ГЛАВА 18
* ЕМА *
Картър се върна сутринта, но не я беше намерил. На следващия ден резултатът беше същият. И на третия ден също, на четвъртият, Петият. Дните отлитаха, мина седмица, след това втора. Резултата бе все същият, нищо, те не намериха Андреа.
През следващите няколко седмици живеехме като в алтернатива реалност. Нямаше приятели, с които да прекарваме времето си. Без винени вечери, без вечерите ни за стрелба, без клубните ни вечери. Нямаше ги дори папараците дебнещи ни на всеки ъгъл, търсейки сензацията. Никой не знаеше къде сме, дори охранители нямаше, всички които бяхме останали се защитавахме взаимно. Картър продължи да търси Андреа и колкото по-дълго продължаваше всичко това, толкова повече положението ставаше без надеждно.
Питър и Дрейк работеха усилено за да събират информация, следваха като призраци хората на Бартел, където и да отидеха. Разучиха и издириха всички, които работиха за тях. Освен това разбраха всичките им графици за всеки ден от седмицата. Когато се връщаха, те бяха посрещани от Картър и Майкъл. Понякога аз също присъствах на техните срещи, но повечето пъти не участвах, защото не можех да понеса лошите новини. Никога не сме вярвали, че ще стигнат толкова близо. След срещите им, Картър почти винаги излизаше, за да провери следите. Най често ходеше сам, понякога вземаше Майкъл със себе си, но всеки път като се връщаше, беше целият в кръв. Но от нея нямаше ни вест, ни кост.
Прибирайки се у дома, понякога посред нощ или сутринта рано, той разкъсваше дрехите, минаваше покрай мен и влизаше безмълвно в банята. И прекарваше много време под душа. В началото влизах с него, той дълго стоеше със затворени очи под водните струи, докато се отмиеше и последната капка кръвта. През цялото това време тялото ми и най вече ръцете му трепереха, дори като го миех аз опитвайки се по някакъв начин да го освободя поне от част от психическият товар който бе поел.
Но след известно време реших че може би е по добре да го оставям сам със себе си. Може би в този момент искаше да не бъде притесняван от никого, но не можеше да ми го каже. Явно той си спомняше всичко, което беше направил, и когато водата течеше върху него, по някакъв начин сякаш отмиваше и това което бе направил.
Докато той взимаше душ, аз събирах дрехите му и ги перях. Картър така и никога не говореше за това, освен няколко сутрини, когато спомена, че бил изчистил поредната територия, контролирана от семейство Бартел. Това бе всичко, никой не го попита никога и нищо повече, но всички знаехме.
Хладнокръвният убиец се бе завърнал.
Картър ги избиваше и го правеше сам. Само можех да предполагам, че ако е твърде опасно и на някои места му трябваше подкрепление, той вземаше Майкъл със себе си.
В кухнята по телевизорът вървеше новинарски канал, когато снимката на сестра ми се появи на екрана и бе обявена за издирване, всички седнахме в този момент на закуска. По това време Картър тъкмо се беше върнал от среднощният си лов, Дрейк правеше печени филийки на тостера, Майкъл правеше кафе, Питър преглеждаше сутрешната преса, а аз изпържих яйца.
„– Извънредни новини. Андреа Нейтанс, дъщеря на известния предприемач Едуард Нейтанс и съпругата му Черис, я обявиха за изчезнала. Полицията, не отдавна, публикува изявление, че за последно е била видяна в Ню Йорк, където тя отишла във връзка с издирването на отдавна изгубената си сестра. Андреа Нейтанс е на двадесет и шест години, стройно момиче, с кестенява коса и кафяви очи. Тя е известен състезател маратонец. Когато ни предоставят повече информация, ще ви уведомим своевременно.“
Водещият на програмата се обърна към своя събеседник и те започнаха да разговарят за сестра ми.
Дайте повече информация? Дали полицията знаеше нещо повече? И ако имат, дали ще я споделят с публиката? Кога и къде е била видяна за последно? – Те продължиха да обсъждат Андреа, но нямаше за момента повече информация от това, което вече бяха споделили.
Тогава се появиха още нейни снимки. На първата, беше сама, усмихваше се на камерата, а ръката ѝ бе протегната към фотографа. На втората беше с абитуриентска мантия, а на третата бе с група приятели, лицата на които бяха замъглени, приведени един към друг, те държат напитки в ръцете си. На четвъртата снимки, тя беше с партньор, лицето му отново бе замъглено, но тя изглеждаше щастлив.
Това бяха родители й… Те я обичаха. Вижда се в очите им…
Телефонът на Картър изведнъж започна да звъни и ме върна към реалността. Звъня силно и продължително преди Картър да го вдигне, което ме накара да си спомня че не го бях чувала да звъни от доста дълго време. Когато той отговори и се отдалечи, за да се усамоти, аз се намръщих и наострих слух.
