ЕПИЛОГ
ЕВЪРЛИ
Три месеца по-къснно…
– Изнервена ли си? – Попита Хъкс Савана.
– Не. – Изразът на лицето ѝ и неизречената дума ме накараха да се задавя с глътка кафе.
– Да отидем да направим снимката за първия учебен ден – казах, като извадих телефона от джоба на жилетката си.
Тя изстена.
– Трябва ли?
– Да. – Усмихнах се и кимнах към вратата.
Всички се измъкнахме навън до предната веранда и накарах Савана да застане до вратата с раницата на гърба си.
Тя изплези език. Показах ѝ пръст.
Накрая, след известно уговаряне, тя се съгласи на хубава снимка пред колата си, а Хъкс стоеше до нея.
Независимо дали ѝ харесваше, или не, тази снимка щеше да стои на стената. Хъкс нямаше нищо от Савана на първия ѝ учебен ден. Беше пропуснал детската градина и всички останали класове, но имахме последна година и тя щеше да бъде рамкирана.
– Ще се видим в галерията след училище. – Хъкс я целуна по косата, след което отвори вратата на Маздата.
– Добре. Довиждане, татко. – Тя ми махна с ръка. – Довиждане, Ев.
– Довиждане, дете.
Вмъкнах се от страната на Хъкс и я наблюдавахме как излиза от алеята и се спуска по улицата. Свистенето на гумите ѝ накара и двамата да настръхнем. Това и едва доловимото натискане на спирачката при знак „Стоп“.
– Още една година – каза той. – Ще я направим най-добрата.
– Да. – Той се наведе и целуна устните ми, след което ме обви в прегръдките си и ме придърпа, докато стояхме на алеята на дома, който вероятно щеше да принадлежи на някой друг след година.
– По-добре да тръгваме, ако искаме да се срещнем с Касе.
Хъкс кимна и ме пусна. След това побързахме да влезем вътре, за да напълним чашите с кафе, и тръгнахме на път, за да стигнем до имота извън града, преди да се наложи да отворим галерията в десет часа.
Касе беше приятел на Хъкс, който притежаваше строителна фирма в града. Той беше преустроил галерията, след като Хъкс беше купил сградата, а Касе също така вършеше много работа за Кериган по нейните имоти, включително и по спортната зала.
Преди няколко месеца го бяхме наели да построи мечтания ни дом в имота. Обикновено Касе изпълняваше от шест до осем месеца, но проектът за къща по поръчка, който беше планирал за тази есен, се забави, което му позволи да ни вмъкне.
Дните и нощите ни през последните месеци минаваха в мечти за планове на етажи, еркери и покриви. Вчера архитектката беше завършила чертежите и се бяхме срещнали с нея и Кейс в имота за последен преглед, преди да положат основите.
Краката ми подскочиха, докато Хъкс шофираше, а във вените ми бушуваше вълнение.
Къщата щеше да бъде завършена за около четири месеца, ако не се случи някаква катастрофа. С малко късмет щяхме да сме бременни, докато се нанесем.
Досега менструацията ми идваше като по часовник, но със сигурност се забавлявахме да опитваме. Вкъщи. В галерията. В този пикап. Надявах се, че страстта, която Хъкс и аз изпитвахме един към друг, никога няма да угасне.
– Мислиш ли, че трябваше да направим стаята на Савана по-голяма? – Попита Хъкс.
– Тя е три пъти по-голяма от стаята ѝ сега.
Той хъмкаше, а между веждите му се образуваше бръчка.
– Ще ѝ хареса, скъпи.
– Надявам се.
Савана не се интересуваше къде живеем. Тя не се нуждаеше от голяма стая или от луксозни неща. Тя просто беше щастлива, че тази година ще бъде с баща си.
Процесът на семейния съд отне почти шест седмици, но след изявлението на Савана за насилието на Джулиан и искрената ѝ молба да прекара тази година с баща си, Нелсън се съгласи, че Савана може да живее с нас на пълен работен ден.
