* ЕМАЛИН *
Бях доста сънлива, когато дойдох в съзнание няколко часа по-късно.
Джеймс седеше на стола до леглото ми и държеше ръката ми в плен. Очите му бяха затворени, но знаех, че не спи. Вече познавах Джеймс достатъчно добре, за да знам, че не може да спи по време на нещо подобно.
Нежно стиснах ръката му, а очите ми бавно се затвориха, преди да ги принудя отново да се отворят. Каквото и обезболяващо лекарство да ми даваха, то ме правеше изключително сънлива.
– Здравей, мъничка – нежно поздрави Джеймс. Той се изправи от стола си и пусна ръката ми, само за да се наведе над мен и да притисне нежна целувка към устните ми. – Радвам се, че най-накрая те виждам будна – промърмори той. – Как се чувстваш?
– Сънливо – промълвих, а очите ми отново се затвориха.
– Мисля, че докторът иска да те види – каза ми той. Аз само измърморих, без да си правя труда да отворя очи. – Засега си на морфинова система, затова си толкова сънлива в момента. – Той прокара върховете на пръстите си по бузата ми. – Никога през живота си не съм бил толкова шибано уплашен, Емалин. – Отворих очи и ги вперих в хипнотизиращите му сини очи. – Казаха ми, че си била почти на минути от разкъсване на апендикса. – Той преглътна силно, а в очите му се преливаха толкова много емоции, че беше трудно да се определи само една. – Почти те загубих.
Той падна на стола, на който седеше, и отново хвана ръката ми в своята. Гледах как навежда глава и притиска челото си към пръстите ми.
– Никога не съм мислил, че мога да обичам някого, Емалин – сърцето ми се разтуптя, – но в момента, в който ми казаха, че си в критично състояние – и шибаната сестра ми каза, че ще направят всичко по силите си, за да ти помогнат навреме – мамка му – прокле той. – Точно тогава разбрах, че съм много способен да обичам някого, защото те обичам, дяволче.
Сълзите горяха в уморените ми очи, докато го гледах. Долната ми устна трепереше.
– Джеймс – изхлипах, напълно изгубила ума и дума. Речта му беше спряла дъха ми.
Той притисна устните си към кокалчетата на пръстите ми.
– Не казвай нищо, мъничка – помоли ме той. – Знам, че си уморена, но имах нужда да знаеш това. Имам нужда да знаеш, че те обичам и че означаваш целия шибан свят за мен. Не мога да продължа, ако нещо се случи с теб. Имам нужда от теб тук, с мен.
Преди да успея да отговоря, на вратата се чу леко почукване и след миг влезе един лекар. Той ми се усмихна топло.
– Радвам се да ви видя будна, госпожице Арнолд. Как се чувствате?
– Много ми се спи – казах му. – И изключително щастлива.
Джеймс току-що ми беше признал любовта си.
– Това може да се очаква. – Гледах как той се приближава до мен. – Искам да погледна разреза ти. Наложи се да ти направим един дълъг разрез, а не много малък, какъвто обикновено правим при пациенти с апендицит. Апендиксът ви беше много подут. Честно казано, изненадан съм, че не сте имали болки преди днешния ден.
Джеймс се изправи и дръпна одеялото до бедрото ми, след което повдигна малко болничната ми престилка, разкривайки превръзката на дясната ми страна близо до бедрото. Без да каже нито дума, той седна обратно и отново хвана ръката ми в своята. Зяпнах, очите ми трептяха, докато се борех да остана будна.
– Имали ли сте гадене или повръщане преди тази сутрин? – Попита ме лекарят.
Кимнах.
– Вчера повръщах – казах му. – Вчера вечерта – поправих се, мозъкът ми беше малко замъглен.
– Това вероятно е бил първият признак, че апендиксът ви се готви да се спука. – Той махна марлята и кимна с глава. – Чисто е. Не е зачервено и подуто. Засега изглежда, че ще се излекуваш добре.
