Глава 7
Пиърс
Черната нощ сякаш само провокираше бурята. Докато с Кериган седяхме в хола, минутите течаха с мъчително темпо. Нямаше как да я оставя да си тръгне, но всяка минута, в която оставаше, беше минута, в която имах нужда да си тръгне.
Какво, по дяволите, не беше наред с мен? Почти я бях целунал. Отново.
Тази вечер нямаше вина в алкохола. Може би беше делириум – тези тръпки не спираха, а главоболието разцъфтяваше по целия ми череп. А може би просто… тя. Беше толкова желана, колкото и упорита.
С прибрани под нея колене в стола, тя се взираше в огъня. Беше минал час, откакто се бяхме оттеглили от кухнята в хола, чакайки снегът и вятърът да утихнат. Той нямаше да спре, нали?
– По-добре планирай да останеш тази вечер – казах аз.
Изразът на лицето на Кериган беше болезнен, но тя се принуди да се усмихне.
– Това би било чудесно. Съжалявам.
– Не се извинявай. – Присъствието ѝ беше фантастично разсейване от причината, поради която бях тук. Нямаше да има пресяване на вещите на дядо с Кериган под покрива, а аз предпочитах да седя в мъчително мълчание, отколкото да се изправя пред задачата си.
Освен това бяхме стигнали до споразумение. Решението ми да удължа заема ѝ можеше да бъде такова, за което да съжалявам след месец или година. Що се отнася до заемите, нейният беше дребен картоф – за да открадна думите ѝ – в сравнение с другите инвестиции и лицензионни сделки в портфейла ми. Но аз не бях жесток и нямаше да я ритна, когато късметът ѝ беше на привършване. Историята, която ми беше разказала за фермата, беше нереална. Нищо чудно, че не се беше преместила. Подобно събитие щеше да влезе в новините в Денвър и подозирах, че ще живее експоненциално по-дълго в съзнанието на жителите на Каламити.
Така че аз я прекъсвах.
Дядо би се зарадвал на това.
Изтръпнах при представата за тях заедно. Обзалагам се, че щеше да я види тук, седнала на същия този диван преди този пожар. Щеше да е с онези копринени пижамени панталони, които винаги беше предпочитал. Косата ѝ щеше да е разпусната и да хваща светлината от пламъците, докато тя се гушкаше до него, облечена в каквото и да е оскъдно бельо, което ѝ беше купил от „Ла Перла“.
Блъскането в главата ми се утрои, когато нещо в стаята изръмжа.
– Какво… – Това беше стомахът ѝ. – Гладна си.
– Ще се оправя.
Връщането в кухнята беше опасно, но сега, след като си бях представил образа ѝ и дядо ѝ заедно на този диван, бях готов за нова стая. Освен това не се доверявах на себе си с нея в нито едно пространство, така че можеше и да хапнем.
– Не съм сигурен какво са ми приготвили пазачите на клуба, но нека да разгледаме.
Тя изчака, докато станах от дивана и вече бях на път към кухнята, преди да се отлепи от стола. Докато ме следваше, разстоянието, което поддържаше между нас, изглеждаше преднамерено.
Вероятно беше така.
Нямаше как да сбъркаме затаения ѝ дъх преди това. Разделянето на тези сочни устни. Или се притесняваше, че ще я целуна отново, или се притесняваше, че тя ще ми отвърне с целувка.
Когато отворих вратата, хладилникът беше пълен с готови ястия. Засмях се.
– Какво? – Попита Кериган, като се настани на същата табуретка, на която беше и преди.
Отстъпих встрани, за да може тя да види хладилника.
– Нели се обади в клуба и уговори храната. Знае, че съм безнадежден в кухнята, така че всичко може да се претопля.
– Ти не готвиш?
– Рядко. Имам готвач, който ми приготвя храната вкъщи, а живея в центъра на Денвър, така че много от ресторантите ще ми я доставят.
Тя отвори уста, но я затвори, преди да проговори.
– Какво? – Колкото повече говореше, толкова повече се ослушвах за всяка нейна дума. Не исках да пропусна нито една.
