Глава 9
ХАТЧЕТ
Прокарах грубо ръце през косата си, като крачех нагоре-надолу по пода на клуба. Гърдите ми се издигаха и спускаха на гневни вдишвания. Всичките ми братя ме гледаха, готови да ме спрат да не направя някоя глупост.
Лейла беше отвлечена – точно под шибания ми нос.
– Как, по дяволите, това изобщо се случи?! – Изревах накрая, без да мога да сдържам гнева си повече. Исках да убия Линкълн за това. Знаех, че той я е взел.
Синът ми се беше разсеял от жените. Мислеше, че майка му просто е отишла да пазарува. Не исках да знае истината. Ако тя беше ранена, историята трябваше да бъде, че е попаднала в тежка автомобилна катастрофа.
Не трябваше да знае, че майка му е била шибано пребита.
Нуждата от проливане на кръв пулсираше във вените ми, защото нямах никакво шибано съмнение, че точно това се случваше с Лейла.
Тя беше пребита, по дяволите. Само се надявах, че ще успеем да я спасим, по дяволите, навреме.
– Успокой се, братко. – Заговори Грим. Погледнах го. – Бясът няма да я върне. – Напомни ми той.
– Тя беше достатъчно глупава, за да излезе от тази сграда без придружител. – Заговори Джеса от мястото, където се беше облегнала на бара, наблюдавайки сцената пред себе си, докато чакахме Скорпиона да си вземе шибания лаптоп долу.
Втурнах се към нея, готов да ѝ напомня за шибаното ѝ място. Грейв ме издърпа обратно за ръката, преди да успея да обгърна с ръка тънкото ѝ гърло.
– Спокойно! – Изръмжа ми Грейв.
– Внимавай с шибаната си уста. – Изръмжах на Джеса. Тя ме гледаше с широки, уплашени очи, а лицето ѝ пребледня. Никога не ме беше виждала да реагирам толкова бурно на когото и да било в този клуб.
Чертите на лицето ми се изкривиха в убийствено ръмжене.
– Още веднъж да проговориш накриво около мен и край с теб, разбираш ли? Не ми пука, че няма къде да отидеш.
– Да, разбирам. – Прошепна тя, хвърляйки очи към пода в покорство.
Обърнах се към Саботаж.
– Трябва да я намерим. – Казах му. Страхът в корема ми беше почти осакатяващ. – Той ще я убие, През. Но ако я държи жива, това означава, че я държи жива, за да ме заведе при него. – Свих очи към него. – Ще продам шибаната си душа на него, ако това означава, че тя е в безопасност, Саботаж, така че ако искаш да остана твоя шибан СА, по-добре да я намерим.
– Трябва да си размърдаш шибания мозък, Хатчет. – Каза ми Саботаж, докато Скорпионът зареждаше лаптопа си. – Трябва ни нещо – каквото и да е – което да можем да свържем с Линкълн.
Стиснах косата си, отчаяно опитвайки се да се сетя за мястото, където той може да я държи. Щеше да е някъде, където никой не може да я чуе, някъде, където никой няма да минава. Нямаше да има възможност да чуе писъците ѝ от болка.
Вдигнах глава и погледнах към Скорпиона, който чакаше нетърпеливо отговора ми.
– Складът е на шестдесет и четвърта. – Казах му. – Виж дали все още му принадлежи това място. Ако е така, мога да заложа пари, че там я държи. – Преглътнах трудно. – А ако е така, времето ѝ е шибано ограничено.
– Спокойно, братко. – Каза ми Грим, винаги гласът на спокойното разсъждение. – Ще я намерим, Хатчет, и когато го направим, тя ще бъде жива.
Кимнах веднъж, вкопчил се във всяка частица надежда, която можех, но знаех, че всяка секунда е ценна.
Скорпионът започна да работи и след две минути – което беше адски много ходене за мен – кимна.
– Разбрах. – Каза, като скочи от стола си. – Според камерите на кръстовищата преди час по пътя е минал черен ван. Имам адреса. Хайде да вървим. – Нареди той.
***
Саботаж спря в края на пътя, като даде знак и на останалите да спрат. Бях нетърпелив. Трябваше да стигна до моята жена.
Свих ръцете си, опитвайки се да запазя контрол – да не се изгубя напълно.
– Оттук няма мотори. – Каза ни Саботаж, докато слизаше от своя. Помърморих, слизайки от мотора си. Цялото ми тяло ми крещеше да спра – Боже, толкова много ме болеше, но трябваше да стигна до Лейла и нямаше да се успокоя, докато тя не се върне при мен, където ѝ е мястото.
