Глава 1
* ЕМА *
– Някакъв мъж те наблюдава. – Тереза ме подбутна с лакът.
Бяхме в „При Джо“ за да пийнем след работа с колегите. В мигът, в който думите ѝ отекнаха, цялата компания замръзна и всички започнаха да се взират в мен. Аз не желаех да поглеждам, затова дори не се обърнах. Просто вдигнах рамене и взех чашата си, за да отпия от бирата.
– Сигурно са папараци…
– Надали…
Думите заседнаха в гърлото ми. – Тереза бе станала моя добра приятелка. Тя знаеше през какво бях преминала, знаеше истинската история, а не тази, която беше публикувана във медиите. И в началото тя се радваше на цялото това вниманието. Където и да ходехме, каквито и да правехме, имаше репортери навсякъде. Картър Рид беше тяхната маниакална идея. Той беше великолепен, със сините си „вълчи очи“, изразени скули и широки рамене. Въпреки че обикновено го снимаха в делови костюми или смокинг на път за официални събития, аз знаех, че хиляди жени обсъждаха как изглеждаше под дрехите си. Картър беше шик, което караше репортерите и зрителите да го харесват. Но това, което всъщност ги караше да полудяват в търсене на най-малката информация за него бе връзката му със семейство Маурицио. В допълнение към елегантността си, Картър бе също и опасен, той беше известен като убиец на местната мафия, но на никому не бе известно, с изключение на малцина избрани, че той излезе от нейните кръгове. Откупи свободата си и го направи заради мен. Той, също купи живота ми, след като убих един от членовете на съперничещо мафиотско семейство, когато се опитвах да спася приятелката си Мелъри. Това беше нашата тайна.
Преди почти година, когато изборът ми беше или да умра, или да избягам, за да се спася, дойдох при Картър. Най-добрият приятел на брат ми от детството му, човекът, когото познавах, който бе спал на нашия диван много нощи. Така аз и до сега мислех, за него, а не като човекът, който градът познаваше като хладнокръвния убиец – Картър Рид. Той беше моята сродна душа.
Но когато чух предупредителната нотка в гласа на Тереза, всяка клетка в мен бе настръхнала . Изражението на лицето ми не се промени, но в ума ми пробягаха всякакви варианти, за това кой може да бъда този човек и защо той може да ме наблюдава. Около масата се чуваше тиха суетня и тогава някой попита.
– Какво можем да направим за теб, Ема? – Погледнах объркано откъде идваше гласът.
Беше секретарката на един от висшите служители в Ричмънд. Веждите ѝ бяха повдигнати и събрани, а устните свити в линия. Преди тази вечер, никога дори не бях говорила с нея. Преди шест месеца дори нямаше да получа тази покана. Хората просто биха клюкарствали и съдили. Но сега, когато огледах масата, те сякаш искаха да ми помогнат.
Тогава усетих леко докосване по лакътя и погледнах нагоре. Беше Томас, бодигардът на Картър, назначен за моя лична охрана. Всъщност те бяха трима: Томас, Майк и Питър. Но те всички изглеждаха еднакво, високи, представителни, с физика на професионални атлети и с умения да изчезват като призраци, и да се сливат с тълпата. Самият Картър ги бе обучил всичките. Движеха се с грацията на котка, появявайки се и изчезвайки мигновено. Но неочакваното пристигане на един от моите телохранители секна дъха ми. Отново настъпи тишина на масата. Половината от момичета се отдръпнаха при вида на плашещият бодигард, докато другата половина предполагам се опитваха да измислят как да вземат Томас у дома със себе си.
– Трябва да тръгваме, г-це Мартинс. – Аз го погледнах смутено. А ъгълчето на устата му се изви нагоре.
– Ема…
– Така вече е по-добре. – Ръката му покри лакътя ми и той каза отново, този път по-учтиво, но все пак с властна нотка.
– Трябва да тръгваме, госпожице Ема…
Охо… какъв компромис. Видях дори проблясък на хумор в очите му и поклатих глава с тънка усмивка на устните. Изпълзях от стола си и се обърнах към Тереза.
– Искаш ли да те закараме? – Тя поклати глава, стискайки масата за равновесие. И със смях отговори.
– Да, може би. Мисля, че сама изпих последната кана. – Една от колежките се усмихна шумно и подхвърли.
– Искаш да кажеш ти и аз, Тереза. Мисля, че я изпихме двете.
– Мда… може би. – Тереза ѝ се усмихна леко и сграбчи дамската си чанта, и като изглади дрехите си с ръка, стана. Приближи се до мен и се поклони. – Готова съм да тръгваме.
