ТИДЖАН – Картър Рид 2 ЧАСТ 7

Глава 6

* ЕМА *

Стори ми се малко иронично, че първия път когато аз напускам жилището на Коул, бе защото Картър не искаше да пусне Тереза вътре. Той все още защитаваше нашето собствено пространство. Аманда беше в нашата къща, където живеехме двамата с Картър, само веднъж. Ноа ни посети за кратко няколко пъти, но Тереза така и не влезе вътре. Знаех, че това я притеснява и дразни, но все пак не беше мое решение. Картър си имаше свои собствени причини и те бяха доста очевидни. Той просто ѝ нямаше доверие. Останалите уважиха решението му, дори Тереза, но когато тя ми се обади на следващия ден докато бях в Ню Йорк, бяхме изправени пред същата дилема.
– Ема, ти никога не ми пишеш! – Инстинктивно се свих и отдалечих телефона от ухото си, когато Тереза закрещя от другия край на линията.
– Съжалявам, Тереза.
– Съжаляваш? Съжалявала била! Ако съжаляваше, щеше да ми пишеш в отговор. Имам проблеми. Имам въпроси, които изискват обсъждане, а ти си част от триадата. Имам нужда да се видим и да се съберем. Нуждая се да идем заедно на стрелбището или наистина дълга нощ в Инфинити, където мисля да се напия. Нуждая се от това, Ема. Трябва да се видим сега, веднага, иначе ще полудея.
– Ами… Аманда? – Озадачена попитах аз.
– Какво за нея… тя е просто част от триото. Ти си също част от него. Така че е решено… ние идваме при теб в Ню Йорк.
Когато съобщих новината на Картър за предстоящото пристигане на Тереза и Аманда, той не бе във възторг. В опит да помогне за разрешаване на дилемата, Коул предложи един от етажите в сградата си, които бяха отворени и напълно обзаведен. Картър разбира се отговори на това с категоричен отказ.
– Не тук… не искам по никакъв начин да ги свързват с теб.
Той говореше на Коул, когато каза тези думи, а мен ме обзе зловещо чувство от чутото. По някаква причина имах чувството, че Картър говори на мен, и не можах да се отърва от буцата, която заседна в стомаха ми.
– Добре. – Смутено отвърна Коул. И двамата ме погледнаха втренчено, след няколко секундно неловко мълчание, Картър кимна в знак на съгласие, и добави.
– Тя иска да те види, но аз не искам да се шляеш насам-на там… Ноа има жилище тук в Ню Йорк, да отседнат в него. Ти можеш да останеш при тях, а аз ще се обадя на моите хора да дойдат още охранители, за да ви пазят.
– Ами ти? – Плахо попитах аз.
– Аз ще идвам през нощта.
По този начин той ще бъде с мен през нощта. – Обзе ме облекчение, понеже в един момент се уплаших, че той ще прекарва цялото си време с Коул, а аз ще бъда сама.
– Мисля че планът ще проработи. Тереза така или иначе ще иска да прекараме цялото време заедно.
– Сигурен съм в това, а и Ноа се надява да свършите работа в клона на Ричмънд тук в Ню Йорк.
– Да се надяваме. – Възкликнах аз въодушевена.
– Но ти, няма да ходиш с тях… – очите му се намръщиха предупредително.
Значи аз официално се укривам отново, така ли? А не беше само тази седмица, както си мислех.
– Картър… – приближих се, понижавайки тона си, понеже този въпрос не беше за ушите на Коул. А Коул се изправи, изпращайки ми любезна усмивка и се каза, преди да се насочи към вратата.
– Беше ми много приятно, че дойде и се запознахме, Ема. Бих искал да устроим една вечеря, преди да се прибереш вкъщи… – погледна той към Картър и се усмихна някак си различно от друг път, после допълни. – Само за нас тримата. – Аз се хванах за ръката на Картър, когато Коул си тръгна от стаята, попитах.
– Войната започна ли вече? Затова ли трябва да се крия? – Сякаш получих дежа-вю. Като случаят с Мелъри, но беше по-лошо. Отново видях страха в очите Картър. Беше изписано на лицето му.
– Аз… – той спря и след това ме дръпна към себе си, и аз седнах в скута му. След това постави ръцете си върху моите бедра и за момент срещнах погледа му, който беше депресиран. Той се наведе напред, облягайки глава на гърдите ми и изпусна дълбоко, разтърсваща въздишка, а аз премигнах за да сдържа сълзите си. И тогава усетих страха му. И той беше обзел също и мен. Затворих очи, и го прегърнах силно задържайки го до мен. Каквото и да кажеше знаех, че тази война беше истинска. Дори и за момента да не беше в пълен мащаб, ще бъде. Картър знаеше това, а аз го чувствах без дори да ми го каже.
