УИЛА НАШ (Девни Пери) – Братята Холидей Книга 3 ЧАСТ 8

ГЛАВА 7
ЕВА

– Изпращам ти окончателния си доклад, докато говорим. – Пръстите ми летяха по клавиатурата на лаптопа, докато говорех с шефа си по телефон, притиснат между ухото и рамото ми. – Спрях се на обекта тази сутрин и всичко изглежда полирано. Екипът по почистването свърши страхотна работа. Клиентите са доволни. Би трябвало да сме готови да приключим този проект.
– Благодаря, Ева, – каза той. – Както винаги, ти свърши фантастична работа, като се притече на помощ. Всичко е готово за следващата седмица?
– Да. – Вътрешностите ми се свиха от лъжата.
Преди шест дни – да. Абсолютно, да. Бях готова за Лондон. След това тестът за бременност беше променил всичко и не бях сигурна за какво да се вълнувам.
– Фантастично. – Клавиатурата му щракна на заден план. – Току-що получих имейла ти. Ще отговоря, ако имам някакви въпроси. Свържи се с мен, когато пристигнеш в Лондон.
– Ще го направя. Благодаря. – Приключих разговора и поставих телефона си на острова, загледана в празната си входяща поща.
Обикновено нула имейли би означавало щастлив танц и вечеря с храна за вкъщи, за да празнувам. Така че защо ми се искаше да се свия на кълбо и да плача?
За това беше виновен Тобиас. Снощи той ми беше доставил два оргазма и сега бях емоционална бъркотия. Или може би беше виновно бебето, което всъщност беше негова вина, защото спермата му се беше измъкнала от ограниченията на презерватива.
– Глупава сперма – измърморих аз и хвърлих поглед по коридора към спалнята му.
Когато се събудих тази сутрин, в къщата цареше тишина. Приближих се на пръсти до кабинета му и надникнах през вратата. Когато установих, че е празен, се промъкнах към спалнята му и също я намерих празна. След това проверих повторно гаража и колата ми беше сама в последното отделение.
Той дори не беше оставил бележка.
– Нима майката на детето му и жената, с която току-що е правил секс, нямат право на бележка? Обзалагам се, че е оставил бележки и за другите си приятелки.
Стомахът ми отново се сви. Не мисли за другите му приятелки. Не мисли за другите му приятелки.
В крайна сметка той щеше да започне да се среща, нали? Щеше да ми се наложи да се справя с това в някакъв момент. В крайна сметка бебето ми щеше да се запознае със следващата жена. Мащеха.
– О, по дяволите. – Купата с трици, които бях изяла за закуска, започна да се издига. Едва успях да стигна до банята навреме, за да повърна, след което се задържах на хладните плочки, докато не се почувствах отново стабилна. Погледът ми се насочи към душа.
Добре, може би сексът с Тобиас е бил малко . … безразсъден. Но в момента, в който ме целуна, рационалната мисъл изчезна, заменена от спешно желание за още, още, още.
– Проклет да е той и тези плоски коремни мускули. – Изправих се на крака и отидох до мивката, за да си измия зъбите. Отново. После се оттеглих в кухнята, за да изключа лаптопа си и да се разпиша за деня. Може би щях да посетя татко или Елена.
Напълних чаша вода, когато на вратата се позвъни. През страничния прозорец надникна познато лице.
Хана Холидей изобщо не изглеждаше изненадана да ме види да се взирам в нея.
Прекосих пространството и отключих вратата, като се усмихнах, докато я дърпах.
– Здравей, Хана.
– Ева! – Тя постави чантата си на пода и ме придърпа в прегръдките си. – Колко ми е приятно да те видя.
– И на мен.
Тя миришеше на гардения и кафява захар, ароматът беше толкова силен и успокояващ, колкото и прегръдката и.
– Липсваха ми твоите прегръдки, – каза тя и най-накрая ме пусна.
– И на мен ми липсваха твоите.
Хана беше като майка за мен по време на колежа. В първи курс се бях простудила и в деня, в който Тобиас и каза, че съм болна, тя се появи на вратата на апартамента ми и ме отведе в дома си, където ме излекува с домашна пилешка супа с юфка.
Тя беше до мен, когато собствената ми майка не беше.
А после загубих и нея.
Това е нещо, за което никой не те предупреждава, когато започнеш да се срещаш. Че ще започнеш да обичаш семейството на гаджето си. И че когато го загубиш, ще загубиш и неговото семейство.
– Донесох ти нещо. – Тя вдигна пръст, после се наведе да прерови чантата си и извади пакетче джинджифилови близалки. – В случай, че ти прилошее.
– Благодаря. – Носът ме щипеше, но го издухах, преди да се разплача. – Тобиас ти каза?
