ГЛАВА 6
МАДОКС
Съществуваше съвсем реален шанс Натали Бюканън да разруши самоконтрола ми.
Тридесет и две бавачки, а номер тридесет и три щеше да бъде моята гибел.
Ароматът на косата и ме обгръщаше, сладък като най-декадентския десерт в стаята. Докосването и, топло и леко, беше перфектната ласка по ръката ми. Тя беше красива. Изящна. Омагьосваща.
Но интелигентността и остроумието и бяха тези, които щяха да ме погубят. Това, както и похвалите и за дъщеря ми.
Никоя жена, освен майка ми, не беше казвала, че обича Вайълет. Нито една друга бавачка. Нито една приятелка. Дори Сиси. Не можех да си спомня момент, в който да съм я чул да казва на Вайълет „Обичам те“.
Но Натали го беше казала – имаше предвид това. Само след няколко дни познанство с Вайълет.
Бях като наковалня в деликатните и ръце. Един танц и бях в беда.
– Съжалявам. – Отклоних се. – Това беше неуместно.
Всичко, което бях направил с нея тази вечер, беше неподходящо. Танцуването. Флиртът. И все пак бях тук, почти залепен за нея.
– Аз не се извинявам, – каза тя с хубава руменина по бузите. – Тийнейджърката в мен в момента прави задни салта в басейна заради този коментар. Ти току-що сбъдна мечтите и.
– Радвам се, че успях да помогна. – Засмях се. Въпреки че беше време да си спомня, че Нат не е моята среща, затова измъкнах ръката си от нейната и огледах стаята. – Кой мислиш, че ще бъде тази година?
– Кой и какво?
– Това парти е станало печално известно. Винаги се намира някой, който прекалява с алкохола и дава на останалите повод да говорят за него през следващата година.
– Наистина? Всички тук изглеждат толкова… снобски, това не е точната дума. Класически. Уравновесени.
Засмях се.
– Виждаш ли жената в сивата рокля до дървото в ъгъла?
Натали проследи погледа ми.
– Да.
– Последния път, когато бях на това парти, преди много години, при едно рядко пътуване до дома от Лос Анджелис, тя започна да се съблича на дансинга.
– Говориш за жената, която прилича на баба ми? Къса сива коса. Перлени обеци. Вероятно е в началото на шейсетте си години.
– Това е тя. Стигна чак до бельото си, преди съпругът и да разбере какво се случва, да се втурне от бара и да я отведе вкъщи.
Очите на Натали се разшириха.
– И тя се връща тук? До Нова година щях да се изнеса от Бозман.
– Не мисля, че си спомня, а и никой няма сърце да и каже. Това е нещо като негласно правило на това парти. Каквото се случи тук, остава тук.
– Ааа. – Тя кимна. – Добре е да се знае.
– Пропуснах го, но миналата година Тобиас ми каза, че един от приятелите на татко обикалял и предлагал на жените да се присъединят към него и жена му в тройка. Жената не разбрала, че това се случва, докато той не намерил победителка и не представил двамата.
Натали се захили.
– Чудя се как е протекъл този разговор.
– Това са тримата точно там. – Посочих триото на една коктейлна маса. Главите им бяха наведени една към друга, а жените си шепнеха някаква тайна. Мъжът продължаваше да ги гледа и двете, изглеждайки доста доволни от себе си.
– О, Боже мой. – Очите и се разшириха. – Напълно са се закачили, нали?
– Определено. Каквото поддържа магията жива, предполагам. Макар че аз не съм от тези, които споделят, дори и да е с друга жена.
Ако имах Натали в леглото си, щяхме да бъдем само двамата.
Руменината по бузите и се задълбочи.
– И така, хм… какво още се е случило?
През следващите десет минути я забавлявах с истории от предишни партита. Бях пропуснал повечето от неудобните моменти от първа ръка, но Тобиас и Хийт не пропускаха да ми разкажат за тях всяка година. А и познавах достатъчно добре приятелите на родителите си, за да свързвам историите с лица. Някои години не бяха толкова вълнуващи, колкото други, но с прикованото внимание на Натали и усмивката на лицето и продължавах да говоря, просто защото не исках тя да си тръгне.
