С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 31

Глава 30

– Всичко наред ли е?
Погледът му е изпълнен с любопитство и загриженост, а аз несъмнено изглеждам като елен в светлината на фаровете.
– О… хм… аз…
– Нещо не беше наред с храната ти? Чувстваш ли се добре?
Той бързо минава покрай мен в стаята ми, за да я провери, и аз усещам полъх на сапун и мъж, примесени с естествения му океански аромат. Черната му коса е все още влажна от скорошния душ, а той не носи нищо друго освен копринени долнище на пижама. Дори не мога да съм сигурна, че и под тях има нещо.
– Габс?
Едва когато очите ми са принудени да пътуват нагоре по тялото му, за да срещнат притеснения му поглед, осъзнавам, че съм изучавала коремната му преса. Боже, коремната му преса. Хората правят отливки на коремни мускули като неговите.
Преглъщам и облизвам устните си, а езика ми изведнъж е като шкурка.
– О, аз… просто исках да видя какво правиш.
– А? – Той се мръщи объркано. – Чух те да въздишаш. Звучеше… разочарована. Или разстроена. Сигурна ли си, че всичко е наред?
Проклет да е той и неговият супер слух. Усмихвам се и кимам с глава към нощното шкафче.
– Виното ми свърши, това е всичко. Имаш ли още?
Той изучава лицето ми известно време, търсейки… не знам. После се обръща към стаята си и само след секунди се появява с две мини бутилки „Каба“ и една „Уиски“.
– И какво ще гледаме? – Пита той и се настанява на леглото. Отварям малката бутилка и отпива глътка.
Хм, здравей? Нима не осъзнава, че е почти гол? И то на моето легло? Където спя?
Отварям бутилка вино и я изпивам. Може би ще ми трябва нещо по-силно, ако искам да изкарам тази нощ.
– Пурпурен дъжд – отговарям и отивам да се плъзна от другата страна на леглото.
– Пурпурен дъжд, а? Принс е… доста характерен. – Той ми намига, което кара очите ми да излязат от гнездата си.
– Не ми казвай, че е тъмен!
Нико свива рамене, а на устните му се появява ехидна усмивка.
– Ей, казах ти, че сме навсякъде. Хайде, погледни човека. Предполага се, че вече е на петдесет години, но не изглежда и ден над тридесетте. Наистина ли не можеш да го познаеш?
Като се замисля, Принс е доста голям природен изрод в областта на добрите гени. Морган ще бъде поразена!
– Но очите му… не са сини.
– Салонен трик. Онази вечер достатъчно лесно промених твоите.
– А кой друг е тъмен? Някой, когото познавам?
Нико извива устни настрани, сякаш се замисля.
– Хм… кой е на върха на класацията в момента?
– Бионсе, Кейти Пери, Фарел, Maroon 5. – The Fallen също, но вече знам каква е сделката с тях.
– Ето така.
Челюстта ми се удря в пода.
– Всички?
– Всички.
– Свята работа.
Нико се смее, преди да отпие още една глътка от бутилката си.
– Разбира се, не можеш да разправяш това из града. През 70-те и 80-те години на миналия век, когато хеви метълът беше в разгара си, нашите хора можеха да бъдат малко по-пищни и да си позволяват повече волности. Сега, когато папараците са на всеки ъгъл, трябва да запазим малко повече анонимност.
– Разбираемо. – Сядам развълнувано, като внимавам да поставя краката си така, че да не излагам на показ голите си женски части изпод халата. – Трябва да ми кажеш… какво става с филмовите звезди? В Холивуд трябва да има тонове Тъмни сили.
– О, да, разбира се. Кой е любимият ти?
– Еххх… Анджелина?
– Тъмна.
– Но какво ще кажеш за Брад Пит?
– Човек.
– И това е нормално? Като че ли баща ти го позволява?
– Не е нещо нечувано – свива рамене той. – Случва се. Само че не непременно за нас.
– Имаш предвид Тъмните кралски особи.
Нико кимва и изпива съдържанието на бутилката си. Виждам, че тази част от историята му го дразни.
– Мисля, че напълно можеш да се справиш с образа на рок звезда – казвам с надеждата да подобря настроението му и да го накарам да забрави какъвто и да е спомен, който все още го преследва.
– Защо казваш това?
– Хайде, забавляваш се по цял ден и цяла нощ. Можеш да си пиян и неприятен. Влизаш в неудобни караници на обществени места. По дяволите, ти си почти на половината път!
Нико се ухилва, а задачата кара мускулите на торса му да се стягат под апетитно загорялата кожа. Преструвам се, че и аз се смея, само за да прикрия откровеното си зяпане.
