ГЛАВА 11
ЕВЪРЛИ
– Това мина добре – казах аз и си поех дълбоко дъх. – Уау.
Хъкс беше надценил готовността на Кейти да поеме колега. Или пък подкрепата ѝ за новата му съпруга.
– Какво имаш предвид? – Попита той.
Примигнах.
– Какво имам предвид? Ти беше в стаята.
– Да. Тя каза поздравления. Каза, че ще те разведе из галерията.
Сериозно? Това е чул?
Мъже.
Да, Кейти беше казала поздравления. Беше го казала с разширени ноздри и поглед, насочен към мен иззад тези проклети очила. А предложението ѝ да ме разведе из галерията беше нагла лъжа, изречена през стиснати зъби.
– Хъкс. Скъпи. Твоето момиче Кейти ме мрази.
– Тя не е такава.
Съпругът ми беше толкова невеж в тънкостите на жените, колкото и колегите му мъже.
– Да, тя е такава. Всички жени са такива. Аз съм новата лъвица в прайда и тя не е щастлива, че трябва да споделя бърлогата.
– А? – Челото му се набръчка.
– Забрави за това. – Махнах му с ръка, отидох до дивана в кабинета му и преместих няколко празни платна, за да направя място, на което да се разположа. – Ще се разберем.
В крайна сметка Кейти щеше да се оправи, нали? Ако бях на нейно място, също щях да се раздразня, ако нахлуеха в моето пространство. Само че това не приличаше много на свръхпротективно приятелство или на претенции към галерията.
Това много приличаше на ревност.
Кейти изглеждаше толкова кротка и мека. Сладка. Но отношението, което беше отправила към мен, беше грозно и зелено.
Бих заложиала последните долари на името си, че тя е влюбена в него. А моят скъп Хъкс не беше забелязал това.
– Случвало ли се е нещо между вас двамата? – Бях заобиколила на пръсти връзката им, когато го попитах за нея в петък. Но Хъкс обичаше да е рязък, така че можех и да се гмурна в дълбокото.
– Не. – Той се намръщи и зае стола зад бюрото си. – Вече ти го казах.
– Просто искам да знам в какво се забърквам тук. Тя явно има чувства към теб и…
– Кейти няма чувства към мен. Това не е така.
– О, аз мисля, че е така.
– Недей. – Хъкс удари с юмрук по бюрото си. Движението беше толкова гневно, толкова изненадващо, че се задъхах. – Недей да правиш тези глупости с ревнивата жена.
– Аз просто…
– Просто недей – изръмжа той. – Кейти е моя приятелка от години. Откакто бяхме деца. Тя беше една единствена на света, която не ми обърнаха гръб, когато ме вкараха в затвора. Тя обича тази галерия толкова, колкото и аз, може би повече, и е дала всичко от себе си. Когато имам нужда от нея, тя е там. Когато животът ми се провали, тя е там. Дай ѝ малко шибана свобода, става ли?
– Добре. – Вдигнах ръце в знак на капитулация. Желанието да изкрещя, а може би и да заплача, запуши гърлото ми.
От всички жени в тази галерия неговата лоялност беше към Кейти. Мъжа ми е недораслек.
– Трябваше да ѝ кажа. – Въздъхна Хъкс. – Не беше честно тя да разбере от друг, освен от мен. Ако е ядосана, има пълно право. Ако беше излязла и се беше омъжила, аз също щях да съм ядосан.
Така че той не беше пропуснал напълно леда в гласа на Кейти. Просто го беше изтълкувал погрешно.
– Това не е по нейна вина. – Челюстта му се сви, докато буташе някакви документи настрани.
– Отивам. – Изправих се. – Можем да направим това в друг ден.
– Как ще се прибереш у дома?
– Ще ходя пеша. – Беше само на около десет пресечки, а и времето днес не беше чак толкова лошо.
Снощи с първия ден на март беше нахлул чинар и беше разтопил малко сняг.
– Мислех, че ще ми помогнеш тук. – Хъкс смачка една касова бележка и я хвърли към кофата за боклук.
Беше ми ядосан. Кейти беше ядосана на съществуването ми. В нормален ден щях да се обадя на Люси. Но не бях разговаряла с нея от баскетболния мач в петък. Не бях сигурна какво да кажа след съобщението си.
