Глава 7
– Артур! – Казах с широка усмивка, поздравявайки възрастния инквизитор на прага. – Отдавна не сме се виждали! Как си?
– На служба съм, Вайълет – промърмори той с досада, стискайки папката под мишницата си.
– А без работа не идваш при мен – усмихнах се в отговор, слагайки ръце на гърдите си. – Е, разкажи ми кой и какво е написал за мен.
Мъжът извади листа от папката и ги размаха пред носа ми.
– Тук има цяла купчина оплаквания срещу теб, Вайълет. И това е само за днес.
-Невероятно, станах изключително популярна – казах с усмивка, без да се плаша.
– Не е смешно. Днес надмина себе си – отвърна с досада инквизитора, на когото явно не му хареса реакцията ми.
– Благодаря, стараех се.
– Мяу!
Лютиче се появи до мен и започна да се трие в крака ми, без да откъсва поглед от Кинсли.
– Махни котарака.
– Какво не ти харесва в Лютиче?
– Имам оплаквания и към твоя Луцифер.
– Мяу?
– „Хванаха ни, адвокати“.
– „Махай се оттук! А ти сам каза, че си заличил следите, няма да те хванат, няма да докажат. Знаех си!“
– Давай поред. Какво са ми написали честните и законопослушни съседи? – Казах аз на глас, леко отблъсквайки котарака обратно в къщата. Докато не се озовах под ударите.
– Десет жалби за недостойно поведение и използване на любовна магия…
– Тя е забранена – прекъснах го.
– Аз ли не знам!
– И не аз го целувах! – Изтъкнах следващия аргумент.
– И това също ми е известно.
– Тогава защо ме обвиниха? Къде е справедливостта, Артур?
– Не ми говори за справедливост. Отдавна спрях да вярвам в нея. От около три години. Но да се върнем към случая. Тук има и опит за причиняване на тежка телесна повреда. Сюзан искаше да те обвини в опит за убийство. С мъка я убедих да не го прави.
Ето я, кучката. Не пропусна случая!
– Благодаря, разбира се, но, Артур, не на мен трябваше да донесеш това заявление.
– Цветето беше твое.
– Информацията ти е неточна.
– Вайълет!
О, още малко и ще получи инфаркт. И тогава ще ми изпратят нов инквизитор, а аз толкова съм свикнала с този.
– Артур, защо да лъжа. Точно минута преди този инцидент, в присъствието на много свидетели, цветето беше подарен на Рой Ертан. Така че формално той е собственика на Злото, и Ертан сега отговаря за неговите изцепки.
– Злото? Само ти можеш да наречеш растението така.
– Така се получи. Слушай, защо се държим като непознати? Влез в къщата, ще ти направя чай. Любимия ти.
– Лимонов? – С надежда се поинтересува мъжът.
– Лимонов. Имам и кифлички с канела – продължих да го изкушавам.
Кинсли бързо се огледа и с тежък въздишка каза:
– Умееш да убеждаваш, Вайълет.
– Влизай – засмях се аз и го пуснах в къщата. – На улицата е влажно, хладно и съвсем не е уютно. А при мен е топло и слънчево. Ще седнем, ще пием чай, ще си поговорим. Не сме се запознали вчера.
Затворих вратата след мъжа и бързо се обърнах, наблюдавайки как той влезе в стаята и се настани като домакин в креслото до камината. В края на краищата, не за първи път пием чай заедно. Вътрешно се зарадвах, че реших да я разпаля за вечерта. Към това допринесе не само промяната на времето – небето се заоблачи, влажността се повиши и задуха силен вятър, който сега жалостиво виеше в комина, – но и настроението ми не беше от най-радостните. Но сега то започна да се подобрява. Харесвах Артур, въпреки постоянното му мърморене и силното му желание да ме изгони колкото се може по-далеч от своя участък. Той беше искрен и мил. И със сигурност не ми правеше зло. Такъв инквизитор от старата школа. През цялото това време ние старателно играехме ролите си, изразявайки недоволство и намръщвайки се, когато се срещахме, а когато оставахме насаме, пиехме чай с кифлички и просто си говорехме. Оказа се, че е толкова хубаво да си поговориш с някого.
– Сега ще донеса чай и кифлички. Искаш ли още нещо? – Попитах го.
– Не, благодаря.
– „Защо, по дяволите, го покани в къщата? Колко пъти ти казах, че не трябва да пиеш чай с инквизитора! Това е неестествено!“ – Изръмжа Лютичето, качвайки се на най-горното стъпало на стълбата.
– „Остави ме на мира!“
– „Нямаш никакъв инстинкт за самосъхранение!“
– „Кой го казва!“
Бързо се затичах към кухнята и се върнах с поднос, на който бяха подредени чайник, две чаши с чинийки и кошница с ароматни кифлички.
