С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 34

Глава 33

Украсеният със злато коридор е чист и тих, не се вижда жива душа. Вкусвам въздуха, опитвайки се да доловя някакви признаци на живот. Нищо. Напълно безлюдно е. Нико обаче ни маха с ръка и бързо си проправяме път към друг коридор, почти безшумни. Макар че би било по-лесно просто да се пренесем до желаното от нас място, ходенето отнема енергия и би привлякло внимание. Все пак оставаме нащрек, готови да атакуваме, ако се наложи.
Спираме точно преди да заобиколим друг ъгъл, когато чуваме гласове, носещи се по свързващия коридор. Нико се обръща и ни дава знак, като ни казва, че покоите на Дориан са в тази посока. Планът е да заведем Ларс, Морган и мен при него, за да започне процесът на лечение, а след това Нико и Алекс набързо ще се отправят към затворническите килии, за да освободят Сайръс. Когато изразих притеснението си, че са само двама, Алекс ме погледна с пълна увереност, а на устните му се появи самодоволна усмивка.
– Аз съм воин, дете – обучен убиец. Кралската гвардия може и да е твърда, но не достатъчно твърда за мен.
След като гласовете утихват достатъчно далеч, че дори ушите ми да не могат да ги доловят, ние заобикаляме ъгъла.
И се блъскаме в стена от облечени в черно мускули и слънчеви очила.
Вампири. Най-малко осем от тях.
Само след половин секунда всички сме приклекнали в отбранителни позиции, с осветени ръце, подготвени за удар. Дори Морган е извадила кинжала „Полемос“, който ще бъде още по-ефективен върху настоящата ни компания, превръщайки ги в пепел само с убождане на острието.
Вампирите са неподвижни, дори не правят движение, за да атакуват. Застават рамо до рамо по цялата ширина на залата, сякаш предпазват нещо или някого. Когато чувам познатото дрънкане, знам точно какво крият.
– Това ли е начинът да посрещнеш домакина си? – Ставрос се провикна, докато вампирите се движеха в тандем, за да се съобразят с напредването му. Облечен е в среднощно син костюм на райета, много подобен на този, който носеше, когато го видях за първи път в онзи коридор на хранителния магазин. Изтръпвам при мисълта, че съзнателно е избрал този костюм само за мен, насилвайки този спомен в главата си.
Тъмният крал прокарва поглед по групата ни, лицето му е пасивно. Очите му обаче са остри и свити, докато ни разглежда. Знам какво си мисли. Той не може да повярва, че пророчеството се е сбъднало. Поглежда към сина му, той издава цъкащ звук и поклаща глава, сякаш предателството на сина му го обижда.
– Да се съберем в тронната зала – казва той и се обръща с гръб. Той е самонадеян шибаняк, като си мисли, че няма да посмеем да го ударим.
– Няма да го правим – отвръща Нико. – Просто ни дай Дориан и Сайръс и никой няма да пострада.
Ставрос спира, за да стрелне Нико с развеселен поглед.
– Това, което търсиш, е в тронната зала, момче. Ела и си го вземи, ако смееш. – После изчезва във високата стена на вампира.
– По дяволите – проклина Нико, докато наблюдаваме отдалечаващите им се гърбове. Студена енергия вибрира в цялото му тяло, а ирисите му са почти бели. Той не среща ужасения ми поглед, но знам, че прошепнатите му думи са за мен. – Обърни се назад. Отиди на безопасно място. Ако не си тръгнеш сега, няма да имаш друг шанс.
– Няма да те оставя – отговарям със също толкова тих тон и поклащам глава, за да може той да усети увереността в думите ми. – Няма да правиш това сам. Няма да те оставя.
– По дяволите, Габс. Поне веднъж ме послушай. Върви сега. Моля те. Вземи и останалите със себе си. Това беше грешка. Всичко беше грешка.
