Т.О. Смит – ХАТЧЕТ ЧАСТ 2

Глава 2
ЛЕЙЛА

Изстрелях към баща си най-смъртоносния си поглед, докато пусках чантата си на масата в трапезарията.
– Знаеше ли, че той е тук? – Попитах, а нервите ми вече бяха изхабени за този ден. Знаех, че татко ще знае точно за кого говоря.
Блейк Гидиън – сега известен като Хатчет – бащата на сина ми.
Човекът, в когото някога бях лудо влюбена, но той обичаше наркотиците и поредната си доза повече, отколкото мен.
И в крайна сметка? Той стана част от моята гибел.
Татко повдигна вежди към мен, сякаш без да се интересува от положението ми.
– Имаш предвид онова момче, което те заряза? – Намръщих се. – Да. Защо? Срещала ли си се с него?
– Той влезе в магазина ми, татко! – Изкрещях, прекарвайки треперещите си ръце през косата. – Знае за Матю – знае, че никога не съм правила аборт. – Уведомих го, като овладях темперамента си и накарах гласа си да бъде малко по-тих.
Баща ми остави вестника си с уморена въздишка. Аз стиснах челюстта си. Мразех го, че винаги е бил толкова безразличен към нещата, които се случваха в живота ми – неща, за които имах шибана нужда от помощ. Никога нямаше да се върна тук, ако знаех, че Блейк е все още жив – все още обикаля из този град.
– Ако той ти създава проблеми, ще задействам закона, Лейла. Няма да ти се налага да се притесняваш за него. – Каза ми татко.
Сякаш законът щеше да възпре Блейк. На него никога не му е пукало за законите или полицията.
Блейк правеше каквото си поиска. И ако се съди по мотористката жилетка, която носеше сега, му пукаше още по-малко.
– Той знае за Матю. – Повторих с пресипнал глас, докато падах тежко на най-близкия до мен стол. – Видял го е тази сутрин, когато заключвах вратата на стълбището, за да заведа Матю на училище.
– Той няма крак, на който да стъпи, Лейла. – Напомни ми татко. Това нямаше значение. Зад гърба му стоеше цяла банда разбойници, а хора като него имаха влияние върху закона – можеха да ги накарат да обърнат другата буза на каквото и да правят. Спомних си за моторския клуб „Дивите врани“. Те бяха неприятности тогава и бях сигурна, че нищо не се е променило.
– Може да е чист, но все още е проблем. – Напомни ми татко. Стиснах челюстта си. – Разхожда се тук с останалите груби вратове, които носят кожени моторски жилетки, сякаш владеят шибания свят. Но те са само проблеми. Той никога няма да има шанс, ако се опита да получи попечителство над малкото ти момче.
Поклатих глава на баща ми.
– Блейк не ми изглежда като човек, който прави нещата законно, татко. – Напомних му.
Татко само измърмори и аз разбрах, че това ще бъде краят на този разговор.
– Ако той отново те притеснява, Лейла, кажи ми. Ще се погрижа полицията да получи достатъчно мръсотия за него, за да го затвори за следващите двайсет години.
Стиснах челюстта си. Сега, когато Блейк беше член на Дивите врани MC, имах чувството, че вероятно може да му се размине убийството.
Да отнемеш дете от майка му? Сигурно щеше да е като да вземеш бонбон от бебе.

***

Не бях виждала Блейк никъде в града от цяла седмица. И повярвайте ми, бях го търсила, правейки всичко възможно да се опитам да го избегна, в случай че го видя. Но не го бях виждала никъде из града и когато и да видех някое от другите момчета от клуб му, Блейк не беше с тях.
Честно казано, надявах се и се молех, че може би – само може би – той е решил, че все пак не иска да бъде част от живота на Матю и е решил да ме остави на мира.
Вдигнах поглед от лаптопа си, когато звънецът над вратата ми иззвъня, предупреждавайки ме, че влиза клиент. Влезе млада жена, вероятно с пет години по-млада от мен. Беше облечена с кожено яке на раменете, чифт скъсани дънки и черни ботуши. Русата ѝ коса се спускаше на меки вълни по раменете ѝ. Беше изключително красива, но нещо в нея ми подсказваше, че трябва да се пазя – че не е дошла да си купи книга.
