Глава 2
РЕЙНА
Ръцете ми трепереха на волана, затова затегнах хватката си и си поех дълбоко, донякъде успокояващ дъх, докато го правех.
Трябваше да се вслушам преди всички тези проклети години. Всички ме предупреждаваха за него – особено Инк, но аз не го послушах. И почти не доживях да разкажа за това, че се измъкнах по дяволите от него и за абсолютния ад и мъченията в онези килии и клетки.
Джордан Елър – по-големият брат на Инк – почти ме беше съсипал, почти ме беше убил.
Инк беше с няколко години по-голям от мен, на същата възраст като моя по-голям брат Джони. Запознах се с Инк през втората година в гимназията, когато двамата с Джони се събраха за един проект по природни науки. Още тогава се бях влюбила в Инк, но бях чудато момиче, което носеше очила и имаше брекети.
А Инк? Ами, Инк беше най-горещото момче в нашето училище.
Но Инк никога не се беше отнасял с мен като с ботаническо момиче, което винаги е забило нос в книга. Отнасяше се с мен като с нормален човек, сякаш бях просто момиче, с което лесно можеше да се разбере – някой с истински чувства. Затова запазих огромното си увлечение по него за себе си, без да искам да развалям първото истинско приятелство, което някога бях имала.
Но брат му? Джордан флиртуваше с мен още в първия момент, в който ме беше зърнал. И въпреки предупрежденията на всички – дори на Инк – аз се влюбих в лошото момче от Хоуп, Тексас. И когато Джордан случайно „реши“, че трябва да се махне от града, сърцето ми беше разбито. Той си тръгна, без да каже нито дума – просто стана и изчезна. По дяволите, сякаш изобщо не съществуваше, а беше само сладка и горчива част от моето прекалено активно въображение.
Но после се появи три нощи след като завърших гимназия. По това време най-добрият ми приятел – Инк – беше започнал да се подвизава в моторския клуб „Дивите врани“ в града, като името му се дължеше на това колко добре умее да прави татуировки.
Джордан беше почукал на вратата ми една вечер, когато Инк беше излязъл да върши някаква тъпа работа за MC. Бях толкова ядосана да видя Джордан, който стоеше на верандата ми, сякаш не ме беше оставил без думи. Джордан дори си беше тръгнал, без да се сбогува, но след няколко минути отново ме накара да припадна в краката му.
Винаги съм била безсилна пред него. Може би защото той беше първият мъж, който прояви романтичен интерес към мен. Кой знае? Но когато ставаше дума за Джордан, имах склонността да следвам всяка негова прищявка.
И когато след три дни той ме молеше да тръгна с него, мама ме беше умолявала да остана, повтаряше ми отново и отново, че Джордан не е добър за мен. Татко ми каза, че ако тръгна с него, никога повече няма да съм добре дошла в дома му.
Инк ми беше казал, че това е мое собствено решение, но горещо ми препоръчваше да не го правя. Каза ми, че знае, че един ден ще съжалявам за това. Беше ми казал, че Джордан се е забъркал в някаква лоша гадост, че е отишъл в шибан затвор, но аз не го слушах – отказвах да повярвам на нито една дума от устата на Инк.
А последните ми думи към Инк бяха, че той просто завижда на по-големия си брат и никога няма да бъде и наполовина човек, какъвто е Джордан.
Месец по-късно осъзнах, че Инк е бил прав през цялото време. Но бях навлязла твърде дълбоко, за да се измъкна.
Колата, която шофирах, се задави, а двигателя угасна почти мигновено.
– Не! – Извиках, а сълзите заплашваха да ме задушат. Бях на три мили от Хоуп. Оставаха ми само още три мили и щях да се върна в Хоуп, там, където щях да съм в безопасност.
Преглъщайки сълзите си, ударих главата си по волана в знак на поражение.
Стигнала си дотук, Рейна. Можеш да се справиш и до края на пътя. Стигни до шибаният Хоуп.
Това беше последната ми шибана надежда за оцеляване. Бях на път да избягам, а парите и ресурсите ми бяха свършили. Последната ми надежда беше Инк и можех само да се надявам, че той не ме мрази достатъчно, за да ме отхвърли.
