ГЛАВА 18
ХЪКС
Почуках на вратата на собствения си проклет офис, като се поколебах на прага.
– Здравей.
Евърли вдигна поглед от компютъра.
– Здравей.
– Нямаме крафт хартия. Имаш ли някакви допълнителни ролки?
– Провери ли горе? – Попита тя, стана и заобиколи бюрото.
– Не. Ако ми кажеш къде, ще потърся.
– Няма страшно. Аз ще отида.
Дадох ѝ място, като я оставих да се промъкне покрай мен и да се спусне по коридора към стълбите.
След това тя изчезна, докато аз се наведох. В очакване.
– Извинете ме – изхвръкна Савана отзад.
Дръпнах се, завъртях се и се отместих настрани.
– Съжалявам.
– Както и да е – промълви тя, пренасяйки един кашон покрай мен и влизайки в складовото помещение.
Излезе, този път с подходящия размер кутия, точно когато Ев слезе по стълбите с нова ролка хартия в ръце.
Видях сблъсъка, преди да се случи. Савана не се тъпчеше наоколо, както беше цяла сутрин. Ев бързаше, за да може да изчезне в офиса и да ме избегне.
– Уф. – Рамото на Евърли се удари в стената, когато Савана излезе от склада.
– Господи. – Савана погледна Ев. – Имаш ли нещо против?
Евърли отвори уста и огънят в очите ѝ подсказваше, че вече е на път да отвърне, но се спря, преди да е излязло нещо. Наложи си фалшивата усмивка и се отдръпна.
– Съжалявам.
– Савана. – Извих вежди.
– Съжалявам. – Тя извъртя очи. – Както и да е.
Две „както и да е“ за по-малко от две минути. Днешният ден щеше да е забавен.
Когато дъщеря ми занесе кутията си в шоурума, Евърли протегна ролката с хартия.
– Ето.
– Благодаря.
Тя кимна, избягваше контакт с очи и в момента, в който се отдръпнах достатъчно, се втурна в офиса.
През последните две седмици той се беше превърнал в нейно убежище. Жена ми прекарваше повече време в кабинета ми, отколкото в леглото ми.
Но не знаех какво да кажа, затова се обърнах и занесох хартията в изложбената зала, където Кейти помагаше на Савана да опакова една картина.
– Харесва ли ти това? – Попита Савана.
Кейти кимна от мястото, където беше коленичила до дъщеря ми.
– Перфектно.
– Добре. – Савана приключи с пласта фолио с балончета, след което погледна към рулото в ръката ми. – А сега хартията?
– Да. – Откъснах едно дълго парче и го подадох, само за да я накарам да го изтръгне от ръката ми. Леденото настроение, в което беше изпаднала след пристигането си, се размразяваше за известно време.
Сутринта бяхме прекарали в опаковане на три различни продажби, за да може Савана да научи всички стъпки. Фолио с балончета, крафт хартия, предпазители за ъгли и кутията. Неделните сутрини, дори и в туристическия сезон, започваха бавно, така че в шоурума имахме бъркотия от урока. Но бяхме отворили от един час и наближаваше единадесет часа. Скоро щеше да има постоянен поток от хора, които да влизат и излизат, докато не затворим в седем.
Опаковането на пратките беше една от задачите, с които Савана щеше да се занимава, когато работеше тук. Засега Кейти щеше да продължи да бъде лицето на галерията. Савана щеше да идва и да върши някои лесни работи, като транспортиране и почистване, докато се почувства по-удобно. След това с Кейти бяхме решили, че Савана ще покрива вечерните задачи.
В крайна сметка.
Засега стъпвахме леко. Засега Савана щеше да работи тук само в неделя. Това беше начин да я виждам всяка седмица, а не само през двете, когато е у дома.
Бяха минали две седмици, откакто ѝ бях купил „Маздата“, и тя се беше върнала при Ейприл. Успях да я убедя да вземе и нейната кола. Мотоциклетът все още не беше в историята, но имах надежда.