– Ние просто… водим много различен живот. – В гласа ѝ се долавяше тъга. Решение. Сякаш чертаеше видима линия между нас. Бяхме в една стая, но винаги щяхме да бъдем на един свят.
– Така е. – И това беше само още една причина да се държа далеч от Кериган Хейл.
Животът ми беше толкова сложен, колкото никога досега. Ако тя наистина знаеше подробностите, ами… съмнявах се, че ще ме погледне по същия начин.
Обърнах се към хладилника и се разрових, докато не намерих стъклена купа, която изглеждаше привлекателна.
– Какво ще кажете за домашна пилешка супа с юфка?
– Звучи чудесно.
Може би супата щеше да ми помогне да изкарам този бъг от организма си. Извадих я и започнах да ровичкам из кухнята.
– Никога не съм… – Къде бяха тиганите?
След като ги намерих в предпоследния шкаф, който отворих, следващото ми търсене беше за лъжица. Накрая, когато супата беше излята в тигана и се загряваше, открих на плота хляб с квас. Къде бяха ножовете? А дъската за рязане?
– Мога ли да помогна? – Попита Кериган.
– Би ли имала нещо против да избереш вино? – Кимнах към хладилника за вино от другата страна на стаята, надявайки се, че няма да се чувствам като глупак, ако тя не ме гледаше как се суетя из кухнята.
Тя се смъкна от стола си и отиде до мокрия бар, като се наведе да разгледа избора на дядо. Пуловерът ѝ се издигаше нагоре по бедрата, което ми даваше перфектна гледка към дупето ѝ.
По дяволите, но тя имаше страхотно тяло. Членът ми се изду. Майната му на живота. Може и да не се чувствах на сто процента, но на члена ми не му пукаше, когато Кериган беше наблизо.
Не от това имах нужда тази вечер. Откъснах очи от извивките ѝ и се съсредоточих върху храната, но образът ѝ, наведен пред мен, се въртеше в съзнанието ми, без да помага с нищо на проблема зад ципа ми.
Колко време беше минало, откакто бях с жена? Месеци. По време на едно от служебните ми пътувания, малко след като разводът ми беше финализиран, се запознах с жена в бара на хотела и ѝ позволих да ме завлече в стаята си. Но иначе си оставаше само моят юмрук под душа.
И през последните три месеца, когато затварях очи, жената в главата ми беше жената, която се беше заклещила при мен под този покрив.
Докато приключи това хранене, вече щях да имам остра нужда от студен душ.
– Червено или бяло? – Попита Кериган.
– Ти избери.
Тя избра червено и докато аз разбърквах супата на газовия котлон, отвори бутилката и намери две чаши, като даде на всеки от тях по едно здраво количество.
– По-добре да се опитам да се обадя вкъщи – каза тя, след като ми донесе чашата.
Отпих една дълга глътка, докато тя напускаше кухнята, след което си поех дъх.
– В какво, по дяволите, съм се забъркал?
Кълна се, че чувам дядо си да се смее. Щеше да му хареса това, копелето. Щеше да му хареса, че се занимавам с Кериган. Щеше да му хареса, че съм отстъпил и съм направил специална уговорка за нейния бизнес. Щеше да му хареса, че съм попаднал тук с нея, в неговата къща.
Щеше да му хареса, че съм влюбен в жена, която е била негова.
Направих гримаса и отпих още една дълга глътка вино. Мразех, че я е имал. Това, че беше стиснал перфектното ѝ дупе в дланите си. Че е имал тези устни, които исках да бъдат мои собствени.
– Майната му – промълвих.
– Нещо не е наред ли? – Попита ме Кериган, като ме накара да се обърна, докато тя се връщаше в кухнята.
– Е, не. Просто не съм много добър в това – излъгах.
– С удоволствие ще ти помогна. Единственият готвач, който готви за мен, съм аз.
– Всичко е наред. Мога да се справя с това. Наслади се на виното си. Дядо се гордееше с колекцията си.
Тя отново се качи на столчето си, а на устата ѝ се появи усмивка. Боже, наистина трябваше да спра да гледам устата ѝ.
– Той ме накара да опитам първата си чаша вино. Беше при едно от пътуванията му до Монтана, когато ме беше поканил на вечеря.
