УИЛА НАШ (Девни Пери) – За тайните ЧАСТ 35

Глава 35

– Болна ли си? – Изсъска Джоана Малдонадо.
Елора се изправи срещу майка си, столовете им бяха един до друг на масата за вечеря.
– Не.
Майката се наведе по-надолу, снижавайки гласа си до едва ли не шепот.
– Бременна ли си?
– Не. – Елора извъртя очи. Макар че, ако беше бременна, поне щеше да каже на бащата.
– Тогава седни изправена и престани да буташ храната в чинията си. Остъргването на вилицата ти ми лази по нервите.
Кучка. Елора плъзна вилицата си по порцелана, после още веднъж за кеф. После вдигна брадичка, отхвърляйки майка си.
Винаги беше мразила тези големи семейни събирания.
Начело на изисканата маса за Деня на благодарността татко ядеше пуйката си, макар че беше чудно дали успяваше да прокара нещо през стиснатата си челюст. Току-що беше приключил спора с чичото на Елора – брата на мама – по политически въпрос и сега двамата вече не си говореха. Това се случваше всяка година.
Лукас седеше мрачен и прегърбен на стола си до братовчедка им. Тя беше пълна хлапачка, която петнайсет минути го дразнеше за косата му, докато накрая на Елора и беше писнало и ѝ каза да млъкне.
Беше достатъчно млада, за да може все още да смята Елора за плашеща, но след няколко години това щеше да се промени.
Баба и ѝ дядо и също бяха тук тази вечер. За съжаление те не бяха родителите на баща и, които тя всъщност обичаше да вижда. Не, това бяха родителите на майка ѝ и заедно излъчваха достатъчно ледено безразличие към децата и внуците си, за да замразят река Хъдсън.
Елора нямаше никакъв апетит нито за тази шарада, нито за това хранене. Не беше изпитвала глад от седмици. Храната беше загубила вкуса си. Единствената причина, поради която ядеше, беше да поддържа тялото и ума си за училище. След като личният и живот се разпадна, училището се бе превърнало в неин фокус.
Беше се хвърлила в часовете си от деня, в момента в който изпълзя – буквално – от асансьора в болницата.
През последните десет дни тя спираше да мисли за Заин, за неговата Мира, само когато се задълбочаваше в учебник или изследователски проект. Спасение под формата на учене. Може би Касия имаше нещо предвид, като се имат предвид безкрайните часове, които съквартирантката и прекарваше в учене.
Но тази вечер нямаше никакво облекчение. Нямаше бягство. Нямаше нищо, което да занимава ума и или да краде вниманието и.
Мира беше със Заин в болницата тази вечер? Беше ли му донесла храна за Деня на благодарността?
Елора беше помолила Айви да спре да и дава новини за Заин. Прекалено много я нараняваше. Но Айви пренебрегна молбата на Елора и всеки ден се отбиваше при тях.
Никога през живота си Елора не беше била толкова благодарна за упоритостта на Айви.
Той се възстановяваше бързо. Лекарите се чудеха на подобрението на Заин през последната седмица и ако всичко продължаваше по този начин, той можеше да се прибере у дома още следващата седмица.
По-голямата част от нараняванията му бяха вътрешни кръвоизливи, причинени от сблъсъка. Операцията беше поправила по-голяма част от нараняванията, но органите му се нуждаеха от време, за да се възстановят напълно. Имаше счупен крак, счупена ръка и три счупени ребра, едното от които беше пробило белия му дроб.
Заин се движеше, но се нуждаеше от патерици. А след като се прибере вкъщи, вероятно щеше да има нужда от помощ. Дали Мира щеше да му помогне? Щеше ли да го закара до дома и да му приготви храна? Дали щеше да му изпълнява поръчките и да се отбие в „Измяна“, за да вземе лаптопа му? Щеше ли да му пере и да изнася боклука?
Елора трябваше да е човекът до леглото му през последните десет дни.
Само че той я беше оставил да си тръгне. Имаше Мира.
И всичко това, защото Елора беше страхливка. Беше позволила на страховете си да я отблъснат. Беше позволила на обърканите дела на родителите им да замъглят преценката и. Беше убедила себе си, че един ден ще се превърне в своята майка. И след като това се случи, Заин щеше да си тръгне.
Беше позволила две тайни, предадени в две писма, да погълнат живота и.
Заин Кларънс беше добър човек. Лукас щеше да има късмета да го нарече брат.
Техен брат.
Тя погледна към Лукас, като му предложи малка усмивка, когато той и отвърна с поглед. Заедно бяха изтърпели това хранене в мълчание, а в момента, в който свършеше десертното ястие, се оттегляха в стаята му, за да играят видеоигри или да гледат филм.