– Ей, искаш ли още? – Питам, скачайки от леглото към минибара. Да. Ще ми трябва нещо по-силно.
– Разбира се.
Вземам още една бутилка от ирландското уиски, което той пие, и една сладка, бебешка бутилка Patron. Това е напълно погрешно решение, тъй като текилата кара вътрешната ми курва да се разпилее, но хей, това е само малка бутилка. Какво може да се случи?
Скачам обратно на леглото, кикотейки се като идиот без видима причина. Подхвърлям на Нико питието му, което той отваря.
– Наздраве – казвам, като вдигам дребната бутилка с течен огън.
Нико се опитва да докосне бутилката ми, но спира.
– За какво вдигаме тост?
Отделям секунда, за да го обмисля, като прескачам всички лоши неща, които са се случили, и се съсредоточавам върху светлите моменти. Времената, които предизвикват мир. Малките победи, които ни дадоха надежда.
– За ново начало. – За мен. За него. За нас.
Нико нежно притиска бутилката си към моята.
– За ново начало.

***

Три патрона, пет уискита, четири бутилки червено вино и един отвратителен шот водка по-късно и сме пияни. Поне аз съм. Донякъде.
Искам да кажа, че съм пила доста, но честно казано се чувствам добре, ако не и малко топла и малко прекалено ентусиазирана. Нико ми разказва за един от бунтарските си етапи в началото на 1900 г. и аз се хващам за всяка дума, очарована от интерпретацията му на едно време, за което съм чела само в учебниците по история. Той говори с такова въодушевление, движи оживено ръцете си, докато описва модата, архитектурата, изкуството. Разказва ми за ордите от жени, които се качвали в леглото му нощем, което го довело до идеята да отвори най-почитания публичен дом в Ню Орлиънс.
– И момичетата всъщност бяха съгласни с това? Да продават телата си? – Питам, погълната от историята.
– Дали бяха съгласни? Имахме списък с чакащи, дълъг една миля, които искаха да работят там. Грижехме се за тях – давахме им живот, за който можеха само да мечтаят. И разбира се, имахме строг процес на подбор, който включваше строги здравни прегледи. Те живееха повече от комфортно за нещо, което биха правили безплатно.
Поклащам глава, а на устните ми се появява закачлива усмивка.
– Николай, сводникът. Моля те, кажи ми, че не си носил лилави костюми за свободното време и големи шапки с щампа на зебра.
– Само ако бяха съчетани с ботуши на платформа.
– Не! – Извиквам, като се гърча като хиена. – О, Боже, кажи ми, че имаш снимки!
Нико се смее заедно с мен, като избърсва сълзите от очите си.
– Не, не. Никакви лилави костюми. Може би оранжеви или небесносини. Но аз никога не съм носил лилаво.
Удрям го шеговито по голата му ръка, като ръката ми несъмнено поема по-голямата част от удара.
– Ой! Господи, ти от стомана ли си?
Нико вдига лукаво вежди.
– Може би отчасти.
Обръщам очи и се свличам върху купчина възглавници.
– Разбира се, разбира се. Кълна се, какво става с момчетата и тяхната мания по пениса? Всяко момче си мисли, че носи големи оръжия, но когато го получиш, той прилича по-скоро на джобен пистолет. „Пю пие!“
– Аз не съм обсебен. Просто съм честен – отбелязва Нико и се настанява обратно върху възглавниците от своята страна на леглото. Неговата. Страна. На… леглото. О, Боже, това вече нещо ли е?
– Честно за…?
– Имам голям пенис.
Почти се задавям със собствената си слюнка. По дяволите. Опитвам се да се овладея, опитвам се да измисля бърза реплика, но не мога да мисля над звуците от самодоволния смях на Нико. Можех да се справя и без тази част от информацията. Но сега, когато тя е там, плава във вселената, не мога да не мисля за нея.
– Какво, по дяволите… Ти току-що…? – Изпсувам, размахвайки ръце като риба на сухо.
– Ами, ти попита – свива рамене той.
Поклащам глава с надеждата, че това ще разсее всички бъдещи мисли за гордостта и радостта на Нико.
– Добре, имам нужда от питие след това.
Той вдига наполовина допита мини бутилка „Столи“.
– Мисля, че има още водка.
– О, по дяволите, не! – Измъквам се аз. – Предпочитам да пия течност за запалки.
Скачам от леглото и се запътвам към минибара, който изглежда доста жалко. Вземам едно малко „Дисароно“.
– Това ще свърши работа – мърморя, отвивам неудобния връх и не обръщам внимание. И, разбира се, епично удрям малкото си пръстче в количката за румсървис от по-рано.
– Мамка му! – Крещя, подскачайки наоколо. – Ебаси!
