Уила Наш (Девни Пери) – Блъфът ЧАСТ 10

ГЛАВА 10
ХЪКС

ТИ СЕ ОЖЕНИ?
– По дяволите.
– Какво? – Ев ме попита, като се приближи до мен с чашата си за кафе.
– Кейти. – Вдигнах телефона си, за да прочете текста. – Забравих да ѝ кажа.
Толкова бях забъркан в глупостите у дома, преместването на Евърли и сватбата, че не бях прекарал никакво време в галерията. По дяволите. Кейти не биваше да научава за това от слуховете. Трябваше да ѝ пиша след баскетболния мач снощи, но бях прекалено зает да разкъсвам бельото на Ев.
– Както и ти предвиди, слуховете се разпространяват бързо. – Ев седна на острова. – Чу ли се със Савана?
– Не.
Когато Савана ме беше срещнала на паркинга, беше дошла с Травис. Трябваше да ѝ кажа да дойде сама. Може би щеше да се държи по друг начин без публика.
Беше надменна и късогледа. Когато я попитах дали е добре, тя ми обърна очи и измърмори каквото и да било. Беше наранена. Ядосана. Разочарована. Може би защото не я бях включил по-рано. Само че нямаше нищо по-рано.
Някой ден, след години, щях да ѝ кажа защо се ожених за Ев. Че съм го направил заради нея. Може би тогава тя щеше да ме остави на мира.
– Господи – промълвих аз. – Прецаках това.
– Не бъди толкова строг към себе си. – Евърли сложи ръка на рамото ми. – Ще стане по-лесно, когато първоначалният шок отмине.
Все още се учех как да общувам със Савана. Беше трудно, като се има предвид колко малко време прекарвахме заедно, и всеки път, когато си мислех, че съм се справил, нещо се променяше. Тя се променяше.
– Тийнейджърките не са лесни дори при най-добрите обстоятелства – каза Евърли. – Тя ще се оправи.
Задната врата откъм кухнята се отвори. И темата на разговора ни влезе вътре.
Заедно със Савана дойде и струя студен въздух, отражение както на времето навън, така и на нейното отношение.
– Здравей, момиченце.
Устата на Савана беше поставена в стегната, неутрална линия. Нямаше усмивка. Никаква гримаса.
Просто… празнота.
– Здравей, Савана. – Евърли ѝ се усмихна. – Искаш ли закуска? Баща ти тъкмо щеше да ни направи палачинки.
– Аз вече ядох. – Савана отиде до шкафа, където държах чашите за кафе, и извади една. След това сложи една капсула в кафемашината и натисна бутона, за да започне да работи.
Откога пиеше кафе? Беше ли нормално тийнейджърите да пият кафе?
– Е…
Евърли сигурно е попаднала в потока на мислите ми, защото заби лакът в ребрата ми.
– Ооо. – Хвръкнах.
Тя леко поклати глава и се намръщи. Добре. Савана пиеше кафе.
След като то се свари, дъщеря ми отиде до хладилника и извади млякото, като напълни чашата до ръба, така че кафето беше по-скоро бежово, отколкото черно.
– Искаш ли захар? – Попита Евърли и отиде до шкафа, където се съхраняваше захарта.
Бързо беше научила къде се намира всичко в кухнята. Не че това беше кой знае какво постижение. Нищо в тази къща не беше голямо, а Евърли беше наблюдателна.
– Знам къде е – изръмжа Савана, преди Евърли да успее да заобиколи острова.
– Добре. – Евърли вдигна ръце и се отдръпна.
Савана претърси три шкафа, преди да намери контейнера със захар.
– Пренаредил си.
Не, не съм. Но нямах намерение да споря и да изтъквам, че Ев познава кухнята по-добре от Савана. Вероятно беше дошла тук, за да предяви претенциите си. Щяхме да я оставим.
– Забавлява ли се на мача? – Попита Евърли.
Савана сви рамене, докато трупаше пет лъжици захар в чашата си.