Което ме правеше кретена този път.
Щях да намеря думите и едно наистина голямо извинение, но в момента това беше твърде обезсърчително. Справянето с намръщения Хъкс беше по-малката от двете злини.
– Къде отиват тези платна? – Посочих с ръка към купчините. Бяха два пъти повече от тези, които той беше разпръснал вкъщи.
– Попитай Кейти.
Сдържах умната си реплика и се усмихнах.
– С удоволствие.
След това излязох от кабинета му, затръшнах вратата след себе си и си поех успокояващ дъх, преди да се насоча по коридора към бюрото ѝ в шоурума.
– Здравей, Кейти.
Очите ѝ се отместиха от екрана на лаптопа, но нито един мускул не помръдна в тялото ѝ.
О, Кейти. Тя нямаше да го направи лесно, нали?
– Бих искала да почистя офиса на Хъкс от излишните платна. Той каза, че можеш да ми покажеш къде да ги сложа.
Тя примигна.
Усмихнах се по-широко. Кейти беше важна за Хъкс, така че ако трябваше да си проправям път с булдозер към сърцето ѝ, нека бъде така.
Погледът на Кейти се върна към екрана, докато пръстите ѝ летяха по клавиатурата.
– Склада.
– Склада – повторих аз. – Който е… – Нищо.
– Заета си. – Гласът ми капеше от захар. – Съжалявам, че те безпокоя. Сигурна съм, че мога да се разровя тук и да намеря склада сама.
Бях сигурна, че ще ме спре, или защото знаеше, че се държа като дете, или защото не искаше да се шмугвам в нейната територия. Но докато се отдалечавах, Кейти продължаваше да пише на клавиатурата, а звукът се отдалечаваше с приближаването ми към офиса на Хък.
Със свити рамене се вмъкнах през вратата, като отказах да го погледна, докато събирах пет платна. След това излязох навън и поех надясно, за да разгледам ъглите на галерията, в които още не бях влизала.
До кабинета на Хъкс имаше малка стая без прозорци. Когато включих светлината, прашната, гола крушка на тавана улови струи от прахови акари, които се носеха във въздуха. Всички картини бяха подредени по стените, някои покрити с платна, други наклонени под странен ъгъл. В един от ъглите паяците изграждаха империя от паяжини.
– О, Боже.
Това място беше истинско бедствие.
Кейти приличаше на задъхана библиотекарка, в комплект с Мери Джейнс под маншетите на дънките и бялата риза с яка, която стърчеше изпод сивия ѝ пуловер. Но тези дрехи може би криеха истинското ѝ лице.
Тя беше също толкова дезорганизирана, колкото и съпругът ми.
Шоурумът беше безупречен, а собственото ѝ бюро – чисто от безпорядък. Но зад затворените врати това място беше шедьовър на безпорядъка.
– Не е точно начинът, по който бих проследила инвентара – промърморих аз, като поставих празните платна. – Но има потенциал.
Оставих вратата отворена, за да прогоня част от плесента, и продължих самостоятелната си обиколка.
До складовото помещение се намираше баня. Не блестеше, но не беше и мръсна. Отвъд нея имаше тясно стълбище, което водеше към открит таван над галерията. Ако стаята за съхранение беше прашна, то тази беше направо мръсна. Прекосих пода, като обувките ми оставяха следи след себе си.
Но подобно на склада, това пространство имаше потенциал. Беше недовършено, но просторно. Перфектен правоъгълник, с размерите на цялата сграда. По стените между шпилките беше натъпкана пухкава розова изолация.
Подобно на апартамента ми, който се намираше над фитнес салона на Кериган, стената, обърната към Първа, беше пълна с прозорци. Стъклата бяха покрити с полупрозрачна бяла пластмаса, за да не може никой да надникне вътре. Те не бяха с размерите на прозорците, които Кериган беше поставила в сградата си, но пропускаха много естествена светлина.
Това можеше да е студио, подобно на това, което Кериган беше завършила над предстоящата си фитнес зала. Макар че това изискваше да се добави външен изход към сградата. Не виждах Хъкс да се съгласи с това.
Пространството би било чудесно и за нов офис. Или дори би могъл да постави тук още едно ателие за рисуване. Можеше да ме нарисува от главата до петите тук, ако това вървеше с оргазъм.
