Глава 32
Елора се взираше в себе си, в огледалото в банята на болницата, призрак в отражението. Тъмнокафявите и очи бяха загубили блясъка си. Кожата и имаше сив оттенък. Устните и бяха странна, бледа смесица от розово, синьо и лилаво.
С помощта на пръстите си тя разресваше косата си, като я прибираше зад ушите си и спускаше двойни кичури отпред. Изми ръцете си, като и се искаше водата да е по-топла. После въздъхна и се оттегли в коридора.
По-рано беше заспала в празната чакалня и когато затвори очи, си пожела, когато ги отвори, този кошмар да е отминал. Вместо това, когато се събуди, я посрещна миризмата на болницата – стерилна и пластмасова.
Елора се разтрепери, докато се промъкваше по пода. Пръстите на краката и бяха изтръпнали в обувките. В бързината да напусне имението вчера сутринта, след като Едуин я бе вдигнал от пода на банята, тя не бе помислила да си обуе чорапи. Суитшъртът, който носеше, беше твърде тънък, а клинът и не предлагаше никаква изолация. В чакалнята, където беше подремнала за кратко, беше по-топло, но тя не искаше да се отдалечава твърде много от Кларънс.
Затова се върна в чакалнята, където беше седяла снощи, където се беше затворила психически и емоционално след катастрофата на Заин. Стъпките и бяха тежки, но тя се принуди да вдигне крака, да върви мълчаливо, обратно към стола до хладния прозорец.
Едуин, който седеше до Елена с поглед, вперен в телефона си, вдигна очи, когато тя влезе. За щастие Дейвид беше отишъл някъде другаде.
Родителите на Заин не бяха поздравили Елора нито веднъж. Не че тя беше очаквала усмивка или поздрав. Те бяха в собствените си глави, както и тя, и любезностите бяха излишни. В края на краищата, тя също не се беше обърнала към тях. Може и да беше приятелка и съквартирантка на Айви, но беше и Малдонадо.
Тези засукани малки дела бяха обвити в нейното име. Лицето и им напомняше за греховете им.
Едуин дойде да седне до нея, като се наведе близо до нея, за да запази гласа си тих.
– Искаш ли малко кафе?
– Не, благодаря. – Прекалено многото кафе я беше накарало да се разтрепери и да я заболи стомахът. – Къде е Айви?
– Мисля, че имаше нужда да подиша малко въздух. Да бъде тук, в болницата…
– Спомени. – Кошмари.
– Да. – Едуин обгърна раменете и с ръка. – Добре ли си?
Тя потъна в утехата, която той и предлагаше. Утеха, която толкова приличаше на тази на Заин, че щеше да се разплаче, ако бяха останали сълзи.
– Докторът върна ли се?
– Още не. – Едуин беше дошъл да я намери в другата чакалня, за да и предаде последните новини от лекаря. Състоянието на Заин беше стабилно. Трябваше му време.
Елора се нуждаеше от Заин.
Затова тя щеше да изчака. Щеше да се задържи в покрайнините на тази чакалня, вкопчена в надеждата.
– Може би ще се разходя по-късно. Искаш ли да дойдеш? – Попита Едуин.
– Разбира се.
– Студено ти е.
Замръзна. Беше се заклещила в стаята на Заин и чуваше пронизителните аларми на мониторите му.
– Малко.
– Не мисля, че ще чуем нещо за известно време. Можеш да закараш колата ми до имението. Да се преоблечеш. Накарай Франсис да ти направи нещо горещо. Върни се след час-два.
– Всичко е наред. – Телефонът на Елора беше в джоба ѝ и ако станеше много лошо, щеше да се обади на Джеф и да го помоли да и донесе половер и вълнени чорапи. Но тя нямаше да напусне тази болница. Още не.
– В кафенето имаше бананов хляб. Ще ни донеса малко.
Преди Елора да успее да му каже, че няма как да се нахрани, в чакалнята влетя една жена.
Не, не просто жена.
Блондинката.
Блондинката на Заин.
– Елена. – Гласът на жената се пропука, докато се втурваше към майката на Заин.
Едуин се скова.
– По дяволите.
– О, Мира. – Елена стана от мястото си, ръцете и се разтвориха, когато двете на практика се сгромолясаха в прегръдка.
Мира.
Жълтата бележка.
Подът се беше отворил и тя падаше свободно в безкрайна черна дупка. Кошмарът и се бе превърнал във филм на ужасите. Мразеше филмите на ужасите, но беше заседнала на този стол, на първия ред на това, което щеше да завърши само със смърт. Някой сигурно беше залепил очите и с тиксо, защото не можеше да отвърне поглед.
Беше красива, Мира на Заин.
Когато Елора я видя в клуб 27, тя беше облечена за вечерно излизане. Грим. Прическа. Обувки. Но днес тя не беше облечена толкова различно от Елора – в чифт черен клин и огромна зелена блуза. Гримът и беше семпъл. Класически. Имаше хубави сини очи и високи скули.
Елора приличаше на дете, но Мира беше жена. Тя притежаваше тази грация, уравновесеност и елегантност, които бяха осезаеми.
Заин също имаше осезаемо присъствие.
– Има ли новини? – Попита Мира, като развърза ръцете си от Елена.
– Той е стабилен. Не можем да направим нищо друго, освен да чакаме.
Мира затвори очи и взе ръцете на Елена в своите.
– Не мога да повярвам, че това се случва.
– Съжалявам, трябваше да ти се обадя. Миналата нощ беше като в мъгла и…
– Не се извинявай. – Мира и се усмихна тъжно. – Сега съм тук. Какво мога да направя?