Нико мигновено се появява и ме хваща, преди да се препъна.
– Добре ли си?
– А, ебаси! Счупено е. Знам, че е счупено. Виси от крака ми, нали? Сигурно навсякъде се стича кръв.
– Да те сложим тук. – И без да се усети, Нико ме вдига, сякаш не тежа нищо, и ме отнася до леглото, като ме слага също толкова нежно, колкото и снощи.
– Добре, дай да погледна – казва той, като поставя крака ми в скута си за по-нататъшен оглед. Усещам хладните му пръсти върху пръста си, но не ме боли. Вместо това става студено, сякаш той си е направил мой личен пакет с лед.
– Как е? – Питам, гласът ми е трепорещ.
– Не е счупен. И не се стича кръв навсякъде. И съм щастлив да съобщя, че все още е безопасно прикрепен към крака ти. – Той свива устни, сякаш се опитва да не се засмее.
– Замълчи! – Възкликвам, което го изкарва в истерия. – Боли!
– Ауууу, ела тук – шегува се той. – Бедната, малка Тъмна светлина има ли буу-буу?
– Дрън-дрън. – Опитвам се да издърпам крака си, но той го държи прикован в скута си, като все още гали пръста ми със студен пръст. След няколко секунди се отпускам под докосването му и го оставям да направи магията си.
– Как се чувстваш сега? – Пита той, а хуморът е изчезнал от гласа му.
– Добре. – Осъзнавам ясно, че тонът ми е дрезгав.
Нико плъзга ръцете си към стъпалото на крака ми, като го масажира с перфектен натиск. Почти се разтапям точно там като купчина кал.
– А как е това?
– Толкова… добре.
Миг по-късно той размята глезена ми, а докосването му се разпростира до прасците ми, които все още са малко възпалени от снощните убийствени токчета и днешната тренировка. Рефлексно изстенах, усещайки как напрегнатите мускулни възли се отпускат.
– Все още ли си добре?
– Да. – В гласа ми има толкова много… нужда… Това ме плаши, но не го спирам.
Пръстите му галят пространството под коленете ми и предизвикват тръпки по гърба ми. Докосването му е леко, внимателно, сякаш знае, че това е чувствителна ерогенна зона за мен. Искам да се изправя и да седна, но в крайна сметка изкривявам гърба си. Преместването кара ръката на Нико да попадне от вътрешната страна на бедрото ми.
Поглеждам го.
Той ме поглежда.
Дори нямам възможност да спра времето и да го обмисля още секунда.
Той пълзи нагоре по тялото ми в същото време, в което аз се навеждам към него. Когато устните му покриват моите, съм зашеметена от мекотата им и нежността на целувката му. Нико, с целия си хаплив хумор и брутална честност, очаквам да е като да целуваш неукротима природна сила. Но той е толкова нежен, толкова внимателен. Сякаш е планирал начина, по който ще ме целуне. Сякаш е мислил за този момент дни наред и е пресъздавал сценария в главата си, докато е лежал буден през нощта. И все пак, докато целувката му е благоговейна, докосването му е властно. Пръстите му стискат гърба ми през хавлиената кърпа, а след това стискат косата ми. Сякаш всяка частица сдържаност, която практикува върху устните ми, се освобождава чрез ръцете му.
Придърпвам го върху себе си, докато той ме натиска в пухкавите възглавници. Поглъщам тежестта му, чувствам се толкова сигурна и защитена с тялото му, разположено върху моето. Краката ми се разтварят, за да го посрещнат на най-мекото място на земята, притискайки покритите му с коприна бедра. Целувката му дори не помръдва. Езикът му – сладък от алкохола и от него – продължава да се плъзга ритмично по моя, опитвайки устата ми. Изпива ме като опияняващ еликсир.
Ръцете ми се плъзгат нагоре-надолу по гладката кожа на гърба му, усещайки как мускулите се напрягат и разтягат под пръстите ми, докато той се опитва да се приближи. А аз го искам по-близо. Искам кожата му върху моята. Искам сърцето му да се удря в гърдите ми. Искам да вдишам дъха му и да изпия похотта му.
Искам този мъж. Искам Нико. И знам, че това ме прави болна, ужасна и отчаяна, но не ми пука.
Моята нужда се превръща в негова нужда и той разкъсва халата ми, разкривайки тежките ми гърди. Той се отдръпва само за да ги погледне, изучавайки голотата ми. И тъкмо когато започвам да се срамувам, той свежда глава и гладно взема в устата си втвърденото зърно, като гали с език чувствителната кожа. Хващам го за косата, дърпайки я с треперещи ръце. Не защото съм нервна или уплашена, а защото искам това твърде силно. Устата му, ръцете му, твърдата му дължина върху бедрото ми, напрягаща се през тънката коприна… Имах нужда от това. И изобщо не ми пука какво ме прави това. Дори не искам да мисля за това.