Направих бавна обиколка из стаята, представяйки си възможности и сексуални пози, след което отложих всичко, защото днес не беше денят да предлагам на Хъкс ремонт.
А и складовото помещение ме викаше по име.
Застанах на прага с ръце на хълбоците, за да опиша безпорядъка.
Рафтове. Трябваха ни рафтове. Затова се върнах в офиса на Хъкс.
– Искам да поръчам рафтове.
Той повдигна вежди и се върна към документите на бюрото си.
– Говори с Кейти.
Кейти. Преглътнах стон.
Съпруг и съпруга не трябва да работят заедно.
Магазинът за хранителни стоки изглеждаше все по-добре с всяка изминала минута.
Изправяйки гръбнака си за поредната среща с Кейти, отново се усмихнах широко, докато излизах по коридора. Входната врата на галерията звънна и аз погледнах навреме, за да видя не клиент, а познато лице да нахлува вътре.
По някакво чудо усмивката ми се запази. Ако издържеше цял ден, трябваше да получа проклет медал за служител на годината.
Промених посоката си, насочвайки се към нашия гост.
– Здравей, Ейприл.
Устните ѝ се свиха, докато ме гледаше от главата до петите.
– Къде е Хъкс?
– Той работи. Съжалявам. Има ли нещо, с което мога да ти помогна? – Погледът на Ейприл премина покрай мен и стигна до Кейти.
– Обади му се. Сега.
Кейти не помръдна. В това отношение бяхме единни. И заради това щях да ѝ дам малко – какво ли ми беше изкрещял Хък? – шибана свобода.
Ейприл се ухили и скръсти ръце на гърдите си.
– Няма да си тръгна, докато не говоря с него.
– Всъщност, ти няма да можеш да говориш с Хъкс. – Скръстих ръце, отразявайки нейната позиция. – Можеш да изпращаш цялата кореспонденция чрез нашия адвокат. – Казвайки нашия адвокат вместо неговия адвокат, се чувствах като необходимо напомняне. И за двете жени в стаята.
Ако Ейприл искаше да стигне до Хъкс, можеше да мине през Ейдън. И мен.
– Можеш да кажеш на Хъкс, че никога няма да получи това, което иска. Постоянно пребиваване при него? Той си мечтае. Той никога няма да вземе дъщеря ми.
– И негова дъщеря – поправих я аз. – Савана е и негова дъщеря. И той има пълното право да бъде неин баща.
Новините наистина се разпространяваха бързо в Каламити. Ейдън тъкмо беше изпратил на Хъкс съобщение около девет сутринта, че е изпратил документите в съда. Не беше дори десет.
– Той никога няма да спечели. – Ейприл ми се усмихна самодоволно. – Ще направя така, че всички в този град да знаят какъв престъпник е той.
Тази жена не се страхуваше да подхвърля заплахи, нали? Предполагам, че този път ще видим дали има смелостта да ги подкрепи.
– Както виждаш, днес наистина сме заети. – С жест обиколих празната стая. – Радвам се да те видя отново, Ейприл. Моля, изпрати всяко твое притеснение на нашия адвокат.
Цветът на бузите ѝ се покачи, тя изсумтя, после се извърна и излетя през вратата.
Въздъхнах, когато звънът заглъхна, и си пожелах да повторя този ден. Но нямаше да го получа. Нито пък щях да си почина. Защото когато се обърнах, ме чакаше мъртвешкият поглед на Кейти.
Дори малко приятелство, Кейти? По дяволите. Тя ни най-малко не се беше размразила към мен.
– Искам да поръчам няколко рафта – казах аз. – Трябва ли да ги сложа в кредитната карта на компанията? Или да ги купя и да запазя касовата бележка, за да ги възстановя?
– Хъкс има фирмена кредитна карта.
Разбира се, че имаше. Но моят скъп съпруг също не ми правеше услуги днес.
– А Хъкс е зает с работа.
Устните на Кейти се свиха, докато тя разтваряше чекмеджето отстрани и изваждаше кредитна карта.
– Благодаря. – Взех я от нея и я пъхнах в джоба на дънките си. След това тръгнах към коридора, само за да бъда спряна от чифт сини очи.
Той беше ли там през цялото време?
– Предполагам, че си чул всичко това с Ейприл. – Той кимна.
