Глава 18
Изучавам всяка страница от тази древна книга, докато очите ме заболят, надявайки се да усвоя колкото се може повече в опит да остана една крачка пред врага. Когато имам въпроси за Ойнос, Тъмната къща на виното, Дориан свива вежди.
– Престани и бъди сериозен – казвам, като го удрям по рамото. – Да, може и да съм пищна, но не убивам никого.
– Както казах, ти си привлечена от определени елементи. Ойнос е един от тях. Не, не убиваш никого, но помисли как се чувстваш, когато пиеш. Отначало се чувстваш добре. Безопасно. Но след това в теб се настанява по-тъмна емоция, която те кара да жадуваш за насилие и ярост. А сега си представяш тези чувства у хората с по-слаба воля. Представи си гласчетата, които шепнат в ушите им и им казват да изпият още едно питие, да се предпазят от вятъра, да се отдадат на параноята. Ето как действат ойносите. И не става дума само за вино. Това са всички наркотици и алкохол.
Поглеждам към чашата с вино, която Дориан ми наля, и я отблъсквам.
– Значи онази вечер в онзи клуб, Ария, когато уж се опитах да убия някакво момиче, всичко това е било дело на Ойнос?
Дориан поклаща глава.
– Ще откриеш, че някои елементи работят в съчетание с други. Огненият ти темперамент и жестоката ти природа се дължат на Полемос – твоята кръвна линия. Домът на Полемос е бил известен като търсач на война. Те изпитваха удоволствие от кръвопролитията и гнева. През целия си живот сте били дребнави и сприхави. Ето защо.
Той е прав – била съм такава. Горещият ми темперамент винаги е вземал връх над мен, което е довело до повече битки, отколкото мога да преброя. Всеки път, когато животът ми излизаше извън контрол, винаги се чувствах разгневена до степен на насилие. За щастие Крис видя този демон в мен и ме привлече към бокса, като ми помогна да канализирам гнева си, преди да си навлека сериозни неприятности. Така че, макар че все още виждах червено, знаех, че трябва да си го изкарвам на тежката торба, а не върху лицето на някоя примитивна жена.
Морган влиза в кухнята, напявайки мелодия от iPod-а си и успешно отвличайки вниманието ми от измъчения поток на съзнанието ми. Дориан се навежда, за да ме целуне по челото, и мърмори нещо, че ще говори с останалите и ще ни даде малко пространство.
– Това място е доста пикантно – отбелязва тя, потопила главата си в хладилника.
Затварям книгата и я отмествам настрани. Морган заема стола до мен и сваля слушалките си, като държи бутилка сок и ябълка.
– Да, така е. Предполагам, че твоята „красива теория“ е била доста точна.
Тя отваря бутилката и отпива глътка.
– Да. Красиво. И страховито. Наистина страховито.
– Защо казваш това?
Морган върти капачката на бутилката от сок между пръстите си и върху плота.
– Знаеш, че Алекс работи върху начин да притъпи зрението ми, за да не ме преследват постоянно призраци. И все пак… нещо в тази къща не е наред. Чувствам това безпокойство, сякаш нещо или някой се опитва да привлече вниманието ми.
Обръщам се към Морган, която отклонява погледа си към пластмасовата капачка на бутилката, отказвайки да срещне въпросителния ми поглед. Рефлексноно щраквам с китката си и капачката на бутилката замръзва настрани, напълно неподвижна, сякаш окачена на невидими нишки.
– Уау! Какво, по дяволите! – Възкликва тя и едва не се преобръща на стола си. Протягам ръка, за да я удържа, и в крайна сметка също замразявам седалката, като неподвижно балансирам на един крак.
– Съжалявам! – Казвам, протягайки ръка да я хвана, преди да се е преобърнала. И капачката на бутилката, и табуретката падат на мястото си едновременно.
Морган поклаща глава, преди от гърдите ѝ да се изтръгне кикот.
