Глава 33
Стресът на Айви беше спрял благодарение на това, че чукаше Тейт на задната седалка на колата му. А след като пристъпът на паника изчезна, тя имаше на разположение изобилие от емоционално пространство за ярост.
Влезе в чакалнята, стиснала ръце в юмруци, и спря пред стола на Мира.
– Отстъпи.
– Айви, – изсъска майка и. – Съжалявам, Мира. Всички сме малко изнервени.
Бащата вдигна поглед от телефона си, като погледна Айви с гримаса.
– Всичко е наред. – Усмивката на Мира беше толкова фалшива, колкото и преди години. – Разбирам. Но се замислих… на път за тук минах покрай една пекарна на няколко пресечки. Какво ще кажеш да отида и да ни взема нещо прясно?
– Това би било чудесно. – Мама потупа Мира по ръката. Ръката с годежния пръстен. Същият годежен пръстен, който Заин беше подарил на Мира преди години. Защо, по дяволите, тя отново го носеше? Какво, по дяволите, се случваше?
– Дейвид, все още обичаш шоколадови кроасани? – Попита Мира.
Татко я дари с мека усмивка.
– Спомняш си.
– Разбира се. – Мира се изправи, събирайки чантата си. Тя се промуши покрай Айви, после спря до Тейт, който стоеше до Едуин до далечната стена.
– Искаш ли нещо?
– Кафе, – каза той. – Имаш ли нужда от помощ?
Погледът на Айви се замъгли с червено. Тейт се беше усамотил с Мира? Майната му на това.
– Не, имам го. – Мира погледна към Едуин. – Мога ли да ти донеса нещо?
Едуин поклати глава, изражението му беше безизразно. Той също не харесваше Мира, просто не беше толкова откровен с презрението си, колкото Айви.
Тя изчака Мира да излезе от стаята, преди да я последва. Стъпките отекнаха зад нея, но тя не се обърна, за да види кой ги е последвал. Ако беше Едуин, той можеше да я подкрепи. Ако беше Тейт, ами… той щеше да се запознае отблизо с грозните цветове на Айви.
Мира тръгна към асансьорите, като спря пред вратите, където Елора току-що беше изчезнала.
Това не беше правилно. Елора трябваше да е тук, а не Мира. Елора трябваше да е първа на опашката за новини, а не Мира. Елора трябваше да носи неговия пръстен. Не. Мира.
Какво, по дяволите, си е мислел Заин, като е започнал отново с тези глупости? Мира беше токсична като белина.
Айви не можеше да си спомни момент, в който Заин да е довел Мира в дома им за празник, когато двамата да не са се озовали в една стая и да не са се скарали. Мира твърде много приличаше на майка им, грижеше се за външния вид, вместо да бъде честна и истинска.
Веднъж, докато Айви беше в гимназията, Едуин беше попитал Заин какво ще си направи за следващата татуировка. Преди да успее да отговори, Мира го беше засрамила, казвайки, че сега тялото на Заин е неин храм и няма да има повече татуировки.
– Забрави за пекарната – каза Айви, като спря до Мира. – Просто си тръгни.
Бяха с почти еднакъв ръст, така че когато Мира се изправи срещу нея, погледите им се вкопчиха.
– Аз съм тук заради Заин.
– Сигурна ли си, че той те иска?
Тя вдигна лявата си ръка и раздвижи безименния си пръст.
– Какво става, Айви? Притесняваш се за приятелката си? Знам всичко за аферата на Заин с онова малко момиче. Но тя не носи пръстен, нали? Искаш или не, аз съм тук.
– Боже, ти си такава кучка.
– Когато е необходимо. – Мира сви рамене, когато асансьорът изпищя. – Скоро ще се върна.
– Ненавиждам я – изсъска Айви, когато асансьорът отнесе Мира. Тя се завъртя и едва не се сблъска с Тейт. – Откъде изобщо знаеше, че той е тук?
Тейт въздъхна.
– Обадих и се.
– Какво? – Челюстта на Айви се сви.
Той вдигна ръце.
– Тя прекарва време със Заин. Имаше право да знае.
– Като дявол да го вземе.
– Те имат обща история, Айви. Независимо дали ти харесва, или не. В крайна сметка това е изборът на Заин.
– А Заин прави грешен избор. – Тя вдигна ръце във въздуха.
Тейт посегна към нея, докосвайки с пръсти ръката и, докато се опитваше да я придърпа към себе си, но тя се измъкна от хватката му и се втурна в коридора.
– Айви.
Тя го игнорира, ускорявайки крачките си, докато не забеляза вратата на стълбището. Преди Тейт да успее да я спре, тя я отвори и се качи. Нагоре, нагоре, нагоре. Вървеше, докато краката и не се подпалиха и нямаше повече стълби. После се обърна и слезе.