– Добре. Тогава не е нужно да те информирам. – Минах покрай него към кабинета му. Звукът от стъпките му ме последва, докато си навличах палтото.
– Къде отиваш?
– В железарията. – Вдигнах чантата си.
– За рафтове.
Кимнах.
– Да, ще купувам рафтове.
Преди да успея да мина покрай него и да си поема така необходимия въздух, той се приближи и извади ключовете от джоба си.
– Вземи пикапа. Нека момчетата от железарията да натоварят каквото купиш. Аз ще вкарам всичко вътре, когато се върнеш.
– Благодаря – промълвих аз и взех ключовете. Дори и да ми беше предложил, нямаше да му позволя да ме придружи. Трябваше ми въздух и пространство. Нямаше да нося отговорност за действията си, ако ме вбеси, докато съм в близост до чукове и пирони.
– Искаш ли да дойда с теб? – Попита той.
– Знаеш, че не искам.
Ъгълчето на устата му трепна. Гадняр.
Тръгнах към коридора, готова да се махна от това място, когато входната врата на галерията отново иззвъня.
– Добре дошли – поздрави Кейти.
– Здравей. Търся Евърли. Тя тук ли е? – Този глас ме спря на място.
Ударите продължаваха да идват. Толкова за това, че съм си събрала разсъдъка, преди да се изправя срещу най-добрата си приятелка. Излязох от коридора и открих Люси в средата на изложбената зала.
– Съжалявам. – Нямаше значение, че Кейти ни наблюдаваше като ястреб. Дължах извинение на Люси, а гордостта ми не беше по-важна от приятелката ми. – Не се справих много добре в петък.
– Простено ти е.
Хората трябва да са толкова щастливи, че я имат в живота си. Знаех, че съм късметлийка да я имам в моя.
– Трябва да отида да пазарувам.
– Обичам да пазарувам.
Усмихнах се.
– Надявах се да го кажеш.
Луси размаха пръст на Кейти, който беше посрещнат с любезна усмивка. Така че Кейти можеше да се усмихва, само че не на мен.
Изчаках, докато излезем навън и вратата се затвори зад нас, преди да предам ключовете от пикапа на Хъкс.
– Ето. По-добре карай. Не съм сядала зад волана от месеци и ако му разбия пикапа, може да се разведе с мен.
Луси взе ключовете, но не помръдна.
– Ти се омъжи.
Болката и предателството в гласа ѝ ме накараха да се почувствам с един метър по-ниска. Исках да ѝ кажа истината. Че това е било само привидно и тя не е пропуснала нищо. Че когато се оженя наистина, тя ще бъде моя шаферка и ще се подпише като свидетел.
Но не можех да кажа на Луси истината. Не и сега.
И чувството за вина, че съм излъгала най-добрата си приятелка, започна да се загнездва дълбоко. За първи път от петък насам съжалих за това решение.
– Съжалявам, че не ти казах.
– Защо? – Тя избърса сълзите от изумруденозелените си очи. – Защо не го направи?
– Случи се бързо. Може би се притеснявах, че няма да разбереш.
– Не разбирам.
Да, аз също.
– Щеше да се опиташ да ме разубедиш.
– Да, по дяволите, щях. Бременна ли си? Затова ли беше бързането?
Щеше да е по-лесно, ако отговорът беше „да“. Много по-лесно. Но имаше достатъчно лъжи, с които да се справям, и нямах намерение да добавям тази към микса.
– Не. Не съм бременна. – И нямаше да забременея. Хъкс държеше да си има презервативи. Междувременно аз си пиех хапчетата като по часовник всяка сутрин.
– О. – Тя сведе поглед към краката си. – Това истинско нещо ли е? Обичаш ли го?
Ако Луси се съмняваше в истинността на брака ни, другите също щяха да го направят. Във вените ми нахлу ударна паника, но аз продължих напред, защото ако щях да убедя града и съдията, по-добре да успея да убедя най-добрата си приятелка.
– Истинско е – казах ѝ. Не, това не беше любов. Но имаше много женени двойки, които не бяха влюбени. – Срещнах Хъкс преди известно време. Една вечер отидох при Джейн и той беше там. Запознахме се и си допаднахме. – Което не беше пълна лъжа. Когато ставаше дума за физическите ни отношения, бяхме ударили хоумрън.