– Картър… – прошепнах тихо. Той отдръпна глава назад, поглеждайки ме. А аз хванах лицето му в ръцете си и казах.
– Аз ще оцелея… каквото и да се случи, ще остана жива. – Адамовата му ябълка трепна. Сякаш искаше да ми повярва, но го беше страх.
– Не мога да те загубя, Ема.
– Няма да ме загубиш…
– Те могат да дойдат за теб отново. – Аз поклатих глава.
– Ти не си в семейството вече, нали? Правиш пари за тях. Защо биха поискали да ти навредят? – Ръцете му легнаха върху моите.
– Защото не става дума за пари, Ема. Сега всичко опира до власт. Те не те убиха преди, защото им предложих решение много по изгодно за тях от смъртта ти, но сега Коул се върна. И неговото присъствие промени всичко. Те го мислиха за мъртъв. Въпрос на време е да разберат, че аз съм един от тези, които го спасиха.
Картър се мислеше за виновен. – Аз се намръщих и възкликнах.
– Мислиш си, че тази война ще е заради теб? Че ти си виновен за случващото се, така ли? – Той поклати леко глава. – Не, Картър… ако има война, ще стане, защото семейство Бартел ще искат да завземат територията и собствеността на семейство Маурицио, нищо повече. Просто сега обстоятелствата не са същите като миналия път. Няма какво да губим. – Той докосна устните ми с пръсти и ги задържа там. – Сега той се страхуваше, че може да ме загуби. – Започнах да изпитвам отново страх. – На него сега му трябваше да мисли по-ясно. Трябваше да бъде безмилостен. Той не трябва да се колебае. Знам го със сигурност. Ако иска да оцелее, ще трябва да отвърне на удара. Аз трябва да му помогна. – Ако нещо се случи, ти не трябва да се колебаеш, Картър… – казах му яростно. – Каквато и да се случи, аз ще се боря и ще остана жива. Аз ще бъда, но и ти също ще трябва да си жив. Разбра ли ме? – Той ми се ухили.
– Кога идват Тереза и Ноа?
– След три часа.
– Добре… – той се изправи и ме прегърна силно към гърдите си и тръгна към мен към леглото. – Имаме много време.
Обвих ръце около врата му и го целунах нежно. Той ме сложи да легна на леглото и ме облада нетърпеливо секунди по-късно, въздъхнах от удовлетворение. Обичах този човек. Той се страхуваше от мисълта да ме загуби, но имаше и други причини.
Никои не ще го отнеме от мен. Няма да го позволя.

* * *

Тази мисъл се въртеше в главата ми през целя път до летище Кенеди докато пътувах с една лимузина, за да посрещна Тереза и Ноа. Вратата на лимузината се отвори, а аз се преместих на отсрещната седалка, чакайки с нетърпение гостите. Тереза се втурна първа вътре, изглеждаше изтощена, носеше модерно черно палто, а косата й беше вързана на кок. Тя се отпусна на седалката и си пое дълбоко въздух.
– Мразя да пътувам.
– Мислех, че ще летите с частен самолет!?
– С частния дойдохме и слава богу, но въпреки това съм изтощена. – Притисна тя ръка към корема си и сви устни. – Малко ми се гади.
В това време Ноа се подаде на вратата и влезе вътре, но веднага щом я чу да казва, че й се гади, седна до мен на мястото срещу нея.
– Аз ще седна тук. Благодаря ти. – Измърмори той и ми се засмя. – Хей, Ема. Картър не дойде ли с теб?
– Не… – Картър беше там, където прекарваше времето си откакто бяхме тук… с мафиотското си семейство… – но така и не се осмелих да го изрека на глас. – Не бях сигурна какво той беше споделил с Ноа, но бях сигурна, че Тереза не бива да научава нищо от това. Затова скалъпих набързо едно оправдание. – Трябваше да се погрижи за някой неща, но ще се върне до вечерта.
Вратата на колата все още беше отворена и аз чаках замислена, дали Аманда също бе дошла с тях. И тъкмо се канех да попитам, когато шофьорът затвори вратата и ние потеглихме.
– Аманда не дойде – каза Тереза. – Не можеше да остави работа си, но каза, че може да пристигне следващия уикенд, ако все още сме тук.
