Глава 5
– Да, – издишах. Ейдън не ми беше задал въпрос, но каквото и да искаше, отговорът беше „да“.
Той пристъпи по-близо и останалата част от бара изчезна в сенките.
– Кога си тръгваш?
– Утре. – Джоан щеше да ме закара за два часа до Бозман, след което щях да се кача на самолет и да се върна в Портланд преди вечеря.
– Тогава искам тази вечер. – Ръцете му се плъзнаха в кичурите на косата ми, когато се наведе и допря устни до моите. – Какво ще кажеш?
– Казвам, да. – Усмивка се появи на устата ми, когато той целуна долната ми устна. Затворих очи, готова да ме погълне цялата, но изведнъж топлината от гърдите му изчезна и аз се завъртях.
Ейдън ме хвана за ръката и ме изведе от бара, а дългите му крачки ме накараха да тичам, за да го догоня.
Преглеждах тротоарите в търсене на Джоан, но тя не се виждаше никъде. Колата и все още беше на мястото, където я бяхме паркирали. Може би е обиколила квартала.
– Аз съм ужасна приятелка – казах, докато Ейдън ме запращаше към пикапа си. Най-правилното нещо, което бих направила, е да отида до дома ѝ и да я помоля за прошка. Но Ейдън… това беше последната вечер. Дълбоко в душата си знаех, че ако не се възползвам от този шанс за една последна нощ заедно, ще съжалявам до края на дните си.
– Изпрати и съобщение. Тя ще се справи. – Той отключи вратите и отвори пътническата врата.
Скочих вътре и взех лицето му в ръцете си, преди да успее да избяга. Щях да си открадна целувката, която исках в бара, но той поклати глава и се освободи.
– Ако те целуна сега, никога няма да стигнем до леглото. А аз наистина те искам в леглото.
Усмихнах се.
– Добре.
Лешниковите очи на Ейдън се втренчиха в моите, потъмнялата похот се вихреше в блестящите им цветове, докато той ми се усмихваше злобно.
– Имам изненада за теб.
– Мразя изненадите.
– Защо това не ме шокира? – Той затръшна вратата ми, изтича до шофьорската седалка и не губи време, за да ни изведе на пътя.
– Какво става с Райли? – Ейдън го беше изоставил толкова бързо, колкото и аз изоставих Джоан.
– Той е голямо момче. Знае как да стигне до вкъщи.
– Не мислиш ли, че ще е неловко, ако се прибере по-късно и чуе, че правим секс?
Въпросът ми спечели поклащане на рамене.
– Ейдън, – предупредих аз.
– Шшш. Повярвай ми.
Наистина му имах доверие. След по-малко от седмица заедно му имах доверие, въпреки обвиненията ми в тоалетната. Може би защото беше добър приятел на Райли и брат на Аспен. Може би защото беше честен с мен. Може би защото между нас се случваше нещо, което ми се струваше… значимо.
Затова седях тихо, а коленете ми подскачаха в очакване, докато той ни караше през Каламити.
– Това не е на Райли – прошепнах, когато той спря на непозната алея. Едноетажната къща беше малка, но очарователна и причудлива. Светлината в прозореца хвърляше меко сияние върху покрития със сняг двор.
– Това е къща под наем за ваканция. Преместих се тук вчера сутринта. Преди ресторанта.
– Защо?
Той спря на алеята и паркира. После се наведе напред, едната му китка висеше над волана, докато се въртеше с лице към мен.
– Предполагам…
– Заради мен.
– Надявах се, че може би ще успеем да прекараме още една нощ, преди да си тръгнеш. И мислех, че тук ще ти е по-удобно.
Сърцето ми прескочи.
– Благодаря ти.
– Хайде. – Той подръпна брадичката си и двамата излязохме от пикапа. Той ме посрещна на тротоара, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата. Когато ми я отвори, носът ми се изпълни с аромата на канелено потпури и кедровата подправка на самия Ейдън.
Той не ми даде време да огледам къщата. Ритна вратата и след това беше навсякъде. Устните му се впиха в моите. Езикът му се преплете с моя. Ръцете му блуждаеха, оценявайки всяка извивка, докато ми събличаше палтото и разкопчаваше копчето на дънките ми.