О да. Тереза забрави да плати естествено. – Усмихвайки се сухо, отворих портфейла си и сложих банкнота от сто долара на масата. – Това трябва да стигне за двете кани бира, които поръчахме и пиците, който споделихме с останалите. – Компанията зад нас ни кимна за сбогом, докато вървяхме към вратата, а аз им вдигнах ръка в отговор.
Тереза наклони глава напред и вече излизаше през вратата, движейки се пред мен. Когато усетих студения зимен въздух, аз грабнах палтото си и потрепервайки с рамене се увих в него по-добре. Вървях точно зад Тереза пресичайки тротоара в очакване на колата. Веднага щом Томас отвори вратата се метнахме вътре, чувайки един човек да вика някого по име от тротоар в близост до нас.
– Госпожице Нейтанс!
Която и да беше, не бях аз. Не беше за мен. Отпуснах се . Явно той не беше този, за който трябваше да се тревожа. Качих се вътре и Томас седна до мен, затваряйки вратата. Погледнах го изненадана. Обикновено той затваряше вратата и сядаше на предната седалка, но не и този път. Другият от гардовете седна вътре в лимузината, срещу нас, като избягваше среща с погледа ми.
– Готови сме. – Колата се включи в трафика. Тереза изпъшка, и притисна ръка към челото си.
– Последната кана ми дойде твърде много. – Тя вдигна измъчени очи погледна ме и измрънка. – Кога най накрая ще разбера, че съм по виното и друго не ми понася!? Остарявам, Ема. Явно вече не усвоявам бирата както преди. – Аз се засмях, опитвайки да се отърся от безпокойството си и да се отпусна. Потупах я по гърба, и с усмивка попитах.
– Да те закараме вкъщи или искаш да идеш при Ноа? – Тя отново изпъшка. – Не… при Ноа не! Той само ще ми мрънка. – В тона ѝ имаше нотки на съпротивление. – Напоследък той е бесен, защото разбираш ли аз, не съм трябвало да излизам в петък вечер. Имахме голяма битка миналата седмица. Всъщност днес той ми беше забранил да дойда с вас. Можеш ли да повярваш? – Гласът ѝ стана по-твърд. – Да ми забранява той на мен? Как може изобщо да си помисли такова нещо, та дори и да имаме връзка. Да ми забранява!? Невероятно! Той започна да ми говори, че не трябва да ходя там, но успя да спре на време. А когато му се нахвърлих заради това той просто каза, че не е негова работа дали ще отида или не. Накрая ми позволи да те видя. Така ми каза. – Позволявам. – Тя се засмя горчиво. – Все едно съм му някаква проклета безропотна съпруга. Толкова ли не научи нищо през годините? Ще ми позволявал той. Смешник!
Аз се намръщих, но се въздържах от коментар. – Ноа беше генерален директор на Ричмънд, международна верига. Тереза бе израснала с него. Освен това тя работи за него, но реалния статус на връзката им все още оставаше сложен. Родителите ѝ бяха близки с неговите, преди те да загинат, затова семейството му я прибра при себе си след смъртта им. Знаех че Ноа имаше добри намерения, когато ставаше дума за Тереза, но те се караха като възрастна двойка, а той хич не беше от тези, които се оставят да бъдат контролирани.
Всъщност първоначалното безпокойство на Ноа относно приятелството ми с Тереза изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Той знаеше, че Тереза не беше голям фен на Картър, но след като разбрахме всичко една за друга, те двамата, заедно с Аманда, моята най-добра приятелка от стария ми живот, всички станахме едно малко семейство. Дължа им много. Те бяха с мен, когато съквартирантката ми Мелъри, беше убита преди около година, а аз се бях превърнала в мишена за семейство Бартел.
Изглеждаше, че Ноа може би да е имал някакви причини за текущите им проблеми. Но нещо не беше наред. Човекът, който ме наблюдаваше вътре, а после отвън го чух да ме вика, въпреки че каза грешното име мисля че викаше мен. Като добавим към всичко внезапната промяна в обичайната позиция на Томас. Нещо съмнително се случва.
Обърнах се да огледам профила на Томас, дали усети това че го гледам или не, не разбрах, но той не реагира изобщо. Остана съвсем спокоен и неподвижен, докато пътувахме към дома на Тереза. Всички останали охранители бяха също като него. Предпочитаха да се преструвам, че ги няма. Един път Картър ми обясни, че така ги приучават от самото начало, да охраняват, без да влизат в контакт. Затова се опитвах да не им преча, защото когато общувах с тях, това ги разсейваше от задълженията им.