– Трябва да сме възможно най-тихи, за да запазим елемента на изненада. – Каза ни Саботаж. – Не знаем в какво, по дяволите, влизаме тук и не знаем колко мъже има на мястото, за да го защитят. Нашата задача е да предпазим Хатчет и Грейв, докато те влязат да вземат Лейла. Линкълн трябва да бъде запазен жив. – Нареди Саботаж, като очите му срещнаха моите. Той разбираше нуждата ми от кръв.
И щях да си я получа веднага щом жената ми се върнеше жива и здрава в клуба.
След като всички кимнаха в знак на разбиране, тръгнахме пеша към единствения стар склад на пътя. Дадох знак на Грейв да разбере, че се промъквам през една странична врата. Той кимна веднъж, като в замяна ми даде знак, че ме разбира и че ме подкрепя.
Отворих вратата, като мълчаливо наблюдавах района около себе си, докато се промъквах покрай стената, държейки гърба си към нея, така че той да бъде защитен, докато аз защитавах предната си част.
– Мисля, че съм готов да я чуя да крещи, Линк, а ти? – Чух някой да казва, макар че гласът беше приглушен през склада и идваше от друга стая.
Кръвта ми забушува във вените, пръстите ми се стегнаха върху пистолета в ръката ми.
После чух писъка на болката на Лейла, звук на чиста агония, който се разкъсваше от дълбините на душата ѝ. И това ме разкъса на парчета.
Потеглих със спринт, насочвайки се към звука от нейните писъци и викове на мъчение.
– Той, копеле, се е преобърнал. – Чух Грейв да говори в мундщука си. – Върни ме обратно.
Нахлух в стаята, като моментално застрелях един от мъжете, който държеше бейзболна бухалка в ръката си. Той падна на земята, а главата му издаде отвратително пращене, когато се свърза с циментовия под под краката ми. Грейв хвърли още две тела, докато аз се захванах с Линкълн отзад, изпращайки и двамата на земята.
Преобърнах го по гръб и нанесох съкрушителен удар по черепа му, като го повалих в безсъзнание. Желанието да му направя още толкова много почти надделя над чувствителността ми, но се принудих да стана от пода, знаейки, че Саботаж ще се погрижи Линкълн да бъде отведен обратно в клуба.
Чух изстрели от пистолети, които отекнаха в сградата и навън, но очите ми бяха насочени само към Лейла, която бавно губеше съзнание.
– Покрий ме! – Изръмжах на Грейв, докато се втурвах към Лейла, пренебрегвайки пулсиращата болка в тялото ми. – Лейла, бейби – казах тихо, гласът ми трепереше от страх, докато нежно вземах лицето ѝ в ръцете си – бейби, погледни ме. – Помолих я.
Очите ѝ бавно се отвориха, а сълзите се стичаха по красивите ѝ бузи.
– Помогни… ми. – Тя се задави. О, Боже, това беше толкова шибано лошо. Беше толкова пребита, тялото ѝ вече беше в синини и подуто.
– Бъди будна, бейби. – Задуших се, а собствените ми сълзи ме затрудняваха да говоря. Ебаси, тя беше толкова наранена. Не я бях защитил – не се бях притекъл на помощ навреме.
Изпаднах в шибана паника, когато разбрах, че я няма, и това едва не ми струваше живота ѝ.
Втурнах се към Линкълн и претърсих джобовете му, докато не попаднах на малък комплект ключове. Отчаяно пробвах всеки един от тях, докато не намерих този, който освобождаваше краката ѝ. Преместих се към ръцете ѝ, като лесно намерих ключа за белезниците. Тя се свлече върху мен, вик на болка напусна устните ѝ при движението, тялото ѝ се предаде.
– Имам те. – Прошепнах, а собствените ми сълзи капеха в косата ѝ. – Сега съм тук, бейби. Толкова много съжалявам. Имам те. – Опитах се да я успокоя, но знаех, че думите ми не значат нищо за нея.
Бях я провалил – бях я съсипал.
Отпуснах ръцете си под гърба и коленете ѝ. Тя изпищя от болка при това движение и звукът почти ме свали на колене, но се насилих да остана на крака, защото знаех, че трябва да я отведа на безопасно място възможно най-бързо.
Грейв ме покри, докато я изнасях от склада. Тор и Грим мигновено се преместиха при мен, предлагайки повече защита, тъй като всички останали все още бяха в тотална война с хората на Линкълн. Саботаж се промъкна вътре с Куршума зад гърба си, най-вероятно отивайки да залови Линкълн вместо мен.
Втурнах се към вана, тичайки, макар да знаех, че това вреди и на мен, и на Лейла, но трябваше да я измъкна от опасност възможно най-бързо.
– Знам, че те боли. – Казах на Лейла. – Много съжалявам, бейби, но трябва да те измъкна оттук възможно най-бързо. – Казах ѝ, като ми се искаше думите ми наистина да значат нещо.