Животът ми никога не е бил картина на добър морал и добродетел. Правех грешки – много от тях. Но Нико не беше една от тях. Заставам до него целенасочено, с непоколебима вяра, готова да поема бремето му като свое.
Сякаш прочел мислите ми, Александър се приближава до Нико, плясвайки с ръка по рамото му.
– Оставаме заедно, братко. Няма да понесеш това сам. – И Морган, и Ларс кимат в унисон, без признаци на нежелание.
– Добре – отговаря Нико, а гласът му е слаб. Най-накрая тези празни, бледи очи срещат моите и започват да кипят от неназована емоция. Изражението му се смалява само за миг и устните му се разтварят, но той ги прехапва.
Посягам към ръката му, приплъзвайки дланта си към неговата в знак на извинение, на прошка. На любов.
– Добре.
Тронната зала е всичко, което подсказва името ѝ: показна, прекомерна и невероятно бездушна. Представям си как Дориан – моят Дориан – се е страхувал от това пространство, когато е пораснал, предвид отвращението му към всичко лъскаво и разточително. Или може би първоначално е харесвал подобни неща, а вкусовете му са се променили едва когато се е променил възгледът му за човечеството.
Ставрос седи на бляскав златен трон, а тъмният му костюм изглежда богато и царствено на фона на величествения фон. Делия седи до него, на не толкова голям, но също толкова величествен стол с висока облегалка. Погледът ѝ се спира първо на сина ѝ, а болката, отразена в него, е толкова ясна. Тя стиска подлакътника на седалката си до побеляване на кокалчетата, но не казва нищо, а стиска червените си сочни устни в мрачна линия. Устата ми пресъхва, докато я гледам, омагьосана от цялата ѝ красота. Чудя се как една жена, която на пръв поглед е толкова любяща към синовете си, може да бъде омъжена за някой толкова безчувствен и жесток.
– Нараняваш ме, момче – казва Ставрос след няколко минути, през които впива в нас омразния си поглед. – Моята собствена плът и кръв – моят син – предаде семейството си. Неговата раса. За какво? За една мерзост? Живо, дишащо престъпление срещу нашия вид? Да не говорим, че е беглец, човешка кучка и подлизурков паразит на Светлината? – Той засмуква въздух през сиснати зъби с неприязън, преди да свие устни в убийствена насмешка. – Поклони ми се. Всички вие! Поклонете ми се и ме молете за прошка. Молете за милост. И може би, само може би, ще направя смъртта ви бърза.
– Не. – Простата дума вибрира в гърдите на Нико с тежестта на хиляди паднали души и се отразява в цялата стая.
– Поклони се, ти, недостойна, предателска човешка частица! Отвращавам се, че кръвта ми тече във вените ти. Самото ти съществуване е язва за името на Скотос.
Делия помръдва, преди да протегне ръка и да докосне нежно ръката на съпруга си. Дори тя знае, че той е отишъл твърде далеч.
– Ставрос…
Тъмният крал се отдръпва от докосването ѝ и я прострелва със смъртоносен поглед, в който отеква насилие. Делия мигновено се свива обратно в стола си, страхът дрънчи в тежките скъпоценности около гърлото ѝ.
– Не – повтаря Нико, без никаква интонация в гласа си. В очите на Ставрос се чете чиста лудост, но по-младият мъж остава безучастен, стълб на сдържаност. И макар че той не се нуждае от демонстрацията на подкрепа, аз се протягам и хващам ръката му, показвайки му, че не е сам. Той никога, никога повече няма да бъде сам.
Ставрос издава подигравателен смях, звукът е по-суров от обичайния му дълбок баритон. Той сяда, като се обляга напред на ръба на седалката си.
– Мислиш, че можеш да ме предизвикаш? Мислиш, че хибридната уличница може да те спаси, момче? Тя е също толкова позорна, колкото и ти.