– Ще останеш ли тук толкова дълго? – попитах Ноа, А той кимна положително.
– Имам доста работа. Когато Тереза предложи да ви посети, аз и така или иначе мислех да дойда да свърша някои дела свързани с Ричмънд, така че вместо да ги отложа, за по-късно, както мислех да направя, аз поех инициативата. И ето ни тук.
Тереза ми се усмихна лъчезарно.
– А аз ще ти помогна с поръчката.
– Наистина ли?
Тя кимна и се опита да се преобрази за миг в „професионална Тереза“, която за първи път срещнах, и с която работих по новият проект. Тя докосна ръката на Ноа, а очите й се разшириха. Пое дъх и продължи.
– Той каза, че си актуализирала някой неща, така ли?
– Да, успях да поработя с някои от файловете и ги обнових.
– Прекрасно, аз ще ти помогна с останалото. А след като всичко е готово Ноа обеща да ни заведе един цял ден на пазаруване. – Намигна ми тя, и допълни закачливо. – И то за негова сметка.
Той я изгледа като непозната. И ако не беше толкова сдържан и прикриващ емоциите си, бях сигурна, че устата му ще се отвори , и на Тереза хич нямаше да ѝ се хареса това.
Но вместо това той просто я погледна с безизразно лице, без да отмества погледа си. Забелязвайки това, Тереза извъртя очи и измърмори.
– Какво!? Може и да се разпадам заради личния ни живот, но все още съм дяволски добър работник.
– Не… да, аз знам. Аз не… – той замлъкна за миг. – Аз… ти беше не преклонна, за това да си уредиш една седмица ваканция с Ема. Вие двете се готвите да пазарувате всеки ден, така че по дяволите с вашата трудова етика за тази седмица.
Аманда се изчерви, постави ръцете му върху гърдите си и каза тихо.
– Бях ядосана. Казах това, но не го мислех. И все пак знаеш, че съм добър работник. Ние с Ема можем да свършим всичко и тогава да се отдадем на пазаруване. Освен това ще мога да прекарам време с нея. Нали точно за това дойдох тук. – Тя се обърна към мен. – И ще изчакаме, докато Аманда дойде също, независимо дали иска или не. Забавно ще бъде нашето пътуване.
Аманда и тайният ѝ приятел, който може да съсипе живота ми, и този на Картър. Да, това ще бъде страхотно.
– Само дето Аманда…!
Тереза отметна глава настрани.
– Какво искаш да кажеш?
По дяволите, тя все още не знаеше. Трябваше ми бърз отговор, за да не заподозре.
– Само ние трите ли? – Леко сконфузена попитах. – Просто се уверявам, че ние ще ти бъдем достатъчно.
Тереза се усмихна но не отговори.
Докато стигнахме до къщата на Ноа, аз се опитах да държа далеч мислите за Аманда. Последвах Тереза вътре и се отправих към частта, където двамата с Картър се бяхме настанили. Дори си имахме собствен изход, а това щеше да е от полза за Картър и неговата нужда да идва, и да си отива когато пожелае.
По-късно, когато чантите бяха разопаковани, Тереза ни наля вино и
каза:
– Изненадана съм, че Картър няма собствен дом тук.
– Аз също.
– Има, но ми каза, че се строи все още… – каза Ноа и отиде да си налее бърбън. Тереза ме погледна объркано. Явно тя също току що научаваше този факт. А аз вдигнах рамене в недоумение. Държейки чашата с вино пред себе си тя стисна устни, изглеждаше леко зашеметена. Но очите й бяха твърди и бдителни.
– Сериозно!? – Ехидно попита тя. Ноа си наля малко бърбън и сякаш не забелязва скритият умисъл на нейните думи.
– Да… честно казано, мислех, че това е причината Картър да е тук… за да може да следи за работата, нали се сещаш…. – Ноа направи жест с ръка в моята посока, оставяйки бутилката отново на масичката и погледна към Тереза. – Ето защо поиска от мен Ема да бъде тук. Помоли ме, за няколко месеца да отсъства.
