Глава 1
– Дай ми това. – Блъснах червената чаша „Соло“ в ръката на Джоан.
– Хей! – Тя избегна опита ми, като я стискаше здраво. – Остави я.
– Откъде я взе? – Прегледах тълпата. – Кой ти го наля? Ти гледаше ли? Какво ще стане, ако някой е пуснал наркотик за изнасилване?
– Уф. – Тя завъртя очи. – Престани да се държиш толкова унило. Гледах как пичът сипва това. И сега ще го изпия.
– Но това е… бира. – Извиках, докато тя отпиваше.
От чашата и от устните и се измъкна бяла пяна, която се спусна по брадичката ѝ и кацна върху мръсотията под обувките ни.
– В момента си толкова привлекателна – отвърнах аз.
– Тогава е добре, че не съм тук, за да си намеря мъж.
– Защо сме тук? – Попитах, когато един мъж се блъсна в рамото ми и ме разтърси. Цяла нощ ме бяха докосвали непознати. Дори масажистката ми не беше толкова ласкава.
– Забавно е, Лола. – Усмихна се Джоан, очите и бяха леко разфокусирани.
– О, ти си пияна.
– Такъв е планът. – Тя хълцаше. – Ще се облекчиш ли? Нека да се парррр-тим. Уп!
– По-късно ще трябва да ти държа косата назад, нали?
– Няма да е за първи път. – Засмя се тя. Трите шота текила, които беше изпила, преди да излезем от дома и, явно бяха притъпили болката.
Тази болка и моят дълг да я подкрепя в тази промяна в живота бяха единствените причини да съм тук тази вечер, застанала в чудовищния хамбар.
В Деня на влюбените.
На Фестивала на тестисите в Каламити, Монтана.
Когато ми каза името на това парти, аз се засмях, сигурна, че си го е измислила. Не.
– Трябва ли да отидем да си вземем тестис? – Джоан се захили, знаейки, че това ще ме накара да изтръпна. Отново.
– Моля те, спри да казваш тестис. Умолявам те.
Тя изплези език.
– Тестис. Тестис. Тестис.
Затворих очи и си представих себе си на по-щастливо място. У дома, в апартамента си, с чаша вино, хубава книга и шоколад.
Полъхът на олио за пържене и бирено тесто ме върна в реалността – Фестивалът на пържените топки. Или „Фестивал на тестисите“, както го бяха нарекли Джоан и местните жители. По стоманените стени на хамбара висяха винилови табели. Над двата преносими бара, разположени в противоположните краища на сградата, се вееха знамена. Логото на събитието представляваше анимационен бик с гордо показан задник и свободно размахващи се големи тестиси. В чест на този празник в страната на бика дори бяха вградили сърце.
– Не се ли наричат стриди от Скалистите планини? – Попитах.
– Технически. Ако искаш да си фантастична.
– Винаги искам да съм фантастична. – Тази вечер нямаше и помен от фантазия.
През годините бях ходила в „Каламити“ няколко пъти. След като Джоан се омъжи за Райли, те се преместиха тук заради работата му в горската служба и за да бъдат близо до семейството му, което живееше в този район на Монтана. И понякога пътувах дотук, за да посетя най-добрата си приятелка.
През лятото ходехме на походи в планината. През зимата пътувахме до най-близкия ски курорт и прекарвахме деня на пистите и пиехме горещо какао в хижата. Каламити притежаваше очарованието на малкия град в Монтана. Беше спокойно. Приятелски настроени.
Местните жители трябва да са се държали добре по време на предишните ми посещения, защото тази вечер се показа истинското им лице. Нямаше нищо тихо в това парти. Беше шумно и буйно. Буйно и разгулно. Откакто влязохме през вратата, добавях към списъка си нови прилагателни.
Джоан оглеждаше тълпата, устните и се движеха, но не можех да разбера нито една дума, която казваше, през шума, идващ от групата на живо.
– Какво? – Изкрещях.
Тя се наведе, за да говори директно в ухото ми.
– Казах, да се наредим на опашката.
Преди да успея да протестирам, тя се хвана за китката ми и ме повлече през тълпата към опашката от посетители, които чакаха да си вземат стриди. Докато се движехме, избягвахме пияните каубои. Имаше млади, възрастни – деца, които не изглеждаха достатъчно възрастни, за да държат чаши за кегове. Всяка втора жена беше облечена с тънък потник и маргаритки.