Чувам как Александър ръмжи до мен, а обещанието за отмъщение се разнася на заплашителни вълни от него. Протягам се и стискам ръката му, преди яростта да го накара да направи крачка напред. От другата му страна Морган се премества, правейки същото, а другата ѝ ръка все още здраво стиска Ларс. Изправяме се пред този мрачен гад като единен фронт. Ако бъдем убити днес, това ще бъде рамо до рамо, като един. Като семейство.
Преглъщайки огромната си тъга при мисълта, че моите близки губят живота си, аз вдигам глава високо и посрещам погледа на Ставрос.
– Стига с тези твои заплахи. Дайте ни това, за което сме дошли, и ще помислим дали да ви оставим живи.
Кралят отново се ухилва развеселено.
– Да ме оставите жив? И кой, по дяволите, мислиш, че ще изпълни тази заповед, ти ли, малоумна кучко?
В гласа ми няма и капка несигурност. Нито една.
– Ще го направя.
– Както и аз – добавя Нико, а гласът му се издига над презрителното веселие на Ставрос.
– И аз – заявява Александър, като тонът му също се врязва в презрението на краля.
– И аз – изрича Морган.
В този момент Ларс е точно зад нея.
– Да!
– Това ли е всичко? – Пита Ставрос забавно. – Петима дегенерирали нещастници? Ха!
– Е, не ни забравяйте – казва познат глас от сенките и се приближава до нас. В стаята се разнасят звучни въздишки и шепот, а лицето на Ставрос се променя от радост към чиста ярост.
Дени Нокс се появява на бял свят, заобиколен от няколко десетки паднали деца от всички видове, форми и размери. Той ми намига, докато аз се усмихвам на него и на развълнуваната тълпа от захвърлени, а благодарността ме залива с галони.
– Данеус Делеазо – изсумтява Ставрос, а от това, което прилича на блестящи бели кътници, капе явно презрение. Той е разярен, дотолкова, че тъмнината му се е появила. Той има лична вендета срещу съблазнителния бог на секса, превърнал се в рокер.
Дени драматично потапя глава и размахва ръка напред с размах.
– Моят крал – подиграва се той. След това вдига глава и хвърля на Делия Скотос толкова знойно око, че тя се задъхва на глас, свивайки се на мястото си. – Моята кралица.
Ставрос поглежда задъханите гърди и зачервените бузи на съпругата си и се ухилва, преди да удари жената в гърба, като почти я изхвърля от стола. Ужасени писъци и ръмжене се разнасят из цялата стая, а аз стискам ръката на Нико колкото мога по-силно. Той се тресе от ярост и само силата на гнева му кара стаята да се затопли.
– Наистина не трябваше да го правиш – предупреждава Дени, а гласът му е студен като вече хладната стая. Очите му остават вперени в кралицата, докато прислужниците ѝ се втурват към нея и ѝ помагат да я изведат от стаята. Нещо преминава през чертите му… съжаление. И любов.
– А? И защо? Защото си довел малките си приятели със себе си? – Ставрос се изправя на крака, но е достатъчно умен, за да не напредва отвъд сигурността на охраната си. – Ами, аз съм довел няколко свои приятели.
Той щраква с пръсти и редиците от вампири и обладани хора се изнизват навън, с безизразни изражения. Бездушни. След като и последната част от армията му се подрежда в редица, която почти изчерпва капацитета на помещението, един магьосник извежда фигура със сребърни вериги. Отначало дори не го разпознавам, лицето му е неузнаваемо от побоищата. Той е замаян, почти не може да се изправи и изглежда, че един от кътниците му е изтръгнат от устата му.
– Какво, по дяволите, сте му направили? – Нико изръмжава, като се гърчи при вида на братовчед си Сайръс.
– Не достатъчно – отвръща Ставрос. – И нищо подобно на това, което смятам да направя с онази дегенератска курва до теб.
– Ти си мъртъв – заявява Нико, а истината звучи кристално ясно в равния му глас. – Ти си мъртъв.
Ставрос съска, преди да притисне сина си със злобна усмивка.
– Първо ти.