Подскочих като попарена. От тази нова информация, заедно с факта, че Картър имаше недвижими имоти тук, стомахът ми се сви. – Няколко месеца? Имал е собствена къща? Защо не иска да сме там вместо тук? Заради Коул ли беше? Знаех, че иска да се грижи за Коул, но нещо не ми се вързваше. Защо тогава аз съм все още тук, ако това беше истинската причина… не, имаше още нещо. Той не ме искаше в къщата си – и тогава ми просветна. – Неговата къща… семейството знаеше, че е негова собственост. И съм готова да заложа пари на факта, че не знаят къде живее Коул, поне не все още. А това означаваше, че семейство Бартел също не знаят. Но Бартел може би знаят къде живееше Картър… и къде бих могла да бъда аз. Това беше къщата на Ноа… – в следващият миг просто чух собствения си въпрос към Ноа.
– Твоето име фигурира ли в документите на тази сграда? – Тереза се обърна рязко към мен, присви очи и погледна изпитателно Ноа. Той също погледна назад, като леко се намръщи.
– Всъщност не. Тази сграда принадлежи на пралеля ми. Аз я наследих от нея. А ти от къде знаеш? – Аз се бях посъвзела от първоначалния шок, повдигнах рамене и подхвърлих.
– Просто късметлииско предположение. – Все още се крия, все пак… щом Картър е склонен да ми позволи да остана тук означава, че е сметнал, че семейство Бартел не знаят за това място. Поне за момента.
– Добре ли си? – Прошепна Тереза и пристъпи към мен, за да не я чуе Ноа. Кимнах леко и отново се замислих.
Ситуацията наистина беше като преди година, с единствената разлика, че този път не беше моя вината. Сега не се криех от това, което съм направила, а заради това което Картър е сторил. Последния път аз го забърках. A този път те забъркаха мен.

* КАРТЪР *

Джийн се обади за среща в един от хамбарите на семейство Маурицио, използван като склад. Коул, очакваше да се върна у дома. Посвещението трябваше да се състой след двадесет и четири часа. Независимо от всичко, Коул ще заеме мястото си начело на семейство Маурицио. Изминаха години, откакто той заемаше този пост, но всичко е свършено. Обсъдено беше с всички старейшини. Притесненията им бяха изслушани и решени. Това трябваше да се случи. Но когато Джийн се обади за тази среща, знаех, че новините няма да са добри.
В момента имаше твърде много недовършени дела. Исках, Коул да се върне, за да мога да се съсредоточа върху другите си дела. Ема имаше сестра и моят човек се опита да се свърже с нея. Изпратих най-добрият, за да намери отговори и си помислих, че това обаждането беше от него, а не от Джийн.
Сега Ноа и Тереза бяха в града. Това беше друга недовършена работа, която исках да държа под контрол. Даже, въпреки че Ема беше спокойна, знаех, че Тереза е притеснена, а това не е добре. Продължих да я следя през цялата изминала година, подслушвайки всички нейни обаждания. Тя никога не се срещна с пресата или с някой от правоприлагащите органи. Само Ноа знаеше, че я наблюдавам. Той разбра притесненията ми и се съгласи, но аз знаех, че е уморен от това. Това беше една от причините, поради която той искаше Тереза да се премести при него. Искаше да я защити и да я държи далеч от мен колкото можеше, но тя не осъзнавайки това се бореше всячески с него.
Когато той за първи път ми разказа за техните спорове, ми се прииска да се смея. Но той изглеждаше не само разстроен, но и онемял. Така че се въздържах. Личеше си, че беше влюбен, веднага го разбрах. И му напомних за своята. Как не дадох възможност на Ема дори да помисли за това. Казах ѝ, че трябва да се премести, но се притеснявах, че все пак рано или късно тя ще поиска да има собствен дом. Тя го нямаше, но пък изглеждаше удовлетворена от престоя си при мен, за което бях непрестанно благодарен. Но сега тази отдавна изгубена сестра беше моето нарастващо безпокойство. Коя беше тя? Каква е истинската история?
Те бяха открили Ема точно заради мен. Не беше пресилено да се помисли, че може би се опитват да я използват, за да стигнат до мен, или че може би работят за някой в правителството…
– Той е тук. – Бях взел Майкъл със себе си и сега гласът му привлече вниманието ми към фарове, които се приближаваха към нас. Когато колата спря и излезе Джийн от нея, аз кимнах. Майкъл отвори вратата и ми направи път да мина. Друг от хората ми вървеше зад мен, но когато Джийн даде знак, че иска уединение, и двамата спряха и аз продължих да вървя сам напред. След около десетина крачки моят наставник спря и предпазливо огледа склада. След това потърка челюстта си и каза.
– Не ми харесва това чувство. – Знаех какво има предвид.