Тя беше достатъчно голяма, за да взема такива решения. В други държави тя щеше да може да решава сама.
Ейприл не беше приела добре новината. Беше ядосана и направи всичко възможно да разпространи слухове за Хъкс из града. Но изненадващо жителите на Каламити в повечето случаи бяха глухи за глупостите на Ейприл. Дали защото Хъкс не им беше дал достатъчно висока оценка за готовността им да погледнат отвъд миналото му, или защото бракът ми с него им беше отворил очите за човека, който той наистина беше, не знаех. Независимо от това, Ейприл, глупавата кучка, не осъзнаваше, че реакцията ѝ щеше да ѝ струва нещо ценно.
Дъщеря и.
Савана се беше опитала да поддържа връзка с Ейприл. Беше се обаждала и канила майка си да се срещнат на кафе. От време на време изпращаше съобщения. Но дори и те бяха намалели. Когато Савана разговаряше с нея, Ейприл само се оплакваше от Хъкс и трофейната съпруга.
Очевидно бях достатъчно специална, за да си имам прякор.
Със Савана се бяхме сближили през лятото, най-вече защото прекарвахме толкова много време заедно в галерията. Не бяхме най-добри приятелки. Тя все още обичаше да ми хвърля погледи, да ме зяпа и да ми казва какво ли не, когато се чувстваше нахална. Но мисля, че разбра, че съм на нейна страна. Винаги щях да бъда до нея, когато имаше нужда.
С всеки изминал ден постигахме все по-голям напредък. С всеки изминал ден връзката между семейството ни ставаше все по-здрава.
Училището щеше да бъде добре дошла доза нормалност за Савана, макар че Хъкс вече скърбеше за загубата на времето, което беше прекарал с нея през лятото. Край на следобедните матинета в четвъртък. Нямаше повече срещи във вторник на обяд, докато аз работех в галерията. Нямаше повече тичане до кафенето в петък, докато спях до късно.
Щеше да му се наложи да се конкурира с нейните приятели. Мъжки приятели. Савана нямаше гадже, тя имаше момчета. Травис. Джордан.
Крисчън. Последното дете се казваше Мичъл, Майкъл или Мика – не можех да се ориентирам. Докато работеше, в галерията се появяваха по едно или повече. Те флиртуваха безсрамно в изложбената зала.
Горкият ми съпруг не се адаптираше добре към споделянето на нейното внимание.
Миналата седмица той ѝ беше забранил да кани приятели в работно време, освен ако не са момичета. След крещяща свада между двамата той беше избягал в студиото си за часове, а Савана беше нахлула в стаята си и беше затръшнала вратата.
Това беше първият им бой, в който се сбиха.
Когато намерих Хъкс в студиото, той държеше четка за рисуване в ръката си и имаше ужасен вид.
Гордеех се с него, че не се поддаде на страха да я загуби, че отстояваше позицията си. Двамата се бяха справили, защото колкото Хъкс не искаше да нарани Савана, толкова и тя не искаше да го нарани.
По този път щеше да има още неравности. Тя беше тийнейджърка с дива жилка и колкото по-удобно се чувстваше около нас, толкова по-склонна беше да даде воля на тази жилка.
Но никога през живота си не беше очаквала с нетърпение една година.
Вероятно беше твърде възрастна, за да вляза в ролята на майка. Но аз бях верен приятел и имах чувството, че през идните години тя ще има нужда от такъв. Всички жени го правеха.
Завихме по чакълената алея към мястото на бъдещия ни дом, като намерихме Касе и нашия архитект да ни чакат.
Разходката мина бързо, като единствената сериозна пречка беше студиото на Хъкс. Той искаше да даде на Савана огромна спалня, а на мен – душ с размерите на Монтана, за да пея вътре. Но човекът дори не искаше да помисли за ново студио. Искаше Касе да премести студиото от задния му двор тук.