Тъмният крал изчезва, но думите му вибрират в цялата стая, карайки всички да треперят от неизразен гняв. Знам какво означава този звук. Краят. Това е краят.
Следващите секунди изглеждат по-скоро като забавена последователност, отколкото като обикновени секунди, когато Ларс се завърта пред нас, а изражението му е диво.
– Сега! – Изкрещява той.
Нико вече е изчезнал от мен и се проявява до Сайръс, преди да изчезне с него в следващия удар на сърцето. Армията на Ставрос се впуска в действие, но не и преди тялото на Ларс да започне да се схваща там, където стои, докато ръцете му работят, за да задържат бързо нарастващото, ослепително кълбо светлина. Сякаш държи слънцето в дланите си, а светещото кълбо хвърля лъчиста слънчева светлина върху цялата стая. С рев той го изтласква към настъпващата, нападателна линия. Разнасят се писъци, когато кълбото се запалва по всички противникови вампири. Те се свличат на земята, след което се превръщат само в купчини болнава пепел. Въпреки това хората напредват, с насилие в плоските си очи, без да осъзнават какво правят. Към тях се присъединяват още врагове, които тичат в тронната зала с вдигнати в жажда за кръв ръце.
Подготвяме се за удар, когато нашата линия се блъска в тяхната в 5…4…3…2…
– Опитайте се да обездвижите хората! – Алекс изкрещя над гръмотевицата на битката. – Убийте останалите!
Инстинктът напълно управлява тялото ми, докато ритам, удрям и замразявам враговете ни със светкавична скорост. Те идват към мен на тълпи, всички искат да бъдат тези, които ще убият Тъмната светлина, а аз ги повалям по-бързо, отколкото могат да видят. Магията изсвистява във вените ми, когато се удрям в гърдите на един човек, замразявайки го там, където стои. Зад него един магьосник се опитва да се вкопчи в мен, но е твърде бавен и електрическите ръце достигат от върховете на пръстите ми и се увиват около врата му, стискайки го, докато не се превръща в безсъзнателна купчина на пода.
– Върви при Дориан! – Алекс се обажда откъм битките, точно когато още двама Тъмни падат жертва на безупречното му умение. – Бързайте! Ще ви настигна!
Светкавично се обръщам към Морган, докато тя реже и реже, владеейки острието на Полемос като шибан хирург. Ларс е зад гърба ѝ и обстрелва мофосите с огнени топки светлина.
– Хайде!
Те знаят плана и Морган се обръща, за да сграбчи Заклинателя, държейки се за него, докато се разтваряме само част от секундата преди един човек с меч почти да ни обезглави. Проявяваме се в коридора и започваме да спринтираме далеч от битката. Чувството за вина се свива в корема ми, мразя, че трябва да оставя битката и всички мои нови братя и сестри по оръжие, но трябва да се придържаме към плана.
– Къде е? – Морган ме пита, тичайки до мен. Спираме пред два дълги коридора, докато се опитвам да си спомня картата, която Нико ни начерта. Била съм в покоите на Дориан само веднъж и всяка врата изглежда по един и същи начин. По дяволите. Дали не сме се объркали при бягството си?
Тръгвам наляво, молейки се, че съм избрала правилния път.
– Тук долу!
Тръгваме надолу няколко метра, преди самите стени около нас да се променят и да се превърнат в нещо друго. Когато се опитваме да се обърнем и да се върнем двойно, сме хванати в капан между вратите в противоположните краища. Светая светих, това се пише. Проклетите коридори са изписани така, че не можем да намерим пътя си.
Опитвам се да ги взривя с електрическа заря, но стените само се усукват и изкривяват, преди да щракнат обратно на мястото си като гумиран мираж. Трябва да изберем врата и колкото повече време прекарваме в опити да решим коя, толкова повече време губим в търсене на Дориан. Затаила дъх, избирам вратата в самия край. Подозирам, че дестинацията ще е една и съща, независимо кой вход ще изберем.