– Не можеше ли да се срещате известно време? Колко добре го познаваш?
– Не сте се срещали с Дюк много дълго време.
Тя се намръщи.
– Знаех си, че ще го кажеш.
– Извинявай?
– Какво се случва с теб, Ев? Ти не си от тези, които бързат да се впуснат във връзка. Искам да кажа, че ти си най-избирателната жена, която съм срещала.
Тя не греши. Що се отнася до миналото ми, в което се срещах с мъже, бях отхвърлила много мъже по повърхностни причини. И защото повечето от тях бяха задници.
Имаше инвестиционен брокер с недостатъчно мускули. Физиотерапевтът с твърде много мускули. Кал Старк, професионалният футболист, който имаше тяло на гръцки бог и лице, създадено за билбордове. Но арогантността на Кал беше убила всякакъв шанс за връзка още на първата ни среща.
– Знам, че е прибързано и необичайно, но с Хъкс се чувствам добре. – Казах истината.
Може би защото знаех, че уговорката ни има срок на годност – осемнадесетия рожден ден на Савана, но не ми се беше налагало да търся несъвършенства в Хъкс. Той си позволи да покаже своите. Аз не се опитвах да скрия своите. Нямаше преструвки.
– Спря да пееш – каза тя. – Сега това.
Моята красива приятелка не можеше да разбере защо съм се отказала от нещо, което тя толкова обичаше.
– Не искам да пея.
– Сигурна ли си? Защото…
– Аз не съм като теб, Люси. Това не е част от мен.
– Това беше твоята мечта – прошепна тя.
– Не. – Усмихнах се тъжно. – Това беше твоят сън. И беше време да я оставя да си отиде.
– Но ти си толкова талантлива. – Очите ѝ ме молеха да не се отказвам. – Ти си невероятна певица. Приеми предложението на фирмата. Направи албум.
– Не искам албум. – Търсех думите, с които да изразя това по-добре, отколкото след Нешвил. Да кажа правилното нещо, така че тя да разбере. – Хареса ми вълнението. Харесваше ми тръпката на сцената. Харесваше ми, че това е забавна работа и плаща сметките. Но след това всичко се промени. Вече не искам вълнението или тръпката. Никога не съм обичала музиката като теб, така че останалото е… празно.
Раменете ѝ се отпуснаха, но по лицето ѝ се появи разбиране.
– Не знаех, че се чувстваш така. Мислех си, че това е голямата ти мечта и само страховете ти те задържат.
– Не. Нямам нужда от голяма мечта. Предпочитам да осъществя една малка – признах аз. – Искам щастлив живот. Обикновен дом. Искам да бъда сред хора, които не се страхуват да се смеят от сърце и да ми казват, че ме обичат.
– Не мисля, че това е малка мечта. На мен ми звучи идеално.
Намалих разстоянието до приятелката си и я придърпах за прегръдка.
– Съжалявам.
– Чувствам се така, сякаш те губя – призна тя. – Живеем в един и същи град, но…
Всичко се беше променило от онзи съдбовен ден във фермата. Ако трябва да сме честни, всичко се беше променило, когато Луси напусна Нешвил.
– Аз съм тук. Не отивам никъде. Аз просто… Не знам. Опитвам се да намеря безопасното си място.
– Да се омъжиш за непознат не е ли малко крайно решение?
– Да. – Засмях се и я пуснах. – Но Хъкс ме кара да се чувствам в безопасност.
Изричането на думите на глас ме накара да осъзная колко точно са верни. Не се страхувах от звънеца на вратата. Не се страхувах от ресторант или баскетболен мач. Не и с него до мен.
– Страхувах се. Беше по-лесно да се скрия в онзи апартамент и да се изключа от света, отколкото да се изправя срещу него. Но и двете знаем, че това не можеше да продължи вечно.
– Добре. – Люси издиша дълго. – Надявам се, че и двамата знаете какво правите.
– Можем ли да отидем да пазаруваме сега?
Тя кимна и отиде до страната на шофьора, като се качи в пикапа.
Отидох до страната на пътника и закопчах предпазния си колан.
– Откъде знаеше, че съм в галерията?
– Не знаех. – Тя завъртя ключа в запалването. – Но тъй като не ми се обади през целия уикенд, дадох си няколко дни, за да потъне в съзнанието ми, след което реших да дойда и да те намеря. Първо отидох в дома на Хъкс, а после в апартамента ти. Тук беше следващото най-добро предположение.