Защо не се вслуша в разума? Можеше да има чисто ново студио, свързано с къщата. Нямаше да се мъчи повече в зимния сняг или да се топи в летните жеги.
– Но…
– Нямам нужда от ново студио.
– И аз нямам нужда от кухненски остров, голям колкото кола. – Той скръсти ръце на гърдите си.
Упорито муле.
– Защо просто не можем да планираме ново студио? Можем да го поставим точно тук. – Завъртях се в кръг, а високите есенни треви гъделичкаха дънките ми. – Тогава Касе може да се опита да премести старото ти студио. Ако оцелее, чудесно. Ако не, ще разполагаш и с това пространство.
Хъкс въздъхна.
– Ще оставиш ли това да се случи?
– Не.
– Добре – измърмори той.
Аз пляснах и намигнах на Касе.
Касе не се вълнуваше от преместването на старото студио, като се има предвид теснотията в сегашния ни квартал. Самото му изнасяне от двора щеше да е трудна задача. Това беше първата стъпка в схемата ни да убедим Хъкс да се откаже от старото студио. Втората стъпка беше новото студио да бъде толкова невероятно, с поръчкови рафтове за боите му, най-модерно осветление и съраунд звукова система, че Хъкс да влезе вътре и да се влюби веднага.
Вече планирах разкриването. Щяхме да бъдем двамата с Хъкс с превръзка на очите. Аз планирах да бъда гола, просто за да подчертая превъзходството на новото студио.
След още една разходка из ливадата, представяйки си как ще се промени, Хъкс и аз оставихме Касе и архитекта зад гърба си и потеглихме към галерията.
Хъкс не беше заменил Кейти, освен ако не броим мен и Савана. Беше се поколебал да наеме някой отвън, предпочитайки да я управлява сам за известно време. С моя помощ, разбира се. Бях предложила да работя и да ме третират като служител, да ми плащат заплата за времето ми, но Хъкс веднага беше провалил тази идея.
Аз не бях служител.
Бях съсобственик. Петдесет на петдесет – още едно от условията на съпруга ми. Бях настоявала за по-малко, но мъжът си имаше свои начини за мъчение. Вкусни, великолепни начини. След една нощ на безкрайни оргазми, най-накрая се бях предала.
Хъкс оставаше в студиото и рисуваше през повечето дни, докато аз бях в галерията. В някои дни той идваше с мен, особено в дните, когато Савана също работеше. С наближаването на края на туристическия сезон той не беше толкова зает, за да се справи с търсенето. Точно вчера бяхме затворили за дълъг, късен обяд в „Белия дъб“, седнали до Нелсън.
Бяха минали няколко забавни месеца, в които научих всичко, което трябваше да знам за галерията. Напоследък Хъкс ме учеше как да окачвам картини и да сменям осветлението, за да подчертая различните цветове. Атмосферата в галерията беше по-лека сега, когато напрежението между мен и Кейти беше изчезнало.
В Каламити се говореше, че Кейти се е преместила няколко седмици след като Хъкс я е уволнил. Той се бореше с нейното предателство. Хъкс беше загубил човек, на когото се беше доверил. Човек, който не беше заслужил това доверие.
Но ние си бяхме намерили нови приятели. Бавно измъкнах Хъкс от черупката му. Само през изминалия уикенд бяхме отишли на вечеря с Люси и Дюк. Надявах се, че ако отношенията на Хъкс с някои добри приятели се задълбочат, загубата на Кейти няма да го притеснява толкова много.
– Какъв е планът за днес? – Попита Хъкс, когато влязохме в галерията. – Ще ми помогнеш ли да реставрирам предния прозорец?
– Не.
– Хъкс. – Пуснах чантата си на бюрото в ъгъла, след което сложих ръце на хълбоците си. – Минаха три месеца.