– Не, не точно. Той казал на Мадокс, който се изпусна на закуска тази сутрин. Съжалявам.
– Всичко е наред. – Все някога щеше да излезе наяве, но това означаваше, че трябва да кажа на семейството си преди време. Последното нещо, което исках, беше татко или Елена да го чуят от клюките.
Бозман се беше променил много през годините, откакто се бях преместила, но в основата си това все още беше малък град. А Холидей бяха едно от най-успешните семейства в долината.
Хана беше брокер на недвижими имоти, лицето и беше на десетки табели за продажба. Нейната брокерска къща беше добре позната и уважавана, защото продаваше най-добрите имоти, включително и тези, построени от Холидей Хоумс.
Кийт беше основал строителната си компания преди десетилетия и я беше развил до една от най-престижните компании в района. С Тобиас, който проектираше строежите им, не се съмнявах, че наследството на Кийт ще живее дълго.
– И така, кажи ми какво е новото. – Хана влезе в къщата, съблече палтото си и го хвърли на облегалката на дивана, преди да се премести в кухнята, да намери капсулите и да си направи кафе.
– Ами… Бременна съм. – Засмях се. – Странно е. Не съм казвала тези думи на глас на никого, освен на Тобиас.
– Дай му време. Скоро няма да ти се налага да казваш нищо. – Тя се усмихна и отвори хладилника, за да вземе малко сметана. С почти бялото си кафе тя дойде и седна до мен. – Как се чувстваш?
– Някои дни са по-добри от други. Сутрешното ми гадене изглежда спорадично. – Ако изобщо беше сутрешно гадене. Дните, в които сърцето и главата ми бяха в най-голям смут, сякаш се пренасяха и в стомаха ми.
– Ще мине. Аз нямах тези близалки, когато бях бременна с момчетата, но една от агентките ми току-що роди третото си дете и се кълне в тях.
– Благодаря ти.
– Надявам се, че ще успееш да ги намериш в Лондон. Ако не, пиши ми и ще ти ги изпратя по пощата.
– Добре. – Само споменаването на Лондон накара вътрешностите ми отново да се свият.
Дали аз правех това? Наистина ли напусках дома си отново? Ако имаше човек на света, с когото да говоря за съмненията си, това беше Хана. Когато я погледнех, тя беше майката, която исках да бъда някой ден.
Имаше процъфтяваща кариера. Беше фантастичен родител. Беше намерила онзи магически баланс. Как?
Отворих уста, готова да попитам, но се спрях. Хана беше на Тобиас. Тя беше негова майка, а не моя. Ако я въвлека в тази каша, само ще я поставя в трудно положение. Не исках тя да бъде посредник, ако той отиде при нея със собствените си разочарования и страхове. Не исках тя да се чувства отговорна да играе и от двете страни.
Затова се придържах към безопасна тема. Работа.
– Как върви работата?
– Заета съм. – Тя си пое дълго дъх. – Толкова съм заета. Но добра заетост. Има ли шанс да станеш агент? Бих могла да използвам умна жена като теб.
– О, хм… – Почесах се по носа. Продажбата на жилища звучеше по-скоро като мъчение. – Не, благодаря.
– По дяволите. – Тя ми намигна. – Тайно се надявах, че си умираш за кариера в областта на недвижимите имоти.
– Ако това се промени, ти ще бъдеш първото ми телефонно обаждане. – Засмях се.
– О, толкова е приятно да чуя смеха ти. Разкажи ми повече за това, с което си се занимавала. Вълнуваш ли се за Лондон? Как е баща ти?
Прекарахме следващия час в наваксване. Хана нито веднъж не ме попита за бебето. Нито веднъж не коментира колко хубаво би било внучето и да живее в същата страна. Нито веднъж не попита как Тобиас и аз ще се справим със ситуацията.
Тя просто ми говореше така, както беше говорила с мен преди години. Като дъщеря.
Като приятелка.
Бръмченето на гаражната врата прекъсна разговора ни.
Тобиас влезе и ни намери и двете на острова. Той отиде направо при майка си, без да ми обръща внимание, и я целуна по бузата.
– Здравей.
– Здравей. – Тя го погали по брадата. – Къде беше?
– В офиса. Какво става?
– Нищо. – Тя стана от стола си и отнесе празната си чаша за кафе до съдомиялната машина. – Просто исках да те поздравя.
– Здравей. – Той се облегна на плота, с гръб към мен. Имаше скованост на гръбнака му, вероятно причинена от мен.
– Ще ви оставя насаме. – Плъзнах се от мястото си. – Толкова ми беше приятно да те видя, Хана.
– И аз теб, скъпа. – Тя се приближи и ме прегърна още веднъж. – И поздравления.
