назад. – И защо се опитва да ме изгори?
– Тя е хроника на историята на всички кралски Тъмни домове, като изброява специалните им дарби и функции в монархията. Тъй като е обвързано с Тъмна магия, а ти си наполовина Светъл, може да има неприятен ефект, когато го докоснеш.
Бавно притискам пръст към корицата още веднъж, поглъщайки жилото. Той е прав – неприятно е. Но аз отказвам да бъда победена от една проклета книга. Свивам се, но се държа здраво, плъзгайки ръката си по кожата. Ако в тази книга има ценна информация, която ще ни помогне – ще ми помогне – да победим Тъмните, тогава едно малко изгаряне няма да ме спре.
Преглеждам тънките, пожълтели страници, жадна за знания, попивам толкова, колкото умът ми може да обработи. Алекс и Дориан ме наблюдават внимателно, неподвижни като статуи. Може би се страхуват, че ще се натъкна на нещо, което ще ме накара да бягам и да крещя към хълмовете. Или може би се притесняват да не разбера истината за това колко дълбока е тяхната поквара.
– Значи Алгея е известна с това, че предизвиква чувства на изключителна болка, скръб и печал? – Питам, без да си правя труда да вдигна поглед от текста.
– Да – отговаря Алекс. – Те могат да манипулират тъмнината на траура, причинявайки огромно страдание както на ума, така и на тялото.
– Жертвите им ще бъдат толкова потиснати от скръб, че ще се удавят в сълзите си. Буквално се задушават от скръбта си – добавя Дориан, а в гласа му се долавя тържествена интонация.
Поглеждам към двамата, а на челото ми се изписва недоумяваща бръчка.
– Но те не винаги са били такива, нали? Родът им е създаден, след като Тъмните са били покварени. Като всички вас.
Дориан кимва.
– Правилно. Когато изгубихме благоволението на Божественото, всички Тъмни бяха лишени от праведните си имена и отхвърлени. Кралските особи избягаха в това, което сега е известно като Гърция, и след това създадоха осем касти. От тези родове се оформил нов ред, който породил по-тъмен, зъл вид магия.
– По това време Гърция почти била завладяна от Тъмните, което в човешките учебници се смята за Тъмните векове. Но както сочи вашата история, имало е векове на войни, което е довело до упадъка на Гръцката империя – добавя Алекс.
– Светлината и Тъмнината? – Питам, а в очите ми блести очарование.
– Да – отговаря той. – Божествените сили от много, много години насам са привличали хора да се бият в техните войни, за да създадат отвличане на вниманието. Светлината се е борила дълго и упорито, за да възстанови реда в този свят, и много души – безсмъртни и смъртни – са били загубени.
– Но почакайте – Римската империя победи, нали? – Питам, опитвайки се да си припомня урока по история в гимназията. Боже, трябваше да внимавам повече.
– Точно така – отговаря Алекс. – Въпреки че Светлината може би е успяла да си върне по-голямата част от Гърция и да спаси земята и народа ѝ от по-нататъшно унищожение, осемте семейства се придвижват в нелегалност, набират численост и се занимават с магии, които са забранени в този свят и извън него. Тяхната поквара шепнела в ушите на хората, подтиквайки ги да изследват незаконните си желания и стремежи. Виждаш ли, това е бил планът на Мрака през цялото време. Не да победят и да изпреварят Светлината и цялата и сила. Но да дебнат в сенките и да заразяват хората, като им влияят да вършат мръсната работа за тях.
Поколебах се, за да възприема всичко това. Уау. Кои други монументални събития в историята са били дело на Божествените сили? Какви други лъжи са били казвани на хората, само за да бъдат пешки в много по-голяма шахматна партия?
Главата ми се върти от въпроси и съм жадна за още много, поглеждам обратно към книгата, четейки страниците, посветени на дома Апате, владетелите на лъжата и измамата. Те били известни с това, че си правели трикове с ума, създавайки вредни илюзии на жертвите си, докато те не полудеят. Потръпвам, като си представям какво трябва да е усещането да нямаш контрол над съзнанието си. Да бъдеш изцяло във властта на такова дълбоко вкоренено зло.
Когато стигам до Мисос, който разпространява Тъмното семе на омразата, осъзнаването най-накрая се намества на мястото си.
– По дяволите… хората са били заразени с Тъмна магия. Ами ако… ами ако историята се повтаря? Ами ако някой се опитва да създаде отвличане на вниманието, което да подейства за предизвикване на масова истерия, само за да може да се придвижи към нова територия?
Дориан присвива очи и накланя глава на една страна.
– Абсолютно възможно е, но нищо подобно не се е случвало от много векове. Тъмните обичат да остават загадки, завинаги скрити в сенките. И защо биха дошли след нас?
Поклатих глава.
– Не нас. Мен. Аз трябваше да възстановя баланса между Светлината и Мрака. Този план беше в ход много преди да се издигна. А сега… сега просто преча.
– Мисля, че имаш нещо предвид, Габриела – казва сериозно Алекс. – С теб Ставрос би могъл бързо да унищожи опозицията, като използва силата ти, за да въоръжи хората. Без теб той би срещнал твърде голяма съпротива, дори от собствения си вид. Те може и да разполагат със сила и бройка, но не и с Божественото.
– Точно затова трябва да спрем най-скъпия татко, преди да се опита да убие всички, които Габс някога е познавала – обади се гладко гласче зад нас. Нико се появява на бял свят, изглеждайки както винаги елегантно и рязко облечен. Тъмните кръгове под очите му са напълно изчезнали, а кожата му е гладка и светла. Сигурно е отишъл в града, за да се възстанови. Споменът ме подтиска, но аз го преглъщам, оставяйки страха да надделее над дивите ми желания.
– Той се опитва да я сломи, да я накара да моли за милостта му. Ти си златното дете на Божественото. Ставрос знае, че всъщност не може да те убие директно, затова се опитва да унищожи духа ти. Залага на това, че ще се откажеш, щом не ти остане никой.
Да убие всички, които някога съм познавала?
Приятелите ми, това, което е останало от семейството ми… О, Боже мой. Никой не е в безопасност около мен. А дори и да има начин да защитя хората, които обичам, какво пречи на Ставрос да преследва невинни хора, за да привлече вниманието ми? По дяволите, той може да разруши цял квартал с едно щракване на пръстите си, ако поиска.
– Какво да правим? – Прошепвам, а очите ми са разширени от ужас.
Нико поглежда към другите магьосници около бара, отразявайки убийствените им изражения, преди да ми кимне твърдо.
– Първи ще го убием.
Назад към част 17 Напред към част 19