Напусна стълбището на първия етаж и зави наляво, без да се интересува накъде отива. Мина покрай табели, сочещи към спешното отделение, и покрай друга към кафенето. Когато стигна до друго стълбище, тя се качи на третия етаж и тръгна пеша. След това до петия. После до четвъртия. Нагоре и надолу, назад и напред. Вървяла и се губела в лабиринта от коридори и стълбища.
Но нищо в нейното изследване не промени един прост факт.
Айви, по дяволите, мразеше болниците.
Ненавиждаше бежовите стени и лъскавите подове. Мразеше как медицинските сестри винаги ти се усмихват утешително, когато минават, сякаш не бяха сигурни дали ще получиш добри или лоши новини, затова предполагаха най-лошото. Мразеше това, че миризмата на смърт се задържаше под всички разтворители за почистване, които използваха, за да маскират болните и да убият микробите.
Мразеше всеки сантиметър от това място и нямаше как да избяга от него. Не и днес. Не и докато не научат дали Заин ще се оправи.
Стомахът и се свиваше от глад, докато се качи на седмия етаж. Телефонът и избръмча в джоба. Тя пренебрегна и двете и продължи да върви.
Само че обувките, които беше обула вчера, не бяха предназначени за километри. Гърбът им се търкаше в петите ѝ и докато се оттегли в чакалнята, за да се присъедини към семейството си, по кожата и се бяха появили мехури.
– Къде беше? – Челюстта на Едуин се сви, когато тя застана до него.
– Разхождах се. – Стаята беше празна, с изключение на двамата. – Къде са всички?
– Докторът дойде и им каза, че могат да видят Заин.
Сърцето и се разтуптя.
– Той добре ли е?
– Подобрил се е. Значително. Ако продължава така, ще го събудят тази вечер.
– Слава Богу. – Цялото тяло на Айви се отпусна.
– Едуин? – И двамата се обърнаха при гласа на майка си. – Можеш да влезеш.
Той мина покрай нея, наведе се, за да целуне бузата на мама, преди да се отдалечи.
– Как е той? – Попита Айви.
– Изглежда ужасно. Но е по-добре. Не знам. Когато баща ти излезе, можеш да влезеш следваща.
– Къде са Тейт и Мира? – Тя не можа да скрие ръмженето си при името на тази кучка.
– Те си тръгнаха. – Мама въздъхна, отиде до един стол, за да се строполи на седалката. – Къде беше ти?
– Просто се разхождах наоколо. Трябваше да се раздвижа.
Мама стисна върха на носа си.
– Толкова ми е писнало от тази стая. От тази миризма.
– На мен също, – промълви Айви.
– Омръзна ми децата ми да попадат в болница.
Айви се стъписа.
– Като че ли това е по вина на Заин?
– Казах му, че не ми харесва този мотор. – Мама се намръщи.
Боже, майка и. Айви не беше очаквала, че мирът в семейството им ще продължи дълго. Но очакваше да оцелее през този ден. Очевидно не беше така. Нищо в тяхната солидарност нямаше да е трайно. В момента, в който Заин завиеше зад ъгъла, те се връщаха към старите си порядки.
Точно както преди.
– Предполагам, че и аз съм виновна за последния инцидент в болницата, нали?
Мама вдигна поглед, очите и бяха студени. Вече я нямаше жената, която се беше разкъсвала от страх за детето си.
– Чия е вината, ако не твоя?
Айви помръдна. По дяволите. Не биваше да реагира, но беше прекалено сурова. Прекалено уморена. Прекалено разтревожена.
А майка и винаги е била особено жестока, когато са били само двете. Без татко, без Едуин или Заин наблизо, мама размахваше езика си като нож върху гърлото на Айви.
– Е, съжалявам, че децата ти са такова бреме. – Айви се ухили. – Макар че предполагам, че сме те приковали към татко, така че поне имаш парите му.
Мама, по-научена в отклоняването на обиди, дори не мигна.
– И ти си мислиш, че си толкова свободна от неговите вериги, скъпа?
Проклета да е. Айви беше също толкова обвързана с Дейвид Кларънс, колкото и съпругата му. И двете го знаеха. И еднакво го мразеха. Майка и дъщеря, толкова еднакви в обстоятелствата, че на Айви и се искаше да удари юмрук в стената.
Вместо това тя нанесе още един словесен удар на майка си.
– Наличието на нас, децата, не му попречи да изневерява, нали?
– Престани, Айви. – Устата на мама се сплеска. – Днес не е ден да се караме.
Тя отвори уста, готова да възрази, но точно това и правеше. Може би и затова мама беше направила своите коментари.
Толкова си приличаха. Толкова вбесяващи.
Ръката и отново започна да трепери. Не след дълго то отново щеше да погълне тялото и. Айви се нуждаеше от друг отдушник. Сексът с Тейт беше освобождение, но при толкова много сътресения не беше достатъчен.
Мама посегна към чантата си „Шанел“ под седалката и я вдигна в скута си. Разкопча ципа и дрънченето на хапчетата достигна ухото на Айви.