– Не бих очаквала нищо от това от тази тълпа. – Натали се засмя след последния ми разказ за мъжа, който се беше напил преди три години и беше убедил половината на партито да правят бодишотове с текила.
– Всяка година. Хората се отпускат. Забавляват се малко.
– Но боди шотове? Тройка? Това бих очаквал на парти на братство, а не на коледното тържество на майка ти и баща ти. Искам да кажа… това е кметът. И познах директора Хамър от гимназията.
– Мисля, че това е доста безопасно място. Родителите ми държат списъкът с поканените да е само за тези, които познават и които не си отварят устата. Прекалено много. – Бозман се разрастваше бързо, но корените на малкия град бяха станали дълбоки.
– Наистина? Това всъщност е невероятно.
– О, не ме разбирайте погрешно. Всички си говорят помежду си, както правим и ние. Но обикновено не се стига по-далеч от тази стая. – Прегледах тълпата, като ми хареса, че макар да ме нямаше толкова години, се чувствах като у дома. – Пропуснах това парти. Липсваше ми Коледа в Монтана.
– Вайълет ми каза, че се прибирате у дома. Радваш ли се?
– Радвам се. Ще е хубаво да съм около семейството си. Ще се радвам още повече, когато с Вайълет си купим собствено жилище. Току-що купих имот тази седмица.
– Кога ще се преместиш?
– Още не съм определил дата. Надявах се да е преди началото на учебната година следващата есен. Трябва да пусна в действие сателитния офис. Да си построя къща. Всъщност ще е по-лесно да направя всичко това, ако съм тук. Опитите да го направя от Лос Анджелис само затрудняват всичко и отнемат повече време.
– Не можеш ли да живееш с родителите си за известно време?
Отворих уста, за да и кажа „не“, но… защо не мога да живея с родителите си шест месеца? Къщата им беше огромна. Ние с Вайълет си имахме собствено пространство и те щяха да се радват, ако бяхме под техния покрив.
– Хм.
– Ами какво?
– Чудя се защо не ми хрумна да се преместя тук сега.
Тя се засмя.
– Вероятно защото е средата на учебната година. Обикновено родителите мислят да правят всичко през лятото.
– Вярно. – Само че защо да чакаш? Нямаше да отнеме повече от едно телефонно обаждане и няколко документа, за да запишат Вайълет в училищния район на Бозман. Тя нямаше да се радва, че ще остави приятелите си, но това чувство нямаше да се промени от сега до следващата есен.
– Трябва ли да си в Лос Анджелис за работа, ако сателитният ти офис не е готов? – Попита Натали.
– Не, мога да работя от Бозман. Екипът ми няма да се премести, докато офисът не е готов, но ако бях тук, можех да ускоря този процес. А и бих искал да съм тук по време на строежа на къщата.
– Предполагам, че баща ти ще я строи за теб.
Кимнах.
– Такъв е планът. Хийт ще я води.
– А ти можеш да бъдеш тук, за да помагаш с подробностите. Вайълет може да смени училището. Ти можеш да работиш от разстояние. И двамата можете да се наслаждавате на Бозман през зимата.
Вгледах се в нея и примижах два пъти. Тя го направи толкова просто. Исках да живея тук. Значи трябва да живея тук.
– Тогава предполагам… Предполагам, че живея тук.
– Ти живееш тук. – Тя се усмихна. – Добре дошъл у дома.
На света нямаше толкова приветлива усмивка като тази на Натали.
– Живея тук, – повторих аз. Като го казах на глас, всичко се разбра. Живеех тук. Това не беше пътуване до семейството за празниците. Ние живеехме тук. Беше време да живеем тук.
Списъкът със задачи в главата ми избухна.
Първо, трябваше да запиша Вайълет на училище. След това трябваше да уредя изпращането на някои от вещите ни тук следващата седмица. Дрехи. Играчки. Книги. Вероятно ще трябва да направя едно бързо пътуване до Лос Анджелис, за да се договоря в офиса. Асистентът ми би могъл да организира самото преместване и опаковането на останалите ни вещи. Бавачката, която бях наела за след празниците, щеше да трябва да бъде уведомена. Домът ни в Лос Анджелис трябваше да бъде обявен за продажба.