– Навън е петнайсет градуса.
– Какво? – Каза Джоан.
– Нищо. – Махнах и с ръка. Какво правя тук?
Не бях планирала да прекарам Деня на влюбените така. Не така планирах да прекарам пътуването си до Джоан.
Но от момента, в който пристигнах в Монтана по-рано днес, Джоан не се държеше добре. Беше прекалено жизнерадостна за жена, която е пред развод с любовта на живота си. Бях планирала да прекарам време с нея и да науча повече за краха на брака и, отколкото бях научила от телефонните ни разговори през последния месец. Само че тя не беше спряла да се движи достатъчно дълго, за да мога да проуча въпроса.
Първо, трябваше да занесем нещата ми. След това трябваше да се преоблечем. А след тези нейни шотове текила и съобщението, че отиваме на парти, разбрах, че нещата са много, много по-зле, отколкото си представях.
Джоан беше съсипана и правеше всичко възможно да го скрие зад красивата си усмивка. Без значение колко пъти казваше колко се радва, че се развежда с Райли, преди да имат деца, аз виждах, че това е само хитрост.
Това беше сърдечна болка. Това беше отчаяние. Това беше удавяне на нещастието в евтин алкохол, защото не беше готова да се изправи пред факта, че бракът и се е разпаднал.
– Е, Джо. – Приближих се, когато най-накрая стигнахме до края на линията. – Райли ще бъде ли тук тази вечер?
Тя сви рамене.
– Вероятно.
– Затова ли сме тук?
– Не! – Тя го каза твърде силно и твърде бързо.
Ааа. Сега партито имаше смисъл. Не бяхме тук, за да може тя да се напие и да забрави мъката си. Бяхме тук, за да шпионираме.
Беше почти сладко как си беше помислила, че може да скрие мотивите си от мен.
Приятелката ми се надяваше да се сблъска с бъдещия си бивш – или за да го измъчва, или за да измъчва себе си – и да види с какво точно се занимава той, след като тя го беше изгонила от дома им преди един месец.
– Джо, да се махаме оттук, – казах аз. – Ако искаш да се напиеш, тогава ще вземем малко водка по пътя към вкъщи. Но ако става дума за Райли…
– Не става дума за Райли.
– О, Джоан. Моята сладка, сладка Джоан. Ти никога не си била добра в лъжите.
Тя вдигна брадичката си.
– Това е едно от най-големите събития в Каламити. То събира много пари за хранителната банка и аз искам да покажа подкрепата си. Можеш ли просто да се отпуснеш за един час?
– Добър опит. Все още не вярвам на това.
– Ех. Вбесяващо е колко добре ме познаваш. – Тя изпъшка. – Добре. Права си. Искам да видя дали е дошъл тук с нея. Един час. Моля?
Въздъхнах.
– Един.
След това я измъкни оттук, закарай я вкъщи и си вземи дълъг, горещ душ, за да отмиеш миризмата на пържени говежди тестиси и потни хора.
Денят на влюбените трябваше да бъде прекаран в пижама със свещ за ароматерапия. Вместо това през последния час избягвах разливането на бира. Тази година Купидон ме беше изпратил в адските ями. Очевидно адът миришеше на Bud Light и мазнина.
– Твърде стара съм за такъв тип партита, – промърморих аз.
– Ха! – Провикна се Джоан. – В колежа винаги казваше, че си „твърде заета“ за такъв тип партита. Сега си „твърде стара“. На двадесет и осем години си. И се огледай.
Тук имаше хора от всички възрасти.
– Направи ми услуга? Не прави въздушни кавички. Изглеждаш нелепо.
– Казва жената, която носи обувки с високи токчета, официален костюм и перлени обеци. – Тя направи жест към облеклото ми. – Казах ти да се преоблечеш.
– Това е точно като всичко останало, което съм донесла. Може би ако знаех, че на дневен ред за седмицата е танци в обора, щях да опаковам по различен начин.
– Приличаш на адвокат. – Тя посегна към ризата ми, като се опитваше да разкопчае горното копче.
– Престани с това. – Отблъснах я, закопчах копчето и оправих сакото си. – И аз съм адвокат. Част от причината да съм тук тази седмица, помниш ли?