– Никога преди не си пила вино?
– Не, ако не броим „Фермата на Бун“. – Тя се престори на замислена. – До този момент в колежа пиех предимно водка или бира. От време на време червена чаша Соло със сок от джунгла, ако отидех на братско парти. Гейбриъл поръча най-хубавата бутилка вино в ресторанта и си спомням, че отпих и направих всичко възможно да не се разкрещя.
Засмях се, като извадих две чаши от шкафа.
– Не ти хареса?
– На двадесет и една години? Не. Но сега ми харесва. – Тя завъртя тъмночервената течност в чашата си. – Отдавна не съм пила.
О, по дяволите. Не беше на някакъв рехабилитационен или възстановителен план, нали?
– Виждам какво си мислиш. – Тя се засмя и звукът отекна в стаята, като изведнъж я направи по-светла. – Просто пестя пари, а виното е скъпо.
– С изключение на „Фермата на Бун“.
Тя се усмихна.
– Страхувам се, че добрият вкус на Гейбриъл към виното е заразен.
– Да, беше. – Дядо не беше единственият в семейството ни, който имаше впечатляваща колекция от вина. – Колекцията на майка ми е по-малка от неговата. Тя пътува из целия свят за вино.
– А ти?
– Мама купува и моето вино. – Налях ни по една купа супа и ги поставих на острова. След това поднесох хляба ни, като преди да се присъединя към нея, намерих малко чесново масло в хладилника. – Тя казва, че ми е трудно да пазарувам, макар че аз мисля, че тя просто обича да купува вино. Подарява ми бутилки, които намира по време на ваканциите си.
– Гейбриъл много говореше за нея. Говореше и за теб. Толкова много, че имах чувството, че вече те познавам, когато се срещнахме.
– Той, хм… говореше и за теб. – Само че чак след години разбрах, че тя е по-близо до моята възраст, отколкото до неговата. Винаги съм подозирал, че той има нещо общо с нея, заради начина, по който говореше с такова обожание. Чудех се дали един ден наистина няма да я доведе в Колорадо и да я запознае със семейството.
Това щеше да шокира всички. Мама също беше останала с впечатлението, че Кериган е по-възрастна.
– Сигурно е груб въпрос, но на колко години си? – Попитах.
– Тридесет. – Повече от четири десетилетия по-млада от него. – Защо питаш?
– Просто съм любопитен.
Тя кимна, без да настоява за по-подробно обяснение, и останалата част от храненето ни премина в мълчание, различно от звънтенето на лъжиците в чиниите. Докато те се изпразнят, чашите ни с вино също бяха празни.
– Искаш ли още супа? – Попитах.
– Не, благодаря. Беше вкусна.
Изправих се, за да разчистя острова, но тя ме изпревари, като измъкна купата ми. След това се движеше из кухнята, слагаше чиниите в съдомиялната и прибираше остатъците, сякаш е била тук безброй пъти.
– Често ли идваш тук? – Попитах.
– Не. За първи път, когато разпръснахме праха на Гейбриъл – отвърна тя и избърса плотовете.
– Хм. – Е, това беше приятна изненада за разнообразие. Поне сега можех да се върна в хола и да не мисля за дядо и нея на дивана. – Движиш се из кухнята, сякаш си била тук много време.
– Това е подредбата. – Тя направи жест към шкафовете. – Не е чак толкова различно от начина, по който аз бих организирала. Когато ти отваряше и затваряше шкафовете, обърнах внимание.
– А. Аз просто… Не бях сигурен дали ти и дядо не сте дошли тук за уикенда или нещо подобно. – Намерих бутилката вино и напълних чашите ни.
– Уикенд навън? – Челото ѝ се набръчка, докато отпиваше глътка.
– Двойките често си правят почивки през уикенда заедно, нали?
Виното се разпръсна от устата ѝ в лицето ми.
– Двойка? – Челюстта ѝ падна, докато виното се стичаше по носа ми. – Мислиш, че съм имала романтична връзка с Гейбриъл?
– Не беше ли? – Изтърсих кърпата от плота и подсуших лицето си.