– Ето ме и мен.
Сложих подноса на малката тоалетна масичка до креслата, седнах на свободното място и налях ароматен чай в чашите.
– Знаеш ли, сякаш те чаках. Запарих чай, кифличките се опекоха точно навреме.
– Просто съвестта ти се е пробудила – отвърна инквизитора, като взе чашата с чай от мен. – Знаеше, че ще дойда след днес, затова се постара.
– О, Артур, каква съвест може да има вещица, – засмях се аз.
– Малка. Но вредна.
– Точно като мен. Хапвай, – казах аз, като му подадох кошницата с лакомства.
– Как ти се получава така? – Попита Артур, отхапвайки парче от сладката кифличка. – Купих си кутия от теб, а Игрид пече кифлички, които не са по-лоши, но все пак не са същите. Вкусни са, но не са същите.
– Надявам се, че не си ѝ казал за това?
– Приличам ли на самоубиец? Не, разбира се, – отговори мъжа, като ме погледна страшно.
– Точно така. Не ми липсва още една дама, която да мечтае за моето студено тяло. А като се има предвид, че съпругата на инквизитора има средства и знания, тогава със сигурност няма да оцелея.
– Да, това определено няма да ти донесе популярност.
– Вече нищо не може да ми донесе – измърморих аз.
Артур отпи още една глътка и каза:
– Ти си умно момиче, Вайълет.
– Но?.. – Попитах аз разбиращо, гледайки го над чашата.
– Защо започна тази игра с Ертан?
– Аз не съм я започнала. Той сам се забърка.
Звучеше малко двусмислено.
– Вайълет!
– Кажи ми: Кой нормален инквизитор би се заселил на две крачки от вещица? Ти би ли се заселил?
Мъжът почти се задави, като си представи такава картина.
– С цялото ми уважение към теб, Вайълет, но предпочитам да се сприятелявам с теб от разстояние – призна той честно.
Все пак се разсмях, като едва не разлях чая върху роклята си.
– И аз съм на същото мнение. Той е просто извратен. И сам се нахвърли да ме целува. Аз, разбира се, съм вещица, но не съм глупава, за да се нахвърлям на инквизитор. Знам границите. И изобщо, знаеш ли, никога не съм се интересувала, но какво ще се случи с инквизитор за връзката му с вещица?
– Конкретно на този инквизитор? Нищо.
Сега почти се задавих.
– Сериозно? Тоест, нищо няма да му се случи? Порицание, забележка, публично бичуване?
Изглежда, че някой води с резултат три на едно! Всичките ми надежди сега се разпаднаха на прах. Как така?! Защо той отново излезе победител?
– Нищо.
Поставих чашата на подноса и тихо попитах:
– Кой е той?
– Само не ми казвай, че не си чела биографията му.
– Няма да кажа. Но тогава какво прави тук с такива данни? И защо всичко му се разминава?
– Заповед на началството. Моят съвет към теб, Вайълет: Напусни този град.
– Три години ми даваш този съвет – отбелязах съвсем спокойно. – Но ми харесва тук. Мил, уютен град. Вещица съм само аз. Съседите са… Мили.
– С постоянните си оплаквания.
– Сам знаеш колко им харесва, макар че никой никога не го признава. Без мен щяха да закърнеят тук, като се прекарват един друг. А тук в околността се появи вещица и живота веднага закипя. Дори е забавно. Те са толкова мили, когато правят пакости. Или мислят, че правят пакости. Няма агресия и истинска злоба.
– Да, само че работата ми се увеличи три пъти.
– Полезно е да се раздвижиш малко.
Артур се намръщи и добави:
– Не знам защо Ертан се е озовал тук, и мен ме дразни. Но той не смята да си тръгва оттук в близко бъдеще.
Радвам се, няма какво да кажа.
– Можеш ли да ми кажеш нещо оптимистично?
– Твоите кифлички са все още най-добрите – каза мъжа, като взе още една.
– Не казвай на жена си – напомних му аз. – Какво ще правиш с молбите?
– Както винаги. Бях тук, разговарях, ти остана впечатлена. Между другото, кога ще се заемеш с котарака? – Изведнъж попита инквизитора.
– Мяу?
– „Е, гадост!“
– И в какво обвиняват моето пухкаво създание? – Попитах аз, поглеждайки към стълбите, където котката продължаваше да седи.
– Той е разграбил килера на Стюард.
– Мяу! – „Няма да го докажат!“
– Защо реши, че е Лютиче? – Продължих да разпитвам.
Все пак неотдавна някой твърдеше, че той е уловил всичко.