Сигурно бе някой от семейството, във връзка с отвличането. – Или поне това се надявах. Когато след малко се върна, фиксира погледа си върху мен за момент. Не си разменихме ни дума, но знаех, че той отново ще трябва да излезе. Картър погледна към Майкъл и направи гримаса.
– Беше Коул. Той иска да се срещнем. – Мигновено Майкъл и Питър провериха своите оръжия. Дрейк направи същото, но Картър го спря.
– Не, Дрейк. Ти, трябва да останеш с Ема.
– Сигурен ли си? – Картър кимна умислен.
– Да… това е просто бизнес. Гледах новините, няма никакво изтичане на информация за загубите на Бартел. Предполагам Коул почиства щателно след нас… – той посочи към телевизора. – По въпроса за другото… полицията знае, че Андреа е била тук с Ема. Разбрали са в кой ресторант сте били за последно, когато се видяхте в деня на случилото се. – Той отново ме погледна. – Имат снимки. – Всички се фокусираха към мен.
– Сега, търсят ли Ема… така ли е? – Попита Дрейк. Картър кимна, сякаш цялата тежест на света беше върху раменете му.
– Да… убеден съм в това.
Така… оказва се, че моето лице скоро също ще бъде на екрана. Аз също ще бъда звезда, отново… – засмях се, въпреки че не го осъзнах, докато не чух собственият ми, нервен смях. Прозвуча ми като нещо извънземно, истерично, гневно, горчиво и паническо. Всички тези чувства бушуваха вътре в мен вече седмици наред и сега намериха отдушник и изплуваха в смеха ми. Аз продължих да се смея, все повече и повече, докато накрая смехът не се превърна в истерия.
Никой не каза нито дума. Явно чакаха да свърша, но това не се случи. Аз не можах да се спра. Превивах се от смях, стомахът започна да ме боли, но все още не можех да престана.
– Всичко.. всичко това… сестра ми беше отвлечен, а сега отново ще „прославят“ мен. Накрая се оказва, че аз съм виновна за нейното отвличане. Аз… вината беше моя. Ако не беше се натресла в живота ми, тя все още щеше да е с хора, който я обичат. Все още щеше да е щастлива, щеше да бъде с родители си. – продължавах да се заливам в истеричен смях.
– Но не… влезе в живота ми и вижте какво ѝ се случи. Това съм аз… аз бях… прокълната съм. Целият ми живота… всички, които обичах… всички, с които съм била и на, които бях позволила да ме доближа страдаха и умираха. Нямаше значение от кои ръце… те загиваха… няма ги вече. Ей-Джей, Мелъри, Андреа, Томас… всички. Само Картър за сега бе единственият, който не си бе тръгнал…
Когато тази мисъл нахлу в главата ми, аз трепнах, смехът ми спря внезапно. Сега той сякаш започна да ме души. – О, Господи, Картър… не мога да го загубя. – Тогава се разплаках, неконтролируемо. Бузите ми се покриха с течащите сълзи, който капеха по ръцете ми. Не можах да се сдържа, можех само да седя и да го гледам.
– Нищо не биваше да му се случи… нищо. Не като с Мелъри и Андреа… не като с брат ми. Нищо, нищо…
– Ема? – Картър се приближи до мен и заговори с мек глас и протегна ръце към мен. Отдръпнах се несъзнателно.
– Грешката е моя… за всичко това. – Каза той и наведе глава.
– Не… – прошепнах.
– Ема, каквото и да си мислиш, спри веднага. Точно сега, се държиш неразумно.
– Не бях разумна… а кой беше тогава? Всички са мъртви, по дяволите. Тези четирима също са на път да умрат. – Посочих към тях и го усетих с цялото си сърце. – Щях да остана сама… самотна и осъдена.
– Ема. – Той докосна лакътя ми. Опитах се да отърся от ръката му, но той ме стисна още по-здраво. Придърпа ме към себе си като ме отдалечи от останалите.
– Няма значение… те знаят това. – И тях ще загубя… – поклатих глава и сложих ръце на гърдите на Картър. – Той се опитва да ме защити, но нима не вижда? Той не трябва да прави това… аз съм този, който трябваше да ги защити. Аз съм, само аз… аз бях причината те да умрат.
– Ема… – гласът му стана тих, едва доловим. Усещах дъха му, който ласкаеше нежно ушите ми. Tой ме прегърна силно притискайки ме към себе си. В следващият момент той ме повдигна с ръцете си, притискайки ме още по-близо до себе си.
Трябва да го спра. Може би трябва да ритна, да се измъкна и да си тръгна. Ако избягах, те щяха да имат шанс… ще остане жив? – всичко прие съвсем друго значение, но в този момент не ми бяха останали повече сили за да се боря. Затова се оставих в ръцете му.