– Легло – изпъшках, дърпайки якето му.
Той го смъкна и ни прекара по коридор, докато оставяхме следи от дрехи след себе си.
Ръцете ми проследиха твърдата повърхност на гърдите му. Устните ми се доближиха до розовите му зърна. Сърцето ми се разтуптя, когато той ме положи и се люби с мен цяла нощ.
Ейдън обожаваше тялото ми. Той ме накара да се чувствам жива и ценена. Той разпали страст в душата ми, която бях усещала само веднъж преди. В събота, с него.
И когато най-накрая заспах, бях в неговите обятия.
Исках за първи път в живота си слънцето да не изгрее.
– В колко часа е полетът ти? – Попита ме Ейдън, докато ме караше към Джоан. Той държеше едната си ръка на волана. С другата стискаше моята толкова силно, че кокалчетата ми се бяха схванали.
Или може би аз бях тази, която се вкопчи в него.
Миналата нощ беше една от най-хубавите в живота ми. Тази седмица беше нещо специално, дори и с интригите, закачките и битката на разума. Може би точно затова беше толкова специална. Ейдън имаше свойството да ме лишава от самообладанието ми. Той ме държеше нащрек. Нищо от това, което правеше, не беше предвидимо.
Той не приличаше на никой друг мъж, когото бях срещала, а аз не бях готова да се сбогувам с него.
– Дванадесет и четиридесет и пет.
– Ще ми пишеш ли, когато се прибереш? – Попита той.
– Разбира се.
И двамата знаехме, че няма да изпратя съобщение.
Тук нямаше бъдеще. Животът ми беше в Портланд. Неговият беше в Прескот, град, който дори не бях виждала. Това беше просто едно ваканционно запознанство. Ден на влюбените, който бе продължил една седмица.
Ейдън беше флирт. Незабравима авантюра, но все пак авантюра.
Бяхме имали два секс маратона по цяла нощ. Две нощи. Това беше всичко. Ейдън не искаше да има връзка от разстояние, а и аз не исках, не съвсем. Не исках да преживея месеци и месеци на текстови съобщения, телефонни обаждания и случайни посещения, само за да ми разбие сърцето накрая.
Само след седмица тежестта на нашето сбогуване беше толкова голяма, че ми се искаше да се свия на кълбо и да се разплача. Как ли щеше да бъде след месеци? След година? Не, беше време да се прибера у дома. Щях да запазя плача за времето, когато се прибера в тихия си и самотен апартамент.
– Това беше…
Боже, каква беше тази дума? Забавлението звучеше толкова евтино. Удивително звучеше тривиално.
Променящо живота. Това беше терминът, но ако го призная, това щеше да стане още по-болезнено.
– Да. – Ейдън кимна, като ми се усмихна тъжно. – Да, беше.
Дали и той чувстваше това? Снощи, когато беше върху мен и се движеше в мен, очите му бяха пълни с копнеж и надежда.
Това не беше любов. Беше твърде рано да го наречем любов.
Само ако живеехме в един и същи щат.
Ейдън спря до дома на Джоан твърде скоро и болката в гърдите ми се засили.
Защо ме боли толкова много? Никой от нас не пусна свързаните ни ръце, докато той паркираше. Той ме стискаше. Аз се държах здраво и се обърнах, за да погледна красивото му лице за последен път.
Тези красиви лешникови очи щяха да ми липсват. Ще ми липсва палавата му усмивка. Когато ми се усмихваше, беше трудно да не се усмихна и аз.
Не се усмихвах достатъчно често. До Ейдън не бях осъзнавала колко малко са усмивките в живота ми.
До Ейдън нямах много причини да се усмихвам.
Протегнах свободната си ръка през кабината, прокарвайки пръсти през бъркотията на тъмната му коса.
– Грижи се за себе си.
Той вдигна ръката си, за да проследи брадичката ми, и я задържа, докато се навеждаше за целувка.
Последна целувка.