– И така.
– Омръзна ми да виждам лицето си.
– На мен не.
– Време е.
Той поклати глава.
– Харесва ми това отпред.
– Защо? Дори не е за продан. А и ми е омръзнало хората да влизат и да питат дали това съм аз. – Защо хората изпитваха нужда да питат, не ми беше ясно. Ясно беше, че този портрет е на мен.
– Мале, не.
– Скъпи – изрекох през стиснати зъби. – Какво ще кажеш да го сложим в новото ти студио в къщата?
Той поклати глава и се премести в моето пространство.
– Харесва ми да го излагам на показ. Казва на всички, които идват, точно коя си.
– Музата ти.
– Жена ми. – Той вплете пръсти в косата ми и ме придърпа към себе си. После целуна устните ми и ме пусна.
Бях горда, че съм негова съпруга. Гордеех се, че съм вдъхновила такова произведение. Така че, ако искаше да я остави отпред, щях да му се отдам, докато не започне туристическият сезон догодина. Но точно тук бях поставила границата.
Колкото и да исках Хъкс да излага творбите си, толкова исках и да продавам произведения на изкуството. Представянето на картина, която не беше нито типичният му стил на работа, нито за продан, не беше звезден бизнес модел.
– Майка ми ми изпрати имейл тази сутрин – казах, когато се настанихме за деня. Предният прозорец беше забранен, но бяхме решили да добавим една от най-новите творби на Хъкс към стената, което означаваше, че трябва да се направи известно разместване. Времето се променяше, а пешеходният трафик по Първа улица намаляваше, така че се захванахме за работа с по-малко прекъсвания.
– Какво каза тя?
– Искат да дойдат тук за Коледа.
– Надявам се, че ще сме почти готови с къщата.
– И аз се надявам. – Не бих искала нищо повече от това да прекараме първата си Коледа заедно в новия ни дом. – Ако не, могат да останат…
Навън се разнесе разярен женски вик, достатъчно силен, за да проникне през стените и прозорците на галерията.
Двамата с Хъкс се споделихме с поглед, след което и двамата се запътихме към входната врата. Излязохме на тротоара точно навреме, за да го чуем отново.
– Кериган?
Тя стоеше от другата страна на улицата, един блок по-надолу. Започнах да бързам по тротоара, преди още да осъзная какво се случва. Избягвах другите собственици на магазини, които бяха излезли навън, за да станат свидетели на суматохата.
Кериган държеше в ръката си лист хартия. Беше зачервена и димяща, облечена в чифт черен клин и потник с логото на спортната зала.
Пред нея стоеше мъж в костюм от три части в цвят въглен. Тъмната му коса беше грижливо сресана, а фигурата му – висока и права. Беше прекалено добре облечен, за да се впише в Каламити, но стоеше стоически и твърдо, като планините в далечината, докато Кериган беснееше в лицето му.
– Майната ти! – Проклятието ѝ отскочи от витрините на магазините.
– По дяволите – изсъсках аз, като ускорих крачка. Кериган не губеше самообладание, не и по този начин.
Стъпките на Хъкс бяха точно зад мен.
Втурнахме се през улицата навреме, за да стигнем до тяхната страна, когато Кериган разкъса хартията в ръката си и хвърли накъсаните парчета в лицето на мъжа.
Той не помръдна.
– Тридесет дни, госпожо Хейл.
Кой беше този непознат? Беше нов в Каламити, защото щях да запомня това лице. Силната му челюст беше покрита с грижливо подстригана брада.
Очите му бяха засенчени от огледални слънчеви очила. Раменете му бяха широки като на Хъкс, костюмът му бе скроен до съвършенство около мускулестата фигура на мъжа.
– Тридесет дни – повтори той, после изчезна, минавайки покрай нас. Лъснатите му обувки щракнаха върху цимента.