Защото, ако го направи, щях да съм почти мъртва. Инк беше единствената ми възможност сега.
Отворих вратата на колата и се разплаках, когато тя изстена и изскърца, докато я бутах. Навън беше тъмно и единственото, което чувах, беше чуруликането на щурците и вятърът, който духаше през дърветата, заобикалящи ме от двете страни на пътя.
Този звук ме успокояваше като тийнейджър, особено когато се опитвах да прочета нова книга или когато просто исках тишина и спокойствие, за да си помечтая за живота като възрастен.
Краката ми бяха боси и знаех, че ще ме болят като дявол, докато успея да стигна до територията на клуба на MC. Навън беше хладно, а аз вече треперех в горнището и изключително късите си шорти.
Но поне бях облечена. Това беше всичко, с което успях да избягам.
Кръстосвайки ръце на гърдите си, започнах трикилометровата си разходка, надявайки се и молейки се на Бог да не ме отхвърли Инк.
***
Чух мъжете да се радват шумно, когато стигнах до портата на клуба, но заради зеленото фолио върху верижната ограда не можех да видя нищо от другата страна. Наведох ниско глава, стиснах челюст, докато преглъщах сълзите си.
Нямаше да плача.
Имах нужда от сън и храна. По дяволите, дори не си спомнях от колко дни не бях яла нещо – 3, 4 дни? Бях оцеляла само на шибана вода.
Изведнъж нещо студено и стоманено се притисна към врата ми, докато косата ми беше дръпната назад, което ме накара да изкрещя от болка и страх. Погледнах нагоре, очите ми се спряха на поразително сините очи на Инк и сълзите ми моментално напълниха очите ми, докато облекчението заливаше вените ми.
Бях намерила Инк.
– Рейна? – Попита той, а после ме освободи. Вкара пистолета обратно в кобура си, като пробяга с очи по мен, забелязвайки босите ми крака и дрехите, които едва покриваха тялото ми. – Какво, по дяволите, правиш тук? – Попита той ядосано.
Преглътнах трудно, нервността изпълни вените ми. Не очаквах да ме посрещне отново с отворени обятия, но поне се надявах, че шокът от това, че ме вижда, ще ми даде минута, за да измисля какво да му кажа.
Но не, Инк беше ядосан – всъщност, дяволски ядосан. Честно казано, не биваше да очаквам от него да е нещо друго.
– Аз, хм… – Прехапах нервно долната си устна. – Имам нужда от помощ, Инк. – Казах му с отчаяние в гласа си.
Той измърмори отвратено и изкриви чертите си.
– Помощ? – Изръмжа той. Помръднах. – Искаш шибана помощ?
Повдигнах рамене, като стегнах ръцете около себе си. Взирах се в земята, като се движех неудобно на босите си, разранени крака.
– Нямам къде другаде да отида, Инк. – Казах му, като гласът ми звучеше слабо дори в собствените ми уши и го мразех. Толкова ми беше омръзнало да бъда слаба.
– Очакваш да ти помогна? – Попита той. Преглътнах нервно, докато продължавах да гледам в земята. – Гледай ме, курво! – Изръмжа, като ме накара да подскоча от уплаха, докато дръпнах очи, за да го погледна. – Бягаш от Джордан – това ли е? – Изръмжа отново той. В очите ми се появиха сълзи. – Той най-накрая се обърна срещу теб и сега искаш да бягаш при мен за някаква проклета помощ? Аз те предупредих за него, Рейна. – Сълзите се стичаха по лицето ми при суровите му думи и точно тогава разбрах, че е на път да ме отблъсне. Бях сама и знаех, че е само въпрос на време Джордан да ме намери и да умра. – Можеш да се шибаш, Рейна. – Изръмжа.
Обърна се на пета и започна да се отдалечава от мен.
– Инк, моля те! – Замолих се, а от гърлото ми се изтръгна ридание, докато стисках мускулестата му предмишница с двете си ръце. Не можех да го оставя да си тръгне, поне не и без да чуе първо какво имам да кажа. – Той ще ме убие, както направи с нея. – Изхлипах, а страхът сковаваше гърдите ми и затрудняваше дишането ми.