Когато пристигнахме до луксозната сграда в която живееше Тереза, Томас я съпроводи и изчака докато тя влезе. Сградата имаше портиери, които работеха двадесет и четири часа и седем дни в седмицата, така че не му се наложи да ходи далеч. Той я заведе до асансьора, а когато служителят в асансьора натисна бутона и вратата се затвори, Томас се върна в колата и скоро пристигнахме в дома на Картър.
* Къщата на Картър *
Той ме поправяше, ако чуеше мислите ми. – „Това е и твоята къща“. – Казваше ми го много пъти, но не беше вярно.
Автомобилът влезе в подземния паркинг, вратата на асансьора се отвори и аз натиснах бутона за последния етаж. Не знам защо го направих. Картър преустрои цялата сграда, така че сега беше една къща и той ми даде целия последен етаж. Когато за първи път дойдох да живея при него. Бях уплашена, развълнувана. Връщайки се към онова време с напълно различна атмосфера, криейки се за мое собствено добро.
Понякога все още се наслаждавах на личния си асансьор, въпреки че можех да използвам стълбите. Мислех да се вмъкна спалнята си и се преоблека, преди да сляза в кухнята и хола на първия етаж. Стаята на Картър беше на третия етаж. След като се преоблякох, тръгнах на пръсти надолу по стълбите държейки чехлите си в ръка.
Беше глупаво да искаш да се промъкнеш незабелязано до Картър. Той тренираше „призраци“, дори самият той беше такъв. Когато минах през всички етажи и го намерих на нито един от тях. Последно проверих във фитнеса, но и там го нямаше. След като не намерих Картър, се върнах в гаража, там Томас бе заел обичайната си позицията пред вратата и аз го попитах.
– Къде е той?
– Той летя до Ню Йорк сутринта. Вече е на път за вкъщи, госпожице Март… – Погледнах го разярена и изсъсках.
– Кълна се в бога, ако изречеш фамилията ми отново, ще взема собственият ти пистолет и ще те прострелям в крака.
– Ема… – усмихна се той озадачен.
– Така е по-добре. И го запомни най-накрая.
Той кимна, а аз се върнах вътре. – Отлично… нямам идея какво да правя и с какво да се занимавам. – Картър вече не беше част от семейство Маурицио, но все още правеше бизнес с тях, както и със семейство Бартел. Той също притежаваше акции в Ричмънд. Освен това той имаше и други видове бизнеси, за които дори не ми разказваше, защото бяха твърде много за да спомене всички, а аз се бях разглезила през последната година и дори не ме интересуваше. Картър правеше всичко възможно да прекарва у дома колкото се може повече време, затова летеше и управляваше бизнеса си през времето, когато аз бях на работа.
Постоянно си повтарях, че Картър е голямо момче, за да не се притеснявам. Върнах се в кухнята и си налях чаша вино. За разлика от Тереза, аз не пих бира. Предпочитах да остана с бистър ум, когато не съм у дома. Това беше тенденцията за оцеляване, която следвах след атаките срещу мен преди година.
Наслаждавах се на виното и се отпусках във ваната, когато се отвори вратата. Усетих го преди още да го бях видяла. На лицето ми автоматично се появи лека усмивка и аз отворих очи, за да видя Картър.
Винаги бе едно и също чувството. Усещах изтръпване, което започваше в долната част на стомаха ми, и се разрастваше, разпространявайки се по цялото ми тяло, разгорещявайки ме, до краен предел, докато буквално не протичах и не се подмокрях. Когато го видех, трябваше да го докосна. – Никога не искам да изчезват всички тези чувства и усещания започнали миналата година когато заживях с Картър. Обичам го… желая го… и не искам това никога да свършва.
– Здравей.
– Здравей и на теб.
Беше облечен с панталон по поръчка и черна риза, която беше набръчкана и очертаваше перфектните му мускули, горните ѝ две копчета бяха разкопчани. Вратовръзката му бе разпусната, тъмно русата му коса небрежно разрошена. Сините му вълчи очи сякаш ме изпиваха с погледа си, а острите скули се стягаха и отпускаха от време на време. Както винаги Картър изглеждаше зашеметяващ и неустоим.
Той коленичи на ръба на ваната и прошепна.
– Прекара ли добре деня си?
– Когато се прибрах, теб те нямаше. – Не исках да прозвучи като обвинение, но някак ми се изплъзва от само себе си. – Картър се усмихна и потопи ръката си във водата, като я разбърка с бавни движения.