В стаята влезе една медицинска сестра и лекарят се отдръпна, докато тя започна да превързва страната ми.
– Ще ви оставя на системата с морфин до края на нощта, а утре сутринта ще ви я сваля. Оттам нататък ще започнем да ви даваме някакви болкоуспокояващи. Ако ги приемете добре и можете да се движите, ще ви пусна у дома утре вечер. Звучи ли ви добре?
– Да. – Прозях се, а по бузите ми се появи руменина. – Съжалявам – промълвих. – Много ми се спи.
– Продължавайте да си почивате, госпожице Арнолд. – Той се обърна и излезе от стаята.
Затворих очи, а от устните ми се отрони още една прозявка. Джеймс притисна устните си към гърба на ръката ми.
– Почини си, Емалин. Ще бъда тук, когато се събудиш.
– Обещаваш ли? – Попитах го.
– Обещавам, мъничка.
~*~*~
Джексън ни отвори входната врата на къщата, като кимна веднъж на Джеймс за поздрав. Беше почти осем вечерта, но лекарят удържа на думата си и ме освободи, тъй като се справях добре с болкоуспокояващите. Разбира се, при ходенето ме болеше ужасно, така че не беше лесна задача.
Джеймс обаче засега отказваше да ми позволи да ходя където и да било и вместо това ме носеше навсякъде въпреки моите аргументи против. Знаех, че той просто иска да се грижи за мен, но дори лекарят беше казал, че е важно все пак да се опитам да се движа.
– Ще те заведа горе – каза ми Джеймс, като се запъти към стълбището. – Ще помоля госпожа Джуди да ти донесе горе малко храна, а после трябва да проверя някои неща. Джаксън ще седи с теб, докато ме няма.
– Майка ти? – Отгатнах.
Джеймс въздъхна.
– Да, малката. Джаксън я доведе тук, но аз бях с теб през последните няколко дни, така че нямам представа какво се случва. – Той се намръщи. – Притеснявам се за нея – тихо призна той. Говореше така, сякаш грижата за благополучието ѝ беше нещо чуждо за него. – Тя не е от хората, които се намесват – не и по този начин. Знае по-добре, от всеки, че не може да се изправя срещу някой от моите мъже. Това и е набито в главата, откакто се запозна с баща ми. Той я научи да държи главата си винаги наведена и устата си затворена. Така че за мен е малко тревожно, че тя всъщност е застреляла Ейдриън.
– Може би се е изплашила – предложих аз, опитвайки се да успокоя малко притесненията му.
Той поклати глава.
– Все още не ми се струва правилно.
Притиснах целувка в долната част на челюстта му, докато той влизаше в спалнята ни.
– Каквото и да е, знам, че ще стигнеш до дъното му. – Изтръпнах от болка, когато той ме постави на леглото, подпирайки гърба ми на таблата. Изсвистях през зъби, когато той внимателно ме приведе малко напред, за да нагласи възглавниците зад мен.
Устните му се допряха до слепоочието ми, докато ме отпускаше назад.
– Съжалявам, мъничка. Знам, че те боли. – Той ме облегна, а очите, които толкова много обичах, се срещнаха с моите. – По-добре?
– Да. – Хванах ръката му в моята. – Джеймс – поех си дълбоко дъх – знам, че вчера, когато ми каза, все още бях доста извън себе си, но и аз те обичам. – Проследих с очи лицето му, а в стомаха ми се настани тревога, когато изражението му не се промени. – Обичам те от момента, в който започна да се отнасяш към мен като към човешко същество – като към човек с чувства и ценности, а не просто като към подчинена, която прави каквото ѝ се каже.
Със свободната си ръка той хвана челюстта ми и наклони главата ми назад, за да покрие устните ми със своите. Нежно изстенах в целувката, като нетърпеливо му отвърнах с целувка.
