Уила Наш (Девни Пери) – Блъфът ЧАСТ 4

ГЛАВА 4
ХЪКС

– По дяволите – изсъсках, когато големият ми пръст се свърза с ъгъла на нощното шкафче на Евърли.
Тя се захили от леглото.
Завъртях се и я стрелнах с гримаса.
– Не мислех, че си будна.
– Будна съм. – Тя притисна чаршафа към гърдите си и се протегна към лампата на другото нощно шкафче, като я включи. Златното сияние хвърли топлина върху безупречната ѝ кожа. Очите ѝ бяха притворени от сън, а миглите ѝ натежаха, докато мигаше. Но в тях имаше искра на похот, докато разглеждаше полуголото ми тяло.
Бях успял да си обуя боксерките и дънките, но все още не бях намерил блузата си, захвърлена под дрехите ѝ на пода.
Слънцето навън започваше да изгрява, носейки със себе си калейдоскоп от злато, кайсия и бледо тюркоазено, които се подаваха над планинския хоризонт. Не исках да заспивам снощи, но часовете с Евърли в леглото и тя ме бяха изморили. Беше по-скоро като затъмнение, отколкото като сън.
– Можеш да останеш за закуска – прошепна тя, а очите ѝ проследиха коремната ми преса. Отворих уста, за да ѝ кажа, че закуската не е от значение за този вид флирт, но преди да успея да говоря, тя се засмя. – Просто се шегувам. Ще обърнеш ли ключалката на вратата, когато си тръгнеш?
– Да – издишах. Поне тя знаеше какъв е резултатът.
Да отида в бара снощи не беше планът. Бях в студиото си, работех по един проект и преди да успея да се убедя, че това е глупава идея, шофирах през целия град.
Бях си казал, че просто ще взема някои материали от галерията, няколко платна, които бяха пристигнали миналата седмица и които още не бях донесъл в студиото. Един часа сутринта ми се стори идеалното време да отида да ги взема. И защо да не паркирам на Първа, вместо на алеята? Все пак външното осветление беше по-добро.
Стоях на тротоара и бях на метри от Евърли, когато тя излезе през вратата на „Джейн“. Стоях там и мълчаливо се чудех дали да я пусна, или да ѝ се обадя.
Оказа се, че нямаше нужда да правя нито едно от двете. Тя сама спря и се обърна.
Преди да се приближа, се уверих, че знае, че това е само секс. Да знае, че това е само секс. Думите ми бяха сурови, но не можех да си позволя нежност. Не че нежността беше в моя стил, в или извън спалнята.
Евърли изглежда нямаше нищо против.
Тя се сгуши във възглавницата си, а тъмната ѝ коса се разпиля върху кремавите чаршафи. Тя се прозя и вдигна ръце над главата си. Точно така спеше – или почти спеше – когато се събудих, за да се облека. Мършавите ѝ ръце бяха изпънати над главата ѝ, а дланите ѝ бяха отворени към високия таван. И тези карамелени и шоколадови очи, сладки басейни, в които се бях изгубил снощи.
По дяволите, но тя беше прекрасна.
Откъснах очи от набъбналите ѝ устни и потърсих блузата си на пода. Тя удобно се беше разположила под бикините ѝ.
– Не позволявай това да ти се стовари на главата, горещо момче от бар, но ти със сигурност знаеш как да доставиш удоволствие на една жена.
Усмивка се закачи в ъгълчето на устата ми, докато дърпах блузата си.
– И ти не си толкова зле.
– Струва ми се, че е престъпление срещу човечеството да оставиш такъв добър секс да се пропилее.
Замръзнах. Не. Не, това не се случваше. Нямаше нужда да я карам да си мисли за връзка. Бях внимателен. Кристално ясно. Това беше чисто физическо.
По лицето ѝ се разля усмивка и тя отново се захили.
– Ти си бял като призрак.
– Слушай, аз не съм в това за нещо сериозно. Мислех, че знаеш това, когато дойдох снощи.
