Уила Наш (Девни Пери) – Наглият ЧАСТ 2

Пролог
Кериган

– Има ли новини за фермата? – Попита от креслото си татко.
– Не.
– Ами студиото?
– Отново не. – На семейната вечеря тази неделя отговорът ми беше същият, както и миналата седмица.
Продължих да скролвам в телефона си. Може би, ако не установявам контакт с очи, това щеше да ме избави от разговора, който се беше наложил след въпросите от миналата седмица за свободните ми имоти под наем.
– Знаеш ли…
Уф. Не отново.
– Всеки път, когато искаш да дойдеш и да работиш за мен, имам място за теб.
– Благодаря, татко. – Усмихнах му се. Но не, благодаря.
– Можеш да работиш във финансовата сфера – каза той. – Или да бъдеш асистент мениджър като Зак. Използвай дипломата си по бизнес и научи всички ни на някои неща.
Челюстта на брат ми се сви от мястото му до мен на дивана. Аз бях първата в нашето семейство, която получи бакалавърска степен. Ларк също имаше своята за учител, но Зак беше най-възрастният брат и липсата на висше образование беше деликатна тема.
– Или можеш…
– По-добре да видя дали мама и Ларк имат нужда от помощ в кухнята. – Зак се отдръпна от дивана и се отдалечи, преди татко да успее да ми подхвърли поредната възможност за работа в неговата автокъща.
Чудесно, сега той беше в настроение. Вечерята трябва да е забавна. Особено ако татко не се откаже от тази тема, преди мама да сервира лазанята.
Защо бях казала на родителите си, че парите ми са на привършване? Защо? Трябваше да си държа проклетата уста затворена.
Преди няколко седмици мама и татко се бяха отбили в дома ми на импровизирано посещение. Бях отворила вратата с два пуловера и вълнени чорапи, защото държах термостата на шейсет, за да намаля сметката за ток. Когато си тръгнаха час по-късно, мама трепереше, а татко се беше убедил, че съм без пари.
Смятах, че съм по-скоро отчаяна, отколкото бедна. Финансирането на три пустеещи имота не предполагаше точно удобен паричен поток и орязването на разходите беше единствената ми възможност. Но всичко щеше да бъде наред. Бях почти разорена, но не и съкрушена. И след разговора ми с Гейбриъл във вторник не бях толкова уплашена, колкото бях преди това.
Той ми беше вдъхнал кураж, от който имах нужда. Беше обещал, че всички успешни предприемачи имат своите върхове и спадове. Аз тъкмо преживявах първия си спад. И той ми беше удължил заема. Документите още не бяха пристигнали, но бях сигурна, че адвокатът му ще ги изпрати скоро.
Гейбриъл Барлоу беше милиардер и най-успешният човек, когото някога бях срещала, така че това, че ми каза, че всичко ще бъде наред, че имам финансовата му подкрепа, успокои много от страховете ми.
Върнах се към телефона си, като изтеглих новините. Първите три истории не представляваха интерес, но след това едно заглавие привлече вниманието ми.
Четирима загинали при самолетна катастрофа в Скалистите планини.
О, Боже. Отворих статията и думите ѝ ме удариха като куршум в гърдите.
Очите ми се замъглиха, докато продължавах да чета. Не можеше да е вярно. Това беше грешка. Трябваше да е така. Той не беше… изчезнал.
– Може да ти харесат продажбите – каза татко. – Винаги имаш добри приходи от комисионни.
Станах от дивана и излязох от всекидневната, стиснала телефона си в ръка, докато бързах към банята и се затворих вътре. След това яростно си избърсах очите, преди да се принудя да прочета статията отново.
И отново.
И отново.
Загубих представа колко пъти прочетох тези трагични думи, надявайки се и желаейки да не са истина.
– Кериган? – Зак почука на вратата.
Избърсах бузите си, за да изсуша сълзите, които не спираха.
– Да?
– Вечерята е готова. Мама иска да знае дали да изчакаме, или…
– Веднага ще дойда. – Изчаках стъпките на брат ми да се оттеглят по коридора, преди да заровя лице в ръцете си и да изпусна още един плач.
Гейбриъл.
Той си беше отишъл.
Загинал в самолетна катастрофа преди два дни.
Никой не ми беше казал. Никой не ми се беше обадил. Току-що бях говорила с него, а сега…
Той беше мъртъв.
Гейбриъл.
Моят наставник. Моят инвеститор. Моят непоколебим защитник.
Моят приятел.
Той никога не се е съмнявал в мен. По-скоро подкрепяше амбициите ми, отколкото ги подлагаше на съмнение.
А сега го нямаше.
Още едно хлипане, последвано от още едно и още едно.
Семейството ми вечеряше без мен.

Назад към част 1                                                                         Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!