– Предполагам.
– Не останахме. Каубоите спечелиха ли?
Отговорът на дъщеря ми беше студен поглед. Дали това беше „да“ или „не“?
Евърли, мъдрата жена, просто се усмихна и изпи кафето си. Времето за въпроси беше приключило.
В кухнята се възцари тишина, атмосферата беше тежка и напрегната. Дори дишането ми се стори прекалено силно.
Савана преглътна кафето си. Ако се опитваше да го прави на висок глас, успяваше. Отказваше да погледне към мен или Евърли. Намираше различни предмети в кухнята – микровълновата печка, хладилника, купата, която държах на плота за ключовете си – за да се взира в тях, докато накрая чашата ѝ не се изпразни и тя не отиде да си долее.
Детето щеше да отскача от проклетите стени. Слава Богу, че беше събота и не ѝ се налагаше да седи в училище.
– Отивам да… – Евърли посочи към тавана – …да пусна една пералня.
Нямаше пране. Тя беше свършила всичко вчера и единствените неща в коша бяха кърпите, които бяхме използвали тази сутрин след секс под душа.
Евърли изчезна на горния етаж, като остави мен и Савана сами. И след като втората ѝ чаша кафе беше също толкова млечна и захаросана, колкото и първата, сините очи на дъщеря ми най-накрая срещнаха моите. Болката в тях разби сърцето ми.
Мамка му. Бях гаден като баща.
– Съжалявам. – Не бях сигурен какво друго да кажа. Тя вдигна рамо.
– Както и да е.
– Не е важно. Това с Ев се случи бързо. Трябваше да ти кажа по-рано и не се опитвам да се оправдавам, но не съм свикнал да се обяснявам. На никого.
– Аз не съм никой.
– Не, не си. Съжалявам, Савана.
Не бях помогнал да я кръстят, но обичах името ѝ. И трите срички. Мисля, че някои от приятелите ѝ я наричаха Сав, но аз никога не го бях съкращавал. Не исках да пропусна нито една частица от нея.
Тя отново сви рамене, а погледът ѝ падна към чашата.
– Опитвам се. Кълна се, че се опитвам. Но ще се объркам. Не ме отписвай, когато това се случи. Дай ми шанс да се извиня и да опитам отново.
Савана вдигна поглед.
– Защо се омъжихте? Познаваш ли я изобщо?
– Да, познавам я. – Не беше пълна лъжа. Евърли изглеждаше като приятен човек. Без значение какви са били причините да се съгласи да се омъжи за мен, тя беше в това отчасти заради Савана. Това беше достатъчно добре за мен.
– Мама каза, че си го направил, за да я накараш да ревнува. И че Евърли те използва за пари.
Подиграх се. Разбира се, че Ейприл щеше да сметне, че става дума за нея.
– Това няма нищо общо нито с майка ти, нито с парите.
Е, не точно. Това имаше всичко общо с това да махна Савана от Ейприл, но всякаква трайна обич, която изпитвах към бившата си съпруга, изчезна в деня, в който научих, че тя е родила детето ни и го е скрила от мен.
– Харесваш ли я изобщо? Или става дума за секс?
– Моля те, не казвай думата секс. – Направих гримаса. Това не беше тема, която исках да е близо до моето момиче.
– Аз съм на шестнайсет години – промълви тя.
И по-добре да беше девствена.
– Обичам те, момиченце. Но това не е твоя работа.
– Ти си моят баща. Тя е мащехата ми. – Устните ѝ се свиха. – Това е моя работа.
– Не, не е. Това, което се случва между Ев и мен, си е между нас. Тя е моя съпруга.
Савана се завъртя към мивката и изхвърли остатъка от кафето си. Раменете ѝ бяха напрегнати и сгънати към ушите.
О, по дяволите. Плъзнах се от стола и отидох при нея, като сложих ръце на ръцете ѝ и я обърнах с лице към мен.
– Трябва да ми се довериш.