Освободих ръката си от неговата, за да мога да очертая лицето му и да го придърпам по-близо. С очи, стиснати толкова силно, че сълзите не можеха да паднат, го целунах с всичко, което можех да дам. И когато буцата в гърлото ми пламна като горещ въглен, се откъснах от него и забързах да излезна от пикапа, без да се обръщам назад, докато пресичах прясно разчистения тротоар на Джоан.
Вмъкнах се в къщата, притиснах гърба си до вратата и зачаках грохотът на двигателя на Ейдън да изчезне по улицата.
– Ауч – прошепнах, като притиснах ръка към сърцето си, когато шумът изчезна. Няколко сълзи се освободиха и аз ги избърсах.
– Хей! – Джоан се втурна във всекидневната, пристягайки халата около кръста си.
Отблъснах се от вратата и се принудих да се усмихна, преглъщайки сълзите.
– Здравей. Наистина съжалявам за снощи.
Тя махна с ръка.
– Всичко е наред. Сърцето ти беше на правилното място.
Свих поглед. Джоан беше красив, любящ човек, но прошката не беше най-ярката и черта. Райли и разводът и бяха ярък пример за това. Така че защо беше толкова бърза да ми прости за това, че я изиграх тази седмица?
Нещо не беше наред.
Огледах стаята, след което забелязах руменината на лицето и. Точно когато го измислих в главата си, по дървените подове отекна щракане на нокти.
Кларънс излезе от коридора, а опашката му се размахваше бясно.
Челюстта ми падна.
– Райли е тук, нали?
– Е… здравей, Лола. – Райли надникна иззад ъгъла на кухнята. Тениската му беше измачкана, вероятно от това, че цяла нощ е била на пода.
– Какво означава това? – Попитах Джоан, докато надеждата се разрастваше. Един спасен брак щеше да допринесе за подобряване на сутринта ми.
– Няма да се развеждаме, – отговори Райли, като прекоси стаята до Джоан.
– Не, няма да се развеждаме. – Джоан се изправи на пръсти и притисна целувка към челюстта му. – Той ме вбесява, но аз го обичам.
– Аз също те обичам, бебе.
– Как? Кога?
– Снощи. – Джоан сви рамене. – Бях ядосана на теб, така че нямах сили да се ядосам на него. Когато той ме последва от бара, седнахме в колата ми и си говорихме с часове в тъмното. Не искам той да ходи на кино без мен. Не искам да ям хубава вечеря в ресторант, когато той не е на моята маса. Не искам да живеем в отделни домове и да имаме различни фамилни имена.
– Толкова съм щастлива за вас.
– Аз също се радвам за нас. – Джоан избърса ъгълчето на окото си. – Дори да сме само двамата с Кларънс, ще бъдем щастливи.
Той я целуна по челото.
– Това ще се случи, когато настъпи подходящият момент.
– Надявам се да е така, – прошепна тя.
– Какво ще кажеш, момче? – Райли приклекна, за да разтрие ушите на Кларънс. – Искаш ли някой ден да имаш братче или сестриче?
Джоан имаше сърца в очите си, докато гледаше как Кларънс ближе лицето на Райли.
Днес се връщах в Портланд малко тъжна, много самотна. Но да видя Джоан и Райли отново заедно, си заслужаваше. Може би не срещата с едно страхотно момче беше направила това пътуване толкова повратна точка.
Може би това пътуване ми беше показало, че животът ми, съсредоточен върху работата, трябва да се промени.
До тази седмица един Ден на влюбените сама щеше да звучи като блаженство. Сега се бях усукала на възел и не исках да разплета нишките.
Беше време да живея. Да бъда тази, която участва в състезание за разклащане на обувките, само за да види дали може да спечели.
Беше време да живея повече като Ейдън.
– Добре. – Джоан въздъхна и откъсна очи от съпруга си. – По-добре да тръгваме за летището.
– Аз ще се оправя. – Принудих се да се усмихна и си проправих път през всекидневната.
– Къде беше снощи? – Попита ме Джоан, преди да успея да изчезна.
Погледнах назад и свих рамене.
