Глава 36
Светлината от лаптопа на Айви беше единствената светлина в кабинета и. Всеки път, когато докосваше тъчпада, ръцете и улавяха синия оттенък.
Твоето място е в затвора.
Последният ред на имейла на екрана беше същият като предишните два. Повтарящ се, но не по-малко въздействащ.
Може би на Айви наистина и е мястото в затвора. Може би трябваше да бъде затворена зад решетките, където да не може да нарани никого.
До нея имаше полупразна бутилка каберне. До нея бе бялото хапче, което бе откраднала от чантата на майка си.
Айви не го беше взела в болницата. Но също така не го беше пуснала в тоалетната. Вместо това държеше това хапче в едно чекмедже. Тази вечер то се бе върнало в ръката и.
Тя напълни отново чашата си с вино, отпи дълго, после отвори следващия имейл и прегледа обидите.
Кучка. Открадна сина ми. Изгний в ада.
Това съобщение беше особено неприятно, затова тя премина към следващото. То беше също толкова болезнено.
Беше минало известно време, не и от Хелоуин и инцидента с Купър Кенеди, откакто Айви се беше впуснала в препрочитане на имейли. Тази вечер думите я връхлетяха. Хиляди стършели, всеки от които даваше своето жило.
Защо не можеше да ги изтрие? Защо продължаваше да чете новодошлите, когато пристигаха всяка седмица? Всичко, което трябваше да направи, беше да кликне върху иконата за блокиране. Едно малко докосване на пръста ѝ и всичко щеше да приключи. Изтрийте една виртуална папка и болката щеше да спре.
Само че това не се случи. Нямаше край.
Защото болката нямаше нищо общо с имейлите. Болката щеше да остане, независимо какво щеше да прочете Айви в тъмната нощ, затова тя премина към следващия имейл, после към следващия.
Няколко злобни думи от жена от другия край на града бяха нищо в сравнение със самоомразата, вината, които Айви беше заключила в себе си.
Още един имейл и тя щеше да си легне. Още един имейл и тя щеше да заспи. Надяваше се, че това ще и помогне да забрави за днешната ужасна вечеря за Деня на благодарността и за бедствието, което представляваше семейството и.
Но първо, още един имейл.
Тя отпи глътка вино, след което кликна върху следващия имейл. Беше на половината път, когато телефонът и изпищя с текст.
Тейт ли беше? Моля, да е Тейт.
Не беше чувала за него от десет дни. Не и откакто го беше зарязала в болницата.
„Ще ти простя днес. Но не сме приключили. И ще обсъдим това.“
Толкова за това обсъждане.
Айви можеше да обвинява единствено себе си. Тя беше натиснала, силно. Но колкото и да беше глупаво, се беше надявала, че той ще бъде достатъчно силен, за да издържи. Че колкото и силно да бута, той няма да помръдне.
Когато отвори телефона си, сърцето и се сви. СМС от Майкъл.
Вече нямаше Тейт Леджър. Проклятие.
Не можеше да го вини. Мъж като него можеше да има всяка жена, която пожелае. Защо да се занимава с момиче като Айви? Разглезена. Егоистична. И като се има предвид манията и по тези имейли, очевидно и мазохистична.
„У дома ли си?“
Тя набра отговора си на съобщението на Майкъл.
„Да“
„Тогава отвори вратата си“
Преди година, по дяволите, преди два месеца, това щеше да накара Айви да се развълнува. Само че Майкъл беше изгубил привлекателността си. Очарованието му бе притъпено в сравнение с тъмнокосия мъж, който бе нахлул в сърцето и.
С въздишка тя затвори имейлите си и се изправи, като се запъти към долния етаж, за да отвори вратата.
– Здравей.
– Здравей. – Той и се усмихна тъжно. – Изчезна от вечерята много бързо.
Тя сви рамене, докато той влизаше вътре.
Бамфорд бяха на партито на родителите и за Деня на благодарността тази вечер. Бащата на Майкъл и нейният баща вероятно се бяха затворили в кабинета на татко, пиеха уиски и се хвалеха със сексуалните наклонности на последната си любовница. Майките им вероятно са си разменяли хапчета и са обсъждали последните си посещения в медикъл спа център.
– С баща ти ли се скара? – Попита той.
– Да. Чу ли?
– Трудно беше да не чуя.
Тя изсумтя. Чудесно, по дяволите.