Картър ме отведе в спалнята и ме положи на леглото. Знаех какво се канеше да направи той. Когато ме постави на спалнята, очаквах да се обърне и да тръгне, но той не го стори. Легна зад мен и ме придърпа към себе си. Чувствах се напълно празна, без сълзи, без смях. Бях като замаяна, бях изтощена.
* КАРТЪР *
– Бил си зает изглежда.
Същата сутрин в склада на Коул, когато се приближих към него, той ме поздрави. Наоколо нямаше никой. Когато му се обадих поисках от него да осигури поверителността на срещата ни, като постави хората си на разстояние. Той се поколеба преди да го стори и аз го разбрах неговото безпокойство. Човек би искал нещо подобно, когато не вярва на някого. Но това сега не бе така и трябваше да се уверя, че той го разбира.
– Колкото по-малко хора знаят какво правя, толкова по-добре. – Оправдах се аз. Той наклони глава назад и ме изгледа изпитателно за момент.
– Ясно.
– Това не означава, че ти нямам доверие… нали знаеш. – Посочих празното помещение около нас. – Означава, че нямам доверие на вашите хора.
– На моите хор или на бойците на Маурицио?
– Твоите хора… – ноздрите му леко се разшириха и той се навъси.
– Тоест имаш доверие в бойците на Маурицио?
– Все още ли си във война със старейшините?
– Повечето от тях са готови да ме последват и не е само на думи. Но знам, че все още има хора, които не ме подкрепят. По-близо съм от всякога да ги разкрия.
О да… как не. Глупакът все още си играе на детектив и следи членовете на собственото си семейство. Занимаваш се с глупости, докато аз отнемам животи. Политиката ти вече не ми изглежда правилна. – Нямаше как да не изсумтя от отвращение. Започнах да проявявам все по-малко търпение към него. Коул присви очи.
– Виждам, че не одобряваш методите ми?
– Да… – казах кратко и ясно. – Трябва да се бориш със враговете си глупако… а не със собственото си семейство.
– Предложих да ти помогна…
– Нямам нужда от помощта ти, когато съм в някои от техните складове. Единственото, заради което ти и старейшините се нуждаете от мен, е само да ви пазя задниците, и да се грижа за собствения ви бизнес. Докато аз ги разчиствам сграда след сграда, човек след човека, унищожавайки новите им скривалища. Това е голяма досада и ми отнема прекалено много време, а сестрата на Ема може вече да е мъртва.
– Тя е жива. – Коул погледна надолу, изглеждаше предпазлив. – И независимо дали го осъзнаваш или не, аз ти помагам човече… разчиствам ужасът, който оставяш зад себе си, докато вилнееш като обезумял. Ако ме осведомяваше за плановете си, щях да съм ти безкрайно благодарен, да знаеш. Преди малко, за пореден път изпратих мои хора, за да се опитат да намерят къде и на кои места си се изявил през нощта. Някой път едва успяваме да стигнем и да почистим всичко, преди там да се е появила полиция. Опитваме се да го правим възможно най-тихо и незабележимо, но ти не ни улесняваш, по дяволите. Бартел са толкова много и само ти Картър знаеш къде да ги откриеш. Но когато ги избиваш без да знаем, някой път може да пропуснем мястото, където си ударил. Трябва да ни казваш…
– Не…
– Защо? Защо не ми се доверяваш ли? – Отворих уста за да му обясня, че никой не трябва да знае никой, не можем да поемем риска и да си позволим дори минимална вероятност за изтичане на информация, но той ме прекъсна.
— Разбирам.. – каза той. – Ти си умен. Но все пак… би могъл поне да ми намекнеш. Така ще мога да изпратя мои хора. – Поклатих глава и изсумтях от отвращение. – Боже мой… знам, знам. Ти не се доверяваш на никой. Еее.. бъдете внимателни, надявам се да не си счупите главите. Защото е много вероятно. – Коул въздъхна. – Да знаеш, че моите хора също ги наблюдават и отрядите на Бартел вече са започнали да излизат всяка нощ и те търсят. Не могат да те хванат за сега, но се опитват. Половината от този призрачен град е по петите ви. Те са там и се чудят къде ще удариш следващия път. Знай това…
– Знаеш ли къде държат Андреа? – Той не отговори и това беше достатъчно като отговор.
– Картър, съжа… – понечи да каже той. Но аз го прекъснах, поклащайки глава.
– Спести си съжаленията. Ще продължа да търся.
– Ако това може да е някаква утеха, те не са сигурни дали сте вие или ние. Не бива да оставяте живи… никого. Защото веднага ще се разпространят слухове, че хладнокръвният убиец се е завърнал. Ако разберат, ще те открият, ще открият нея…
– Аз не съм се върнал… – той отново въздъхна.