Тя се взираше в мен, търсейки повече отговори, отколкото можех да ѝ дам. За кратък миг напрежението в мускулите ѝ се отпусна под ръцете ми. Но след това стената, зад която се криеше, си дойде на мястото.
Това беше стена, изградена от години на болка и разочарование. Беше здрава като стомана. Непробиваема и без танк. Тя скриваше плачещото, съкрушено момиче вътре. Момичето, което просто искаше да бъде обичано.
Стената на Савана беше огледален образ на моята.
Бях изгубил надежда, че някой ще я пробие и ще ми се притече на помощ. Но не и Савана. Нямаше да позволя тази стена да стане толкова дебела, че тя да се изгуби зад нея завинаги.
– Както искаш, татко. – Савана се изтръгна от ръцете ми и тръгна към вратата. Отвори я с твърде голяма сила, след което се втурна навън.
Не носеше яке. Обувките ѝ хрущяха по снега, докато прекосяваше двора и стигаше до алеята, която се намираше зад къщата. Отидох до вратата и я гледах как се качва в колата, която стоеше на празен ход там.
Травис.
Той вдигна брадичка, докато тя закопчаваше предпазния си колан.
Не ми харесваше колко много време прекарват тези двамата заедно. Не защото не беше добро момче. Но той беше тийнейджър. Ако можех да запазя целия този вид от дъщеря си, щях да го направя.
Но Савана имаше нужда от приятел. Може би Травис щеше да е този, който щеше да се справи с нея.
Макар че това, от което се нуждаеше повече от всичко, не беше приятел, а баща. Истински баща.
Дръж се, момиченце. Опитвам се.
– Как мина? – Евърли се появи до мен, а студеният въздух нахлуваше покрай нас в къщата. Никой от нас не помръдна от вратата. Стояхме и гледахме как задните светлини на Травис изчезват зад ъгъла.
– Прецаках го.
– Може би трябва да ѝ кажеш истината.
– Не. – Поклатих глава. – Това работи само ако хората го смятат за истинско. Не искам да рискувам.
Савана може да се подхлъзне и да каже на някоя от приятелките си. А щом един човек разбере, че това е измама, целият град ще разбере. Ако Евърли не се доверяваше за това дори на Луси, аз също нямаше да рискувам от моя страна.
– Ще отида за малко в студиото. – Излязох на студа, без да спестявам на Евърли друг поглед.
Тя ме наблюдаваше, докато пресичах двора, а погледът ѝ бе прикован към раменете ми.
Едва когато стигнах до студиото, тя затвори вратата.
Миризмата на боя ме подкани да вляза вътре. Вдишах я, оставяйки я да изглади неравните ръбове. След това отидох до платната, които вчера бях сложил на работната си маса. Три проекта, всеки от тях започнат, но в различен стадий.
Единият бях скицирал и поставил основния слой. Друг беше на втория слой. Друг беше почти завършен, но се нуждаеше от доизкусуряване.
Процесът ми беше доста прост. Използвах боя – много боя – докато не се получи. Така беше от самото начало.
В затвора бях посещавал два курса по изкуство, всеки от които бе воден от различен преподавател. Първият беше кльощав мъж, който винаги носеше черни дънки и черна ролка, дори в летните горещини в затворническата стая без климатик. Беше предпазлив към нас, затворниците. Не бях сигурен защо изобщо е водил занятията. Човекът не се доближаваше на по-малко от пет метра от ученик и винаги гледаше с едно око към пазача, разположен в ъгъла.
Водеше курс по скици с въглен. Може би това беше причината за черния гардероб, за да не изцапа дрехите си. Някои хора бяха странни по този въпрос – не и аз.
Въгленът беше лесен. Обичах да рисувам още от дете. Учителят стоеше в предната част на стаята със собствен лист и скицираше лице или животно. Всички копирахме движенията му, но това бързо ни омръзваше, затова го игнорирах и рисувах каквото си поискам по дяволите.