Така че цялата вечеря я беше чула да нарича баща си манипулативен задник. Не че беше сгрешила. Само че твърде много години беше научила от майка си и от собствения си опит, че когато вбесиш Дейвид Кларънс, той ти отвръща.
Утре тя очакваше различен вид имейл в пощенската си кутия. Съобщение от баща и, което и напомняше да се държи прилично. Напомняне за това, което е на дневен ред.
Имението Кларънс.
Тя огледа фоайето с буца в гърлото. Може би трябва да започне да се сбогува с това място още сега.
– Обречена съм.
– Или… се извини на баща си. Поклони се. Поправи се.
– Не мога да се извиня. – Тя поклати глава. – Той отиде твърде далеч.
Тази вечер, след вечерята с пет ястия, баща и я беше издърпал настрана, за да и изнесе лекция, която завърши с избутването и през вратата.
След като той осуети плановете и за кариера в Смитсоновия институт, Айви реши да опита от друга гледна точка. Вместо да работи в неговата компания, тя ще остане в училище. В края на краищата повечето учени историци имаха зад гърба си години и години висше образование, преди да решат да започнат работа – или да станат самите те професори.
През последния месец Айви беше прекарала част от свободното си време в проучване на магистърските програми в Астън. Беше разговаряла с любимите си професори и след като получи ентусиазираното им насърчение, беше подала молбата си.
По някакъв начин татко беше разбрал за нея. Явно Айви беше подценила интереса му към нейното бъдеще.
Тази вечер той и беше казал, че ако продължи да следва магистърска програма, която не е за MBA, може да се сбогува с имението.
– Не искам живота, който той иска за мен – призна тя.
Майкъл се приближи и я прегърна. – Това е просто работа, Айви. Наистина ли е толкова лошо да работиш за него?
Да.
Тя не очакваше Майкъл да разбере. Нито пък Едуин, не съвсем. Всеки от тях беше готов да работи за бащите си. Всеки от тях беше готов да отдели време, за да получи онова, което го очакваше отвъд непосредствения хоризонт.
Наследство.
И Майкъл, и Едуин бяха готови да поемат съответните империи на бащите си.
Само че годините на корпоративно еднообразие щяха да бъдат мъчение за Айви. Едуин нямаше да издъхне под тежестта на срещите, електронните таблици, финансовите прогнози и стреса, който идваше от това да бъдеш жена в един мъжки свят.
– Мисля, че… – Тялото и се отпусна срещу това на Майкъл. Тя се отпусна в него не защото жадуваше за ръцете му, а защото тази вечер те бяха единствените на разположение. Освен това беше пияна. – Мисля, че се отказвам.
– Това няма да е завинаги. Освен това може да се окаже, че това ти харесва.
Майкъл я беше разбрал погрешно. Тя не се беше отказала от магистърска степен или работа в музей. Тя се отказваше от тази къща.
Айви нямаше никакъв шанс да убеди баща си в обратното, така че щеше да се сбогува с имението. Щеше да се раздели с Франсис и Джеф. Щеше да се раздели с дома си.
Но не още.
Не тази вечер.
Ще играе играта на баща си още един семестър, а след като завърши, ще му каже да върви по дяволите. Може би Заин би могъл да сподели няколко съвета как да го направи.
Вината, хлъзгава и гъста като утайка, пропълзя под кожата и. Трябваше да отиде в болницата още тази вечер. Трябваше да се изправи срещу собствените си страхове и да хапне с братята си вечеря за Деня на благодарността с храна за вкъщи.
Вместо това не само се беше скарала с татко, но и беше крещяла на Едуин.
Едуин се беше прибрал от болницата, когато тя му се обади, разгневена. И вместо просто да се изкаже за баща им, тя беше отишла твърде далеч. Обвиняваше го за кавгата, защото не беше дошъл на вечерята, за да се предпази.
Това бяха глупости. И двамата го знаеха.
Едуин и беше затворил телефона, но вместо да се прибере вкъщи и да чака Айви да се извини – тя щеше да го направи на сутринта – беше дошъл в имението. Беше минал през портата само няколко секунди след като тя бе набила кода за отваряне.
Брат и не се гневеше бързо, но напоследък беше раздразнителен, най-вече заради ситуацията със Заин. Спорът им във фоайето можеше да продължи и час, само че тогава Айви беше хванала Касия да шпионира.