– Просто секс. – Тя сбърчи вежда и подпря глава на лакът. – Разбирам. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е връзка. Говоря за случаен секс. Без ангажименти. Без очаквания. Може да е просто за един уикенд.
Майната му, това звучеше добре. С удоволствие бих се изгубил в тялото ѝ няколко пъти седмично. Но тази седмица тя беше твърде много в съзнанието ми. Тя беше разсейване, което не можех да си позволя. Вниманието ми трябваше да е насочено към една-единствена жена – или млада жена.
Савана.
– Не мисля, че това е добра идея.
Тя се усмихна.
– Страхуваш се, че ще се влюбиш в мен?
По-скоро е обратното. Не толкова много ме обичаха. Но нямаше нужда тя да се привързва и да бъде наранена, когато си тръгна.
– Аз не съм от любящите. И тези неща никога не завършват добре.
– Достатъчно справедливо – каза тя.
Наведох се, за да грабна ботушите си, като ги нахлузих от внезапното желание да се махна от този апартамент, преди да съм се провалил. Сексът с Евърли беше достатъчно съблазнителен, за да наруша собствените си правила. По дяволите, вече го бях направил.
Химията между нас двамата беше извън класациите. Запалихме леглото, а аз дори не бях имал време да си поиграя. Може би, ако беше само веднъж седмично. Може би…
Съсредоточи се, Хъкс.
Тръгнах към вратата, без да си позволявам да поглеждам назад. И както Евърли беше помолила, я заключих на излизане.

***

– Здравей.
Изтръпнах, сърцето ми скочи в гърлото, докато влизах в кухнята.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Въпросът ми беше отговорен с намръщване и въртене на очи.
– Хубаво, татко.
– Извинявай. Не това имах предвид. – Въздъхнах и прекосих стаята.
Савана стоеше до хладилника с купа с фростид флейкс. Не ядях тази зърнена закуска, но държах една кутия под ръка за сутрини като тази, когато се събуждах и откривах, че тя се е промъкнала в дома ми.
– Здравей, момиченце. – Целунах я по челото.
– Къде беше?
– Е… – Нямаше как да ѝ кажа, че съм прекарал нощта с жена. Но мълчанието ми беше достатъчно, защото дъщеря ми не беше глупава.
Лицето на Савана се набразди и тя изтри мястото, където я целунах по челото.
– Ех.
– Какво правиш тук? – Попитах, повече от готов да сменя темата. – Майка ти знае ли къде си?
– Разбира се, че не. – Тя пъхна лъжица зърнена закуска в устата си.
– Савана.
– Какво? – Млякото се стичаше по брадичката ѝ, докато говореше.
Откъснах хартиена кърпа от ролката и ѝ я подадох, за да може да избърше лицето си. После отидох до шкафа и извадих чаша за кафе. Докато каферо ми се вареше, изучавах Савана с ъгълчето на окото си.
Русата ѝ коса беше вързана на конска опашка. Беше я подстригала тази есен, след инцидента във фермата, и когато я остави разпусната, краищата ѝ очертаваха права линия през лопатките. Обикновено косата беше права и гладка, но днес беше разрошена от съня.
Виолетовосините ѝ очи бяха хлътнали, сякаш току-що се беше събудила.
По някое време миналата нощ беше дошла да пренощува тук. А мен ме е нямало.
Майната му.
Още една причина, поради която цялото това нещо с Евърли трябваше да приключи сега. Трябваше да съм си вкъщи, когато тя се беше промъкнала.
– Какво се случи снощи? – Попитах.
– Нищо. – Тя отхапа още една хапка, за да избегне истинския отговор.
Взех чашата си, отпих от парещото кафе и се настаних на плота. Ако трябваше да изчакам, докато тя приключи с яденето, така да бъде.
Дъщеря ми беше наследила много неща от мен. Овално лице. Прав нос.
Упоритост.
Имаше и моите сини очи, макар че нейните бяха по-светли от моите. Ирисите ѝ имаха виолетов оттенък в центъра, какъвто никога не бях виждал. Тя беше най-красивото нещо в живота ми. Нито едно произведение на изкуството, което някога бих нарисувал, не можеше да се сравни с деликатната красота на дъщеря ми.
