Уила Наш (Девни Пери) – Блъфът ЧАСТ 23

БОНУС ЕПИЛОГ
ХЪКС

– Липсваше ми тази веранда. – Савана се настани до мен на люлката, свивайки се в скута ми.
– Липсваше ми и ти. – Обгърнах раменете ѝ с ръка и я придърпах. Тя беше на двадесет и седем години, но винаги щеше да бъде моето момиченце.
– Хладно е. – Тя облегна глава на рамото ми, докато ни люлеех нежно. – Надявам се, че ще вали сняг, докато съм тук.
– Ако прогнозата се запази, желанието ти ще се сбъдне.
Тази есен времето беше студено и недалеч над къщата снегът вече се бе залепил за земята. Преди Хелоуин прогнозирах, че ще засипе поляната с прах и децата ще имат нужда от нещо повече от леко яке и чорапогащник, за да играят навън.
– Спестовност! – Никълъс махна от върха на пързалката, която се спускаше от двуетажната къщичка на дървото, която бях построил преди няколко години. – Гледай ме!
– Гледам те, приятелю! – Извика в отговор и се усмихна, докато седемгодишният ми син се спускаше към земята.
Откакто Савана пристигна вчера, той я молеше да го гледа как прави всичко. Гледай ме как строя Лего. Да ме гледа как чета книга. Гледа ме как играя на видеоигра. Тя му угаждаше всеки път. Точно както беше угаждала на Елиза, която беше нейна сянка още от момента, в който се появи на пътя.
Елиза беше на девет години и не искаше нищо повече от това да бъде като по-голямата си сестра, когато порасне. Начинът, по който тя гледаше към Савана, караше гърдите ми да се раздуват от гордост. Въпреки че не можех да си припиша голяма заслуга за уверената и смела жена, в която се бе превърнала Савана.
Не, това беше изцяло нейна заслуга.
– Къде е Лизи? – Попитах, изненадан, че не е тук с нас.
– Ев прави бисквити, така че е вътре и помага.
– А. – Радвах се на малко време насаме с най-голямата ми дъщеря. – Как върви работата?
– Не особено. – Тя сви рамене. – Това е работа.
– Мислех, че ти харесва.
– Харесва ми. – Тя въздъхна. – Не знам. Напоследък съм в странно настроение.
– Нещо не е наред?
– Нищо конкретно. Предполагам, че просто съм била самотна, може би? Когато се преместих в Денвър, беше вълнуващо и различно. Просто…
– Искаше да си далеч от Каламити. Разбирам.
– Да – въздъхна тя.
Ако не бях срещнал Евърли, щях да последвам Савана в Колорадо. Но сега животът ми беше тук. Любовта ми беше тук. И през последните десет години усещах как корените ми се забиват все по-дълбоко в почвата на Каламити.
Имахме страхотни приятели. Приятели, на които можех да се доверя. Приятели, които никога не биха помислили да ме предадат, за да напреднат. Приятели, които бяха като семейство. Имахме галерията. Имахме добри училища за децата си и дом, който обичах все повече с всеки изминал ден.
Каламити не беше без своите несъвършенства. А именно – хората. От време на време се сблъсквах с родителите си и брат си. Въпреки че се движехме в различни кръгове, Каламити беше малък и пресичането на пътищата беше неизбежно по време на обществени мероприятия. Винаги беше неудобно, най-вече защото объркваше децата. Но гневът, който бях таил към тях твърде дълго, беше избледнял преди години.
– Мислех да се преместя – каза Савана.
Надеждите ми се повишиха при мисълта, че тя е в същия щат.
– Няма да получиш никакъв аргумент от мен. Може би в Бозман? Или Мисула?
– Всъщност си мислех за по-близко, като например… тук.
Почти се задавих.
– Каламити?
Тя кимна.
– Какво мислиш?
По лицето ми се разля усмивка. Тези надежди се изстреляха в стратосферата.