– Помня. – По лицето и се разля тъга и Джоан вдигна чашата с бира към устата си, отпивайки, докато не се изпразни.
– Джо…
– Добре съм! – Усмихна се тя.
Не, не беше. Но когато по-късно имаше нужда да поплаче, аз щях да бъда там. И ако това парти беше нейният шанс да се изправи срещу Райли, тогава и аз щях да издържа.
Един мъж мина покрай нас с хартиена лодка в червено-бяло каре, в която държеше пържено парче месо. Смяташе ли се тестисът за месо?
– Наистина ли ще изядеш един от тях? – Видях в бъдещето и хранително отравяне.
– Всъщност са добри.
Задъхах се.
– Пас.
Джоан се захили и приплете ръката си с моята, като облегна глава на рамото ми.
– Радвам се, че си тук.
– И аз. – Хванах ръката и по-силно.
Преди месец тя ми се беше обадила, за да ми каже, че с Райли са се разделили. До това обаждане нямах и най-малка представа, че имат проблеми. Със сигурност не такива, които го бяха довели до компанията на друга жена.
Според Райли той не е изневерявал на Джоан. Бях склонна да повярвам, че това е вярно. Райли не изглеждаше като такъв човек. И мисля, че Джоан също му вярваше, поради което го наричаше емоционална афера.
Така че бях тук, за да и окажа морална подкрепа – и да се уверя, че адвокатът, когото е наела, не е пълен откачалник – докато тя и Райли преговарят за условията на развода си.
Развод, който тя не искаше. Защото въпреки че я беше наранил, Джоан беше лудо влюбена в мъжа, който вървеше по пътя към нас.
– О, по дяволите – промълвих аз.
– Какво? – Тя се изправи.
– Усмихни се. – Принудих се да се усмихна и аз. – Прекарваш си най-добре в живота.
– Какво си… – Думите умряха на езика и, когато го забеляза.
Джоан беше дошла тук тази вечер, за да види Райли, но подозирах, че е подценила как ще я накара да се почувства. Цялото и тяло се скова, но моето момиче нямаше да признае поражението си. Тя си сложи лъчезарна усмивка, размаха кичур от дългата си, кафява коса и се засмя.
Райли се стресна, когато го чу, и се поколеба с крачка, но после се приближи, прибрал ръце в дънките си. За щастие беше сам, иначе тестисите му можеха да се окажат следващите в тигана.
– Здравей, Джо.
– Здравей, – каза тя, преструвайки се на безразлична.
– Не мислех, че ще дойдеш тази вечер.
– Идвам всяка година. Защо тази година да е по-различна?
– Предполагам, че не е. – Той потърка тила си, после погледна към мен. – Здравей, Лола. Кога пристигна в града?
– По-рано днес.
Той кимна, а погледът му се стрелна между мен и съпругата му.
– Това е добре.
Редицата се измести напред и Джоан направи крачка, като ме повлече със себе си, докато вдигаше брадичка и отпращаше Райли.
Той стоеше там, втренчен в профила и. По чертите му беше изписана агония и желанието да го прегърна беше толкова силно, че почти се предадох, но после той изчезна в тълпата.
– Изчезна ли? – Прошепна тя.
– Да.
– Пфу. – Тялото и увисна.
– Може би трябва да пропуснем… храната? И да ти донесем още една бира.
– Може би това е добра идея.
Излязохме от редицата точно когато групата на живо завърши своето крещящо кънтри изпълнение на „You Shook Me All Night Long“.
– Добре! Добре! Кой е готов за малко забавление? – Изригна в микрофона вокалистът и водещ. Гласът му имаше груб привкус, който подхождаше на кънтри и рок кавърите, които изпълняваше цяла вечер.
Джоан и аз бяхме погълнати от шума на тълпата, която крещеше, а пътуването ни към бирената градина беше спряно, тъй като всички погледи бяха насочени към сцената.
– От името на Хранителната банка „Каламити“ искаме да ви благодарим, че дойдохте тази вечер. През последните три години това се превърна в прословута акция за набиране на средства и благодарение на вашата подкрепа ще можем да нахраним стотици нуждаещи се хора в окръга.
Аплодисментите отскочиха от стените. Никога не бях чувала толкова много свирки и викове заради благотворителна акция.