– Благодаря. – Стиснах очи, за да не се разплача.
Тя беше първата, която каза поздравления. И точно тогава, с нейните ръце около мен, ми се стори, че тук има повече причини за радост, отколкото за страх.
Щях да родя бебе.
О, Боже. Аз чаках бебе.
Може би той или тя щеше да има моите лешникови очи. Може би правия нос и меките устни на Тобиас. Идеята за миниатюрния Тобиас Холидей предизвика малка усмивка на лицето ми.
– Обичам те – прошепна тя.
– Аз също те обичам.
– Ще се видим скоро, – каза Хана и ме пусна.
– Добре. – Махнах с ръка и излязох от кухнята, усещайки погледа на Тобиас, докато се оттеглях към спалнята за гости, където се наведох откъм вратата, чувайки как той издиша дълго.
– Значи разбирам, че Мадокс ти е казал – каза той.
– Да. – Хана въздъхна. – Добре ли си?
– Не.
Тази единствена дума, едва доловима, ме удари като ковашки чук в гръдната кост.
Отпуснах вратата зад себе си, не защото не бях любопитна за разговора им, а защото не бях сигурна, че имам сили да чуя истините на Тобиас.
– Уф. – Свлякох се на ръба на леглото и стиснах носа си.
Телефонът и лаптопът ми все още бяха в кухнята, така че единственото, което можех да направя, беше да седя и да чакам, оставяйки минутите да отминат, докато най-накрая входната врата се затвори и откъм прозорците се разнесе шума от двигател на кола.
Нямаше винаги да е така. Щеше да стане по-лесно, когато имахме повече време да се адаптираме. Всички важни житейски решения изискваха време, за да се осмислят. Може би измислянето на план – Тобиас щеше да направи колело, когато подхвърлех тази дума – щеше да помогне за облекчаване на стреса.
Можех да резервирам самолетен билет, за да се върна след два месеца. Или три? Ще имам ли време за пътуване до дома дотогава? Щеше ли Тобиас да иска да дойде в Лондон? Кога ще можем да разберем пола на бебето? Колко често ще ходя на лекар?
Докато въпросите се блъскаха в ума ми, осъзнах колко ужасно неподготвена съм за една бременност. Стомахът ми започна поредната серия от главозамайващи обиколки и аз се изправих на крака с надеждата, че една от близалките на Хана може да ми помогне. Но след една крачка се задавих и промених посоката към банята.
В стомаха ми нямаше нищо, но независимо от това се изсулих и се изкашлях.
– О, това е гадно. – Въздъхнах. По челото ми изби пот, докато се премествах, за да се облегна на стената. Цялото ми тяло се чувстваше изкривено отвътре. Мускулите ми бяха някак блокирани, но трепереха. Главата ми се въртеше и ми се искаше да плача.
Така и направих.
Зарових лице в ръцете си и се разплаках. Оставих емоциите да изтекат по лицето ми. Позволих на страховете да изхлипат от устата ми.
Нямаше причина да се чувствам толкова самотна тук. Аз си бях у дома. Баща ми беше на десет минути път. Елена също. Но тази баня беше като черна дупка. Само аз и бебето ми. Само аз и дълбокият страх, че ще се проваля. Щях да подведа това дете.
Как щях да се справя? Как щях да бъда добра майка? Тобиас не вярваше в мен. По дяволите, аз не вярвах в себе си.
Плачех толкова силно, че не чух как вратата се отвори.
В един момент бях на хладните плочки, а в следващия – на гърдите на Тобиас, който ме прегърна.
– Дишай, бейби.
Кимнах, твърде далеч, за да спра. Но вместо да плача само в ръцете си, аз плаках на рамото му, докато той ме носеше към леглото и ме люлееше в скута си.
– Мразя това.
– Ще се оправи. Сутрешното гадене не трае вечно.
– Не е това. Поне аз не мисля. – Отдръпнах се, избърсах лицето си до сухо и подсмърчах през последните сълзи.
Само че това гадно чувство произлизаше от сърцето ми. Мащабът на това, пред което бяхме изправени, ме разбиваше на парчета.
Стресът не ме притесняваше. По дяволите, аз процъфтявах от него. Бях направила кариера, за да се развивам благодарение на него. Но тревогата… Боже, тревогата беше парализираща.
– Не знам. – Преместих се от скута му в пространството между разтворените му крака, като притиснах колене към гърдите си.
Той прибра кичур от косата ми зад ухото.
– Когато бяхме по-млади, мисля, че приемахме за даденост колко добре се познаваме.
– Какво имаш предвид?
– Имам предвид, че не ни се налагаше да говорим. Можеше да ме погледнеш и през повечето дни да знаеш точно какво мисля или как се чувствам. Винаги беше… лесно.