Всъщност бях почти сигурна, че съм я виждала из града с президента на Дивите врани MC.
– Лейла? – Попита тя, докато плъзгаше очилата си нагоре по главата, а лешниковите ѝ очи срещнаха моите.
– Това съм аз. – Отговорих малко горчиво. – С какво мога да ти помогна днес? – Попитах я, просто исках да я изхвърля от магазина си.
Да се върна в този проклет град беше грешка. Трябваше просто да си намеря собствената работа там, където живеех. Никога не трябваше да приемам помощ от баща си.
– Да престанем с глупостите, става ли? – Скара ми се тя. Изпъшках и стиснах плота. – Името ми е Изабел. Трябва да дойдеш с мен, а ако спориш, просто знай, че съпругът ми ме чака отвън, а той никак не е търпелив човек. – Каза ми тя, като махна с ръка по посока на вратата, показвайки, че трябва да я последвам.
Останах вкопчена на мястото си.
– Какво, по дяволите, искаш? – Поисках да знам ядосано.
– Синът ви е в нашия клуб. – Каза ми тя направо. Лицето ми пребледня. Блейк нямаше да го вземе, нали? Дали просто се е спотайвал, за да изчака времето си, докато успее да го отвлече?
Почувствах се зле.
– Някой е събрал две и две, когато го е видял, и лесно го е определил като детето на Хатчет. – Каза ми тя. Преглътнах повръщането, отказвайки да повърна пред нея. – Трябва да дойдеш с мен. Ще ти обясня всичко по пътя.
Тръпчиво кимнах с глава, докато бързах да изляза иззад щанда, бързо настроих алармата си и заключих магазина зад себе си, докато излизах. Вмъкнах се на пътническата седалка на „Ескалада“ на Изабел, отчаяна, че трябва да стигна до сина си. Знаех, че има вероятност тя да ме лъже, но не смеех да рискувам да не е така и всъщност нещо да не е наред с малкото ми момче.
– Какво става? – Поисках да знам, докато гледах как мъжът, когото Блейк наричаше През, се отдръпна зад нас, следвайки плътно джипа на съпругата си. На задната седалка се гърчеше бебе. – Защо държиш сина ми? – Попитах я. Умът ми се състезаваше – въртеше се.
– Поправка – Хатчет. – Каза ми Изабел, докато бързо сменяше лентите, летейки по пътя.
Бързо закопчах колана си, а тя се усмихна, преди лицето ѝ отново да придобие сериозно изражение.
– Ще ти разкажа за това, което ми беше казано. Някой го е поставил за дете на Хатчет и този някой е враг на Хатчет. Опитали са се да го вземат от детската площадка по време на играта на Матю в училище, но Хатчет и Тор случайно са карали по това време край училището и са успели да ги спрат. Хатчет взел Матю и двамата с Тор го доведаха в клуба.
– О, Боже мой. – Задуших се. – И училището просто му позволи да вземе сина ми? – Попитах. В какво, по дяволите, се беше превърнал този град?!
Изабел сведе очи към мен за миг.
– Хатчет има власт в този град. – Каза ми тя. Аз се намръщих. – И докато съпругът ми и вицепрезидентът му го подкрепят, на Хатчет на практика може да му се размине всичко. Освен това хората в този град – те знаят, че този клуб никога няма да нарани жени или деца. Те обаче ще направят всичко възможно, за да ги защитят.
Поех си треперещ дъх, като се опитвах да не получа пълен пристъп на паника. През цялото време си мислех, че Матю ще бъде в безопасност в този град.
Бях забравила за предишните врагове – един от тях беше причината, поради която изобщо бях тръгнала да бягам.
– Скъпа, няма причина за паника. – Каза ми Изабел. Подиграх се, като потърках гърдите си. – Ако има нещо, което Хатчет прави, то е да защитава семейството. И той ще направи всичко, за да защити Матю, разбираш ли? С Хатчет наоколо никога няма да ти се налага да се притесняваш, че на детето ти ще се случи нещо проклето.