Добре, може би беше умно. Хранителната банка предлагаше храна, която определено беше… уникална. А и с таксата от двадесет и пет долара за вход и с труповете, натъпкани на това място, трябваше да привличат някакви пари.
– Тази година е специална. Имахме късмет и събитието се падна на Свети Валентин. Така че за всички влюбени там, нека видим как ще дадете на своя „Валентин“ малка целувка.
– Уф. – Джоан и аз изстенахме в един глас, докато двойките около нас се целуваха и прегръщаха.
Певецът сложи пръсти на устните си и пусна свирка, която пронизваше ушите.
– Това е много любов. Но в чест на Деня на влюбените сме измислили нещо специално за самотните дами в залата.
Кълна се, че този човек ме избра от тълпата и погледът му се спря върху мен.
– Не може да съм единствената самотна жена в стаята – промълвих, докато бузите ми се изчервяваха.
Певецът плесна с ръце, потривайки ги, докато по лицето му се разстилаше злобна усмивка.
– Хора, позволете ми да ви обясня как ще стане това. Това е нещо, което наричаме „Състезание за задници“ (Wrangler Butt Contest).
– На какво? – Аз бях единствената объркана.
Всички останали започнаха да ръкопляскат и да се радват. Дори Джоан се усмихна искрено.
Певеца погледна наляво от сцената и махна на група мъже, някои от които по-нетърпеливи от други, да се изнижат на сцената. Мъжът в края на редицата на практика беше избутан нагоре по стълбите от приятелите си.
– Тези прекрасни джентълмени, много от които познавате и обичате, ще направят малко шоу за вас, самотни дами. Правилата са прости. Подкрепяйте този, който има най-хубавия задник на Wrangler.
Ако предишният шум беше оглушителен, то този беше взривоопасен. Стените се разтресоха, а подът се разклати, когато десетте мъже заеха местата си в редица отпред на сцената.
Вокалистът взе китарата си и се отдръпна, за да даде пространство на мъжете, докато групата започна да свири в оптимистичен ритъм. Това наистина ли се случваше?
– Това е…
– Страхотно! – Джоан се зарадва с вдигнати във въздуха ръце.
– Варварско. Щях да кажа варварско.
– Ще спреш ли? – Тя запляска, настроението и да се забавляваме се върна след срещата с Райли. – Кога стана толкова сериозна?
– В юридическия факултет.
Тя ме обгърна с ръце и се засмя, докато музиката набираше скорост.
– Как можеш да не смяташ, че това е смешно?
– Леко забавно е, по някакъв начин като в месарски магазин. – Първият мъж започна да танцува, макар че „танцува“ беше много щедър термин. – Това ли трябва да е туъркинг?
Джоан се смееше толкова силно, че и се наложи да бърше сълзи.
– Това е Хал Милър. Той е пожарникар в града. Жена му е точно там.
– Бременната? – Попитах, докато погледът ми следваше сочещия и пръст към жената, която държеше корема си с една ръка, докато другата беше притиснала към устата си, докато крещеше. – Толкова за шоуто за свободни дами. Изглежда като фалшива реклама.
От следващите осем мъже, които се въртяха и поклащаха активите си пред публиката, само един беше свободен. Джоан ми разказа за всеки от тях, за това как принадлежат към нейната общност и как ги познава от времето, когато е заживяла в Каламити.
Тогава се стигна до последния човек. Този, който беше избутан на сцената от приятелите си.
Музиката зазвуча, но той стоеше неподвижно на мястото си в края на редицата. Силните му крака бяха широко разтворени, а мускулестите му ръце бяха кръстосани върху широките му гърди. Бицепсите му се виждаха дори от другия край на стаята.
Устата ми пресъхна, докато го попивах. Тъмна коса, разрошена и малко прекалено дълга. Тясна талия. Плосък корем. Тези Wranglers изглеждаха като създадени за дългите му, дълги крака. Уау.
– А кой е този? – Защо беше толкова горещо тук?
– Не знам. – Джоан потупа брадичката си. – Изглежда ми познат, но не мисля, че съм го срещала преди.
Който и да беше той, не искаше да участва в празненството. Оркестърът свиреше, а той просто се взираше в тълпата, без да помръдне.