Ейприл, разбира се, се беше разсърдила, че Савана работи. Не и към мен. От съда насам не бях виждал или чувал директно бившата си съпруга. Не, новата ѝ тактика за мъчение беше да хвърля яростна истерия вкъщи пред Савана. Ейприл щеше да вкара дъщеря ни в гадно настроение и да я изпрати по моя път.
Както беше направила тази сутрин.
– Има още една картина за опаковане – каза Кейти и се изправи. – Ще отида да я взема.
Изчаках я да тръгне, после си поех дъх и се обърнах към
Савана.
– Добре. Какво става?
– Нищо – промълви тя, отказвайки да погледне в очите ми.
– Опитай отново. Какво става?
– Нищо!
– Савана. – Запазих гласа си хладен и спокоен. Бавно научавах, че Савана има нужда от малък тласък, за да се отвори. Още едно сходство между баща и дъщеря. Докато не се ядосвах и докато не се отказвах, в крайна сметка тя щеше да изпусне каквото и да е, което я притесняваше.
Савана се изправи и се отдалечи към стената, като спря пред портрета си. Рамката ѝ се смъкна, докато я разглеждаше. За възрастта си носеше твърде много.
Пристъпих и сложих ръце на раменете ѝ.
– Какво стана?
– Мама – прошепна тя. – Тази сутрин се скарахме.
Точно както преди последните няколко посещения на Савана. Ейприл я гонеше от къщата, уверявайки се, че собственото ѝ дете е ядосано, дудне или наранено – понякога и трите. От момента, в който Савана влезе през вратата на галерията тази сутрин, знаех, че днес няма да е по-различно.
– Те не искат да работя – призна тя.
– Защо?
– Джулиан казва, че оценките ми не са достатъчно добри. Че вместо това трябва да се занимавам с училище.
– Училището е важно. Но какво не е наред с оценките ти?
– Имам двойка по правителство и двойка с минус по химия.
– Е… какъв е проблемът?
Тя се обърна и ме погледна, сякаш съм луд.
– Не мога да изкарам тройка.
– Но ти нямаш тройка.
– Но мога.
– И светът ще продължи да се върти.
Родителите ми не бяха разбрали защо брат ми можеше да поддържа среден успех от четири точки, а аз прекрасно си живеех с две петици. Но техният натиск да получавам перфектни оценки само ме бе озлобил към училището и бе унищожил идеята за колеж.
– Ти не разбираш – измърмори тя и се обърна, за да се отдалечи, но аз я хванах за лакътя и я върнах обратно.
– Това са оценките. Ако те притесняват, ще работим по-усилено за повишаването им. Но щом ти си добре с двойките и минусите, значи и аз съм добре.
Веждите ѝ се събраха, докато мислеше за това, после въздъхна.
– Не искам тройка.
– Добре, донеси химията си тук в неделя и след като приключим с работата, може да седнеш в кабинета и да учиш.
Тя кимна, а брадичката ѝ падна.
– Мама каза, че се опитваш да ме купиш.
Шибаната Ейприл.
– Да те купя?
– С колата, а сега и с работата. Че искаш да излизам с теб, защото се опитваш да ѝ отмъстиш. Че всъщност не ме обичаш, но аз съм единственият начин да продължиш да се опитваш да съсипеш живота ѝ.
Това. Кучка. Поех си дълго дъх, борейки се да запазя спокойствие. Ако се издънех, щеше да стане дума за Ейприл, а не за Савана.
– Противно на това, което майка ти си мисли, моят свят не се върти около нея.
Савана не вдигна поглед.
Подпъхнах пръст под брадичката ѝ, накланяйки я нагоре, и едва когато имах тези сини очи, ѝ казах истината.
– Моят свят се върти около теб.
Очите ѝ станаха стъклени.
– Но ти не ме обичаш.
– Какво?
– Никога не го казваш – извика тя, обгърнала с ръце тялото си, сякаш току-що не беше забила кинжал в сърцето ми.