Айви се изправи по-високо и се измъкна от ръцете на Майкъл.
– Твоята приятелка Касия ме вбеси тази вечер.
– Разбра ли за нея и брат ти?
– Аз… – Колелата в съзнанието и изскърцаха и спряха. – Какво?
Майкъл повдигна вежди.
– Ти не знаеш?
Касия и Едуин.
Не, тя нямаше и най-малка представа. Може би трябваше да има заради цялото време, което двамата прекарваха в библиотеката. Затова ли беше дошъл тук тази вечер? Не заради Айви, а заради Касия?
Елора и Заин бяха скрили връзката си от нея.
А сега Едуин.
Друга вечер това можеше да накара Айви да изпадне в ярост. Щеше да нахлуе в спалнята на Касия и да накаже съквартирантката си със своеобразно изпитание. Айви се беше изразила ясно, нали? Стой далеч от братята ми.
Но докато Айви търсеше тази ярост, едно трептене на гняв, тя се оказа празна.
Братята и също бяха пазили тайни от нея.
Майната му, но тя беше изтощена.
От себе си.
Айви беше толкова болна от себе си, по дяволите. Нищо чудно, че единственият човек, който беше с нея тази вечер, беше Майкъл.
Той не беше мъжът, когото тя искаше, не и сега. Освен че може би той беше единственият, когото заслужаваше.
Освен ако… не се промени.
Може би щеше да заслужава мъж като Тейт, ако се промени. А можеше ли?
Някога беше, нали? Айви винаги е била самовлюбена. В края на краищата тя беше Кларънс. Но не е била… жестока. Злобната и жилка се появи след Кристофър. Може би той беше подхранил това, което винаги е било скрито в нея. Или може би собствената му жестокост се бе пренесла върху Айви в нощта на катастрофата.
Катастрофата. Всичко бе започнало с катастрофата.
За да го прекрати, може би трябваше да се върне назад. Да се върне към онази нощ. Да послуша съвета на Майкъл и да се извини, но не на баща си.
– Ще ме закараш ли някъде? – Попита Айви. Ако не беше виното, тя щеше да шофира сама.
– Мислех, че можем да останем тук. – Той се приближи, а пръстите му докоснаха ключицата и, за да отместят кичур коса. Гласът му също се сниши, зноен и съблазнителен.
– По-късно, – излъга тя. След като свърши това, което трябваше, щеше да го изпрати по пътя му. Но той беше тук, а Рой си беше у дома и се наслаждаваше на Деня на благодарността със семейството си. Тя нямаше да откъсне шофьора си, не и тази вечер. – Моля?
Майкъл въздъхна и кимна.
– Добре.
– Веднага ще се върна. – Тя полетя нагоре по стълбите, стъпките и бяха неравни, докато тичаше по коридора. Беше се облякла за лягане, преди да отиде в офиса си да прочете онези имейли, затова побърза да отиде до гардероба, за да смени късите панталони на пижамата с клин и да навлече потник вместо камизолката си. С чифт тенис обувки на краката си и телефон в ръка, тя изтича долу.
Айви не се задържа във фоайето, а поведе навън към колата на Майкъл. Тя продължи да се движи, преди да е загубила решителност. След като се закопча на пътническата седалка, тя седна върху ръцете си, за да скрие треперенето им.
Челюстта на Майкъл се стисна, раздразнението му се усещаше като евтин одеколон, когато се качи зад волана и потегли от имението.
– Къде отиваме?
Айви набра адреса на телефона си, след което остави роботизирания глас да му даде указания.
– На другия край на града, – промълви той. – Господи.
Тя го игнорира, като се съсредоточи върху това какво ще каже, когато пристигнат. Беше късно, след девет. Вероятно беше твърде късно, и то не само заради часа. Това посещение като цяло беше твърде късно.
Съжалявам. Ако единствената дума, която успееше да изтръгне, беше „съжалявам“, щеше да смята това пътуване за успешно. Тя затвори очи, отпусна се на седалката, докато Майкъл шофираше, и повтаряше извинението си отново и отново.
Съжалявам. Съжалявам.
Колата ускори, твърде бързо, принуждавайки я да се вкопчи по-дълбоко в кожата на седалката си. Тя отвори очи и се наведе, за да погледне скоростомера.