– Ей – изпъшках аз, докосвайки рамото на Кериган. – Какво стана? Какво се случва?
Тя поклати глава и се загледа в гърба на мъжа. Но след това очите ѝ се наляха, раменете ѝ паднаха и тя ме погледна с пълна безнадеждност.
– Той ще вземе всичко.
– Какво ще вземе? – Попита Хъкс. – Кой беше този човек?
– Моят инвеститор. Или внукът на моя инвеститор. Той ще вземе всичко. Не мога…
– Какво не може? Какво става?
Тя зарови лице в ръцете си и заплака.
– Прекалено ми е мъчно. Съсипана съм.
– О, не. – Придърпах я в прегръдките си и погледнах разтревожено Хъкс.
Намръщената му физиономия беше насочена към мъжа в костюма, който ни спести един бърз поглед, преди да се вмъкне в своя Ягуар и да отпътува.
– Какво мога да направя? – Попитах.
Кериган поклати глава, като се изправи. След това избърса лицето си, а погледът ѝ се спря на този на Джейн.
– Имам нужда от едно питие.
Без да каже и дума повече, тя тръгна към бара.
– Отворено ли е изобщо? – Попитах Хъкс. Беше едва след десет.
– Предполагам, че ще разберем. – Той ме хвана за лакътя и ме поведе след приятелката ми. Три часа по-късно Кериган беше обяснила всичко за финансовите си проблеми. Проблеми, които нямаше да са проблеми, ако инвеститорът ѝ не беше починал и не е оставил всичко на безмилостния си внук.
– Прецакана съм – измърмори тя и вдигна празната си чаша.
Джейн се появи от другата страна на бара и замени празната чаша на Кериган с пълна. Официално барът не отваряше до единайсет, но Джейн също беше чула за буйството на Кериган и беше направила изключение от работното време.
– Знаеш ли? Вече дори не усещам вкуса на водката. – Кериган хълца и преглъща питието си.
– Защото това е вода, скъпа. – Джейн я потупа по рамото. – И колкото и да ми беше забавно, момичета, да ми правите компания цяла сутрин, мисля, че е време да се приберете у дома. Баща ти е тук.
– Не – изстена Кериган и се свлече напред върху бара. – Ти се обади на баща ми?
– Да, обади се. – Бащата на Кериган се появи и ѝ помогна да се изправи на крака. След това прибра дъщеря си в прегръдките си, докато тя избухваше в сълзи. Той я запрати към вратата, като се обърна към нея с думите: – Благодаря ти.
– Пфу. – Усмихнах се на Джейн, след което се изправих. – Благодаря, Джейн.
– Тя ще се възстанови.
– Надявам се. – Махнах и излязох навън. Ярката утринна светлина беше ослепителна след три часа в тъмния бар.
След като Хъкс настани мен и Кериган в бара, той се върна да покрие галерията. Пишеше ми съобщения, но аз нямах търпение да му разкажа за всичко, което бях научила. Само че галерията беше празна, когато влязох през вратата.
– Хъкс? – Обадих се.
Стъпките се разнесоха над мен. Какво правеше той горе?
Нямаше нужда да питам. Хъкс се появи с пресни петна от боя по дънките си.
– Мисля да превърна горния етаж в студио. Тогава и двамата ще можем да идваме тук през деня.
Скрих усмивката си, тъй като се бях сетила за това още преди месеци. Но сега, когато идеята беше на Хъкс, той нямаше да се възпротиви.
– Ами ако ти писне от мен?
– Никога. – Той се приближи и доближи пръст до лицето ми. Проследи моста на носа ми с пръст, намазан с бяло. – Обичам те.
– Аз също те обичам.
И там, с бяла ивица на носа си, се разтопих в ръцете на съпруга си.
Този брак беше започнал като лъжа. Измама. Блъф.
Оказа се, че единствените хора, които сме блъфирали, сме били самите ние.
Назад към част 21 Напред към част 23