Тя щеше да бъде още по-красива без продължителната тъга на лицето ѝ. Единственото, което исках, беше да носи трайно, истинско щастие. Исках да изживее живот с експоненциално повече добри дни, отколкото лоши. Но за да постигна това, трябваше да я отдалеча от майка ѝ.
Ако живеехме в друг щат, тази задача щеше да е много по-лесна. Савана щеше да е достатъчно възрастна, за да реши сама. Но в Монтана децата нямаха право на избор, след като навършат тринайсет или четиринайсет години. Нейната съдба – моята съдба – беше в ръцете на съдия.
Савана продължи да яде зърнената си закуска, но ако си мислеше, че си тръгва оттук без обяснение, грешеше. Когато свърши, тя наклони ръба на купата към устните си и изгълта млякото. После го сложи в съдомиялната заедно с лъжицата и ми се усмихна, докато се опитваше да се измъкне.
– Не толкова бързо.
Тя се спря, раменете ѝ паднаха.
– Какво се случи снощи?
– Нищо – промълви тя. – Не можах да заспя.
– Значи си докарала този мотор тук посред нощ в снега, промъкнала си се вътре и си катастрофирала в спалнята за гости?
– Нещо такова.
– Не го вярвам.
Тя се обърна и извъртя очи.
– Мама и Джулиан бяха шумни.
Намръщих се и откраднах изражението ѝ.
– Ех.
– Точно така.
– Не ми харесва, че се возиш из града на този мотор по снега. Пътищата са хлъзгави. – Особено през нощта, след като всичко, което се е разтопило през деня, отново замръзне.
– Внимавам. Трябва ти кола.
– Харесва ми мотора.
Намръщих се и отпих още една глътка от кафето си. Този мотор беше отчасти моя грешка. Всеки път, когато тя се нуждаеше от пари, аз ѝ подавах пачка пари. Бях пропуснал достатъчно време с дъщеря си. Тъй като не можех точно да я водя да пазарува на обществени места, да се уверя, че може да си купи каквото иска, ми се струваше разумно. Откъде, по дяволите, можех да знам, че тя ще спести всички тези пари и ще си купи шибан мотор?
Предлагал съм ѝ да ѝ дам пари за кола, но тя винаги е отказвала. Нещо в този мотор ѝ беше скъпо. Какво, нямах никаква представа.
– Която кола искаш. Тя е твоя. – Тя поклати глава. – Спортен автомобил. Пикап. Буболечка. Миниван. Избери нещо. – Савана сведе поглед към пода.
– Не, благодаря.
– Защо не искаш кола?
– Харесва ми мотора.
– Харесва ли ти да го караш в ледения студ? – Тя сви рамене.
– Не ми пречи. Имам си палто.
– Добре. – Нямаше смисъл да споря, ако тя се беше вкопчила в идеята си. Може би, ако живееше тук, щеше да е по-склонна да приеме автомобил с истински покрив и приемлива оценка за безопасност. Може би щеше да ми обясни защо обича този мотор.
Може би ако живееше тук, щях да опозная дъщеря си.
През годините се сближихме бавно. С твърде кратките посещения, а напоследък и с изненадващите преспивания, научавах все повече и повече за нея през цялото време. Но не познавах Савана.
Не бях спечелил доверието ѝ.
Факт, който разбиваше проклетото ми сърце.
– Къде мислят, че си отишла? – Попитах. Те бяха Ейприл и Джулиан.
– Оставих бележка, че съм отишла в дома на Кенди.
– Коя е Кенди?
– Моята приятелка.
Свих очи.
– Никога преди не съм чувал за Кенди. – Но от друга страна, не знаех с кого се среща тя.
– Защото Кенди не съществува. Измислих си я. – Дяволската усмивка, която се разля по лицето на Савана, накара сърцето ми да падне. На тази възраст аз имах същата усмивка. И тя ме бе въвлякла в много неприятности.
– Савана – попитах аз.
– Какво? Не е като мама да проверява други майки.