Отначало това бяха лица. Други затворници от затвора. Онзи надзирател. Дори учителят. Но се мъчех да направя очите им правилни. С очите винаги е било трудно.
Предполагам, че този инструктор не е бил чак толкова лош. Даде ми няколко прилични съвета.
Към края на класа той се беше почувствал по-удобно с някои от нас и се приближаваше, за да разгледа скицниците ни. Когато му показах това, което имах, и признах, че не умея да рисувам очи, той ми го разясни.
Показа ми как да ги очертая в сферично пространство. Даде ми съвети за дебелината на клепача и разположението на ириса. Показа ми как да засенчвам зениците и бялото и как да добавям мигли.
Той се оказа добър учител, но втората, тя държеше златния ми билет.
Беше хипарка. Сивокафявата ѝ коса винаги беше на кичури, отметната от лицето ѝ с цветна кърпа. Искри. Никой от учителите не ни беше дал истинските си имена, а само прякори.
Искра се появяваше всеки ден с повече цветове, отколкото някога съм смятал, че е възможно в едно облекло. Като Кели-зелените панталони, съчетани със сливова блуза и небесносиня кадифена жилетка. На краката си щеше да носи оранжеви джобни дрънкулки, а на кръста си – канарчевожълт колан. Всеки ден появата ѝ разведряваше сивата работна стая.
В известен смисъл гардеробът ѝ беше вдъхновил моето изкуство.
Курсът ѝ беше продължил само два месеца, но за това време бях научил много. Беше ме нарекла естествен. Беше ме насърчил да експериментирам и да се отклонявам от курса, ако се чувствам вдъхновен.
Искра живееше по импулс и вдъхновение.
Натъкнах се на стила си, след като намразих акварелно упражнение, което правехме в групата. Бяхме само петима в този клас, но темпото се проточи.
Бях направил своята сцена с планина и небе. Беше скучна и плоска. Затова взех тубичка със синьо масло и го размазах по небето на смели, плътни парчета. В този клас не ми стигна времето да го изгладя. До следващия час беше изсъхнало, така че добавих още, различен нюанс на синьото върху небето. Индиго и зелено към планините и дърветата. Искра дойде и ми кимна да продължа.
Първата картина беше катастрофа. По-късно, след повече практика, реших да опитам отново. По това време вече рисувах по-често, дори и само на кухненската маса на Кейти. Вторият опит беше по-добър.
Достатъчно добър, за да го превърна в татуировка.
Картините на работната ми маса бяха много по-изтънчени от тази първоначална творба или от първите, които я бяха последвали. Бях открил своя стил. Моята бразда.
Имаше време, когато можех да работя само върху едно произведение в даден момент. Не бях в състояние да разделям картините в главата си. В наши дни работех върху четири или пет, като давах възможност на една или две да изсъхнат, докато ги сменям. Това беше единственият начин да създавам над сто картини годишно.
В момента тези три картини на работната ми маса бяха единствените в процес на работа. Имаше една работа по поръчка. Всеки път, когато я погледнех, се мръщех, защото тя наистина се нуждаеше от малко проклето синьо.
После беше бюстът на жребеца, който правех за галерията. Опитах се да вляза в лятото с добър запас от картини, за да не ми се налага да се мъча да попълвам инвентара.
И тогава се появи третото платно. Едно произведение, което бавно придобиваше форма. Произведение, което се различаваше от всичко, което бях правил от години.
Парче, което ме плашеше до смърт.
Лавандуловите щрихи, които бях добавил преди два дни, бяха изсъхнали, затова го свалих от масата и го наклоних с лице към стената.
Днешният ден не беше подходящ за страстен проект. Това, от което наистина имах нужда, беше да работя върху паричните произведения, затова взех нестандартния пейзаж и го поставих на статива. След това отидох до рафтовете с прорези, където държах всичките си масла.