– О, Боже мой. – Кериган примигна, остави виното си и започна да обикаля кухнята, сложила ръце на бузите си. – О, Боже мой. През цялото време си мислеше, че съм спала с Гейбриъл. О, Боже мой!
Примигнах.
– Не си ли?
– Не! Ех. – Тя се почеса по носа. – Беше като дядо ми.
– Той често се срещаше с по-млади жени.
– Но не и с тази! – Тя посочи гърдите си.
Ами… ебаси.
– Сигурна ли си?
– Разбира се, че съм сигурна.
Тя не беше негова приятелка, любовница или приятелка за секс. Не беше спала с него заради парите му. Не е спала с него за пари.
О, Боже мой.
Облекчението, което премина през тялото ми, почти ме изпрати на колене.
– Уау. Аз…
– Да. Уау. – Кериган поклати глава. Крачките ѝ спряха, а раменете ѝ паднаха. – Ти наистина не мислиш много за мен, нали?
– Напротив, госпожо Хейл. Прекалено много мисля за вас.
Очите ѝ се разшириха.
Преди да успея да кажа още нещо, което само щеше да ми донесе неприятности, грабнах чашата и бутилката вино и занесох двете в хола.
Кухните бяха опасни места.
Отново седнах на дивана и се чудех дали тя ще ме избягва до края на нощта. Нямаше да я виня, ако го правеше. Но няколко мига по-късно тя се вмъкна в стаята, като отново зае стола си, а аз останах в далечния ъгъл на дивана.
– Получи ли връзка със семейството си? – Попитах я.
– Не. Нямам връзка. Мисля, че клетъчните кули сигурно са били прекъснати от бурята.
– Паролата за Wi-Fi е Барлоу с нула вместо о в края. Можеш да я използваш за обаждането си. Или да изпратиш имейл. От опит знам, че си отличник и в двете.
Тя се усмихна и извади телефона си, като пръстите ѝ прелитаха по екрана. Когато свърши, тишината се върна, неловка и тежка като летящия навън сняг.
Занимавах се с поддържането на огъня, но най-вече пиех и оставях виното да се просмуче в кръвта ми. То не правеше нищо, за да облекчи главоболието ми, а супата не беше прогонила студенината, но може би ако се напия, болката щеше да изчезне.
Кериган се отпусна все по-дълбоко в стола си, докато времето минаваше, а чашата ѝ не преливаше. Беше опияняваща с красотата си. Дългата ѝ коса изглеждаше гъста и мека, тялото ѝ – стройно, но извито на прекрасните места, където една жена е гъвкава. В стаята се носеше сладкият, медоносен аромат на кожата ѝ.
Тя наистина не беше негова любовница. Привличането ми към нея нямаше нищо общо с това да надмина дядо ми. Когато мислените образи, които бях сънувал за тях заедно, изчезнаха, възел в корема ми се разхлаби. Какво. Облекчение.
Бях направил несправедливо предположение и макар че вината за това беше предимно моя, давах малко и на дядо.
Той ме беше изморил. И аз си го бях изкарал на Кериган.
Майната му, но аз бях задник.
Улових се, че се взирам в нея, но не можех да откъсна очи.
Красотата ѝ имаше основа, която идваше от душата ѝ. Тя беше честна. Истинска. Рязък контраст с повечето жени, които дядо беше задържал в живота си. Особено последната.
– Все още не мога да повярвам, че си мислиш, че съм била интимна с Гейбриъл. – Коментира Кериган.
– Той харесваше по-млади жени. Те бяха предизвикателство за него. А те го харесваха в замяна. И милиардите му.
– Надявам се… о, няма значение.
– Какво?
Тя се поколеба, но когато вдигна поглед, очите ѝ бяха пълни със страх.
– Мислиш ли, че затова ми е помогнал? Защо ме водеше на вечеря и защо прекарваше време с мен? Защото бях предизвикателство?
Боже, исках да ѝ кажа „не“. Исках да облекча уязвимостта в гласа ѝ.
– Наистина се възхищавах на Гейбриъл – каза тя. – Той беше толкова скъп на сърцето ми. Но ако той… Не искам да мисля това за него.