– Ами ако го прави?
– Тогава ще ѝ дам фалшив номер или нещо подобно. Не знам. Няма значение, защото мама няма да провери. На нея не ѝ пука.
Не, на Ейприл ѝ пукаше. Никога не ѝ е било наистина все едно.
Ейприл обичаше Ейприл. Първата грижа на Ейприл беше Ейприл. Освен това тя се грижеше да харчи парите на Джулиан и да задоволява фетишите му по време на секс. Поне такива бяха слуховете в града. Ейприл твърде много пъти беше намеквала на приятелите си, че Джулиан обича да е груб.
Някои хора в града, като Дюк, бяха изтълкували слуховете като злоупотреба. Веднъж Дюк ми беше намекнал, че според него Джулиан е пребил Ейприл. Никога нямаше да го признае публично, не и без доказателства. Той беше един от малкото в Каламити, които не уважаваха името на Тош.
Предположението ми беше, че Джулиан обичаше да си играе в спалнята. А Ейприл щеше да направи всичко, за да гарантира, че съпругът ѝ и чековата му книжка са щастливи.
Не ме интересуваше как Ейприл и Джулиан обичат да се чукат, стига да държат проклетата врата затворена. Проблем със сексуалните им вкусове имах, когато действията им засягаха Савана.
Снощи не беше първата вечер, в която Савана идваше тук, за да избяга от Джулиан и Ейприл. Преди около два месеца тя ми беше признала, че Ейприл и Джулиан са забравили да затворят вратата на спалнята си. Савана се беше качила на горния етаж по вика на майка си, само за да ги хване по средата на някаква игра.
Савана беше твърде малка, за да научи за тези глупости.
Това беше само още един пример за това как Ейприл се стараеше да играе ролята на майка на Савана, макар че всичко това беше дим и пепел. И ако някога имаше възможност да ме накаже отново за греховете на младостта ми, Ейприл нямаше да се поколебае.
Ако Ейприл узнаеше, че Савана е спала в спалнята за гости снощи, щеше да изпадне в епичен пристъп. Щеше да се обади на полицаите и да ги накара да откарат Савана вкъщи, независимо от часа на нощта.
Точно това се беше случило през последните две години.
Савана щеше да се промъкне тук и Ейприл по някакъв начин щеше да разбере. Ейприл щеше да се обади на ченгетата и Дюк щеше да се появи, без да има друг избор, освен да отведе Савана вкъщи.
Аз нямах попечителство. Детето ми нямаше право да влиза в дома ми.
Дюк щеше да трябва да изнесе Савана оттук, ритайки, крещейки и плачейки. Аз също щях да крещя, ядосан като дявол, защото всички знаехме, че това са глупости. Само че той беше обвързан със закона. А аз нямах никакви права.
Никакви.
Савана, моето красиво и упорито момиче, продължаваше да се връща. И аз никога нямаше да я отблъсна. Беше станала по-добра в това да крие посещенията си. И ако беше тук, се уверявах, че я измъквам през задния вход, преди да отворя предния.
– Къде паркира мотора?
– Няколко пресечки по-нататък в една алея.
Господи.
– И си ходила дотук по тъмно.
– Имам си лютив спрей.
Един достоен баща би сложил край на това. Кварталът ми беше безопасен, но това не означаваше, че не се случват лоши неща. Един добър баща щеше да е тук, когато тя се появи.
Но както Савана знаеше, че няма да я отблъсна, така и аз знаех, че да споря с нея е безсмислено.
Искахме да се видим. И докато съдията не ми даде законното право, ами… да се промъквам за известно време с детето си беше по-малкото ми престъпление в миналото.
– Нещо друго случи ли се снощи? – Попитах.
– Не.
– Той не е… – Едва успях да преглътна думите. Савана поклати глава.
– Джулиан не ме докосва. – Това беше лъжа.
Но през последните пет месеца достатъчно често я питах за това. Колкото и да натисках, историята ѝ си оставаше същата. Джулиан не ме докосва.