Извадих една изгоряла умбра и един мармалад. Те щяха да се напластят с малко рубиненочервено по дърветата. Все още не бях решил какъв точно цвят да бъде реката. Може би черен с малко златисти вълнички. Независимо дали на тази дама ѝ харесваше или не, във водата щеше да има намек за синьо. Трябваше да има. Щеше да е едва доловима и изключително тъмен, но няколко морски подводни течения щяха да допринесат за баланса.
Подготвих материалите си, намерих четка с тънък връх и се заех да рисувам на точки, да засенчвам и да разнасям. Не беше бърза работа. Именно това ми харесваше най-много в рисуването. Всяка мазка беше обмислена. Всяка прекарана минута беше спечелена. Нямаше преки пътища в това. Като човек, който някога е вярвал в преките пътища, който някога е бил наказан сурово за преки пътища, аз ги избягвах на всяка цена.
Някой може да нарече този брак с Евърли пряк път.
Вероятно ще са прави. Но като се има предвид, че това беше двугодишен ангажимент – брак – нищо в него не изглеждаше като бързо и лесно решение.
Брак. Нещо, което се бях зарекъл никога повече да не правя.
Но исках Савана достатъчно, за да наруша стар обет в замяна на нов. Исках дъщеря си. И само този път се надявах, че прекият път няма да прецака напълно живота ми.
Часовете минаваха, докато работех, и с тях напрежението отслабваше. Рисуването беше моето бягство. Когато бях тук, с четка в ръка, външният свят се размиваше. Единственото, което имаше значение, бях аз, четката ми и това да гледам как умственият ми образ оживява върху платното.
Когато на вратата се почука, се стреснах от тъмнината, която нахлуваше през прозорците. Последния път, когато погледнах навън, слънцето беше изгряло. Но докато рисувах реката, беше станало нощ.
Евърли завъртя дръжката и надникна вътре.
– Жив ли си?
– Да. – Махнах ѝ да влезе вътре, за да не се измръзне. – Съжалявам. Губя представа за времето, когато съм тук.
– Няма проблем. Съжалявам, че те безпокоя. Просто си помислих да те питам дали искаш да вечеряш.
Стомахът ми се сви.
Тя се усмихна.
– Приемам това за „да“.
Отидох до масата и проверих часа на телефона си. Беше малко след шест, но по това време на годината дните бяха кратки. През лятото, когато се стъмваше чак след девет, рисувах до след полунощ.
– Какво искаш да ядеш?
Евърли сви рамене, прекосявайки стаята до статива.
– Това е толкова красиво.
– Всичко е наред.
– Нима не обичаш комплиментите за работата си? Или никога не си доволен от крайния резултат?
– И двете.
Тя ме стрелна с усмивка през рамо.
– Винаги мога да разчитам, че ще бъдеш откровен.
– Винаги. – Нямаше да я излъжа. Не и с това, което ни предстоеше.
Тя заслужаваше честност, без значение колко сурова е тя.
Приближих се и погледнах парчето. Днес бях постигнал голям напредък. Няколко акцента утре, след като изсъхнат по-тъмните цветове, и щеше да е готово.
– Това е работа по поръчка. Дамата поиска пейзаж без синьо.
Челото на Евърли се набръчка.
– Какво има против синьото?
– Предположението ти е толкова добро, колкото и моето. Но това е болка в задника. Трябваше да ѝ откажа. – Границите в изкуството ме вбесяваха. Имах достатъчно такива в реалния живот.
– Трябва да го смяташ за изпитание на уменията си. Дори и с ограниченията, тя е зашеметяваща.
Изучавах профила на Ев, докато тя продължаваше да изучава произведението. Тя беше права. Беше се получило добре. Но както беше предположила, аз не обичах комплиментите. И със сигурност нямах нужда от тях. Макар че от Евърли признанието беше… приятно. Това не беше ласкателство заради самото ласкателство.
– Какво прави? – Попитах, като се облегнах на работната маса.
– Пропилях по-голямата част от деня. – Тя се изправи и обиколи стаята, като сканираше празните платна и петната от паднала боя. – Четох известно време. После подредих офиса. Надявам се, че нямаш нищо против, че завзех няколко рафта.