– Мисля, че това ще оправи цялата ми шибана година.
Савана се засмя.
Ако тя се премести у дома… нямаше думи. Това щеше да означава край на неделните телефонни разговори. Край на FaceTime и на забързаните празнични посещения.
– Можеш ли да си намериш работа? – Попитах.
– Ще попитам шефа си дали мога да работя дистанционно. И без това рядко влизам в офиса.
Савана беше учила в колеж в Колорадо, а след това беше започнала работа в технологичната индустрия, като управляваше проекти в компания за разработка на софтуер. Гордеех се с нейния успех и работна етика. Всяка година тя получаваше повишение. Всяка година се прибираше у дома за Коледа с нова кола.
Но всяка година в деня, в който си тръгваше, в очите ѝ имаше малко повече тъга. Прегръдките щяха да продължат по-дълго. Елиза обикновено плачеше. Тежестта на нейното отсъствие се задържаше с дни.
Ако шефът ѝ не ѝ позволяваше да работи от Монтана, просто щеше да се наложи да ѝ намерим друга работа.
– Винаги можеш да работиш в галерията – казах аз.
– Знам. Но съм сигурна, че мога да намеря нещо.
– Сигурен съм, че ти можеш. – Целунах я в косата. – Просто искам да си щастлива.
– И аз. Вие наистина ми липсвате.
– Спалнята ти винаги е тук, ако имаш нужда да се преместиш за известно време.
Стаята на Савана винаги е била нейна. Когато тя замина за колежа, не бяхме пипали нищо. През годините, при всяко посещение, тя правеше промени, но това винаги беше нейната стая.
– Благодаря, татко.
Върни се у дома. Преглътнах молбата, защото не исках да я притискам. Ако тя се върнеше в Колорадо и решаше, че Каламити все пак не е вариант, щях да преглътна разочарованието си.
Входната врата се отвори и Евърли излезе навън, носейки две чаши. Елиза вървеше след нея, носейки една собствена чаша.
– Направихме горещ шоколад. – Евърли подаде една чаша на Савана, после друга на мен.
– Благодаря, бейби.
Тя се наведе и ме целуна по устните.
– Добре дошла.
– Допълнителни облачета. – Лизи се обърна към Савана и седна на най-близкия до нея стол.
– Обичам маршмелоу. – Савана намигна на Елиза и отпи глътка. – Вкусно.
– Не е честно! Искам горещ шоколад! – Никълъс извика от къщичката на дървото.
Евърли се засмя.
– Тогава слез тук и си вземи.
Той се спусна по пързалката, след това препусна през двора, като едва не се спъна в долното стъпало на верандата, преди да изчезне вътре с майка си.
– Лизи! – Евърли се обади, преди вратата да се затвори. – Бисквитки.
– О, да. – Елиза постави чашата си, после се усмихна на Савана и се втурна вътре.
Савана се засмя.
– С всеки изминал ден тя все повече прилича на Евърли.
– Не се шегуваш. – И Лизи, и Никълъс имаха кафявата коса на Евърли. Елиза беше наследила и карамелените очи на Ев, и хубавия ѝ нос, и, е, всичко останало. Родителите на Ева бяха донесли няколко снимки от времето, когато Евърли е била на тази възраст, и приликата беше невероятна. Никълъс, от друга страна, беше взел и от двама ни. Той имаше моите сини очи и брадичка, носа и устата на Евърли. Но щеше да бъде висок като мен. Това вече беше очевидно. Беше с една глава по-висок от всяко друго дете в неговия клас.
За момент останахме сами и снижих гласа си.
– Майка ти говори ли с теб?
Савана кимна.
– Обещах да отида да я видя утре. Планирам да отида точно преди вечеря, за да имам извинение да си тръгна в рамките на един час. Не ми се иска да споря с мама за каквото и да е, за което тя иска да спори. Не и за това пътуване.
