ГЛАВА 13
ДЮК
– Извинявай, че не съм много полезен, – каза Блейк.
– Всичко е наред. – Въздъхнах. – Все пак го оценявам.
– Искаш ли да продължа да копая? – Попита той. – Ще имам по-голям късмет, ако отида до Нашвил.
– Може би. Но не още. Първо трябва да поговоря с Луси.
Изпращането на приятеля ми в Нашвил несъмнено щеше да доведе до някои отговори, но това щеше да означава и контакт с детектив Маркъм. Може би бихме могли да го изкривим и да кажем, че Евърли го е наела като частен детектив, но преди да предприемем тази стъпка, исках да обсъдя това с Луси.
Блейк работеше за охранителна фирма в Лос Анджелис. Бяхме ходили заедно в гимназията и когато аз отидох в академията, той беше отишъл в армията. Винаги съм очаквал, че Блейк ще остане за цял живот в армията, но след последната си мисия той се върна в Щатите и се върна в цивилния свят. Не бях сигурен какво се е случило и не бях питал. Интуицията ми подсказваше, че това е чувствителна – класифицирана – тема.
Беше се върнал в родния ни град в Уайоминг и аз се сблъсках с него по време на едно пътуване, за да видя родителите си. Бях му предложил спалнята си за гости, ако искаше да посети Каламити и да разгледа района. Той се съгласи. Тогава бях заместник и имах повече свободно време. Двамата бяхме направили няколко разходки из района и няколко в Йелоустоун, включително по пътеката, където бях открил Луси. Няколко месеца по-късно той ми се обади и ми каза, че е отишъл да работи в една компания в Калифорния.
Поддържахме връзка и той ми разказа за някои от работните места, които е заел. Изглеждаше вълнуващо и рисковано и веднъж той ме попита дали не бих се преместил. Въпреки че парите бяха добри – щеше да ми струва цяло състояние да го изпратя в Нашвил и да разследвам преследвача на Луси – аз предпочитах живота си в малкия град. Шест месеца след като ме попита дали ще се преместя, бях избран за шериф.
Тъй като случаят на Луси не беше официално дело на шерифския отдел на Каламити, а знаех, че Блейк е един от най-добрите следователи наоколо, се обадих за услуга.
След като цяла седмица си блъсках главата в стената, опитвайки се да намеря нещо за преследвача на Луси, бях осъзнал, че имам нужда от помощ. Всъщност се чувствах по-добре, че Блейк, с всичките си юридически и не толкова юридически ресурси, също не беше открил нищо през седмицата на ровене.
Новините за преследвача на Луси бяха никакви. Тя не беше привлякла вниманието на медиите. В последно време се съобщаваше предимно за нейната асистентка. Бях проверил Меган Атри и открих безупречно досие. Предисторията на Евърли Крисчън беше повече от същата.
Луси щеше да ми се разсърди, когато и кажа, че съм извадил информация за най-добрата и приятелка, но в този момент списъкът ми със заподозрени включваше всяко име, което някога ми е давала. Инстинктите ми подсказваха, че Евърли е честна и яростно лоялна към Луси, но аз не исках да рискувам.
Гарисън, компанията, за която работеше Блейк, имаше достъп до системи, какъвто аз нямах, и не беше обвързан с моите клетви и правила. Както и да получаваше Блейк информацията си, това си беше негова работа, а аз си затварях очите, защото отчаяно исках да разреша проблема с преследвача на Луси. Бях предложил да платя на Блейк, но той отказа. Ако Луси се съгласеше да го изпрати в Нашвил, щях да настоявам.
– Дръж ме в течение – каза Блейк.
– Ще го направя. – Притиснах носа си. – Кажи ми това. Как е Маркъм? Има ли причина да се притеснявам, че не си върши работата?
– От това, което мога да кажа, той е добър. Занимавал се е с много случаи на преследване, което вероятно е причината капитанът му да го постави на Луси. Проблемът е, че с когото и да се занимава, той е по-добър.
– Луси не иска да му каже, че е тук. Това ме изнервя. – Ако тя не се доверяваше безрезервно на ченгетата, то аз със сигурност не се доверявах.
– За да е толкова внедрен един преследвач, той или има хакерски умения, или лични връзки. Може да има изтичане на информация.
– Да, – промълвих аз. – Точно от това се страхувам.
– Определено е бил свързан с асистентката и – каза Блейк. – Имам всички имейли, изпратени от личния акаунт на Меган Атри. Не съм извадил текстовете и, но освен ако няма купчина от тях, изглежда, че предимно тя е общувала с човека по имейл.
Седнах по-изправен.
– Има ли нещо там?
– Не. Изпращала е телефонни номера. Графици. Без коментари. Само логистика.
– По дяволите. Какво ще кажеш за получателя на имейла?
– Фалшиви акаунти и те се сменят всеки път. Предполагам, че преследвачът щеше да и изпрати SMS или да и предаде физическа бележка с новия имейл адрес и Меган щеше да изпрати следващото изхвърляне на информация за Луси. Вероятно е наблюдавал Меган дори по-внимателно, отколкото твоята жена.
Което би обяснило самоубийството. Ако Меган беше толкова уплашена, колкото и Луси, и поддържаше по-близък контакт с който и да е този човек, това можеше да я тласне към ръба. А когато Луси я бе уволнила, това бе последният тласък към ръба.
– Заинтересува ме този случай – каза Блейк. – С удоволствие ще прекарам една седмица в Нашвил. Без заплащане.
– Благодаря, но аз ще ти платя.
Той се ухили.
– Ще видим.
– Ще се обадя на Остин. – Шефът му сигурно също щеше да ми откаже пари, но моите шансове бяха по-големи.