Тази сутрин той и се обади, за да я попита дали ще остане да пренощува. Леля и, чичо ѝ и братовчедка и бяха отседнали в крилото за гости, както правеха всеки Ден на благодарността. Не ме оставяй да остана сам с тях. Отчаянието в гласа му я накара да вземе решение и тя се появи един час преди вечерята с чанта за нощувка.
– Елора, как е Астън? – Попита леля и.
– Добре.
– Все още ли планираш да завършиш тази пролет?
– Да.
– Но без гадже, – каза братовчедка и с лека усмивка.
– Не.
– Можеш ли да даваш нещо друго освен едносрични отговори? – Изръмжа чичо и.
Пришълец.
Този еднословен отговор тя запази за себе си.
Защо седеше тук? Мразеше тази маса. Освен татко и Лукас, тя мразеше и това семейство. Мразеше пуйката. От нея я болеше стомахът и това беше така още от детството и, но майка и нито веднъж не беше поискала от готвача да направи друг вариант.
Елора вече не искаше да се държи като страхливец. Беше изгубила Заин заради страховете си. Беше изгубила Зайн, защото се криеше зад безизразно изражение и скрити чувства.
Никога повече.
Тя повече нямаше да бъде страхливка.
Елора се отдръпна от масата и се изправи, изчаквайки да говори, докато всички погледи не се насочат към нея.
– Вие сте токсични. С изключение на татко и Лукас, вие сте отрова. Ако ме извините, предпочитам да прекарвам времето си сама, отколкото с вас. Честит шибан Ден на благодарността.
От трапезарията я последваха въздишки.
С ускорен пулс тя тръгна към стаята за гости – детската спалня, която майка и беше пребоядисала седмица след като Елора се беше преместила в имението Кларънс. Боже, това беше хубаво усещане. Щеше да има последствия, лекция от майка и, но Елора не можеше да намери в себе си сили да се притеснява. Вече не и пукаше. Затова с усмивка, която си играеше с устата и, тя се свлече на ръба на леглото.
Пет удара на сърцето – само толкова и стигна, преди вратата да се отвори и татко да нахлуе вътре.
– Не хвърляй нищо по мен.
Усмивката и се разшири.
– Ти си в безопасност.
Той влезе в стаята, зае мястото до нея и сложи ръка на раменете и.
– Здравей.
– Здравей. – Тя облегна глава на рамото му. – Съжалявам.
Тя не се извиняваше за това, което беше казала. Извиняваше се, защото той щеше да понесе тежестта на неодобрението на мама.
– Недей. – Той я прегърна по-силно.
– Благодаря ти за цветята. – Вчера и беше изпратил свеж букет. Красиви прасковени и оранжеви рози, смесени със зеленина и златисти краспедии. Вазата и напомняше на фойерверк, експлозия от цветове.
– Няма за какво. – Той я прегърна по-силно.
В продължение на месеци тя се беше отдръпнала от баща си. През цялото време той и даваше пространство. Но цветята, текстовете и бележките с големи букви „Обичам те“ не спираха.
– Готова ли си най-накрая да ми кажеш какво те притеснява, мъниче?
– Не, – призна тя. – Скоро.
Скоро щеше да му каже за Лукас. Скоро щеше да му разкаже и за себе си. Скоро щеше да унищожи света му. Но не днес. Още не. Защото не искаше да загуби прегръдките му.
Не беше готова да загуби баща си.
В очите и се появиха сълзи. Месеци наред се бореше с тези тайни и все пак всеки път, когато си помислеше да каже истината, се убеждаваше, че трябва да изчака. Още не.
Никога?
– Обичам те, татко.
– Ооо. Отдавна не бях чувал това. – Той се наведе, за да целуне върха на косата и. – Аз също те обичам.
Елора не го казваше достатъчно често.
Кръвта е просто кръв.
Думите на Заин изникнаха в главата ѝ и с тях нещо щракна, което преди не беше. През цялото това време тя бе искала той да и бъде баща. Но той беше.
Лорънс Малдонадо беше нейният баща.
Той беше човекът, който я беше научил да кара колело. Човекът, който и е чел приказки за лека нощ като дете. Човекът, който и беше позволил да плаче на рамото му, когато Джон Титан беше нарекъл Елора кучка на баскетболен мач на „Астън Преп“.
Това беше нейният баща.
И тя щеше да се бори, за да го запази.
Дори след като му разкаже за аферите на мама, тя нямаше да го пусне. Беше загубила Заин, защото не се беше борила. Беше прекалено заета да стои в крепост, изградена върху ирационални, незрели страхове.
Елора нямаше да допусне тази грешка отново.
Напрежението и стресът от месеците се отключиха в гърдите ѝ и когато дишаше, дробовете и се напълниха за първи път от седмици. Тя се отпусна на страната му и затвори очи, докато вдишваше още веднъж.