– Благодаря, че ме откри.
Тя ме погледна.
– Не ме карай да го правя отново.
– Да, госпожо. – Засмях се. – Съжалявам, че те избягвах през целия уикенд.
– Моля те, не се страхувай да говориш с мен.
– С теб? Никога. – Протегнах се през конзолата, като я придърпах в нова прегръдка. Люси беше моята довереница, моята сърдечна сестра. Може и да се притеснявах за този разговор, но не се страхувах да ѝ се доверя. Просто имаше моменти, в които ми трябваше минута, за да се подготвя. Не и за нея. За себе си. – Обичам те.
– Аз също те обичам. – Тя ме стисна по-силно, преди да ме пусне да се оттегли от мястото за паркиране. – Какво ще пазаруваме?
– Рафтове. Аз подреждам галерията.
– Ааа. Да оставиш следа.
Кимнах.
– Да.
Прекарахме един час в железарията, за да купим рафтове. Нямаше много възможности, но се справихме и когато се върнахме в галерията, Хъкс се появи от вратата на алеята, когато паркирахме.
– Къде отива всичко това? – Попита той, като оглеждаше дъските и скобите отзад.
– В склада.
Двете с Люси оставихме Хъкс да вкара всичко вътре, а аз я придружих през галерията и излязох през входната врата до колата ѝ. Прегърнах я още веднъж и обещах скоро да се срещна с нея и Кериган на обяд.
Кериган не беше като Люси, остави ме насаме след баскетболния мач. Вчера, докато Хъкс беше в студиото си, тя ми беше писала безмилостно и аз най-накрая се предадох и ѝ отговорих.
Изчаках на тротоара и помахах, докато Луси се отдалечаваше. После си поех дъх и влязох вътре.
Леденото изражение на Кейти направи всичко възможно да развали настроението ми.
Прехапах си езика и ѝ се усмихнах отново, минавайки през шоурума към коридора. Хъкс току-що беше вкарал последния товар в склада.
– Трябва ми бормашина и нивелир, за да мога да ги окача – казах аз. Не че някога досега бях окачвала рафт, но знаех как се прави от YouTube. В най-лошия случай щях да се обадя на спасителната си линия „Направи си сам“, Кериган.
Хъкс отвори уста, но преди да успее да отговори, вдигнах ръка.
– Ако ми кажеш да попитам Кейти, ще те удуша в съня ти.
Той се ухили.
– Какво ще кажеш да ми кажеш къде искаш тези неща и аз ще ги окача вместо теб?
– Не. – Поклатих глава. – Моят проект. А сега си върви.
Той се усмихна и се приближи, но не ме подмина на път към вратата. Вместо това ме обгърна с ръце, повдигайки задната част на палтото ми, за да може ръцете му да се гмурнат в джобовете на дънките ми. Едно фантастично здраво стискане на дупето и аз бях притисната в гърдите му, опирайки се на силните му ръце.
– Инструментите са вкъщи. Ще ги донесем утре.
– Добре. – Измъкнах се от прегръдката му, след което посочих към вратата. – Отивам да се организирам за един час. След това отиваме в кафенето за обяд.
– Те доставят.
– Да, но трябва да те виждат из града с новата ти, любяща съпруга. – Извъртях очи. – Довиждане.
И този час ми беше нужен, за да си спомня, че съм неговата нова, любяща съпруга. На моменти този блъф беше по-труден, отколкото си мислех, че ще бъде.
Щеше да е по-лесно да обядвам късно в почти безлюден ресторант и да се подигравам на Нелсън за хранителните му навици, но да принудя Хъкс да излезе на публично място беше важно. Щеше да се наложи да хвана Нелсън следващия път.
Хъкс отново се ухили и поклати глава, докато изчезваше в кабинета си. Трябваше да организира днешния ден, за да мога утре да започна счетоводството, но предвид купищата и купищата документи се съмнявах, че ще приключи за един ден.
Така че докато той се опитваше да осмисли тази бъркотия, аз се заех с тази пред мен, като разбърквах картините на купчини и ги подреждах по размер. Накрая, след като ги бях подредила в един вид инвентарна система, тръгнах да търся почистващи препарати. Нямаше как да помоля Кейти.