Преборих се с желанието да изпратя имейл на асистента си тази вечер, знаейки, че той ще изостави всичко, включително плановете си за почивка, за да се потопи в работата. Тогава щеше да се наложи да се обадя на Сиси и да и кажа за новия график.
Преглътнах стон.
– Добре ли си? – Натали сложи ръка на рамото ми. – Усмивката ти изчезна.
– Просто си мислех за Сиси, бившата ми. Тя знае, че се местим тук, но не съм и казал подробности. Няма да е приятен разговор, ако и кажа, че това се случва и то веднага.
– А. – Натали кимна. – Ще ти се кара ли за това?
– Точно обратното. – Погледнах към дъщеря си, която все още стоеше до татко. Мама се беше присъединила към тях и те посочваха най-добрите десерти. – На Сиси няма да и пука. Това е трудно за Вайълет.
– О. – Натали се намръщи. – Съжалявам. За теб и за Вайълет.
– Сиси беше на Хаваите, когато тръгнахме, за да дойдем тук. Не знам дали се е върнала или дори си спомня, че е Коледа. Не съм говорил с нея от седмици, както и с Вайълет. Част от причината да не се прибираме у дома за празниците през последните години беше, че в Лос Анджелис беше по-лесно. По-лесно ми беше да издирвам Сиси и да и напомням да обърне внимание на Вайълет. Но тази година… Просто имах нужда да се върна у дома.
Монтана си беше у дома.
– Мога да го разбера.
– Преди развода ние не идвахме често тук. Сиси не харесва Монтана. Става и скучно.
– Скучно? В Бозман?
– Няма достатъчно покупки или приятели, които да я забавляват, – обясних аз. – Тя никога не се е разбирала добре с родителите ми. Първите няколко години след раждането на Вайълет бях затрупан с работа и ми беше по-лесно да си стоя вкъщи. Една година дойдохме тук и единственото, което Сиси правеше, беше да се оплаква, че е твърде студено. Като се замисля, трябваше просто да дойда без нея.
Като се върна назад, имаше много неща, които трябваше да направя по различен начин, когато ставаше въпрос за Сиси.
– Това помрачи разговора. – Въздъхнах. – Съжалявам. Не говоря много за Сиси. Най-вече защото знам как ще изглежда тя в края на разговора.
– Като разглезена кучка?
– Доста. – Засмях се. – Не искам никога хората да я обсъждат и да рискувам възможността Вайълет да чуе.
– Устните ми са запечатани.
И какви красиви устни бяха те.
Покрай нас мина сервитьор с поднос с чаши с шампанско. Взех две и подадох едната на Натали.
– По-добре да не го правя. – Тя махна с ръка. – Аз съм на работа. И като говорим за такава, по-добре да се върна при дъщеря ти.
– Тя е добре с родителите ми.
– Вие ми плащате да я гледам.
– Ще се почувстваш ли по-добре, ако не ти плащам?
– Всъщност, да. Чувствам се странно да ми плащат, когато се наслаждавам толкова много.
Отново протегнах шампанското.
– Готово.
Тя го взе и се усмихна.
– Все пак ще ми платиш, нали?
– Да. – Наклоних чашата към устните си и се усмихнах. След като отпих глътка – родителите ми не бяха пестили от шампанското и то беше колкото вкусно, толкова и скъпо – улових погледа на мама и се насочих към Вайълет.
Мама махна с ръка, после кимна към Вайълет и каза:
– Имам я.
– Благодаря – отвърнах аз, после хванах Натали за лакътя и я насочих към вратата. – Считай, че това е твоята почивка.
– Току-що си починах.
Усмихнах се.
– Продължителна почивка.
Тя отпи от шампанското си, докато я водех надолу по стълбите към фоайето. Част от тълпата от по-рано се беше изчистила и нямаше толкова много суета и шум. Една от масите до големия прозорец беше празна.