С изключение на деня на фермата. Може би е имало и повече пъти, но това беше единственият път, когато знаех със сигурност, че се е случило.
Според различните свидетелства от онзи ужасен ден Джулиан беше ударил Савана.
Заради него тя напуснала училище. Приятелят ѝ Травис я намира да плаче и вместо да кажат на някой възрастен, двамата шестнайсетгодишни прекъсват занятията и отиват в едно от обичайните си скривалища – изоставена плевня до фермата.
Травис, по-уравновесеният от двамата, убеждава Савана да поговори с някого и те отиват до фермата. Там живееше Луси. Евърли току-що беше пристигнала в Каламити. Те посрещнаха децата вътре, където Травис призна, че са пропуснали училище. Той също така се изпусна, че причината е, че Джулиан е ударил Савана.
Искаше ми се да не се беше случило това, което се случи след това.
Когато Евърли дойде в Монтана, преследвачката на Луси я беше последвала, чак до фермата. Обезумялата кучка държеше жените и тийнейджърите – моето момиченце – на мушка. Нямаше съмнение, че преследвачката щеше да убие Луси. Вероятно щеше да убие и всички тях. Жената е била ненормална.
За щастие, Дюк беше пристигнал навреме и беше спасил живота им. Но онзи ден във фермата се беше отразил зле.
Оттогава Савана се беше променила. Нямаше ги отчаяните опити за привличане на внимание. Нямаше я борбата.
Затова щях да вдигна меча и да направя каквото е необходимо, за да помогна на моето момиче.
През последните пет месеца проучвах възможностите с Ейдън. В Монтана съдебната система използваше родителски планове, за да определи режима на попечителство над непълнолетни. Същността на родителския план се състоеше в това родителите да постигнат съгласие.
Ако майката и бащата не можеха да се споразумеят за някакво решение, то се одобряваше от съда.
Ейдън се беше опитал да се сближи с Ейприл. Месец след месец той ѝ предлагаше нови условия. Тя всеки път ни натякваше и на двамата. Преструваше се, че е съгласна. Предлагаше няколко възражения. И точно преди да дойде време да се обърнем към съда, тя казваше и на двама ни да се откажем от плана и да започнем отначало.
Наистина, наистина мразех бившата си съпруга.
Ейприл нямаше да ми съдейства, независимо колко приятелски настроени бяхме. Това означаваше, че е време да оставим съдията да реши. Следващата стъпка беше подаване на молба и започване на спорно производство – нещо, което никога не бях правил с успех.
Може би седмият, осмият, деветият път – бях изгубил бройката – беше краят.
Цялото нещо щеше да е по-лесно, ако Савана признаеше, че Джулиан я е ударил. Или ако разкажеше за физическото насилие, с което той е обсипвал Ейприл. Но Савана както винаги беше мълчалива по отношение на случилото се в тази къща.
Защо? Нямам представа.
– Какво ще правиш днес? – Попитах я, като отидох до кафеварката за още една чаша. Беше време за нова тема. Последното нещо, което исках, беше Савана да се чувства така, сякаш когато влезе през вратата ми, единственото, което получава, е разпит.
Освен това се страхувах да не я изплаша.
Другите бащи притесняват ли се, че ще отчуждят тийнейджър? Защото, освен тя да се нарани или разболее, това беше моят страх номер едно.
– Днес е Свети Валентин – каза тя.
– Имаш ли – сърцето ми падна – среща?
Все още не бях готов за момчета. Все още не бях имал достатъчно време със Савана за себе си. Да се съревновавам с тийнейджър не ми се струваше честно.
– Донякъде. – Тя сви рамене. – Травис ме покани на кино. Той получава отстъпка като служител.
Травис. А аз харесвах това момче.
– Искаш ли да се откажеш от него? Вместо това да се забавляваш с мен?
– Нямаш ли планове?
– Не съм от типа на Свети Валентин.
Ъгълчето на устата ѝ се повдигна.
– Исках да видя новия филм. Той е тук само за още една седмица.
