* ЕМАЛИН *
Джаксън седеше до мен на масата за вечеря, но когато госпожа Джуди го попита дали иска нещо за ядене, той само просто поклати глава към нея. Аз се намръщих към него, но си замълчах. Той беше много намръщен и мрачен човек и това, честно казано, ме изнервяше. Беше трудно да се прави каквото и да било с него.
Въздъхнах, извадих телефона си и избрах контакта на Джеймс, като му изпратих съобщение.
Колко време още? Бодигардът ти ме изнервя. Той е много мълчалив и мрачен.
Емалин
Усмихнах се на госпожа Джуди, докато тя поставяше вечерята ми пред мен с чаша сок от червена боровинка и две бутилки вода.
– Строги инструкции от Джеймс – обясни тя, когато погледнах чашата с боровинков сок. – Той каза, че тази сутрин не си пила нищо.
Въздъхнах, но кимнах с глава.
– Благодаря ви, госпожо Джуди.
Тя ми се усмихна, преди да си тръгне. Телефонът ми извибрира в ръката ми и аз го отворих, за да видя съобщение от Джеймс.
Още няколко часа, малката. И той не е там, за да бъде най-добрият ти приятел. Той е там, за да те пази. Запомни това.
Джеймс.
Въздъхнах и заключих телефона си, като реших да отговоря по-късно, за да мога да хапна вечерята си. Всъщност бях доста гладна, а и печеното в гърне, картофеното пюре и зеленият фасул миришеха адски добре в този момент.
Стомахът ми изръмжа в знак на съгласие, докато вдигах вилицата си. Натъпках една хапка в устата си, но вкусът веднага накара стомаха ми да се свие. Задъхвайки се, бързо скочих от масата и се втурнах към най-близката баня. Джексън бързо затвори вратата и си представих, че стои пред нея, докато изпразвам стомаха си, а апетитът ми вече бе напълно изчезнал.
Изстенах от дискомфорт, когато стомахът ми отново се сви.
– Дръпни се! – Чух Джеймс да реве. Вратата се отвори миг по-късно, но нямах възможност да го погледна, преди отново да ми стане лошо. Ръцете му ме обгърнаха, тялото му се сви върху моето, докато шепнеше меки, успокояващи думи в ухото ми.
Когато най-накрая приключих с изпразването на стомаха си, протегнах ръка напред и пуснах водата в тоалетната, като след това вдишвах дълбоко и разтреперано. Джеймс мълчаливо ме държеше в прегръдките си, давайки ми момент да се съвзема.
– Мислех, че няма да свършиш още няколко часа – успях да измъкна накрая. Но бях в шибан екстаз, че той е тук, защото се чувствах като парцал.
Той въздъхна.
– Мъничка, казах ти, че ти си ми първи приоритет. Джексън ми писа, че ти е лошо. Веднага дойдох.
Погледнах ръцете му, които бяха обвити около кръста ми, забелязвайки петната от кръв по черната му риза. Бавно вдигнах поглед към красивото му лице, прокарвайки очи по чертите му.
– Съжалявам – извини се той, изглеждайки истински притеснен, – нямах време да се преоблека – обясни той.
Не казах нищо в отговор. Просто облегнах глава на гърдите му, а очите ми се затвориха.
– Можеш ли да ме заведеш до нашата стая? – Попитах го тихо. – Страхувам се, че ако се опитам да ходя, ще повърна отново.
Без да каже нито дума, Джеймс плъзна ръце под мен и ме повдигна на гърдите си, преди да се изправи от пода. Той ритна вратата с крак. Джаксън послушно я отвори и мълчаливо ни последва, докато Джеймс ме носеше по стълбите към нашата стая.
– Измий си зъбите и се изкъпи, мъничка – тихо нареди Джеймс, докато ме внасяше в стаята ни. – Когато приключа с това, което правя, ще донеса малко супа и крекери в стаята ни и тогава ще помоля д-р Уилям да те прегледа, добре ли е?
– Добре – отвърнах аз.
Джеймс се наведе и притисна устни към бузата ми. След това постави телефона ми на стъпалото, което водеше към ваната.
– Очаквам отговор от теб, ако ти изпратя съобщение или ти се обадя – каза ми той.- Единственото извинение, което ще имаш, е ако си заспала – предупреди ме той.
– Ще отговоря, ако съм будна – обещах аз.
Той допря устни до челото ми, преди да отиде до изхода на банята, като ми хвърли последен, притеснен поглед през рамо, преди да излезе от банята и да затвори вратата след себе си. С лека въздишка си измих зъбите, след което се съблякох и влязох във ваната. След като ваната се напълни, изключих водата и се отпуснах назад към стената на ваната, като се свих настрани, а от устните ми се отрони прозявка.
Очите ми се затвориха от само себе си и аз заспах дълбоко.
~*~*~
От устните ми се изтръгна писък, който ме изтръгна от съня ми. Надигнах се в по-изправено положение, а сърцето ми се удари в гръдния ми кош. Цялото ми тяло трепереше, а косата ми се бе залепила за лицето от потта.
Джаксън нахлу в банята, докато аз бързо покривах тялото си с ръце, придърпвайки коленете си към гърдите. Долната ми устна трепереше, докато стисках очи, вдишвайки рязко въздух. Знаех, че имам пристъп на тревожност, но не знаех как да го спра.
Задъхвах се, опитвайки се да намеря щастливото си място, но единственото, което можех да си представя, беше как ръката ми забива ножа на Алфонсо във врата му, как кръвта му покрива ръцете и мишците ми, капе върху лицето и гърдите ми.
– Какво, по дяволите, става? – Изръмжа Джеймс, докато нахлуваше в банята. – Мамка му – прокле той. – Джаксън, остави ни.