Не беше нужно да вижда цифрата, за да разбере, че е доста над ограничението. Сърцето и падна.
– Би ли намалили скоростта?
– Всичко е наред.
– Превишаваш скоростта. – Бързо. Твърде бързо.
– Виждаш ли полицаи? – Той кимна към предното стъкло и безлюдните улици отвъд него.
Айви усети как ръбът на паническата атака се прокрадва все по-близо, готов да се нахвърли.
– Майкъл, моля те, намали скоростта.
Той я стрелна с поглед, но кракът му не се отлепи от педала на газта.
На следващия светофар зави наляво.
Напътствията от GPS-а трябваше да и се притекат на помощ. Само че Майкъл едва намали скоростта, когато зеленият светофар наближи, и когато завиха зад ъгъла, Айви стисна дръжката на вратата, задържайки дъха си, докато тялото и започна да трепери.
– Намали скоростта, – помоли тя.
Майкъл измърмори нещо. Тя не успя да го чуе под бушуващата в ушите и кръв.
– Моля те. – Тя затвори очи.
– Отпусни се, Айви.
– Намали скоростта! – Изкрещя тя.
– Господи.
Колата забави ход, тялото на Айви натежа върху предпазния колан, докато Майкъл натискаше спирачката. Дъхът и се разкъсваше на парцали. Главата и пулсираше, а крайниците и се тресяха. Но тя успя да изрече задушеното „Благодаря“.
– Какво става, Айви?
Тя не отговори. Не отвори очи. Остави GPS-а да запълни тишината, докато не подаде сигнал за пристигането им и Майкъл не спря на тротоара. В мига, в който колелата спряха, тя излетя от пътническата седалка, гълтайки студения нощен въздух.
Майкъл отвори вратата, но тя вдигна ръка, за да го спре.
– Какво?
– Трябва да отида сама.
– Къде да отидеш? Какво се случва? Къде, по дяволите, сме?
Намираха се в красив, тих квартал с улици и дворове, забулени в дървета. Дори без листа, клоните им блокираха светлината над главата и.
Айви се обърна и се загледа в една тухлена къща. През годините, откакто беше тук, домът не се беше променил. Храстите, които ограждаха тротоара, бяха по-гъсти, но иначе беше като да се върнеш назад във времето.
Колко често беше паркирала точно на това място? Колко често бе тичала по стъпалата на верандата? Колко често беше минавала през тази входна врата?
Айви беше загубила девствеността си в тази къща. Зад тези тухлени стени беше загубила много.
– Ще се върна – каза тя, пресече тротоара и остави Майкъл зад себе си.
Светлината вътре беше запалена и хвърляше слаб блясък в тъмнината. Слабите фенери на верандата закриваха стълбището.
Докато стигне до вратата и вдигне пръст, за да натисне звънеца, стомахът и се сви. Вечерята заплашваше да се появи отново. Но тя го преглътна и изчака, докато отвъд резбованата врата се чуха стъпки.
Зад вградения прозорец се появи лице. После вратата се отвори и я посрещна познато лице. На възраст. Уморено. Но познато.
– Махай се по дяволите от имота ми – изригна жената.
– Съжалявам. – Извинението изскочи от езика на Айви. Облекчението се завихри с адреналина и нямаше да и се налага да се притеснява за шофирането на Майкъл по време на обратния път към дома. Веднага щом предпазният и колан беше закопчан, тя щеше да катастрофира.
– Съжаляваш ли? – Карол Кенеди се изсмя. – Ти уби сина ми и единственото, което трябва да кажеш, е, че съжаляваш.
Беше инцидент. Айви не позволи на извинението да се изплъзне от устните и. Карол не се нуждаеше от извинения.
Тя се нуждаеше от детето си.
– Остави. – Карол се отдръпна и затръшна вратата пред лицето на Айви.
Въздухът се изтръгна от дробовете на Айви. Главата и се завъртя.
Беше го направила. Беше се извинила. Ще спрат ли имейлите на Карол сега? Искаше ли Айви да спрат?
Отне и последните частици от силите и, за да отлепи краката си. Коленете на Айви се подкосиха, когато тя се обърна и се затътри към стълбите. После погледна нагоре.
И откри, че Майкъл чака на тротоара. Съдейки по усмивката на лицето му, той беше чул цялата среща с Карол.
– Е, това беше интересно.
Майната му.
Назад към част 35 Напред към част 37