– С Ейдън.
– Двамата ли…
– Не, просто се забавлявахме. Скоро ще съм готова.
– Добре. – Джоан ме дари с тъжна усмивка, като опря буза в гърдите на Райли.
Един час по-късно тя ме караше по улиците на Каламити, насочвайки се към магистралата. А два часа след това се бяхме прегърнали на тротоара на летището.
– Ще ми липсваш.
Стиснах я по-силно.
– И ти на мен. Щастлива съм за теб и Райли.
– Дължа ти го.
– Не, не ми дължиш нищо. – В крайна сметка щяхте да се разберете. Надявам се.
– Обади ми се, когато се прибереш.
– Ще се обадя. – Пуснах я и събрах багажа си, след което с махване го натоварих вътре и към охраната.
Всяка крачка ми се струваше тежка. Джоан сигурно беше вкарала тухли в куфара ми, защото с всяка стъпка ме дърпаше назад.
– Хайде, – промълвих аз, като го дръпнах по-силно. Прекалено силно. Колелата се плъзнаха напред и едно от тях се заби в петата ми. – По дяволите.
Глупави обувки на токчете. Те щяха да отидат на боклука веднага щом…
– Може би трябва да ме оставиш да взема куфара ти.
Главата ми се вдигна от краката ми.
– Ейдън? – Примигнах, за да се уверя, че е истински. – Какво правиш тук?
Той пусна дръжката на куфара си, разкопча палтото си и извади телефона си. Събуди го и обърна екрана в моя посока.
– Купил си си самолетен билет? – Примижах, навеждайки се по-близо, за да се уверя, че не халюцинирам. Но там беше, с ясни букви. Той летеше за Портланд. Днес. С моя полет. – Защо?
– Имам една теория. – Той върна телефона в джоба си и се приближи толкова близо, че трябваше да отметна глава назад, за да задържа погледа му.
– Каква е твоята теория?
Върховете на пръстите му се плъзнаха по косата ми, заигравайки се с краищата и.
– Когато срещнеш някой, който те плаши, вероятно това е човекът, когото искаш да задържиш в живота си.
– Като сериен убиец? Защото ще се наложи да не се съглася с теорията ти.
Ейдън се ухили.
– Различен вид страх. Добрият вид страх.
– Има ли добър вид страх?
– Разбира се. – Той сви рамене. – Преди да се дипломираш. Преди да имаш деца. Преди да си купиш къща.
– Преди да се качиш на сцената и да си размърдаш задника пред целия град.
– Това не беше страшно. Гарантирах, че ще спечеля.
Извъртях очи.
– Ти си най-арогантният човек.
– Моля те. Виждала си задника ми. Все още имам следи от ноктите ти по него от снощи. Това не е арогантност. Просто констатирам фактите, бейби.
Лицето ми почервеня.
– Упс. Може би малко се увлякох с ноктите снощи.
– Ще млъкнеш ли, за да мога да изкажа мнението си? – Попита той.
Стиснах устни между зъбите си.
– Лола, ти ме плашиш. Още от първата вечер ме плашиш до смърт.
Дъхът ми секна.
– Ти също ме плашиш.
– Затова реших, че е по-добре да те задържа в живота си. Какво ще кажеш за това?
– Отдалечаването е трудно, – казах аз.
– Да, така е. Но се надявам, че ще успеем да издържим известно време. Ако това нещо се развие така, както мисля, че ще се развие, ще вземем трудните решения по-късно.
Сърцето ми заби в гърдите.
– Ти говориш сериозно? Това наистина се случва?
Ръцете му обгърнаха гърба ми.
– Сериозно.
– Не мислех, че този ден ще протече така. – Усмивката на лицето ми се разтегна толкова широко, че чак ме заболя, докато плъзгах ръцете си около бедрата му и ги заравях в задните джобове на дънките му.
Наистина, наистина обичах Wranglers.
– Обичам да правя нещата интересни.
– Защо това звучи като заплаха?
Той се наведе и се засмя, докато целуваше ъгълчето на устата ми.
– Обещание.
Назад към част 5 Напред към част 7