– Може да си моя подчинена, малка, но винаги си ми равна. – Той допря устни до бузата ми. – Ще пазя тези две думи до края на живота си – обеща той. – Увери се, че изяждаш цялата си храна, когато госпожа Джуди ти я донесе, а след това си почини. Когато се върна, ще си вземем душ заедно, добре ли е?
– Звучи добре. – Усмихнах се нагоре към него. – Бъди внимателен.
Той ми намигна с онази усмивка, която винаги караше сърцето ми да се разтупти в гърдите.
– Винаги, мила.
~*~*~
Джексън повдигна вежди към мен, когато се опитах да се изтласкам до ръба на леглото, а от устните ми се изплъзна слаб стон на болка.
– Госпожице Арнолд, какво си мислите, че правите? – Попита ме той, докато се изправяше от стола, на който седеше през последните три часа.
– Отивам да пикая – промълвих аз. – Изненадана съм да те видя оживял, Джексън. През последните два часа си мислех, че си се превърнал в статуя.
Устните му потрепнаха.
– Много смешно, госпожице Арнолд. – Той ме хвана под мишниците и ми помогна да се изправя на крака. – Облегнете се на мен. Джеймс ще поднесе главата ми на всички в чиния за вечеря утре, ако ти позволя да се нараниш.
Въздъхнах.
– Харесва ми, че е толкова закрилящ, но може да е малко потискащо – признах.
Джаксън се засмя.
– Госпожице Арнолд, Джеймс ви обича. Шефът ми отива отвъд и отвъд за тези, за които го е грижа. Той обича безрезервно – едва понася да гледа страданието на собствената си майка – така че попивайте всяка частица от вниманието и грижите, които ви дава.
Погледнах към него, а устните ми бяха набраздени от тъжна гримаса.
– Говориш сякаш от опит.
Джаксън само сви рамене.
– Джеймс и аз израснахме заедно, макар че това беше преди много, много години. – Джексън въздъхна. Проследих с очи лицето му, а в стомаха ми се настани объркване. – Той получи травма на главата при автомобилна катастрофа с майка си и заедно с това загуби голяма част от паметта си. Аз бях един от хората, които той забрави. – Взирах се в Джексън с ужас. Той поклати глава към мен. – Не му споменавай нищо. Инцидентът – той го промени – и не помага това, че баща му го прецака след това.
Хванах се за плота на мивката, докато Джаксън ме водеше в банята.
– Джаксън, защо не се опиташ да възстановиш връзката си с него?
Джаксън поклати глава.
– Той се справя с твърде много неща – винаги е така. А ако случайно раздвижим паметта му, това може да причини повече вреда, отколкото полза. – Той поклати глава. – Добре ми е да съм на негово разположение по този начин. Само не му споменавай нищо, нали? Това остава между мен и теб.
Намръщих се на Джексън.
– Аз не пазя тайни от него. – Поклатих глава. – Джаксън, аз няма да пазя тайни от Джеймс.
Джексън въздъхна.
– Каквото ще правиш, зависи от теб. Само се опитай да бъдеш внимателна, когато го правиш, госпожице Арнолд. Не искам той да страда.
Въздъхнах.
– Емалин – поправих го бързо. – Не госпожица Арнолд – Емалин. – Повдигнах рамене. – И добре. Но трябва да му кажа, Джаксън. Не мога да скрия нещо подобно от него.
– Разбирам. – Той излезе от банята. – Джеймс трябва да се появи тук след няколко минути. Преди около тридесет минути ми писа, че се връща.
Кимнах.
– Благодаря, Джаксън. – Усмихнах му се. – Той заслужава добър приятел като теб отново да е до него и съм сигурна, че ако някога си спомни кой си, ще е благодарен, че си е спомнил.
Той само ми се усмихна наполовина, преди да се измъкне от банята. Намръщих се на затворената врата, а болката за моя дон се плъзна през сърцето ми.
Джеймс, през какво, по дяволите, са те прекарали?
Назад към част 17 Напред към част 19