– Тогава не го прави. Той винаги е говорил за теб само с уважение. Не мисля, че е гледал на теб по този начин.
Раменете ѝ паднаха.
– Добре.
Не беше заради дядо, когото лъжех.
Беше заради Кериган.
Да, той винаги беше говорил за нея с уважение. Никога не ми беше казвал изрично, че е искал да я има.
Може би връзката му с нея е била невинна. Може би наистина я е взел под крилото си и се е грижил за нея така, както се е грижил за мен.
Само че аз познавах Гейбриъл Барлоу.
Истинският му талант беше да крие истината.
– Искате ли още вино? – Попитах.
– Не, благодаря.
Оставих чашите на масичката за кафе – щях да ги измия на сутринта, – станах и излязох от всекидневната.
– Ще ви покажа една стая.
– О, мога просто да остана тук.
– На стола? – Направих ѝ жест да ме последва. – Хайде. Има много спални. Можеш да вземеш една от тях.
Тя се разви от мястото си и ме последва, като отново запази дистанция. Влязохме по-навътре в къщата, където не бях включил много светлини, така че ги включих, докато вървяхме, хвърляйки коридорите в златисто сияние.
– Съжалявам за това – каза тя.
– Ако се извиниш още веднъж, добавям два процента към лихвения ти процент.
Тя се засмя.
– Добре.
– Как е това? – Спрях до първата стая за гости.
– Прекрасна е.
Тежките юргани, одеяла и завеси бяха в нюанси на земно кафяво, прегоряло оранжево и ръждиво червено, за да се съчетаят с останалата част от къщата.
– Банята от другата страна на коридора е снабдена с тоалетни принадлежности. Помогни си с каквото пожелаеш.
– Благодаря.
Кимнах и се отдръпнах, като ѝ оставих достатъчно място.
– Ще видя дали мога да ти намеря някаква пижама.
– О, нямам нужда от нищо.
– Имаш ли мисия да откажеш всичко, което ти предложа тази вечер?
Бузите ѝ почервеняват.
– Предполагам, че да.
– Веднага ще се върна.
Забързах по коридора, покрай театралната зала и другите два апартамента за гости към спалнята, която бях избрал за себе си. Пътната ми чанта лежеше на тапицираната кожена пейка в средата на гардероба в стаята. Отворих я и извадих допълнителния си чифт панталони и суитчър.
Може би беше глупаво да ѝ дам собствените си дрехи, но идеята да спи само по бельо – или гола – можеше да накара и без това пулсиращата ми глава да експлодира. Не че тя в моите панталони беше много по-добре.
Когато се върнах в стаята ѝ, я намерих да стои до леглото, а пръстите ѝ се плъзгаха по дебелата завивка до таблата.
– Ето. – Подадох ѝ сивите панталони.
– Благодаря ти. – Тя ги взе, а ръцете ѝ се допряха до моите.
По кожата ми се разнесе ток. Нуждата да я взема беше толкова поглъщаща, че използвах всеки грам воля, за да направя крачка назад.
Студеният душ ме чакаше.
Освен две крачки до вратата, забелязах чантата ѝ, опряна на стената. Сигурно я беше грабнала, докато ѝ бях взел панталона. Портмонето ми напомни за чека в джоба ми.
Изрових го и го задържах между нас.
– Събрала си всички пари, за да напишеш този чек, нали?
– Наистина – призна тя.
От всички хора, които съм съдил през живота си, не бях сигурен, че някога съм грешал толкова много за даден човек, колкото за Кериган.
– Вземи го.
Тя ме погледна стреснато.
– Моля те. – Засмях се. – Имаме си нови условия. Това е излишно.
– Добре. – Въздишката ѝ на облекчение беше по-силна от бурята навън.
– Лека нощ.
– Лека нощ, г-н Съливан.
Христе. Наистина бях задник.
– Пиърс.
– Пиърс – повтори тя.
Разделих ни с цялата къща и докато се заключвах в спалнята си, изхвърлих лицето ѝ от главата си.
Беше безполезно. Когато сънувах, сънувах нея.
И моето име на устните ѝ.
Назад към част 8 Напред към част 10