– Е, предполагам, че знаем кой ще бъде на последното място, – подиграваше се вокалистът.
Мъжът стрелна певеца с поглед и тогава цялото му поведение се промени. Той се промъкна покрай останалите участници и се отправи по сцената, като спря в центъра. Усмивка се разтегли по сексапилната му уста и с едно завъртане на бедрата си той завладя всяка жена в залата. Дори омъжените.
Енергията в хамбара скочи до небето. Мъжът танцуваше и всички погледи бяха вперени в съвършеното му, стегнато, кръгло дупе. Никога не бях виждала толкова мускулест задник. Дланите ме сърбяха да се плъзнат по извивката му и да го стиснат здраво. По дяволите, но той можеше да върти бедрата си. Без съмнение не бях единствената жена в стаята с влажни гащи. В сърцевината ми разцъфна тъпа болка, пулс на топлина и желание, които не бях усещала от много, много време.
– Слюноотделяш, Ло. – Джоан ми избърса брадичката.
– Никой смъртен мъж няма такова дупе.
– Жалко, че това е варварско.
– Абсолютно варварско, – промълвих аз.
Музиката спря твърде скоро. Мъжът стрелна тълпата с опустошителна усмивка и подръпна брадичката си към останалите мъже на сцената.
Той знаеше. Цялата плевня знаеше.
Няма състезание. Може и да не искаше да се изявява, но това не му попречи да доминира над цялото състезание.
– Хайде. – Джоан хвана лакътя ми и кимна към бара в ъгъла. – Хайде да си вземем по едно питие.
След обявяването на победителя групата продължи да свири, докато участниците се изнизваха от сцената. С ъгъла на окото си долових няколко удара в гърба и удари с ръка на победителя, но след това изгубих от поглед състезателите, докато Джоан ме дърпаше през масите.
– Джо, почакай. – Едва не се спънах в ботуша на един мъж, но се хванах, преди да падна и да бъда стъпкана от двойките, които танцуваха джитбог и двустъпка. Но тя имаше мисия.
– Шотове! – Ръцете на Джоан се издигнаха във въздуха, когато стигнахме до бара.
– Ще ме оповръщаш после.
Тя се засмя и вдигна два пръста за бармана.
– Текила.
– Мразя шотовете с текила – измърморих аз. – А аз шофирам.
– Кой е казал, че единият е за теб? – Тя изпи първия шот, после втория, а лицето и се намръщи от изгарянето. Едва успях да ударя двайсет на бара, преди тя отново да се втурне към тълпата.
– Твърде стара съм за това. – Тръгнах след нея, за да я намеря да танцува с каубой, който изглеждаше също толкова пиян, колкото и тя.
– Ауч. – Жената от друга танцуваща двойка ме настъпи по пръста. След това един мъж се блъсна в мен. – Ще умра тук.
Тръгнах към края на залата, като си проправях път покрай телата, надявайки се на миг отдих, когато отново заостреният нос на италианските ми кожени обувки се закачи за ботуш и аз полетях.
– Уф. – Коленете ми се удариха в мръсния под, но успях да се уловя, преди да се строполя на земята. Русата ми коса полетя в лицето ми, а къдриците, които си бях направила тази сутрин, преди да хвана полета си от Портланд, сега бяха увиснали и висяха в лицето ми. Трябваше ми миг, за да забележа, че ръцете ми са опряни на нещо твърдо и горещо.
И кръгло.
И покрито с деним.
О. Сладко. Господи. Ръцете ми бяха върху задник. Много стегнат, много твърд задник.
Отдръпнах завесата от косата си настрани и наистина, беше там. Кожената лепенка на „Wrangler“, зашита на колана на тъмната материя, беше точно пред лицето ми.
– Съжалявам. По дяволите. – Изправих се на крака. – Много съжалявам.
Лицето ми беше толкова червено, колкото пластмасовата чаша в ръката на мъжа. С укрепващо дишане принудих погледа си да се насочи към лицето му, само за да изсмуча въздуха от дробовете си, когато се спрях на чифт ослепителни лешникови очи.
– Това си ти. Човекът от Wrangler Butt.
Усмивката, която бях видяла на сцената, се разля по красивото му лице. После ми намигна и целият ми свят се преобърна.
– Ейдън Арчър.
Назад към част 1 Напред към част 3