– Това ми харесваше в нас. – Усмихнах се леко. Тобиас беше единственият човек, който винаги го правеше лесно.
– Да, на мен също. Но това означаваше, че не се карахме.
– Искаш да се караме? Добре, мисля, че цветът на боята, която си избрал за тази стая, е прекалено сив. Скучен е.
Той се засмя.
– Наистина ли искаш да се караме за цветовете на боите?
– Ти току-що ме помоли да се карам с теб.
– Жени. – Той поклати глава, а на устните му се появи усмивка. – Искам да кажа… Мисля, че свикнахме, че е толкова добре. Мисля, че бяхме щастливи. И тогава не направихме нищо, за да го прецакаме. Като например да говорим един с друг. Или да го оставим да се обърка.
Въздъхнах.
– Трябваше да ти кажа, че искам да се преместим.
– Да, трябваше. – В гласа му имаше острота, тон, който режеше право в костите. Всяка клетка в тялото ми се размърда.
Точно такова усещане изпитвах в редките случаи, когато спорехме. От него ми се искаше да изригна отново и отново. Уау. Как не бях осъзнала това преди? Той беше прав. Толкова дяволски прав.
Мразех, когато Тобиас ми се сърдеше. Мразех. Това. Затова бях направила всичко по силите си, за да избегна боя, включително да скрия мечтите си.
Скриването беше продължило само толкова дълго. И накрая истината най-накрая излезе наяве.
– Не ме мрази, – прошепнах, а очите ми се втренчиха в неговите. – Няма да го преживея.
– Никога не бих могъл да те намразя. – Той улови нова сълза с палеца си и я избърса. – Но мога да ти бъда ядосан. Ти можеш да ми се разсърдиш. И можем да стигнем до другата страна, като си го кажем. Така че говори с мен. Разкажи ми какво се случва в главата ти.
Отпуснах се, въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Не искам да се отказвам от работата си.
Уф. Това признание беше като да се разхождаш по главната улица гол до кръста.
Не трябваше да е толкова трудно да го кажа. Тобиас беше също толкова отдаден на кариерата си, колкото и аз на своята. Но предполагам, че дълбоко в себе си все още бях жената, която смяташе за необходимо да крие мечтите си. Жената, която беше избрала тази работа пред него. Онази, която се страхуваше, че никога няма да ми прости истински за това, че ни раздели.
– Това е моята самоличност, – казах му. – Вече не съм сигурна коя съм без нея. Тя ме спаси, когато бях на дъното. И това е нещо повече от парите, това е моята гордост.
– Хей. – Тобиас закачи пръста си под брадичката ми, повдигайки я, за да мога да срещна погледа му. И ето го познатият комфорт в очите му. Разбирането, че той знае какво е да обичаш работата си. Да имаш кариера, която да запълва празнота.
Празнина, която аз бях създала в живота му, когато напуснах Монтана.
Енергията сякаш напусна тялото ми изведнъж, като че ли светлината се гаси с едно натискане на ключа. Едва имах сили да се строполя на възглавниците и да падна.
Тобиас се изтегна до мен, тялото му беше в едната половина на леглото, а моето – в другата. Имаше ясна граница между нас, неговите възглавници, моите възглавници. С изключение на едно докосване. Той взе ръката ми, сплете пръстите ни и я държеше здраво, докато не се унесох в сън.
Събуди ме едно дрънчене, главата ми се размъти, когато се вдигнах от възглавницата. Отметнах косата от лицето си и отметнах краката си от леглото, като поех няколко дълги глътки въздух, преди да се изправя на крака.
Подготвих се за вълна от гадене, която така и не дойде. Стомахът ми беше твърд като скала. Нормално. Може би това, от което имах нужда, не бяха близалки и солети, а освобождаване. Да поговоря с Тобиас.
Да се боря, ако това ни доведе до по-добро място.
Излязох от стаята и тръгнах по коридора, а босите ми крака тихо стъпваха по дървения под. При обръщането на ключалката на вратата се чуваше пукот. След това се чу женски глас.
– Здравей. Знам, че трябваше първо да се обадя, но си помислих… какво, по дяволите? Ще рискувам да си вкъщи и да имаш няколко свободни часа.
– Челси…
Челси? Чакай. Една от приятелките ми от колежа се казваше Челси, но не бях говорила с нея от години.
– Знам, че мразиш изненадите. Ще те компенсирам в леглото.
Какво. Не. Ебаси.
Тобиас наистина мразеше изненадите. Самата аз не бях техен почитател.
Особено когато изненадата беше красива блондинка, застанала на входа с устни върху устата на Тобиас.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!