Никога не бях казвал на дъщеря си, че я обичам. Осъзнаването едва не ме запрати по задник.
– Савана, аз… – Гласът ми се пречупи, докато думите се задушаваха.
Никога в живота ми три думи не са били по-важни. Какво ще стане, ако ги проваля? Ами ако ги изрека, а тя си помисли, че това е само защото е повдигнала въпроса?
Защо, по дяволите, не го бях казал досега?
Всеки човек, който ми го беше казал, ме беше предал. Бяха ме изоставили. Родителите ми. Брат ми. Ейприл. Всички хора, които твърдяха, че ме обичат, но всъщност не знаеха какво, по дяволите, означава любов.
Но не и Савана.
Обичах я с всеки удар на разбитото си, нещастно сърце.
– Съжалявам – казах, като посегнах към сълзата, която се стичаше по бузата ѝ. Извинението ми се стори почти толкова важно, колкото и следващите думи. – Съжалявам, че не го казах на глас, но Савана, няма човек на този свят, когото да обичам повече от теб.
След това тя рухна, падайки в гърдите ми, докато цялото ѝ тяло се тресеше от хлиповете в гърлото ѝ. Те отекнаха в галерията и по коридора.
Притиснах се до нея и я държах здраво, докато тя плачеше в ръцете ми. Притиснах бузата си към косата ѝ и прошепнах:
– Обичам те, Савана.
Това само я накара да плаче още по-силно.
– Хъкс, всичко… – Евърли се втурна от кабинета ми, но когато ни забеляза, измърмори: – Добре ли е?
Кимнах.
И с това тя се отдръпна, оставяйки ме да държа дъщеря си, докато тя плаче. Прошепнах „Обичам те“ отново и отново, знаейки, че имам да наваксвам шестнадесет години. Но щях да го направя. Ако ще и да ми отнеме остатъка от живота, щях да бъда бащата, който тя заслужаваше.
На Савана ѝ трябваше известно време, за да спре да плаче, но тя се съвзе и вдигна поглед.
– Аз също те обичам, татко.
Това беше всичко, от което се нуждаех в този живот. Любов от това красиво момиче.
Вратата зад гърба ми иззвъня и аз се обърнах, кимвайки на влизащия вътре клиент. Беше жена на средна възраст със сламена шапка, облечена в тениска с надпис „Национален парк Йелоустоун“. Туристка.
– Добро утро.
– Добро утро – каза тя и вече се движеше към стената с картини.
– Добре ли си? – Попитах Савана тихо.
Тя кимна.
– Да.
– Добре. Нека да почистим това място.
Докато Савана и аз се занимавахме с опаковъчните материали, Кейти влезе, за да поздрави клиентката и да отговори на въпросите ѝ за стила и художника. Това беше нещо, което винаги съм мразела да правя – да говоря за себе си.
Имаше художници, които се забавляваха да се представят пред клиентите и да ги засипват с подробности за процеса и вдъхновението. Но аз не исках да обяснявам изкуството си. Защото, въпреки че се беше превърнало в източник на доходи, рисуването успокояваше душата ми. То ме съсредоточаваше.
Ако не ми плащаха да рисувам, щях да го правя така или иначе. Не се нуждаех и не се радвах на похвалите, така че след като накарах Савана да се настани на горния етаж с някои почистващи материали, се измъкнах в офиса.
– Здравей. – Чукането преди да вляза беше омръзнало, но през последните месеци този офис вече не го чувствах много като мой.
– Здравей. – Тя вдигна поглед от екрана на компютъра. Усмивката ѝ беше стегната. Очите ѝ бяха предпазливи.
През последните две седмици нещата между нас бяха… несполучливи. Всичко започна в кафенето, когато се сблъскахме с родителите ми. След това Евърли се беше отдръпнала.