Докато чистех, потта се стичаше по слепоочията ми и подозирах, че стаята е толкова чиста, колкото не е била от години. Паяците ще трябва да си намерят нов дом. Хъкс все още не беше дошъл да ме вземе, така че останах на сигурно място в склада си и се обадих по телефона, от което се страхувах.
Телефонът иззвъня три пъти, преди тя да отговори.
– Здравей, Евърли.
– Здравей, мамо. Как си днес?
– Март месец. – Което означаваше, че тя е заета и аз прекъсвам работния ѝ ден.
Дълбок дъх. Едно. Две. Три…
– Омъжих се. – Оуч. Да, това съобщение не ставаше по-лесно.
– Какво каза?
– Омъжих се. – Задържах дъха си, като се разплаках от писъка, който се беше промъкнал в гласа ми. – Просто исках да ти кажа.
– Омъжи се.
– Еми… да. Той се казва Рийз Хъксли.
– Поздравления за теб и Рийз. – Това сарказъм ли беше? Не бях наясно, че мама знаеше как става това.
– Благодаря?
– Няма за какво. – Добре, това беше нов тон. И какъвто и да беше, в него нямаше и грам вълнение. Нямаше и никакъв шок или порицание, или каквато и да е друга емоция по този въпрос.
На нея просто ѝ беше… безразлично.
Бях се омъжила и на майка ми не ѝ пукаше.
В очите ми се появиха сълзи. Какво съм очаквала? Това беше майката, която познавах. Далечна. Безчувствена. Студена. Отвличах вниманието. Разочарование.
На кого му пука, че съм отпаднала от колежа? Много деца избират да не продължат висшето си образование. А нима в гимназията не бях добро дете?
Не бях се бунтувала. Бях изкарала добри оценки. Бях се отнасяла към „Буик“-а, който ми бяха купили, като към позлатен „Кадилак“. Единственият път, когато ме наказаха, беше когато се измъкнах след тъмно, за да целуна едно момче на пътя.
Защо ѝ беше толкова трудно да ми даде малко шибана свобода?
– Защо не ме обичаш? – Думите не трябваше да излязат от устата ми. За щастие, те бяха толкова тихи, че едва ги регистрирах.
– Какво? – Попита тя.
– Нищо. – Подсуших очите си. – Моля те, предай новината на татко.
Без да чакам да ми затвори, приключих разговора и се загледах в една от празните стени. Задници. Днес бях заобиколена от задници. С изключение на Люси. И момчетата от железарския магазин.
Но всички останали бяха в списъка ми с гадове.
Поех си дъх, като исках болката да изчезне. Трябваше да присъствам на обяд и да блъфирам в общността. Но сълзите замъгляваха зрението ми, докато една от тях не падна. Улових я бързо с пръсти.
Ивиците от спирала щяха да дадат на Кейти нещо, за което да се усмихва днес. Сигурно щеше да си помисли, че са нейна заслуга.
Именно желанието да ѝ докажа, че греши, ме накара да се съвзема. Можех да си направя парти за съжаление по-късно, когато останех сама вкъщи. В тази галерия аз бях щастливата съпруга на Хъкс.
Подсмръкнах и се подсуших под очите си. Само че преди да успея да изправя гръбнака си и да се заема с работата си, две силни ръце ме обгърнаха.
– Родителите ти?
Погледнах през рамо и се намръщих.
– Шпионираш ли?
– Може би.
– Тогава трябва да знаеш, че свекърва ти е гадна и се съмнявам, че ще ни изпратят сватбен подарък.
Ръцете му се обтегнаха по-здраво.
– Моите роднини също са гадни.
– Добре е да знам.
Някой ден щеше да ни се наложи да си разменяме детски истории, но днес не беше този ден.
Измъкнах се от прегръдките му, очаквайки да е онзи груб и намръщен мъж от по-рано. Но изражението му беше меко. Очите му бяха толкова пълни със загриженост, че стопиха всякакво разочарование, останало от спора ни по-рано.
Промяната беше изненадваща. Грижата беше добър поглед на Хъкс.
– Хайде, скъпи. – Хванах го за ръката и го повлякох към вратата. – Имам кредитната карта на компанията. Ще ти купя обяд.
Назад към част 10 Напред към част 12