– След като са започнали да действат, трябва да бъдем внимателни… – казах аз. – Бартел могат да ударят отново, отново някой… точно в този момент. Всички сме играли играта на чакане.
– А Коул?
– Какво за него?
– Ти го насърчи да си върне мястото. Ако той направи първа стъпка… – тогава го прекъснах.
– Какво може да направи той. Те убиха двама негови приятели. Той има право. И власт. Точно това, с което никой не искаше да се разделя. Те се наслаждаваха на властта си, но сега по право му принадлежи на него. Сега, неговите решения, ако не бъдат отхвърлени от мнозинството, ще бъдат съдбата на семейство Маурицио.
– Да, знам. Ние разбрахме. И ще го направим, но всички са нервни.
Значи затова се обади…
– Обсъждаме това от седмици и вече му казах. Нямаме повече време, още малко и семейството може да е мъртво. Защото се действа твърде бавно. Трябва да се вземат решенията моментално. Това е правилният ход.
– Да но него го нямаше твърде дълго.
– Не… учеше през всичките тези години.
– Въпреки това, не ми харесва. На никой не му харесва.
Без значение всичко вече беше направено.
– Времето за оплакване отмина. – Джийн поклати глава.
– Изпратиха ме да се обърна към теб за последен път. Спри се с това Картър. Ако някой трябва да ръководи, това трябва да си ти Картър…
– Не… – обърнах се и си тръгнах. – Моята работа е свършена. Утре Коул ще вземе полагащото му се място.
– Ти си посредника Картър. На него никой не му вярва. Те вярват в теб.
– Аз излязох от играта, Джийн – повиших му глас. – И това не е тема за дискусии, всеки го знае отдавна.
– Ами ако те, те нападнат?
– Ами… – гласът ми падна, а очите ми изстинаха. – Тогава обстоятелствата ще се променят. Но докато това не стане, аз не съм в играта. В нейно име. – Той кимна.
– Знам, знам… – стисна той носа си. – Но всички са нервни, притеснени са. Ами ако той е лош лидер? Ами ако той вземе грешни решения и ни убиват? Всички имаме семейства Картър…
– Уверявам те, никой не разбира стойността на семейството повече от Коул. – Трябва ли да му напомням!? – Първата седмица беше баща му. Следващата майка му. После всеки от тримата му братя. После по-голямата му сестра. И двете му по-малки сестри. Един по един, Джийн. Ще бъде ли по-добре за старейшините ако им се напомни, че собственият им брат беше убит.
– Знам Картър… – гласът му беше пълен със съжаление. – Знам… аз обичах Уилям. Той беше и мой брат.
– Да, а Коул е твой племенник.
– Знам… – раменете му се отпуснаха и той продължи да кима на себе си. – Аз знам. Бях забравил… има и други в семейството, които… – той се поколеба. – Те са забравили като мен, че Коул е наша плът и кръв.
Аз бях непознатият, въпреки че се отнасяха с мен така, сякаш аз бях Коул.
– Той е твоя кръв. – А не аз Джийн. – Усещайки неизказаните ми думи, той поклати глава и възрази.
– Аз не мисля така. Ти си от една кръв с него, даже повече Картър. Това семейство ще те последва навсякъде където и да е, но ти даваш на някого толкова много власт, а той е бил извън семейството в продължение на повече от пет години.
– Знам, но аз тренирах Коул и той е готов за това, което му предстой. Сега е момента да се върне в бащиния си дом.
– Да… добре.
– Наистина ли, за това поиска да срещне днес с мен?
– Да. Е, аз говорих с Антъни. Той е загрижен, че в семейството има още един предател. Знам, че хванахме един, но как са намерили Коул?
– Не… аз бях единственият, който знаеше къде е Коул. Това не е работа на техен вътрешен човек при нас. Те са го намерили по друг начин.
– Сигурен ли си?
– Да… и не искам да мисля за още един предател. Заради един почти да загубя Ема. Но ако има такъв в семейство, той ще умре. Аз сам ще го убия. – Джийн мълчеше. Той се огледа отново, бдителност никога не го напускаше.
– Това е животът, Картър, а ти си твърде обсебен.
Знам, може би дори повече, отколкото си мисли. И разбрах…
– Гледах Коул през всичкото това време.
– И как мислиш?
– Коул е готов… – кимнах аз. – А ти ще му имаш доверие също като на мен… – потупах Джийн по рамото. – Ако ли не, не искам да мисля за последствията. Коул трябва да води семейството. И старейшините в крайна сметка ще разберат това.

Назад към част 6                                                                 Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!