Горещият език на Нико се премества към другата ми гърда, смуче, избутва халата, за да осигури по-добър достъп на езика си. Аз стена, наслаждавайки се на усещането за удоволствие, нещо, което се беше превърнало в толкова далечен спомен. Той ме поглъща, отказвайки да остави някое парченце от настръхналата, нагорещена кожа недокоснато. И той е толкова добър… Нико е толкова, толкова добър. Сякаш вече е знаел. Вече знаеше за какво жадува тялото ми.
Чувствам как се засилва към крака ми, развълнувана от факта, че само крехък слой плат разделя члена му от моята същност. Колко лесно би било да го накарам да се пъхне в мен. Да го накарам да прогони демоните ми с всеки сантиметър. Бих крещяла името му, докато се разпадам срещу него. Щях да свърша толкова силно, че стените щяха да се разтресат от освобождаването ни.
Протегнах ръка между нас, като го взех в ръцете си, за да му покажа намеренията си. Той прави пауза, взирайки се в задъханото ми тяло, задавайки и отговаряйки на въпроси в главата си. Решава, като се отдръпва на колене, за да отприщи желанието си.
Той е красив. Боже, той е красив.
Устните ми зейват, оставям останалата част от халата да падне, предлагайки тялото си в замяна на неговото. Той ме поема, насочвайки атаката си, преди да нападне, смазвайки ме под гладна целувка. Чувствам го как пулсира, как чака, но имам нужда да почувствам повече. Трябва да се почувствам отново цяла. И може би… може би той може да го направи. Може би Нико може да бъде този, който да излекува това разбито сърце. Защото, ако тялото ми го желае толкова силно, може би и тази разбита част от мен ще го направи.
Той се отдръпва внезапно, все още надвесен над мен, но голите ни гърди вече не се докосват.
– Спри. Изчакай. Не можем да направим това.
Потръпвам от ужилването на отхвърлянето и от загубата на тялото му върху моето.
– Защо не?
Той затваря очи, сякаш се опитва да се пребори с гласовете в главата си.
– Повярвай ми, искам да го направя. По дяволите, искам.
– Тогава какво те спира? – Почти съм бездиханна, гърча се под него от нуждата да бъда докосната.
Той поклаща глава, челюстта му е стегната.
– Слушай, момиченце… Аз не съм Дориан и никога няма да бъда. Никога няма да мога да запълня празнотата, която той остави след себе си. Така че по-добре да си дяволски сигурна, че си съгласна с това. Ясно? Защото ще ме получиш. Само мен. А аз не мога да бъда някой, който не съм. Не мога да те направя отново цялостна. Не и като преди.
Поглеждам към тези кристално сини очи, усещайки лед във вените си.
– Предполагам, че мога да кажа същото за теб.
Той не отговаря. Дори не е нужно да прониквам в съзнанието му, за да знам кой глас в главата му говори най-силно.
Неудобството настъпва и ни остава да гледаме надолу към бъркотията, която сме направили. Той посяга да събере долните части на пижамата си в същия момент, в който аз грабвам халата си.
– Трябва да тръгвам – промълвява той, набързо ги облича и се обръща към вратата. Все още не може да ме погледне. Точно сега и аз не мога да погледна към себе си.
– Чакай – чувам се да казвам, протягайки ръка към него. Бързо отдръпвам ръката си назад, докосването ми се струва твърде интимно. – Моля те, просто… остани. Просто остани с мен, както направи миналата вечер. Аз просто… чувствам…
– Добре. – Изражението на лицето му е на примирение и може би малко облекчено. – Нека просто се наспим, става ли?
Кимвам, толкова шибано благодарна, че той изобщо може да издържи да бъде в една стая с мен. И двамата мълчаливо пропълзяваме под завивките, прогонвайки се на всяка от страните си. Обръщам се настрани от него и се чувствам като глупачка. Чувствам се така, сякаш току-що съм разрушила всичко.
Чувам го да си поема дълбоко дъх зад мен, преди да усетя как се премества. Ръката му се увива около кръста ми, придърпвайки гърба ми към гърдите си. Той ме притиска, защото знае, че имам нужда от това. Знае, че имам нужда от него, по какъвто и да е начин да го получа.
Неговият мек, равномерен дъх върху врата ми ме приспива и аз изпадам в цветен сън. Заобиколени сме от дървета, вода и слънчева светлина. Когато го поглеждам, той се усмихва. А аз плача, защото никога повече няма да разбера какво е това чувство.

Назад към част 30                                                                  Напред към част 32

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!