– Беше непредвидено пътуване, а и трябваше да отида лично за да се уверя, че всичко е наред.
Чувайки това, сърцето ми спря. – Непредвидено!? Прозвуча ми като неприятности.
– Какви се е случило?
– Случи се… – той се поколеба и усмивката му помръкна. – Нещо което може да промени много неща.
Един мъж те наблюдава. – Спомних си думите на Тереза, заедно с мъжа който се обърна към мен с друго име. – Госпожице Нейтанс! – Прехапах долната си устна и плахо попитах.
– Трябва ли да знам какво се е случило?
Проблясък на тъмни емоции премина по лицето му преди да успее да го прикрие. Премествайки ръката си върху крака ми, той започна бавно да го глади нагоре, надолу с пръсти. При първото докосване сърцето ми веднага заби лудо. Погледнах надолу като хипнотизирана към пръстите му. Водата се стичаше по кожата ми директно от неговата ръката. Той ме забеляза и затова аз опитах да се овладея. Трябваше да откъсна очи от ръката му и да погледна нагоре обратно към лицето на Картър. Очите му изглеждаха измъчени, когато погледът ми улови неговият, изражението му изчезна веднага и той промърмори.
– Би трябвало да знаеш, но не знам дали бих могъл да ти кажа.
Той сви вежди и поклати глава, като отново стана потаен. Тогава плъзна ръцете си под мен във ваната. Вдигна ме и ме извади от водата. Вместо да вземе кърпа, Картър ме занесе в спалнята и ме отпусна на земята, в един от ъглите на стаята. Така че можех да ни виждам в огледалото на противоположната стена. След това се наведе, към извивката на рамото и врата ми, все още държейки ме през кръста. Ризата му се дръпна назад, очертавайки широките рамене и тясната му талия. Ръцете ми бяха обгърнати около врата му, след което ги плъзнах по неговият гръб. И усетих как затаи дъх от моето докосване. Той прошепна едва докосвайки с устни кожата ми.
– Защо докосването ти ме успокоява Ема!? Твоето докосване ме прави жив, а само една твоя малка въздишка ме кара да спя в твоите ръце цял ден!? – Усмихнах се, докато се обърнах за да го целуна и прошепнах в ухото му.
– Защото ме обичаш?!
Той се отдръпна, очите му срещнаха моите, бяхме само на няколко сантиметри един от друг. Челото му опря върху моето, а едната му длан обхвана бузата ми и с палеца си ме погали. След това прибра кичур от косата ми зад ухото и каза.
– Трябва да ти кажа какво се случи днес, защото може да ни засегне пряко. – Той се разкъсваше и нещо наистина го измъчваше. Видях го и го усетих. – Но няма да е точно сега… – добави той и лека усмивка се прокрадна по лицето му.
Облегнах се назад, взех лицето му в ръцете си и се уверих, че ме гледа в очите.
– Каквото и да е, ще се справим. – Прошепнах аз и наистина го вярвах. – Преживяхме твърде много заедно, за да се предадем сега.
– Знам… – отговори той. Аз наклоних глава изненадана. Това не беше Картър, когото познавах, който се погрижи за всичко, който обяви война на мафията заради мен, и аз знаех, че би го направил отново.
– Трябва ли да се притеснявам? – Попитах плахо. А в очите му се появи същият онзи измъчен поглед.
– Не. – Отговори той, придърпвайки ме обратно в ръцете си. Разтвори краката ми по-широко и като се приближи притисна устни към лицето ми, шепнейки.
– Никога… – последва още една целувка в ъгълчето на устните ми. – Каквото и стане… трета целувка, сега устните му опряха в моите и той промърмори.
– Обещавам. Никога нищо да не ти се случи.
– С нас. – Добавих аз и ръцете ми обхванаха раменете му. Той ме целуна отново и пое контрол върху себе си.
– Забрави всичко, което ти казах.
С тези думи той ме облегна обратно на стената и целуна врата ми, след това гърдите, и така продължи чак до кръста, докато ръцете му стискаха бедрата ми. Той спря за миг, а аз извих гръб, знаейки вече накъде се е запътил. Прокара език през тръпнещата вече в очакване слабина между краката ми. Ръцете ми стиснаха раменете му здраво. А той прокара езика си още по надолу в нея. Дълбок гърлен стон се откъсна от гърдите ми.
Боже мой. Обичам този човек…
Назад към част 1 Напред към част 3