Отидох до нея и ѝ направих място, след което заех своето.
– Забравих колко е красива тази сграда.
– Рядко се отбивам тук. – Тя обърна сините си очи към звездата на масивното дърво.
Проследих с поглед дългата колона на гърлото и, като ми се искаше вместо това да я проследя с език. Искаше ми се да притисна устата си към пулса ѝ и да смуча.
Христе. Пенисът ми се изду под ципа – отново – и си поех дълбоко дъх. От години не е имало жена, която да е раздвижила кръвта ми. Дори не се интересувах от жени, а юмрукът ми служеше добре след развода. Но Натали…
Бях напълно подвластен на нейната магия.
– Не искам да си мислиш, че аз правя това – казах и аз.
Погледът и се премести върху моя.
– Какво да правиш?
– Преследвам бавачките на Вайълет.
Ъгълчето на устата и се изкриви.
– Това ли правиш? Да ме преследваш?
– Бих искал.
Усмивката и се разшири.
– Мисля, че може би трябва да отложим този разговор, докато не приключи работата ми за теб.
– Вероятно това би било разумно решение. Мога да изчакам една седмица.
Тя вдигна рамо.
– Ще видим.
– Ще видим? – Това не беше ентусиазираното съгласие, което очаквах. Беше ми казала, че в гимназията си е падала по мен. Че е била влюбена. Дотук ли беше стигнало? Можех да се закълна, че се е влюбила в мен, но…
– Грешно ли разбрах нещо?
– Мадокс, ти реши да се преместиш тук преди тридесет минути. Когато го направиш, Вайълет ще има нужда от вниманието ти. А и звучи, че има много затаени чувства, когато става дума за бившата ти съпруга. Така че… ще видим.
По дяволите. Да поемеш връзка в този момент щеше да е трудно. Не разполагах с много излишни неща, които да дам. Но за Натали беше съблазнително да намеря начин.
– Права си за Вайълет. Тя наистина се нуждае от вниманието ми. Но що се отнася до Сиси, няма никакви затихващи чувства. Разлюбих я преди три години, когато се разведохме. Вероятно е било по-дълго, ако трябва да съм честен. Начинът, по който тя се отнасяше с Вайълет… е, не бих могъл да обичам такава жена.
– Мога ли да ти задам един много личен въпрос, който имаш пълното право да пренебрегнеш и да ми кажеш да си гледам работата?
– Разбира се. – Усмихнах се, съмнявайки се, че има много неща, които не бих и казал. Дори тази вечер, след като споделихме един-единствен танц, филтърът ми сякаш беше изчезнал.
– Сиси звучи ужасно. – Натали направи кисела физиономия. – Защо се ожени за нея?
– Сега звучиш като майка ми.
– Съжалявам. Не е нужно да говорим за това.
– Не, всичко е наред. – Въздъхнах и отпих глътка от шампанското си. Да се говори за Сиси никога не е било лесно, но Натали заслужаваше подробностите. – Тя не винаги е била ужасна. Или пък аз не го виждах. Сиси е красива и жизнена. Запознахме се в колежа и тя беше онова момиче, към което всички гравитираха. Тя винаги е готова за парти. Смехът и е заразителен. А аз бях млад човек, на когото се случваха много неща, и тя направи живота ми… по-лек.
Натали се премести, като опря лакти на масата. Тя слушаше внимателно. По време на партито. На дансинга. Дори в стая, пълна с хора, тя слушаше. Беше пристрастяващо да имаш фокуса на Натали.
Сиси винаги беше държала едно ухо на дейността, като спестяваше минимума от разговори, освен ако не ставаше дума за нея. И никога не би ми позволила да я отклоня от партито.
– Когато се събрахме, тъкмо започвах „Мадкаст“ – казах аз. – Работех до припадък, за да се дипломирам и да стартирам компанията. Сиси ме изкарваше от дома ми, водеше ме в някой бар и се забавлявахме няколко часа. По онова време имах нужда от това. Помолих я да се омъжи за мен преди дипломирането. Оженихме се скоро след това. И нещата вървяха добре. Докато…
– Вайълет, – прошепна тя и малко от болката, която изпитвах към дъщеря си, се изписа на лицето на Натали.