По дяволите, беше приятно да дишаш.
Татко не задаваше въпроси. Не водеше разговор. Просто я държеше, доказвайки с всеки миг, че знае от какво има нужда. Защото той беше нейният баща.
– Мога ли да вляза? – Обади се откъм затворената врата с приглушен глас Лукас.
– Не – подразни го татко в същия момент, когато Елора каза: – Отивай си.
Лукас отвори вратата, като погледна и двамата с тъжен поглед.
– Оставихте ме там с тях.
Татко се ухили и потупа мястото от другата си страна.
– Ние се крием.
Брат и затвори вратата и дойде да седне при тях, но с добавянето му тишината се изгуби. Тринайсетгодишните момчета, особено това, не бяха известни с това, че седят безучастно.
– Какво да правим?
– Филм? – Предложи Елора, знаейки, че това ще бъде неговото предпочитание.
– Добре. – Лукас вдигна рамене и се изправи. – По мой избор.
Елора кимна и погледна към профила на татко.
– Искаш ли да гледаш с нас?
– Не, вие, деца, вървете. По-добре да проверя останалите. – Той я целуна по главата още веднъж, след което се изправи и разроши косата на Лукас, преди да излезе от стаята.
– Ти върви напред, – каза тя. – Аз ще се преоблека в пижамата си. Искаш ли да гледаме в театралната зала или в твоята стая?
– В моята. Определено.
Където имаше врата и ключалка, за да не допуснат братовчедка им.
– Ще дойда след малко, – каза тя.
Лукас се усмихна и сините му очи заблестяха, докато бързаше да излезе от стаята, по-развълнуван, отколкото го беше виждала през цялата нощ.
Той беше нейният брат. Както татко и беше баща.
Елора щеше да се бори и за двамата.
Тя отиде до гардероба и изрови един клин и потника на Заин от чанта си. Почти всяка вечер носеше потника, като се уверяваше, че ако го сложи в пералнята, ще бъде готов, докато си легне. След това изми зъбите си и отми грима от лицето си, като захвърли токчетата и черната рокля, която беше облякла за вечеря, на купчина на пода.
Но преди да се оттегли в спалнята на Лукас, тя отключи телефона си и намери любимата си снимка. Беше гледала тази снимка безброй пъти през последните десет дни.
Заин спеше на дивана във вилата си в Мартас Винярд. Косата му беше разбъркана. Устата му висеше отворена, а челюстта му беше покрита с брада. Тя все още го чуваше да хърка.
Елора беше направила снимката, не защото беше красив и спокоен. Но заради ръката му. Преди да заспи, той беше протегнал ръка към мястото, където тя седеше до краката му и четеше книга.
Беше отворил ръката си с дланта нагоре, сякаш очакваше тя да я вземе.
Тя не го направи.
Но той все пак бе държал ръката си отворена, дори докато бе спал.
Трябваше да вземе ръката му.
Желанието да му напише съобщение беше толкова силно, че тя захвърли телефона си на леглото и го изхвърли от обсега си.
Имаше си годеница, която да му пише поздравителни съобщения за Деня на благодарността. Или просто да му го каже в очите.
Елора прокара ръце през косата си, като дърпаше прекалено силно корените. Като се има предвид колко пъти беше правила това напоследък, беше цяло чудо, че и беше останала някаква коса.
Обърна се, готова да избяга от тази спалня, когато телефонът и издрънча на матрака. Дъхът и секна.
Той ли беше?
Изкушението – заблудата – беше могъщ враг и тя се предаде, като се втурна към матрака и измъкна телефона си.
Само че това не беше съобщение от Заин.
– Той си има Мира, – напомни си тя.
Наричаше ли я Ми? Сладък прякор, както беше съкратил Елора на Ел? Стомахът и се сви. Щеше да и стане лошо, ако продължаваше да мисли за него. За тях. Затова поклати глава и се съсредоточи върху известието за имейла.
Името на Сал Теста се открояваше с удебелен шрифт в горната част на входящата и поща.
Елора не беше забравила последния имейл, който му беше изпратила през октомври, въпреки че се беше опитала да го забрави. Проклета да е, че се е опитала.
В продължение на седмици не беше чувала и дума от своя следовател и част от нея искаше и той да я забрави. Очевидно не беше така.
Пръстът и се задържа върху имейла. Може би не е успял. Защото ако не беше успял, тогава нямаше да има отговори, които да намери. Можеше да забрави за разкриването на истината и да остави това търсене за гърба си.
Само че, когато отвори съобщението, надеждите и бяха попарени.