Когато Изабел мина през портите, които затваряха територията на клуба от останалата част на града, един човек с перспективна жилетка моментално плъзна портите обратно затворени, след като съпругът на Изабел се качи. Изскочих от „Ескалада“, преди да е спрял, и се втурнах в клуба, без да ми пука, че технически може да ме застрелят за това.
Трябваше да видя сина си – да се уверя, че наистина е добре.
Матю мигновено се затича към мен и ме обгърна с весели викове, които стоплиха всяка част от душата ми и ме отърваха от смразяващия ми кръвта страх – страха, че съм го загубил.
– Добре ли си? – Попитах го, докато коленичих пред него, като го обхождах с очи, за да проверя дали няма следи, синини или драскотини.
Той кимна.
– Татко ме спаси! – Възкликна той. Взирах се в него с широко отворени очи, докато сърцето ми почти се беше свило в гърдите. – Мамо, той прилича точно на мен! – Каза ми Матю, цялото му лице бе озарено от вълнение.
Преглътнах трудно, докато поглеждах към мястото, където Блейк седеше на една от масите в стаята, и ме гледаше със студени, плоски очи. По гръбначния ми стълб премина ледена тръпка. Никой не би трябвало да може да изглежда толкова студен и безсърдечен.
– Хей, момче, защо не дойдеш да поиграеш с мен на PlayStation? – Голям, едър мъж, когото бях видяла вчера, извика към Матю, като отклони погледа на момчето ми от мен и го насочи към него.
С развълнуван вик Матю тръгна към огромния мъж, който лесно го взе на ръце и го понесе нагоре. Бавно се изправих от коленичилата си позиция, като предпазливо наблюдавах Блейк, който също се изправи и се запъти към мен.
– Трябва да поговорим. – Заяви грубо той, докато минаваше покрай мен, хващайки ме за китката и дърпайки ме към една двойна врата.
Запътих се след него, изненадана от силата му, когато ме дръпна след себе си. Очите ми се разшириха, когато попаднаха на масата в центъра на стаята, в която Блейк ме вкара. Блейк затвори вратите зад нас, докато аз проследявах с очи дървото. На масата беше издълбана емблемата на клуба, а на столовете около нея емблемата беше зашита на облегалките им с чиновете на членовете на клуба.
– Помниш ли Линкълн? Попита ме иззад гърба ми Блейк.
Кръвта ми се смрази във вените. Никога нямаше да забравя този човек, нито абсолютния ад и мъченията, които изтърпях от ръцете му.
Кимнах, преглъщайки буцата в гърлото си, за да мога да говоря нормално. Винаги съм се заричала, че Блейк никога няма да разбере какво ми е направил Линкълн.
– Да. Той те снабдяваше с наркотици, а ти вършеше мръсната му работа за него. – Казах му, гласът ми беше горчив.
– Да. – Измърмори Блейк. Бавно се обърнах с лице към него, но на лицето му или в очите му нямаше нито една емоция. Това беше изнервящо. – Той се обърна наопаки, когато Саботаж започна процеса на моето напластяване в клуба. Аз трябваше да бъда негов човек – на никого другиго. – Кимнах, спомняйки си предупреждението на Линкълн към мен – да напусна града и никога да не се връщам, защото Хатчет никога нямаше да бъде човекът, от когото имах нужда, защото сега принадлежеше на Линкълн. – Саботаж бързо му напомни кой управлява гадовете в този град. Оттогава Линкълн търси нещо, с което да ме нарани, и след като ти и Матю се върнахте в града, той го намери. И ще го използва, ако му се отдаде възможност, Лейла.
Искаше ми се да повърна. Линкълн почти се беше добрал до сина ми. Матю нямаше да преживее гадостите, които Линкълн беше направил с мен. Днес можех да загубя малкото си момче.
Гневът пулсираше във вените ми като гореща лава.
– Блейк, какво става? – Избухнах. – Значи сега синът ми…
– Нашият син, Лейла. – Отвърна ми Блейк. Погледнах го. По дяволите, нали той беше и на Блейк. Бях защитила Матю – бях направила необходимото, за да осигуря оцеляването му. Блейк беше прекалено зает да инжектира наркотици в шибаните си вени, за да му пука за семейството му. – И аз ще поправя това.