– Да. – Кимнах. – Сиси беше на противозачатъчни. Тя остави да мине твърде много време между инжекциите и забременя. След това всичко се промени. Нямаше я забавната жена, която внасяше лекота в живота ми. Тя мразеше, че работя толкова много. Поглеждайки назад, тя имаше право на това. Когато „Мадкаст“ започна да се развива, аз работех постоянно. Отидох само на един от прегледите при лекаря и, а когато започна да получава контракции, бях на среща и пропуснах обажданията и, така че тя отиде сама в болницата.
Натали изохка.
– Уф.
– Това не е най-гордият ми момент.
– Баща ми винаги е казвал, че са нужни двама, за да проработи една връзка. Или да не работи.
– Той е прав за това. Аз подведох Сиси. Няма да обвинявам за краха на брака ни изцяло нея. Но ще я държа отговорна за начина, по който се отнасяше към Вайълет. Дъщеря ни е невинна. Тя е просто едно малко момиче. Сиси може и да не е искала да бъде майка, но тя е майка.
– Това е справедливо.
– Един ден Сиси реши, че вече не сме това, което иска. Тя не искаше да се установи. Беше имала връзка и се беше влюбила в момче, с което се беше запознала във фитнеса. Някакъв модел. Това беше краят. Дори не мога да кажа, че бях разстроен. Бяхме приключили от много време преди това. Разводът просто го направи официално.
– А ти се бореше за Вайълет.
– Винаги ще се боря. – Кимнах. – Останах в Лос Анджелис с надеждата, че Сиси изведнъж ще се промени, но само се заблуждавам и утежнявам положението на Вайълет. Сиси пътува. Тя е с един и същ човек. Скачат по целия свят, публикувайки снимки на бляскавия си живот, платен с парите, които спечели от това, че ми даде попечителството над Вайълет.
Очите на Натали омекнаха.
– Докато ти публикуваш снимки на Вайълет, защото тя е блясъкът в живота ти.
– Да. Вчера публикувах една, на която тя духа балони…
– В джакузито. Видях. Беше толкова сладка.
– Ти си ме потърсила?
– Абсолютно. Последвах Инстаграм-а ти по-рано днес. Това е начинът, по който възрастните жени проучват красивите мъже в наши дни. Наистина трябва да направиш профила си личен.
Засмях се.
– Така отбелязано.
– За протокола, мисля, че постъпваш правилно. Да се преместиш тук. Създаваш нов живот за Вайълет.
– Благодаря ти. – Поздравих я с шампанското си, след което пресуших остатъка от чашата си.
Натали направи същото, а когато постави флейтата си, ме дари с още една от онези опасни усмивки.
– Изисква се цялата ми воля да не те целуна, само за да видя какво ще е усещането. – Признанието излезе без никаква сдържаност или съжаление.
– О, би било фантастично. – Тя се наведе малко по-близо, като се шегуваше. – Наистина съм добра в целуването.
– В това не се съмнявам.
– Но… – Тя поклати глава. – Аз все още съм твой служител.
– Обмислям да те уволня.
Тя се засмя, а сладкият звук отекна във фоайето.
Кога за последен път бях говорил с някого толкова открито? Единствените хора, които наистина знаеха какво се е случило със Сиси, бяха родителите и братята ми. Споделянето му с Натали беше толкова естествено, колкото и дишането. Тя беше съблазнителна, истинска и честна. С нея нещата изглеждаха… лесни.
Можех да се възползвам от малко лекота в живота си.
Един кичур коса падна върху бузата и. Протегнах ръка и го прибрах зад ухото и, като си спечелих леко издишване, когато върховете на пръстите ми докоснаха кожата и.
Сега, когато беше привлякла вниманието ми, се мъчех да отвърна поглед, дори когато в ъгъла на окото ми се появи червена светкавица.
Натали беше най-красивата жена, която някога бях виждал.
С изключение на много красивото и много сърдито момиченце, което вървеше към нас.
Назад към част 6 Напред към част 8