– Както ти казах, прави каквото искаш. Сега това е и твоята къща.
Тя отиде до рафтовете откъм гърба ми, като отваряше и затваряше едно от чекмеджетата с някакви масла.
– Преди да изляза тук, всъщност си търсех работа. Откакто се преместих тук, почти изчерпах спестяванията си. В Каламити няма много свободни места, така че мисля, че известно време ще работя в магазина за хранителни стоки. Но това е заплата, така че мога да се отбивам тук.
Махнах ѝ с ръка.
– Няма нужда.
– Не, не. Бих искала да допринеса. Настоявам.
– Добре. Тогава дай своя принос в галерията. Мога да се възползвам от помощ в офиса. – Квитанциите нямаше да се организират сами, а аз нямаше да го направя скоро.
Тя потупа брадичката си.
– Смяташ ли, че това е умно? Да работим заедно?
– Ще ни помогне да покажем, че сме сериозни. Колкото повече хора ни видят заедно, толкова по-добре.
Тя кимна.
– Вярно.
– Знам какво е да си търсиш работа в Каламити. Това е гадно. Не се отварят много прилични работни места, особено през зимата. Лятото е различно, когато туризмът носи повече трафик. Междувременно можеш да ми спестиш време в офиса. Мразя счетоводните глупости.
– Не ми е най-любимото нещо на света, но родителите ми са счетоводители, така че… – Тя се намръщи. – Ами Кейти? Тя не е ли официалният мениджър? Как ще се почувства към новата ти съпруга, която нахлува в нейното пространство?
– Няма да ѝ пука.
Евърли хъмкаше.
– Щом ти така казваш.
– Няма да ѝ пука. – Кейти може и да се ядосваше, че не съм ѝ казал за Евърли, но тя мразеше счетоводните неща също толкова, колкото и аз. Ако Евърли имаше някакъв опит, щеше да спести на всички ни главоболие.
Взех един парцал от масата и с него изчистих няколко петна от ръцете си. След дълъг ден с четката винаги оставаше бъркотия.
– Имаш боя по бузата си. – Евърли докосна мястото и когато отдръпна ръката си, на върха на пръста ѝ имаше точка от ловджийско зелено.
Хванах китката ѝ и прокарах палеца си по зеленото, за да го размажа по кожата ѝ. Евърли имаше перфектна кожа. Гладка. Безупречна. Имаше вкус на мед. Пръстите ми проследиха нагоре по предмишницата ѝ, оставяйки слаби черни линии.
Палитрата, която използвах, беше между нас. Със свободната си ръка потопих пръст в червеното.
– Какво правиш? – Прошепна Ев.
Вдигнах пръста си към лицето ѝ, прокарвайки цвета по ъгъла на скулата ѝ.
– Кожата ти е перфектна. Искам да видя каква би била, ако…
Думите отпаднаха, когато се върнах към палитрата за капка оранжево. Тя мина по извивката на брадичката ѝ.
Ебаси, но тя беше красива. Топлите тонове на боята се преплитаха с карамелените и канелените петънца в очите ѝ. Шоколадът на косата ѝ. Евърли беше произведение на живото изкуство.
– Някой от тези дни ще те видя гола. Ще сложа знак върху всяка твоя извивка. Да подчертая всяка линия. След това ще потъна в стегнатата ти вагина и ще те чукам цяла нощ. – Дъхът ѝ секна.
Потопих се в палитрата още веднъж, без да се интересувам какъв цвят ще намерят пръстите ми. После прокарах върховете на пръстите си по колоната на гърлото ѝ, оставяйки три ивици, всяка в различен нюанс, докато тя затваряше очи и оставяше главата си да се отпусне настрани.
Нейният накъсан стон стигна право до члена ми.