Да избягваш Ейприл и Джулиан беше невъзможно, а и неловко. Отношенията на Савана с тях бяха обтегнати още от последната ѝ година, но ние с Евърли винаги бяхме правили всичко възможно да не се намесваме. Ако Савана имаше нужда да говори за майка си или за доведения си баща, ние бяхме тук, за да я изслушаме.
Отпивахме от какаото си, гледайки към поляната и дърветата. Цветовете на дърветата се променяха. Въздухът беше свеж и чист. Имах всичко на света, от което се нуждаех, точно тук, в това райско кътче.
– Наистина е хубава вечер.
Савана измърмори в знак на съгласие.
– Радвам се, че си щастлив, татко.
– Щастлив съм. Надявам се и ти да си.
Тя вдигна поглед, усмихна ми се тъжно и взе още една бисквита.
Преместих се, за да видя по-добре лицето ѝ.
– Случи ли се нещо?
– И да, и не.
– Искаш ли да поговорим за това?
– Не точно сега. – Тоест, не с мен. В наши дни нямаше много неща, които Савана да не ми довери. Беше ни отнело известно време да стигнем дотук, но познавах дъщеря си. И тя ме познаваше. Което означаваше, че каквото и да е в ума ѝ, то е свързано с мъж.
Не е лесно да се сподели с баща.
Не е лесно за бащата да чуе споделена тема.
Когато ставаше въпрос за делегиране на задължения и дъщерите ни, момчетата – мъжете – бяха отдел на Ев. Може би утре Савана може да отиде с Евърли в галерията и те да си поговорят, а аз да остана на сигурно място в студиото си. Студиото, което Евърли настояваше да включим в плановете на къщата. Това, което обичах повече от старата си барака, но и до ден днешен не исках да отстъпя на жена си.
Старото студио все още беше в двора. Имаше дни, в които влизах вътре по сантиментални причини, но иначе беше украшение на двора. Много голямо дворно украшение.
– Как се справя новият в галерията? – Попита Савана.
– Добре. Евърли го харесва и това е единственото, което има значение. – Тези дни не се занимавах много с персонала.
Имахме трима служители, които работеха на различни смени в галерията. Евърли ги ръководеше заедно с бизнеса. Тя слизаше за по няколко часа всеки ден, за да работи в офиса, докато аз оставах вкъщи да рисувам. Единственият път, когато вече идвах в галерията, беше да ѝ помогна да смени експозициите в изложбената зала. Иначе тя беше създала добре смазана машина.
Смяташе, че този каламбур е забавен.
Работихме заедно. Живеехме заедно. Отгледахме децата си заедно. Споделяхме живота си. И това бяха най-хубавите десет години в живота ми.
Смехът на децата звучеше силно отвътре. Евърли умееше да ги кара да се смеят от сърце на шегите ѝ. Сякаш стените знаеха, че шумът е твърде добър, за да бъде задържан, затова го оставиха да се разнесе в небесата.
Погледнах през рамо през прозореца към отворената кухня.
Вътре синът ми се смееше с майка си. Най-малката ми дъщеря се кикотеше, докато вкарваше тава бисквити във фурната. А съпругата ми вдигна очи и се усмихна, когато ме забеляза.
От първата вечер, когато ми се усмихна в „Джейн“, Евърли беше моя.
– Надявам се някой ден да имам това – прошепна Савана.
– Ще го имаш – обещах аз. Тя имаше толкова много любов за даване. – Просто трябва да изчакаш, докато правилният човек заеме мястото до теб.
Тя вдигна поглед към мен и сълзи напълниха очите ѝ.
– Ами ако той вече го е направил? И аз го изгубя?
Бедното ми момиче. Колко дълго беше крила това разбито сърце? Една сълза се стече по бузата ѝ и аз я улових с палец.
– Тогава го намери, момиченце. Отиди да го намериш.

Назад към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!