Намираме се в прословутия салон, който е напълно реставриран от последния път, когато бях тук. Но не ми пука за декорацията. Ставрос е тук. И в момента той държи безсъзнателния Нико, увиснал във въздуха, напълно обездвижен. Той е жестоко пребит, но ако се съди по разкъсаните дрехи и окървавеното лице на Ставрос, Нико се е борил адски здраво. Под него е Сайръс, който не е нищо повече от смачкана, окървавена купчина в ъгъла. О, не.
– Пусни го! – Ядосвам се и хвърлям вълна от пращяща магия към Ставрос. Той я отклонява, връщайки я в моята посока. Ларс поваля Морган на земята, а аз се измъквам от пътя ѝ точно преди да ни повали.
– Много ми е приятно да се присъединиш към нас, Габриела. – Начинът, по който изрича името ми, го кара да звучи като проклятие. Той се усмихва, заобикаляйки ме като хищник, докато аз се привеждам в клек. Ларс се опитва да се намеси, но Ставрос веднага затваря него и Морган в невидима килия. Оставаме само аз и той. Точно както той е искал през цялото време.
– Можеше да бъдеш страхотна. Легенда. Но сега не си нищо друго освен жалко разхищение на сила – подиграва се той, преследвайки ме, опитвайки се да търси дупка в защитата ми. Предвиждам всяко движение, острите ми очи са приковани към всичко – от модела на стъпките му до бързото пулсиране на ноздрите му.
– Рак за нашата раса! Нищо повече от малка, незаконна грешка на Божествения – продължава той. – Ти си мръсна, малка курва. Точно като майка ти!
Знам какво прави – опитва се да влезе в главата ми. Мисли си, че ако успее да си проправи път към емоциите ми, ще може да ме хване неподготвена. Помисли пак, маймуно. Дори не чувам думите му. Съсредоточавам се само върху това какво ще е усещането, когато окървавената му плът се плъзне между пръстите ми, докато откъсвам главата му.
– Знаеш, че Дориан никога не те е обичал, нали? Слуховете за неговото проклятие – онова, което го е принудило да те обича. Всичко е вярно. Така че дори да успееш да обърнеш заклинанието, той пак ще те презира. Той все още ще се отвращава от самото ти присъствие. Също като така нареченото ти семейство и приятели. Те вероятно нямат търпение да се отърват от теб в живота си. Между другото, как е Крис? Наслаждава ли се на Хаваите? Или Джаред? Винаги съм искал да посетя Нотр Дам.
Заплахата в думите му ме проряза като пламтящ горещ нож и аз изтръгнах гнева си. Малката пукнатина в емоциите ми е всичко, от което Ставрос се нуждае, и в следващия миг ръката му е около врата ми, а аз съм притисната към стената, краката ми висят от земята.
– Казах ти, малка кучко – изсумтява той, а устата му е на милиметри от моята. Кървава слюнка се втурва в очите ми, жилеща като отрова. – Присъедини се към Тъмните или умри. Избрала си и си избрала погрешно, така че сега ето ти награда.
Хватката му се затяга и независимо колко силно се боря и ритам, той не се отпуска. Просто продължава да стиска по-силно, а очите му стават все по-бледи. Чувам приглушените писъци на Морган и Ларс, но гласовете им стават все по-слаби в ушите ми. Петна замъгляват погледа ми, но не мога да ги отмия. Вместо това виждам плажа, кристално сини вълни, които се разбиват в белите пясъци. Усещам миризмата на сол от топлия бриз. Усещам слънчевата светлина върху лицето си.
Това е краят.
Мокър, бълбукащ звук се врязва в крясъка на чайките горе и ме връща обратно в салона. Обратно към моята смърт. Ръката на Ставрос все още е увита около врата ми, все още изстисква живота от мен. Но има кръв, тъмночервена кръв, която бързо се разширява в кръг върху тъмния плат. И острият като бръснач връх на копието в гръдната ми кост.

Назад към част 33                                                                 Напред към част 35

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!