– Уау, Габс… ти си страхотна, нали?
Вдишвам облекчение и издишвам страха си, преди да свия рамене.
– Предполагам. Отначало се налага да свикнеш. Но е доста готино, когато не забравям да го контролирам.
Морган се придвижва напред, а в големите ѝ кафяви очи искри очарование.
– И така, през цялото това време не си знаела какво си? Никога не си усещала, че си нещо повече от човек?
Отново вдигам рамене и вземам капачката на бутилката.
– Искам да кажа, че винаги съм се чувствала не на място. Сякаш каквото и да правех, не се вписвах. Опитвах се да бъда нормална – честно казано, опитвах се да бъда щастлива от това, че съм посредствена. Но просто знаех, че нещо ми липсва.
Тя кимва замислено.
– И тогава срещна Дориан.
Вдигам поглед към нея, очите ми се присвиват от усмивка.
– И тогава срещнах Дориан.
– По дяволите. Чувала съм за срещи, които променят живота, но никога не е имало такива в моя.
Бузите ми пламват и отклонявам погледа си към ръцете си.
– Да. Той е доста специален.
– Доста специален? – Морган се прозява. – Горкото момче е горещо, адски фино и те обожава, Габс. Никога не съм виждала някой толкова… свързан… с друг човек. Сякаш усеща и вижда всичко през твоите очи и действа по съответния начин. Сякаш движи тялото си около твоето, за да те предпази от усещането за болка. – Тя поглежда към широките прозорци, които обрамчват буйна, зелена гора и малък водоем. – Сигурно е хубаво да се чувстваш по този начин – толкова обичан и ценен. Мислех, че някога съм имала нещо близко до това. Сега се съмнявам, че някога ще го почувствам отново.
В този момент се почувствах като най-големия задник на света. Бях загубила, но не бях единствената. Морган беше дълбоко наранена, независимо колко добра актриса беше. Когато се издигнах, аз откраднах нещо от нея. Нейната невинност, нейната жизненост. Откраднах живота ѝ. И макар да беше по невнимание, не мога да не се чувствам отговорна за това, че и отнех всякакъв шанс за истинско бъдеще, свободно от всички свръхестествени ужаси на нашия свят.
Аз направих това. Причиних това. Ако не бях избрала да бъда завинаги нерешителна, можех да я пощадя.
– Съжалявам – казвам, без да знам какво друго да предложа.
Тя поклаща глава.
– Както вече казах, Габс – не си виновна. Нямаше представа, че това ще се случи. И все още можеше да се окажа така. Знаеш ли, баща ми премина през същото. Може би просто това винаги е било в кръвта ми.
– Така е.
Когато чувам гласа му, по гръбначния ми стълб нахлуват тръпки. Бог. Не е правилно – знам, че е неправилно, но не мога да си помогна. И макар да се мразя за това, че се чувствам така, когато той е в мое присъствие, трябва да разбера защо… Защо ми прави това?
Нико влиза в стаята толкова грациозно, че дори не мога да разбера дали краката му докосват земята. Усмивката на лицето му е толкова дяволски съблазнителна, че дори на Морган ѝ се налага да извърне глава, за да скрие изчервяването си.
– Какво имаш предвид? – Питам, като виждам, че Морган е онемяла от присъствието му. Нико в пълния си блясък е трудно смилаем дори за най-силния човекоядец. Морган не може да се мери с чара му, дори и с това, че преди не по-малко от ден той се държеше като задник с нея.
– Това е в кръвта ѝ – отговаря той, като спира да застане срещу нас. – Поразрових се малко в семейната история на Морган. Винаги сме подозирали, че баба ѝ е дала живота си, за да я предпази от теб, Габс. Но какво, ако това заклинание не е било за защита? Ами ако е имало слухове за теб – пророчество, което се е промъкнало до по-ниските форми на магията? Което е говорело за момиче, което ще възроди мира между другоземците и хората?