Киното в града беше малко и пускаше по два филма наведнъж. Обикновено единият беше за деца, а другият – големият касов хит. Хитовият филм не се задържаше дълго, само седмица-две, което означаваше, че ако иска да го види, моментът е сега.
Мразех киното. Седалките не бяха толкова удобни, колкото дивана ми.
Винаги имаше един човек, който се смееше твърде силно или говореше твърде много. Да не говорим, че ако Ейприл разбереше, че със Савана сме заедно, щях да съм в голяма беля. Тя щеше да си направи бележка, която да добави към безкрайния си списък с моите нарушения, и когато влязохме в съда, щеше да ги разгърне, за да ги види съдията.
Филмът с дъщеря ми беше безразсъден. Беше игра с огъня. Ейдън щеше да ме набие, ако това се разчуеше. Той също не знае, че Савана се промъква тук.
Но подобно на нощта ми с Евърли, изкушението намери пролука и се промъкна през нея.
– Ще трябва да отидем поотделно. Сядай на последния ред, за да не ни види никой.
– Добре. – Тя кимна нетърпеливо. – Мога да отида по-рано. Вземи ни закуски и други неща.
– Пуканки.
– Определено. – Усмивката ѝ беше заразителна. – Ще напиша на Травис и ще го отменя.
Почти ми стана жал за момчето, но знаех как действат тийнейджърите.
– По-добре първо се прибери вкъщи.
– Уф – измърмори тя. – Трябва ли?
– Да. Кога е часът на прожекцията?
– Започва в три и петнайсет.
– Добре. Това е среща.

***

Когато по-късно следобед се шмугнах в тъмния киносалон, Савана седеше в задния ъгъл на последния ред, облечена със суитчър с качулка и бейзболна шапка, с две кофи пуканки в очакване.
Радостта, която дойде от заемането на стола до нейния, беше трудна за овладяване.
Това беше първата ни среща – баща и дъщеря. Първият ни Свети Валентин.
Филмът не беше запомнящ се, но никога няма да забравя тези два часа. Ще запомня усмивката на лицето ѝ, когато се смееше на екрана. Помня пуканките, разхвърляни около краката ѝ, защото тя ядеше с пълни шепи, без да се интересува какво се е разпиляло в скута ѝ или на пода. Спомням си тъжния момент от филма, когато тя сложи глава на рамото ми и се бореше със сълзите.
Той свърши твърде скоро.
Измъкнах се, преди да започнат да текат надписите, и я целунах по главата, преди да избягам незабелязано. Използвах изхода на алеята, като първо проверих дали е празна, а след това се отправих към галерията.
Тъкмо бях седнал зад бюрото си, когато отвъд стените се разнесе високото бръмчене на мотор. Сбогом на Савана. Сърцето ми се сви, когато този шум изчезна.
Галерията беше тъмна, затворена в неделя по това време на годината, както повечето други магазинчета в центъра на Каламити. Дойде ли пролетта и лятото, щяхме да сме отворени седем дни в седмицата, но точно сега нямаше достатъчно посетители, за да си заслужава да плащам на Кейти да седи там още един ден.
Може би страхът от работата с документи ме прогони през вратата. Може би беше самота. А може би просто исках да правя секс отново.
Не бях сигурен какъв точно спусък ме накара да отида до вратата на Евърли.
Когато тя отвърна на почукването ми, беше с поглед. „Не съм ти давала кода, за да се качиш тук.“
– Съжалявам. Не исках да те плаша.
Тя скръсти ръце на гърдите си, а до носа ми се носеше аромат на лимон и лавандула. Панталонът с връзки, който носеше, беше с щампа на снежинки. Пуловерът ѝ се спускаше през едното ѝ голо рамо, разкривайки тази перфектна кожа и вдлъбнатината под ключицата.
Само един поглед към нея и веднага ми стана трудно.
– Просто секс. Това е всичко, което мога да дам.
Изражението на Евърли не помръдваше. Тя не мигна. Или щеше да затръшне вратата пред лицето ми, или…
Ъгълчето на устата ѝ се изкриви.
После ми махна да вляза вътре.

Назад към част 3                                                                           Напред ъм част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!