– Добре, да… както кажеш. От своя страна ще направя няколко неща. Аз не се съмнявам, че старейшините на Бартел организират срещи всяка вечер, заради случващото се. Ако разберем, за някое от тези събирания, ще се опитаме да ти помогнем. Те естествено ще знаят къде е тя и къде я държат, сигурен съм в това…
– Ти каза преди малко, че тя е жив. Как разбра това? – Той се усмихна.
– Защото знам нещо, което не знаеш. Мисля, че скоро ще поискат от нас откуп за нея. Всеки ден по пощата пристига нова нейна снимка. Опитваме се да разберем кой изпраща тези снимки, но винаги идват от различни податели. Всеки път някой от старейшините ни я получава в пощата си. Една дори беше набутана на едно от децата ни, в неговата училищна раница. Учителката му я открила и бе изпаднала в истерия. Трябваше да купим мълчанието ѝ. Все още не са поискали откуп, но мисля че така те се опитват да се свържат с вас чрез нас. И скоро ще кажат исканията си.
– Тя цяла ли е?
– Да… Изглежда зле, като мъртвец е. Предполагам, че е била пребита или са се гаврили с нея. Но от снимките изглежда, че поне всички части на тялото ѝ са все още на мястото си.
Не искам дори да си представя, какво ѝ бяха причинили. Не мога и не трябва да мисля за това сега. Щом са го направили на нея, ще го направят и с Ема. – Кръвта ми в миг замръзна, просто защото си го представих. Принудих ума да се абстрахира.
– Така… значи ти ми помагаш. Както изглежда…
– Да… помагам ти. Или поне се опитвам до колкото мога. И ще продължа да опитвам, също съм и близо до укрепването на семейството. Обещавам… че ще бъдем много по-ефективни, само да се отървем от тези, които не ни подкрепят. Предполагам, че може би те няма да тръгнат срещу теб, но мен ще се опитат да ме отстранят, на всяка цена.
– Знам… – нямаше нужда да продължава да обяснява. – Полицията вече се е свързала с теб, така ли?
– Да… и знаеш защо им се обадих. – Аз кимнах и присвих очи.
– Какво се опитват да разберат и какво мислят да предприемат?
– Издирват те… искат да разпитат Ема. Те знаят, че тя и ти сте заедно, но не знаят защо ти си изчезнал и все още не са разбрали за убийствата. Все още са на тъмно, мисля, че са се свързали с някои от твоите колеги и един, който ти е приятел. За сега всички са те покрили. Но, Картър, много скоро ще разберат, че Бартел губят хора и ще се намесят. И тогава те също ще тръгнат по петите ти.
– Знам… – наведох глава аз.
– Те също ни наблюдават. Всеки ден виждаме някое цивилно ченге отвън. Сега все още навързват нещата. Знаят за бомбата, потулихме всичко с нападението над колата, но все повече откриват сигнали, които накрая ще ги наведат на мисълта, че се води мафиотска война.
– Знам… просто продължавай да правиш това, което правиш. – Казах му аз. – А аз ще продължа да правя това, което трябва. Нищо няма да се реши, докато не намеря Андреа, или… не мога и да си помисля, за другият вариант. След всичко това, което се случва, не знам дали Ема ще може да го понесе.
– Ще продължим… трябва да знам какво искаш да правя с ченгетата. Но ние ще продължим да те покриваме, разчитай на това.
– Благодаря, Коул. Следващият път ще ти се обадя, когато свърша със поредното им „гнездо“.
Протегнах ръка и той я стиска. Задържахме моментът преди да се пуснат ръцете ни. Отдавна не бяхме правили това, откак започнах да го обучавам, когато преди години той трябваше да мине в нелегалност. Толкова отдавна беше това.
– Добре ли си? Шшш… какво правиш? – попита Коул.
– Няма значение… сега главното е, че трябва да намеря сестрата на Ема.
– И когато я направиш, или… – погледнах го предупредително, а той замлъкна. Аз също не казах нито дума за това, за което не исках и да помислям, поне не все още.
Отмъщение и спасение. – Тези две неща се бяха превърнали в мои главни мисии през последните няколко седмици, но той беше прав. – Краят беше близо. Ще намеря ли Андреа или те ще я убият. Трябваше да започна да мисля да изоставя този живот, с постоянни убийства и престъпления. За мен краят винаги е бил с Ема и със семейство Маурицио, но сега всичко се бе променило. Писна ми от този живот. Писна ми да убивам. Искам да спра, трябва да изляза. Ема трябваше да излезе. Но не знаех как да го постигна.
Назад към част 18 Напред към част 20