Този звук беше радостен. Ужасяващ.
Ръката на мама увисна над чантата, сякаш току-що бе осъзнала, че Айви седи до нея.
– Продължавай – промълви Айви с едно движение на китката си. – Знаеш, че имаш нужда.
Цяло чудо беше, че не беше пила хапчета от часове.
Но вместо да отвори бутилката, мама затвори ципа на чантата си и я блъсна на стол до себе си, преди да изхвръкне от чакалнята.
Остави Айви сама.
С тази чанта.
Часовникът на стената тиктакаше, докато тя седеше там, а нервите и се късаха с всяко щракване на секундната стрелка. Коленете и започнаха да подскачат. Треперенето се разпространи и върху пръстите и, които се въртяха в скута и.
Айви трябваше да се измъкне от тази болница. Веднага щом видеше Заин, щеше да си тръгне. Щеше да каже на родителите си, че има нужда от почивка. Да се прибере у дома. Да хапне нещо. Да пробяга десет мили на бягащата пътека. Щеше да изчисти тази неспокойна енергия и да диша въздух, който не и напомняше за миналото.
Тогава щеше да се върне освежена и с контрол.
Треперенето само се засилваше.
– Майната му. – Айви сви ръце в юмруци и се изстреля от стола си, като се втурна из чакалнята. Зави зад ъгъла, без да знае накъде върви, и се блъсна в един мъж.
Тейт.
– Леко. – Ръцете му се приближиха до ръцете и, за да я успокоят. – Добре ли си?
– Не, не съм добре. – И, дявол да го вземе, беше и писнало от притесненията. Беше твърде реална. Прекалено искрена. Прекалено състрадателна. Тя не искаше и не заслужаваше това състрадание. Не искаше да и задава въпроси. Да се тревожи за причините, поради които е на път да си изтръгне проклетата коса. Затова днес тя избираше насилието.
– Къде е Мира?
– На долния етаж. Спря в магазина за сувенири, за да купи нещо на майка ти.
– Разбира се, че го е направила, – отвърна Айви.
– Тя се опитва да помогне.
Това беше последната капка. Фактът, че той щеше да защити тази жена. Айви избухна.
– Остави. Вземи Мира със себе си. Никой от вас не принадлежи на това място.
Ръцете му се стовариха върху бедрата.
– Повтори това.
– Напусни.
– Не.
Боже, защо трябваше да бъде толкова упорит? Е, Айви също беше упорита, така че тя тръгна към жлъчката.
– По-рано, в колата ти, беше забавно. Но ако оставаш наоколо с надеждата да се повтори, това няма да се случи.
Ноздрите на Тейт се разшириха.
– Какво, по дяволите, става, Айви?
Тя вдигна рамо, оглеждайки ноктите си, сякаш този разговор я отегчаваше до сълзи. А всъщност болката в гърдите и правеше невъзможно да срещне шоколадовия му поглед. Защото той щеше да прозре глупостите и. Щеше да види, че тя се опитва да го държи на разстояние колкото се може по-силно.
Щеше да види, че се страхува.
Страхуваше се от това, което щеше да се случи, ако му позволи да се грижи за нея. Ако го допусне до себе си.
– Имах нужда от разсейване. – Отне и всички сили, за да запази равномерен тон. Дистанциран. – Ти изпълни задачата си. Да останеш е малко жалко, не мислиш ли?
От дълбочината на гърдите му се чу ръмжене. Той стоеше неподвижен. Погледът му обхождаше лицето и, докато тя продължаваше да изучава ноктите си. След това се наведе близо до нея, наведе се, докато носът му не се допря до нейния.
– Днес. Ще ти дам днес. Но ние не сме приключили. Надали. И ще обсъждаме това. Скоро.
Дъхът и заседна в гърлото, сърцето и заби, докато той се промъкваше покрай нея към чакалнята.
Тя не си позволи да се обърне. Не си позволи да се пречупи. Не си позволи да го моли да я задържи. Вместо това тръгна с треперещи крака към банята, затваряйки се вътре.
Когато застана пред мивката, треперенето отново се настани дълбоко в костите и. Не можеше да диша. Не можеше да вижда ясно. Ръката и бръкна в джоба, пръстите и се размърдаха, докато не извади хапчето, което беше откраднала от чантата на майка си.
Невинно бяло квадратче, което лежеше в дланта и.
Не, Айви.
Беше си обещала в друга баня, че няма да направи това отново. Че няма да се превърне в майка си. Че няма да позволи на нещо толкова малко да се превърне в нейна патерица.
Че Кристофър няма да спечели.
Но Кристофър не беше тук, нали? А днес тя вече беше загубила.
Айви пусна водата и си пожела треперенето да спре.
И се загледа в малкото хапче.
То беше бяло. Но грозните му цветове съвпадаха с нейните собствени.
Назад към част 32 Напред към част 34