– Ще поискам да го видя след малко. Ще дойдеш с мен.
– Ще ми хареса. Благодаря ти. – По бузата на Мира потече сълза и тя подсмръкна, отмахвайки капката. Флоресцентните лампи блестяха от пръстена, който носеше на лявата си ръка.
Годежен пръстен.
Дори от другия край на стаята Елора успя да различи цвета на централния камък. Беше канарски диамант, поне три карата, ограден от два бели диаманта върху златна лента.
– Носиш си пръстена. – Елена се задъха, ръката и се приближи до сърцето и, докато подаряваше на Мира разтреперана усмивка. След това сълзите започнаха да се стичат по бузите и, докато тя придърпваше Мира в нова прегръдка. – Винаги съм се надявала, че вие двамата ще намерите отново пътя си заедно.
Гърдите на Елора се пропукаха, назъбена пукнатина, която оголи душата и. Обвързан. Заин беше сгоден. Тя седеше в тази чакалня и го обичаше от студеното място, когато той се женеше за Мира.
– Говорихме си – каза Мира. – Нещо като разпалване на нещата. Предполагам, че… това се е случило отдавна.
Елена кимна.
– Той ще бъде толкова щастлив да те види, когато се събуди.
– Мира? – Дейвид влезе в чакалнята, право към жените.
– Здравей. – Тя му се усмихна тъжно, когато той дойде при нея, придърпвайки я в силна прегръдка.
– Благодаря ти, че дойде, скъпа.
– Няма къде другаде да бъда, – прошепна Мира.
За Мира Дейвид предложи прегръдка.
За Елора, ами… може би тя наистина се беше превърнала в призрак. Призракът на майка и.
Ебаси, това боли.
Беше прекалено сурова, за да поддържа стената, която да блокира болката. Между Заин и Дейвид и този диамант и се искаше да крещи.
Сякаш чуваше тихата и сърдечна болка, Едуин се стегна около раменете и.
– Съжалявам.
Айви избра този момент, за да се върне, като се втурна в чакалнята с Тейт по петите. В момента, в който забеляза Мира, тя спря, а лицето и се стесни в поглед, който Елора беше виждала хиляди пъти.
– Какво правиш тук?
Мира се измъкна от прегръдката на Дейвид и размаха пръст на Айви.
– Здравей, Айви.
– Защо си тук? – Айви скръсти ръце.
– Здравей, Тейт, – каза Мира, като пренебрегна въпроса на Айви.
– Здравей, Мира. – Той дойде да застане до Айви, а ръката му отиде на рамото и, сякаш я държеше на място.
Айви му хвърли поглед, след което отново се съсредоточи върху Мира с присвити устни.
Но Мира изглеждаше неподатлива. Тя предложи на Айви още една мила усмивка, след което дръпна Елена към един чифт столове. Двете, седнали заедно, приличаха на скърбящи майка и дъщеря.
Не, снаха.
Елора усети ужилването на сълзите. Носът и гореше, а гърлото и се свиваше.
Тя не беше нужна тук. Не беше добре дошла тук.
Заин беше взел решението си. Беше дал на Мира пръстен. И когато се събудеше, лицето на Елора нямаше да е това, което търсеше в тълпата.
Тя се изправи, коленете и се разклатиха, докато се плъзгаше покрай стената. Докато вървеше, всеки поглед беше вперен в нея, погледите им се впиваха в кожата и, но тя запази раменете си изправени, гръбнака си твърд, докато не стигна до асансьорите.
– Чакай, – извика Айви и изтича по коридора, за да я настигне.
Елора натисна бутона за спускане.
– Къде отиваш? – Айви се спря на заден ход до Елора.
– Вкъщи.
– Но Заин…
– Заин е ангажиран.
– Не, беше. Отдавна скъса с Мира.
Елора проследи цялата си история със Заин и нито веднъж той не беше споменавал, че е сгоден.
Беше попитала Заин дали блондинката познава семейството му. Очевидно това не се ограничаваше само до родителите му. Айви познаваше и Мира. Може би ако Елора не беше запазила в тайна връзката си със Заин, Айви щеше да разкаже на Елора повече за предишните си приятелки. Може би и самият Заин щеше да и разкаже.
Сега това нямаше значение. Те бяха приключили от седмици.
Беше време сърцето на Елора да се съобрази с реалността.
– Изглежда, че отново са заедно. – Елора отново натисна бутона на асансьора, като си пожела той да побърза, по дяволите, и да я спаси от тази кула на ужасите.
– Не си тръгвай.
Елора преглътна изгарянето в гърлото си. Нямаше да плаче пред семейство Кларънс, включително Айви.
– Всичко е наред.
Това винаги е бил резултатът. Това винаги е била последната глава.
Заин с жена, която подхожда на живота му. Жена, която можеше да цени и която нямаше връзка със семейството му. Жена, която носеше жълти диаманти, защото те бяха весели, ярки и жизнерадостни.
Жена, която той можеше да обича и която можеше да му отвърне.
Звънът на асансьора заля тялото на Елора с облекчение. В момента, в който вратите се отвориха, тя влезе вътре и натисна бутона за фоайето.
– Съжалявам. – Съжалението замъгли погледа на Айви.
– Не му казвай, че съм била тук – каза Елора.
Айви поклати глава.
– Защо?
Вратите започнаха да се затварят.
– Не му казвай, че съм била тук, – повтори тя.
После остана сама.
После се остави да рухне.
Назад към част 31 Напред към част 33