Седя и нямам думи, не мога да настоявам за повече, но за щастие Нико продължава.
– Склонен съм да вярвам, че Морган не е била прокълната, а избрана. Избрана да стои до теб като съюзник, а не като жертва.
– Но откъде знаеш това? Защо някой би избрал това? Да бъде преследван от призраци всеки един проклет ден? Как това може да помогне? – Пита Морган, вдигайки ръце нагоре.
– Не знам – отговаря Нико и поклаща глава. – Не знам какво означава всичко това. Но има неща, които се случват – неща, които са се случили в миналото – които доказват, че това пророчество е в ход от години. Преди някоя от вас да се роди.
– Просто не го разбирам – прошепвам аз. – Кой би направил това с нея?
– Ние не бяхме единствените, които разчитаха на твоето възнесение – обяснява той. – Другите форми на магия – дори неестествените – имат свои собствени причини да искат ти да възстановиш мира между Тъмните и Светлите.
Поглеждам към Нико с любопитство.
– Това ли искаш?
Той задържа погледа ми дълги, напрегнати секунди, преди да отвърне поглед.
– Няма значение какво искам. Отдавна съм се научил да не желая неща.
Отново се чува тъжната интонация. Онази скрита скръб, която понякога надига грозната си глава в рамките на едно-единствено трепване на гласа му. Отварям уста, за да кажа нещо, което да ме утеши, но той бързо кимва към Морган.
– Морган, Алекс работи върху нещо, което да ти помогне да заспиш. Ще го откриеш в кабинета, където се занимава с Хари Потър. Тръгвай сега, любов.
И точно по този начин Нико се връща към лошите шеги и наглостта. И все пак няма да му позволя да се измъкне, като ме измами отново.
– Откъде знаеш всичко това? – Питам, веднага щом Морган се отдалечава от нас.
– Не знам – отговаря той и се обръща към вратата.
– Чакай. Знаеш нещо. Всъщност знаеш много повече, отколкото искаш другите да знаят. Например как успя да ме накараш да размразя Дориан и Алекс. Разкажи ми, Скотос. И не искам да чувам глупости, че не знаеш за какво говоря.
Той свежда глава и си поема дълбоко, раздразнено дъх, преди да се обърне, за да застане срещу мен.
– Добре. Но трябва да се закълнеш, че това ще остане между нас. – Той вдига ръка и прокарва пръст с кръгово движение, като описва стаята, за да скрие гласовете ни.
– Обещавам.
– Говоря сериозно, Габс. Да кажеш на някого, особено на Дориан, може да бъде опасно за всички ни.
– Кълна се, че няма да кажа нищо – казвам и вдигам три пръста. – Честна скаутска
– Никога не си била скаут – усмихва се той и поклаща глава.
– Но можех да бъда.
– Не. Щяха да те изхвърлят. Но ще призная, че да си те представя в този зелен костюм е адски съблазнително.
– Замълчи – отговарям аз и завъртам очи в знак шега. – Престани да се опитваш да ме разсейваш и се заеми с това. Сериозно, Нико, откъде знаеш всички тези неща? Това, което ми направи в „Броудмур“, не ми приличаше на Тъмна магия. Но го почувствах… тъмнотъмно. Сякаш беше грешно.
– Така е, защото е така – отговаря той с въздишка. – След… Амели… започнах да търся причина за смъртта ѝ. Защо трябваше да бъда принуден да се включа в живота ѝ само за да я убия? Сякаш е знаела, че това ще е съдбата ни. Това нямаше смисъл. Казах ти, че тя беше Лаво, една от най-могъщите вуду кръвни линии в света. След много… убеждаване… намерих човек, който искаше да ме научи. Трябваше да контролирам злото, което ми отне Амели, за да се уверя, че това никога повече няма да се повтори. В тайна прекарах години в изучаване на техните ритуали и обреди и дори се натъкнах на няколко техни легенди.