– Мамка му. – Избутах останалото платно – жребец, настрани и вдигнах Евърли до ръба на масата
Краката ѝ се разтвориха, мигновено се увиха около бедрата ми, за да впие центъра си във втвърдяващия се член. После ме погледна с тези очи и се усмихна.
– Направи най-лошото, бейби.
Разкъсах горнището от тялото ѝ и дръпнах сутиена ѝ, освобождавайки великолепните ѝ гърди. Устата ми се спря на едно зърно, засмука го силно и си спечели леко въздишане.
Ръцете ѝ се вкопчиха в късите кичури на косата ми, дърпайки, докато ноктите ѝ се впиваха в скалпа ми.
Жена ми обичаше грубият секс.
Не се притеснявахме от предварителна игра. Не си правехме труда да се целуваме или да се гледаме. Съблякохме се един друг и докато поставя презерватива от джоба си, боята от палитрата се беше размазала по телата ни.
Евърли изглеждаше красива, цветна и еротична и… моя. За момента това тяло беше мое.
– Хъкс – изпъшка тя, свивайки се по-близо на масата, за да я напълня.
Един тласък и се зарових до основата, усещайки пулса и свиването на вътрешните ѝ стени, докато се разтягаше около мен.
– Чувствам те толкова добре.
– Движи се. – Ръцете ѝ хванаха бицепсите ми, държейки се здраво за онова, което предстоеше да се случи.
Взех бедрата ѝ в ръцете си и стиснах толкова силно, че очите ѝ се разшириха. След това се отдръпнах, за да вляза отново вътре. Удар след удар се врязвах в нея, като изпитвах удоволствие и го давах с всяко движение на бедрата си.
– Гледай ме – наредих аз.
Тя се подчини, а миглите ѝ потрепваха при всеки допир на кожата ни.
– По-бързо. – Дадох ѝ по-бързо.
Тя разшири краката си, дупето ѝ едва се крепеше на ръба на масата.
– По-силно.
Взех я по-силно.
– Да – изсъска тя.
– Докосни се.
Евърли посегна към мястото, където се бяхме свързали, но вместо да изпълни заповедта ми, тя наклони крак, за да направи повече място, и плъзна ръката си по-ниско, за да докосне топките ми.
– Мамка му, бейби. – Стиснах зъби, борейки се с желанието да свърша. Тя ги търкаляше в дланта си, като ме побъркваше.
Господи, нямаше да издържа.
– Докосни се.
Тя поклати глава.
Стиснах косата ѝ в хватката си, принуждавайки очите ѝ да се насочат към моите.
– Докосни. Твоят. Клитор.
По раменете ѝ премина тръпка и този път тя се подчини. Вдигна ръка и заобиколи твърдото зърно.
Трептенето на вътрешните ѝ стени изпрати вълна от топлина по гръбнака ми. Започнах да се движа отново, да влизам и излизам, навътре и навън, силно и бързо, докато цветът разцъфтяваше в гърдите ѝ, оцветявайки перфектната кожа над гърдите ѝ с розовочервена руменина.
Тя беше близо. Толкова близо. А аз щях да експлодирам.
Затова отпуснах бедрото си, за да хвана лицето ѝ и да забия устата си в нейната, като плъзнах езика си между устните ѝ, за да грабна и преглътна стоновете ѝ, докато цялото ѝ тяло се свиваше от оргазъм, който предизвика моето собствено освобождаване. Толкова силен оргазъм, че заличи съзнанието ми и ме погълна изцяло.
Отне ми няколко минути да се съвзема от високия градус, а последиците от него изтощаваха и двама ни.
– По дяволите.
– Уау. Харесва ми студиото ти – промърмори тя, падайки на рамото ми. Косата ѝ се свлече по гърдите ми, докато тя се отпускаше.
Взех главата ѝ в ръцете си, наклоних я назад, за да изуча ивиците боя. Беше перфектна. С изключение на …
– Щеше да е по-добре с малко синьо. – Тя се засмя.
– Следващия път.

Назад към част 9                                                                    Напред към част 11

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!