Миг по-късно ръцете на Джеймс ме обгърнаха и ме вдигнаха от ваната. Той притисна мокрото ми тяло до гърдите си, докато седеше отстрани на ваната, грабна кърпата ми от закачалката и някак си успя да ме увие в нея.
– Трябва да дишаш, мъничка – подкани ме Джеймс. – Ти си в безопасност – нежно ми напомни той.
Умът ми потъна в бездънна яма от спомени. Мъчителен звук се изтръгна от гърлото ми, когато посегнах да се хвана за главата, а от гърдите ми се изтръгнаха ридания, докато горещи сълзи се плъзгаха по бузите ми.
– Госпожо Банър, аз не искам да влизам там! – Изкрещях, докато се борех срещу стегнатата ѝ хватка. Лошите момичета винаги влизаха в тази стая и никога не се връщаха оттам. – Госпожо Банър, моля ви! – Извиках. – Не исках да ви ударя с топката!
– Замълчи, момиченце! – Госпожа Банър изкрещя отгоре ми. Отдръпнах се от нея и от гърлото ми се изтръгна ридание. – Причиняваш само неприятности от момента, в който стъпи в тази къща, и ми писна от това! Ще влезеш тук и ще понесеш това наказание. Не ми пука колко ще плачеш и ще се молиш, защото не ми харесваш, дяволе!
Тя ме хвърли вътре в тъмната стая, като затръшна вратата след себе си. Изхлипах, докато скачах и блъсках по вратата.
– Пусни ме навън! – Изкрещях. – Моля, пуснете ме навън, госпожо Банър! Много съжалявам!
Някой уви кафявата ми коса около ръката си и ме дръпна назад, като ме прати да се разбия в пода. Извиках от болка, когато гърбът ми грубо се свърза с цимента под мен. Не можех да видя нищо в тъмнината и бях ужасена.
– Време е да ти покажа какво се случва с лошите момиченца – изсмя се мъжки глас.
– Не! – Изкрещях. – Пусни ме!
Той пъхна нещо в устата ми и го уви около главата ми, като прекъсна говора ми. Борех се и ритах, но мъжът лесно ме надвиваше.
– Обичам, когато се бориш, момиченце. Продължавай. Бори се. Само ще се насладя на това още повече – изхили се той отгоре ми.
~*~*~
Бавно отворих очи и се загледах в познатия таван. Ръката на Джеймс беше увита плътно около кръста ми, а главата му беше на рамото ми, докато спеше. Имах леко главоболие, а очите ми бяха подпухнали и подути, сякаш бях плакала много.
– Джеймс? – Измърморих, знаейки, че той не спи тежко.
Той вдигна глава и ме погледна през кървясалите си очи.
– Здравей, малката – промърмори той, а гласът му все още бе дрезгав от съня. – Как се чувстваш?
– Какво стана? – Попитах го.
Той се намръщи.
– Имаше някакъв вид спомен. Не успях да те извадя от него. Крещеше и плачеше, затова помолих д-р Уилям да дойде и да те успокои. – Мръщенето му се задълбочи. – Коя е госпожа Банър? – Попита той.
Изтръпнах само при споменаването на името ѝ. Отместих очи от неговите. С показалеца си той придърпа главата ми назад, за да го погледна.
– Мъничка, коя е тя? Какво, по дяволите, е направила?
В очите ми пламнаха сълзи, но аз ги задържах, отказвайки да плача за нещо, което не можех да променя. Това, което ми се беше случило, беше свършило – беше се случило преди години, когато бях на седем.
– Тя беше зла приемна майка, която сега се намира в затвора – отвърнах с горчивина. Кожата ми настръхна, като си спомних как прекарах три дни в онази стая, подобна на подземие. Не бях в състояние да видя нищо в продължение на три проклети дни, можех само да усещам какво правеше този човек с мен. Побоите изглеждаха безкрайни. Бедното ми, смазано тяло се възстановяваше със седмици.
В гърлото ми се надигна повръщане, но го преглътнах.
– Кой те нарани? – Попита ме Джеймс. Не отговорих – просто останах безмълвна. Джеймс хвана брадичката ми и обърна главата ми с лице към себе си, като лицето му висеше над моето, докато се повдигаше на лакът. – Малката, кой, по дяволите, те нарани? – Поиска да разбере той.
Повдигнах му рамене.
– Не знам – казах му честно. Отместих очите си от неговите за момент, опитвайки се да се съвзема. Той изчака възможно най-търпеливо, преди да върне очите ми към своите. Безпомощно свих рамене пред него.
– Никога не съм виждала нито лицето му, нито как изглежда – информирах го аз. – Винаги беше тъмно. – По гръбнака ми премина хлад, който ме смрази отвътре навън. – Толкова шибан мрак – прошепнах аз.
Джеймс се облегна назад и ме придърпа в кръга на ръцете си, притискайки ме плътно към себе си.
– Кълна се, мъничка, един ден ще разбера за всеки шибан майкопродавец, който някога се е осмелил да се отнесе зле с теб, и ще ги накарам да си платят – обеща Джеймс.
– Това е безсмислено – казах му тихо.
– Не е безсмислено – изръмжа Джеймс.
Една сълза се плъзна по бузата ми.
– Безсмислено е, Джеймс – прошепнах аз и гласът ми се пречупи. – Твърде много са, за да ги преброя.
Джеймс изръмжа.
– Добре, че съм садистичен психопат – изръмжа Джеймс. – Нямам нищо против да си изцапам ръцете, мила. Заради теб ще унищожа целия този шибан свят – никога не се съмнявай в това.
Назад към част 15 Напред към част 17