– Вуду? Тоест като това, с което се занимаваше бабата на Морган?
– Не – отговаря той с поклащане на главата. – Хаитянското вуду е различно от вудуто, което се среща по изцапаните с пикня улици на Ню Орлиънс. Но всички те имат обща нишка. Ти.
– Аз?
– Да, Габриела. Всички те са те чакали. Всички – от келтските уикани до курандеросите в Перу и Мо Фи в Тайланд. Всички те са чакали твоето възнесение.
Задушавам се в следващата си дума, устата ми изведнъж пресъхва.
– Защо?
– Не знам – свива рамене той. – Това е частта, която ме влудява. Това и…
– И? – По дяволите. Има още нещо? Какво може да е по-обезпокоително от това да научиш, че си част от някаква безумно пророчество, която се разпростира по цялото земно кълбо?
Нико поглежда надолу към ръцете си, свивайки кокалчетата на пръстите си.
– Всяко пророчество те представяше като своя форма на спасител – избраник, въплъщение както на доброто, така и на злото. И макар някои подробности да се губеха в превода, всички те обясняваха, че ще има такива, които ще застанат с теб и ще се борят. Човек, роден от древния фолклор…
– Морган! – Изтръпнах, приплъзвайки се до ръба на стола си.
– Човек, роден от слънцето. Ходещ през деня или такъв, който ходи в Светлината…
– Заклинател на светлината? – Намръщих се, недоумявайки. – Но… но аз не познавам никого от Светлината. – Умът ми се връща към служителката на летището – Анализ. Но това беше още в Колорадо Спрингс и дори не успях да говоря с нея. Възможно ли е тя по някакъв начин да играе роля във всичко това?
– Знам… Не съм сигурен как Светлината е замесена в това. Те бяха много ясни, че не искат да участват, що се отнася до теб. Изборът да се издигнеш така е причина за екзекуция според техните закони. А сега, когато си наполовина Тъмна, се съмнявам, че някой би се приближил доброволно на по-малко от десет стъпки от теб.
Не мога да помогна на убождането от болката, която думите му нанасят на крехкото ми его. Страхотно. Цяла една раса от скъпоценните творения на Божеството е решила да ме мрази само заради това, че дишам? Нищо не съм им направила, но подобните на тях просто не могат да спрат да се гаврят с мен. Първо убиват майка ми. След това Ксавие, макар и напълно психопатичен, беше адски близо до това да ме сполети същата съдба само преди няколко дни. А единствената заклинателка на светлината, която се опита да ми помогне, Солара, беше убита в опит да ме защити.
Майната ѝ на Светлината. Ако не беше споменът за майка ми, щях да ги отбягвам напълно, точно както те бяха постъпили с мен.
– Значи това е всичко? – Питам, а настроението ми се влошава. – Това е, което не можеш да разбереш? Как Светлината изобщо би искала да има нещо общо с мен?
– Не, Габс. Не е това. Това е…
– Просто ми кажи вече! – Казвам.
Нико си поема дъх, преди да се наведе напред върху лактите си, оставяйки само няколко сантиметра разстояние между нас.
– В пророчеството се говори само за двама, родени от мрака. Двама Тъмни. Не за трима.
– Какво?
– Направи си сметката, момиченце. Ние сме трима тук. Единият няма да застане до теб в битката. Което означава, че или ще те предаде, или ще срещне смъртта, преди да е дошло това време.
Имам само част от секундата, за да усвоя думите му, преди в ъгъла на окото ми да се появи сенчесто петно. Някой е тук. Нико също го вижда и в рамките на следващия ми дъх се разсейва в кълба сив дим, оставяйки ме само с прошепнатите му думи, които отекват в главата ми.
– Не говори за това. Никога. Без значение какво ще направи, за да те накара да се подчиниш.
Назад към част 18 Напред към част 20