Оттогава двамата не се бяхме докосвали един друг. Всяка вечер, когато се качвах горе да спя, тя лежеше на дивана и четеше. Обещаваше, че скоро ще стане, но това обикновено продължаваше, докато заспя. А в нощите, когато закъснявах в студиото, тя заспиваше, преди да вляза вътре.
– Савана добре ли е? – Попита тя.
– Да. – Кимнах. – Просто се е скарала с Ейприл.
– Има смисъл. – Тя върна вниманието си към екрана, като ме отхвърли.
– Може да отскоча до магазина. Имаш ли нужда от нещо? – Ев дори не вдигна поглед.
– Не.
– Искаш ли нещо конкретно за вечеря?
– Тази вечер ще вечерям с Люси.
– Добре. – Още един ден и още една вечер разделени. Въздъхнах, благодарен за това.
През последните две седмици нарастващото напрежение правеше почти невъзможно дишането, когато бяхме в една стая.
Как да поправя това? Бих го направил, ако имах и най-малката представа. Първият ми инстинкт беше секс, но всеки път, когато се приближавах достатъчно, за да я докосна, тя се отдалечаваше.
Каквото и да бях направил в деня, в който се сблъскахме със семейството ми, я беше вбесило. Силно. Може би чакаше да обясня реакцията си на родителите и брат ми, но на мен ми трябваше известно време, за да се справя сам.
Виждайки ги, се върнаха много емоции. Много неуспехи или предполагаеми неуспехи. И истински провали.
Имах нужда от пространство, за да преработя нещата, затова прекарах дълги часове в студиото. Предполагам, че съм си взел твърде много пространство, защото сега съпругата ми ме третираше с мълчание.
Това не можеше да продължи вечно, нали?
Ще се справим с това. Имахме много дни пред себе си и аз нямаше да ги пропилея. Така че щях да ѝ дам днешния ден. А утре щях да ни затворя в спалнята и да работим по въпроса.
– Утре можем ли… – започнах аз.
– Трябва да поговоря с теб за нещо.
Заговорихме в един глас и аз си поех дълбоко дъх. Може би тя си мислеше същото, което и аз. Трябваше да изчистим този въздух и да продължим напред.
– Заповядай – казах аз.
Челюстта ѝ беше стегната, докато щракаше нещо, търсейки. Беше преработила счетоводната система, но аз останах в блажено неведение за подробностите. Беше ми обяснила една вечер, а аз го бях пуснал през едното си ухо и през другото. Управление на инвентара. Оборотен капитал. Баланс. Отчет за приходите и разходите. Моят счетоводител щеше да падне в краката ѝ през януари.
Евърли продължи да клика, докато накрая пусна мишката и вдигна поглед.
– Би ли затворил вратата?
– Разбира се. – Направих каквото ме помоли, след което седнах на дивана, наведена напред с лакти върху коленете си.
– Това не е лесно. – Пръстите ѝ се полюшваха върху плота на бюрото, а очите ѝ все се стрелкаха към екрана. Какво гледаше? – Аз, хм… Трябва да ти кажа нещо. За Кейти.
Кейти? Примигнах. Мислех, че говорим за нас и за това неловко напрежение в стаята.
– Добре – изрекох аз.
Ако това беше още една от същите глупости за това, че не се разбират, щях да ги затворя и двете тук за една седмица, докато или се убият, или разберат как да се разбират.
– Хъкс, мисля, че… – Евърли преглътна трудно. – Мисля, че тя те краде.
Всеки мускул в тялото ми се стегна. Не. Никога. Кейти беше един от единствените хора на този свят, на които имах доверие, и тя не би крала.
– Не.
Тя вдигна ръка.
– Ще ме оставиш ли да ти обясня?
– Добре – измърморих аз. Имаше обяснение, но каквото и да си мислеше Евърли, че е намерила, то беше погрешно. Кейти нямаше да ме открадне.
– Вчера ми се обади един клиент. Това беше дамата, за която си направил паното, онова без синьото.
Устните ми се свиха.
– О, тя.