Думите ми вече бяха нищо.
Пуснах се в задната част на микробуса, където Скраб ме чакаше с отворена врата. Той я захлопна, а Грейв скочи на шофьорското място и потегли от паркинга, знаейки, че останалите от „Дивите врани“ могат да се справят с гадостите, които оставяме след себе си. Внимателно положих Лейла на пода на микробуса, а сърцето ми се разкъсваше в гърдите при звука от болката ѝ.
– Трябва да погледна, Лейла. – Казах ѝ. – Много съжалявам, бейби.
Повдигнах ризата ѝ нагоре, вдишвайки рязко дъх. Гняв като никой друг премина през вените ми.
– Майната му. Тя се нуждае от болница, Грейв. – Казах му. – Лошо е, братко.
Той кимна веднъж в знак на разбиране и направи следващия завой, за да се насочи към болницата.
– Ще се оправиш. – Задъхах се, надявайки се и молейки се с всичко в себе си, че това, което казах, наистина е вярно.
Не можех да я загубя, по дяволите. Нуждаех се от нея така, както се нуждаех от следващия си шибан дъх. Не можех да бъда причината тя да умре.
Когато спряхме пред болницата, я вкарах вътре и извиках лекар. Медик нямаше да може да помогне. Тя се нуждаеше от помощта, която само болницата можеше да ѝ окаже.
Тя изгуби съзнание веднага щом положих пребитата ѝ форма на болничното легло.
***
Хванах по-малката ръка на Лейла в своята и опрях чело на съединените ни ръце. Толкова съжалявам, бебе.
Саботаж положи ръка на рамото ми. Леко помръднах при докосването му, тялото ми сега ме болеше повече, отколкото преди. Бях се напънал прекалено много, когато бях отишъл да я спася.
Но бих го направил отново и отново с един шибан удар на сърцето.
– Каква е присъдата, братко? – Попита ме Саботаж.
– Тя е добре. Силно посинена, но иначе е добре. – Казах му. Саботаж въздъхна с облекчение. – Лекарят я е поставил на морфин на капки за момента, докато нивото на болката ѝ се овладее – каза, че вероятно ще я освободи, щом отново стане способна да ходи, и ще ѝ предпише болкоуспокояващи. Няма счупени кости, няма вътрешен кръвоизлив. Просто е получила изключително тежък побой. – Погледнах към него. – Тя получи този побой заради мен, Саботаж. – Казах на моя президент.
Саботаж стисна челюстта си и поклати глава.
– Не мисля така, братко. Мисля, че тя понесе този побой, защото любовта ѝ към теб беше твърде силна. Линкълн е разправял глупости за това как ще я накара да си плати за това, че си му обърнал гръб.
Поклатих глава.
– Все още се връща към мен. – Намръщих се.
– Не. Нещо се е случило преди да се сблъскам с теб преди седем години – нещо между Линкълн и Лейла, за което ти никога не си знаел. – Каза ми Саботаж. – Начинът, по който Линкълн изрича глупости в момента? Има някаква лоша кръв между двамата.
Поклатих глава.
– Каквато и да е шибаната причина, смятам да го пребия по същия шибан начин, по който той преби нея. – Казах на Саботаж. – Той се е ебавал с грешната. Аз не съм същият пристрастен към наркотиците задник, когото той някога е познавал. На мен ми пука за семейството ми.
– Този клуб ще те подкрепи във всичко, което правиш, Хатчет. – Напомни ми той.
Лейла изстена тихо, очите ѝ бавно се отвориха, а в красивите им, сини дълбини живееше болка. Мигновено се изправих, протягайки ръка, за да отметна косата ѝ от лицето.
– Здравей, бейби. – Поздравих нежно.
– Всичко ме боли. – Тя въздъхна, а по лицето ѝ проблясваше болка.
– Знам. – Успокоих я. – Докторът ти дава морфин в момента. Всичко е наред, освен някои изключително силни натъртвания. Нищо не е счупено, няма вътрешен кръвоизлив. Ще се оправиш. – Казах ѝ, надявайки се, че ще ѝ помогне да знае поне това.
Тя преглътна труднно, преди да отвори уста, за да проговори.
– Чух последната част от разговора ти със Саботаж. – Каза ми тя. – Това не е твоя грешка, Хатчет. Аз сама си го причиних.
Внимателно изучавах умореното ѝ, изтерзано изражение. Саботаж беше прав. Беше скрила нещо от мен.
– Трябва да ми разкажеш какво се е случило преди седем години, Лейла. – Тихо ѝ казах.
Тя кимна, вдигнала поглед към тавана, сякаш се подготвяше. В стомаха ми се настани лошо чувство.
Това нямаше да ми хареса.
Назад към част 8 Напред към част 10