Бих искал да насрочим среща, за да разгледате моите открития.

– Майната му. – Стените на Елора се пропукаха, докато го смилаше.
Когато Сал и беше предложил да открие биологичния и баща, тя му беше дала съгласието си, защото дълбоко в себе си подозираше, че майка и я лъже. И, че баща и не е наистина мъртъв.
Вместо да отговори, тя натисна иконата, за да се обади на Сал, като държеше телефона до ухото си, докато чакаше той да отговори.
– Получи ли имейла ми?
– Получих. – Тя обиколи стаята. – Не мога да се срещна тази вечер, но не искам да чакам. Изпрати ми го по имейл.
– Предпочитам да ти предам доклада лично. – Така ще може да му се плати.
– Изпрати го по имейл, – настоя тя. – Сутринта ще ти изпратя куриер с плащането.
Той въздъхна.
– Ще го изпратя сега.
Тя приключи разговора, стиснала телефона толкова здраво, че кокалчетата на пръстите и побеляха. Разхождаше се. Нервничеше. Отново и отново, докато в ушите и не се разнесе свистенето на входящо съобщение.
Пръстите и не можеха да се движат достатъчно бързо, за да отворят прикачения файл.
Първата страница беше изпълнена с обща информация. Име. Височина. Тегло. Възраст. Дата на раждане. Адрес. Телефонен номер. Професия.
Всички подробности, свързани с човек, който е много, много жив.
– Мразя я – изригна Елора.
Разбира се, че майка и е излъгала. Биологичният и баща беше жив и според полето за професия работеше в …
Изчакай.
Университет Астън.
Тя плъзна надолу и се спря на поредица от снимки на следващите страници. Една от тях беше в близък план, лицето на мъжа, неговата лесна усмивка, перфектно уловена в кадър.
Сърцето на Елора падна.
Тя познаваше това лице. Беше го виждала да се разхожда из кампуса на Астън.
Той беше деканът на студентите.
Хенри Нилсън.

Назад към част 34                                                                                Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

5 коментара към “УИЛА НАШ (Девни Пери) – За тайните ЧАСТ 35”

  1. Къде сте качили част 35 на „За тайните“ ? Този е от друга книга.

  2. Извинявам се за грешката и неудибството 🙁
    Главта е сменена и вече трябва да излиза Уила Наш (Девни Пери) Глава 35 „За тайните“

    Отново се извинявам за причиненото неудобство 🙂

    1. Благодаря Ви! Бъдете здрави чакам всяка глава с нетърпение.

Вашият отговор на LiglatA Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!