Инк се обърна да ме погледне. Беше ми трудно да дишам. Не исках да умра.
– Майната му. – Изруга той. Хвана ме за раменете и ме принуди да седна на земята, като пъхна главата ми между коленете. – Трябва да дишаш, Рейна. – Заповяда ми, докато упражняваше натиск между лопатките ми. Задъхвах се за въздух. Гръдният ми кош сякаш се срутваше, а кислородът не достигаше до лишените ми от въздух бели дробове. – Ебати дишането. Паниката няма да ти помогне.
– Какво, по дяволите, става, Инк? – Чух да изисква дълбок глас.
Погледнах нагоре през сълзите си, за да видя по-големия си брат, който носеше същият елек, какъвто имаше и Инк.
– Рейна? – Попита той, като се приближи. – Какво, по дяволите, правиш тук? – Изръмжа той. – Мислех, че ясно показахме, че не си добре дошла тук, в Хоуп.
– Млъквай, Призрак. – Изръмжа Инк на брат ми. Инк погледна обратно към мен, все още приклекнал пред мен. Той прокара очи по лицето ми. Очите му бяха твърди и безпощадни, но в погледа му проблесна нещо, което отново ми вдъхна мъничко надежда. Хванах тази малка частица с две ръце.
– Хайде. – Измърмори той. – Имаш нужда от душ, малко храна и свежи дрехи. А след това ще ме информираш какво, по дяволите, се случва.
– Тя не е добре дошла тук, Инк. – Развика се Джони на Инк.
– Грешно. Тя не е добре дошла нито в твоя дом, нито в дома на родителите ти. – Поправи го Инк. – Ти нямаш право да решаваш кой да влиза и излиза от този шибан майчин клуб. Само Блинк, Саботаж и шибаният Грим имат това право. Запомни това, братко.
– Тя няма да остане, Инк. – Изръмжа Джони, от което сълзите се стичаха по-бързо по лицето ми. Джони обърна тъмните си очи към мен, което ме накара да се отдръпна от суровия му поглед. – Имам предвид това, Рейна. Ще говоря с президента. Няма да останеш, по дяволите.
– Отстъпи – сега! – Изръмжа Инк на Джони, докато се движеше защитно пред мен.
– Какво става тук?! – Изръмжа мускулест мъж, докато буташе портата, за да може да излезе. Мъжът беше огромен, а мускулите му се вълнуваха при всяка негова стъпка. На елека му пишеше Саботаж, а под името му се мъдреше нашивката на президента. – Чувам ви как се карате оттам! – Изкрещя той, хвърляйки ръка зад себе си.
– Имаме проблем, президент. – Изправи се Инк, хвърляйки мрачен поглед към брат ми. – Трябва да поговоря с теб, Блинк и Грим. Просто ми дай да я кача в един от апартаментите, за да може първо да си вземе душ, да се облече с чисти дрехи и да си набави малко храна.
Джони отвори уста, но Саботаж вдигна ръка към него и принуди брат ми да си затвори устата. Саботаж ме погледна с тъмни очи, а върху чертите му се настани гримаса. Инстинктивно отстъпих назад, прикривайки се зад Инк. Саботаж кимна веднъж.
– Настани я. – Каза Саботаж на Инк. – Призрак, ти и Инк трябва да сте в този параклис до пет шибани минути.
С това Саботаж се върна през портата. Инк ме преведе през същата порта. Веднага забелязах редицата мотори, подредени пред клуба, емблемата на клуба, окачена на сградата, за да я видят всички.
Пренебрегвайки всички въпросителни погледи, хвърляни по посока на Инк, той ме въведе в клуба и изкачи стълбите отстрани. Блъсна една от вратите, преди да я отвори и да ме въведе вътре.
– Вземи си душ. – Измърмори той, посочвайки вратата отстрани, където предположих, че се намира банята. – Ще имам дрехи, които ще те чакат на леглото, когато излезеш. Щом излезеш, остани тук горе. Ще кажа на Изи да дойде да те вземе, щом приготви някаква храна.
С това той излезе от стаята, като затвори вратата след себе си с тихо щракване.
Назад към част 1 Напред към част 3