– Как? – Изригнах. Той сведе очи към мен в мълчаливо предупреждение да си затворя устата, но аз не се вслушах в него. Бях ядосана и бях на косъм от това. – Матю е бил в безопасност без теб в шибания си живот, а в рамките на първата седмица, откакто сме в един и същи шибан град, някой се опитва да го нарани! – Изкрещях. – Нищо подобно не се е случвало през шестте проклети години, откакто Матю се роди!
– Ебати понижи гласи си, когато ми говориш! – Изръмжа ми Блейк, което ме накара да се отдръпна от него, докато сърцето ми се блъскаше в гърдите.
– Успокойте се – и двамата. – Избухна Саботаж, докато влизаше в стаята. Инстинктивно се отдръпнах от големия, едър мъж.
Отворих уста, за да му отвърна, но Блейк отговори, преди да успея.
– Говори с моя президент накриво, Лейла, и ще се погрижа да напуснеш тази шибана стая с плач, разбираш ли? – Изръмжа ми той.
Отдръпнах се от Блейк, а сърцето ми се разтуптя, докато ледът се плъзгаше по вените ми. Блейк се беше променил. Дори и да беше напушен с наркотици, никога не беше се държал така с мен.
– Отстъпи. – Изръмжа Саботаж на Блейк. Той обърна тъмните си очи към мен, след като Блейк си затвори устата. – Моят клуб вече проведе среща за това как най-добре да се справим с това. В момента вицепрезидентът ми и касиерът ми са излезли да търсят Линкълн. Матю е син на Хатчет, което го прави семейство. Този клуб защитава семейството, Лейла.
Подиграх се.
– Не много добре. – Нахвърлих се върху него. Очите на Саботаж потъмняха и аз преглътнах страха, който се надигна в мен. Нямаше да покажа слабост на нито един от тези мъже.
– Много добре, всъщност. – Ухили се над мен Блейк. Погледнах го нагоре. – Ти не знаеш нищо за този шибан клуб или за мъжете в него, Лейла. Така че си прехапи шибания език, преди отново да не уважиш моя проклет президент.
– Трябваше да се държа настрана – изръмжах към Блейк. Сините му очи потъмняха с един нюанс. – Винаги си бил само проблем, Блейк.
Блейк сведе очи към мен.
– Може да съм адски ядосан на теб в момента, Лейла, но ако още веднъж ме наречеш Блейк, кълна ти се, че ще те метна на рамо, ще те занеса в един от апартаментите на горния етаж и ще се погрижа да ти покажа защо Блейк е шибан мъртвец. Името ми, по дяволите, е Хатчет. Използвай го. – Изръмжа той.
Взирах се в него с широко отворени очи, без да мога да повярвам, че току-що ме беше заплашил, че ще ме чука. Саботажът излая като смях.
– Вие двамата се разберете. – Нареди Саботажът, като погледна остро Блейк. – Трябва поне да се научиш да бъдеш учтив с нея. Тя е майка на сина ти. – Блейк погледна президента си. Саботаж пренебрегна погледа му и погледна към мен. – Ти и Матю ще живеете тук, в клуба, докато не се справим с този проблем. Разбирам, че трябва да управляваш магазина си, както разбирам, че бизнесът не спира само защото настъпва криза, така че един от моите хора ще бъде командирован с теб през цялото време, а един ще бъде командирован с Матю, когато е на училище. – Каза ми той. Той посочи с пръст между мен и Блейк. – Оправи тази шибана работа. – Нареди той.
С това излезе от стаята, преди да успея да отворя уста, за да възразя, че няма да остана в този шибан клуб. Имах си напълно добър дом.
Блейк ме погледна.
– Обади се на баща си. Нека знае, че доброволно се съгласваш да останеш тук, в клуба, с мен. – Той сведе очи към мен. – Защото, ако този твой старец отново дойде при мен и си помисли, че може да ми говори по някакъв шибан начин, само защото си мисли, че изпълнява някакъв бащински дълг, синът ни ще загуби дядо си. – Предупреди ме той.
Кръвта ми се смрази при заплахата на Блейк. С това Блейк излезе от стаята.
О, Боже, на какво, по дяволите, бях замесена?

Назад към част 1                                                                      Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!