– Обикновено Кейти отговаря на телефона, но в шоурума беше заето и звънна отпред, така че отговорих аз.
– Трябваше да го оставиш на гласовата поща, както винаги правя.
– Ама не го направих. – Тя си пое дълго дъх, сякаш се бореше да запази спокойствие.
Това ни правеше двама.
Ръцете ми бяха свити в юмруци, защото цялото това недоразумение беше загуба на време.
– Жената искаше да поръча още едно произведение – каза тя. – Искаше да направиш същия размер и стил като този, който си направил за нейната приятелка. Лос в гората.
– Добре? – Как, по дяволите, нещо от това се равняваше на кражба?
– Е, не знаех за коя приятелка става дума, затова попитах за името на приятелката, за да мога да проследя коя е картината. Само че не можах да открия никакъв запис на приятелката ѝ в системата.
– Попита ли Кейти?
– Не. – Тя се намръщи. – Не, не попитах. Защото работих повече от месец, за да не се налага да питам Кейти за всяко дребно нещо. Ето защо всички твои парчета се вписват в инвентарните записи. Защо всеки депозит се свързва с някоя картина. Трябваше да успея да намеря тази покупка.
– Това, че не можеш да я откриеш, не означава, че тя краде. Христе. – Прокарах ръка през косата си. – Как можеш да я обвиняваш в това?
Очите на Евърли проблеснаха, но тя сплеска длани върху бюрото – моето бюро -и продължи да говори.
– Има несъответствия в депозити. Открих ги през последните четири години. Картини, които е трябвало да бъдат продадени за повече, отколкото показват депозитите.
– И аз ти казах, че Кейти води преговори. Тя има правомощията да го прави. – Евърли изсумтя.
– А аз нямам.
– Не, нямаш. – Суровата истина беше, че тя работеше тук от един месец. Кейти беше с мен от години.
– Приятелката платила онлайн. Чрез PayPal – продължи Евърли. – И тя току-що ми изпрати по електронната поща скрийншот, на който се вижда транзакцията.
– Какво искаш да кажеш?
– Тя не е в сметката ти в PayPal. Не е и в банката. Защо?
– Откъде, по дяволите, да знам? Трябва да попиташ Кейти.
– Няма да питам Кейти! – Евърли се изстреля от стола. – Има липсващи картини. Такива, за които се кълна, че съм имала в склада, ги няма.
– Значи това означава, че тя ги е взела? За бога, Ев, не мислиш ли, че това е доста голямо обвинение? Дори не си я попитала. Просто предположи, че тя прави нещо, за да ме прецака. Тя не е такава. Кейти не би постъпила така с мен.
– Нещата не се връзват. – Тя вдигна ръце във въздуха. – Ами ако е взела една картина и я е продала настрани? Системата не лъже. Те трябва да са там. Нека ти покажа как работи. Мога ли да ти покажа?
– Не. – Изправих се и поклатих глава. – Не, няма да го направя.
– Но…
– Не! – Изръмжах. – Това са глупости, Ев. Това са пълни глупости. Идваш тук, разнищваш куп номера и вместо да дадеш на Кейти възможност да ти помогне да ги подредиш, решаваш, че е шибан крадец.
Цветът от лицето ѝ изчезна и тези карамелени очи ме гледаха, сякаш бях непознат.
– Ти не ми вярваш.
– Не, не ти вярвам.
Тя се дръпна и каквато и да беше болката в очите ѝ, се превърна в ярост.
– Никога не съм правила нищо друго, освен да ти помагам. Никога не съм била друга, освен честна. И каквото и да правя, ти не ми вярваш.
– Ние едва се познаваме.
Още едно помръдване. Друг проблясък в очите. А после емоцията… изчезна. Раменете ѝ увиснаха. Изражението ѝ стана безнадеждно.
И в този миг разбрах, че няма да има дискусия. Няма да ни поправя.
Това нещо между нас беше приключило.
– Искам да се разведа – прошепна тя.
Назад към част 17 Напред към част 19