– Успех. Казах му за това по-рано и той е съгласен да ме изпрати. Харесва музиката на Луси.
– Дай ми да поговоря с нея – казах аз. – Още веднъж благодаря.
– Няма проблем. До скоро.
Оставих телефона настрана и завъртях стола си, като се вгледах в стената от рафтове с книги зад мен. Бях поставил тези рафтове сам преди няколко години. Исках нещо различно от боядисана циментова стена, която да гледам, когато се обърна.
В кабинета ми нямаше външни прозорци. В станцията нямаше външни прозорци, дори до входната врата. Тази сграда беше построена с цел функционалност, а не красота, и циментовият куб изпълняваше предназначението си.
Станцията беше разделена почти точно на половина – предната половина за персонала, а задната – за затвора. До кабинета ми имаше три стаи за разпити, после малка кухня с хладилник, мивка и промишлена кафеварка. Всички функции. Никакви излишества.
Когато се обърнах и отново застанах пред бюрото си, Карла се провираше през бюрата и се насочваше към мен. Срещу бюрото ми имаше вътрешен прозорец, който гледаше към залата. Обикновено спусках щорите само когато имах поверителна среща със заместник. В противен случай те бяха вдигнати, така че дори вратата ми да беше затворена, екипът ми знаеше, че съм тук и работя по документи заедно с тях, докато останалите патрулират.
Карла стигна до вратата и посочи дръжката, като промълви:
– Мога ли да вляза?
Махнах и да влезе.
– Имаш ли секунда? – Попита тя.
– Винаги. Какво има?
Тя извади бележника, който беше прибрала под мишница, седна срещу мен и започна да ме засипва с въпроси. Карла беше адски добър помощник, но предпочиташе диспечерската работа пред тази на терен. Беше си присвоила и титлата неофициален началник на участъка, тъй като от всички служители прекарваше най-много време в сградата. Прегледахме списъка и, след което тя ме остави да се заема с работата на бюрото ми.
Когато наближи шест часа и стомахът ми закъркори, разбрах, че съм пропуснал обяда. Затова взех ключовете си, помахах за довиждане на вечерната смяна и си тръгнах.
Пикапът ми беше задушен от деня на слънце. Първата седмица на септември беше толкова гореща, колкото и последната седмица на август. Учебната година беше започнала без особени фанфари и се радвах да видя намаляването на трафика в града.
Не че не оценявах туристите, които минаваха всяко лято и помагаха за поддържането на малката ни икономика, но обичах тези седмици, когато девет от десет паркирани на Първа улица коли бяха с монтански номера. Когато лицата, които виждах всеки ден, ми бяха познати. Когато усмивките и ръкомаханията бяха от съседи и приятели.
Това беше Каламити, който исках да споделя с Луси, само че не бях сигурен как.
Някой можеше да я разпознае. Някой можеше да развали всичко това на парчета. Не можех да я държа завинаги заключена във фермата или вкъщи. Изглежда, че Луси се радваше на по-бавното темпо, но колко дълго щеше да продължи това?
Тя беше социален човек. Рано или късно оставането вкъщи всеки ден щеше да я подлуди.
Но аз все пак се уверявах, че тя се заключва след мен всеки ден. Когато имаше нужда от хранителни продукти, настоявах да отида с нея до магазина. Не излизахме да се храним. Не ходехме на кино.
Откакто ми разказа за преследвача си, ме измъчваше натрапчивото усещане, че идва опасност. Бяхме на прага на ураган и исках прозорците да бъдат заковани с дъски, преди той да връхлети.
Преминах през града с включен климатик и се насочих право към фермата. По-рано се обадих на Луси, за да разбера дали Травис се е появил за урока. Не се беше появил.
След като Луси предложи да му даде уроци, аз предложих идеята на Мелани. Травис едва беше издържал летния си курс и за моя изненада Мелани веднага прие идеята за уроци. След това тя почти нареди на Травис да се срещне с Луси във фермата след училище.
В гласа и се долавяше разочарование, когато ми каза, че той я е изненадал. Мисля, че тя искаше уроците не само за да изгради връзка с дете, което беше важно за мен, но и защото беше полудяла вкъщи. Беше самотна и след две седмици, в които не беше говорила с Евърли, това започна да я тормози.
Може би тази вечер щях да се справя със собствените си глупости и щяхме да отидем на вечеря в центъра. Да рискувам отново в бара.
Когато стигнах до фермата, входната врата беше заключена. Влязох с ключа си, както правех през повечето вечери, след което събух ботушите си. Отворих уста, готов да се обадя през къщата, за да съобщя на Луси, че съм тук, когато слабият звук на музика се понесе по пътя ми.
Тихите ноти на китара и сладкият глас на Луси ме привлякоха към задната врата на кухнята, която тя беше подпряла с дървен клон.
Тя седеше на един стол на терасата. Краката и бяха изпънати и само пръстите на краката и бяха на слънце. Иначе беше засенчена от върха на покрива, докато пееше на полето. В далечината старата плевня на вдовицата Ашли седеше изоставена и овехтяла в полето с поклащаща се трева – класическа селска сцена от Монтана. С пеенето на Луси всичко това се превръщаше в красива картина.
Не бях я чувал да пее. Нито една нота. Нито едно бръмчене. Нищо, откакто се бяхме запознали. Беше ми по-лесно да забравя, че е суперзвезда на кънтри музиката. Но точно тук, докато стомахът ми се свиваше, знаех.
Тя беше Луси Рос.
Нямаше начин да задържа тази жена в Каламити. От душата и се лееше величие, а да я затворя тук, щеше да задуши тази жена, която беше погълнала живота ми.
Косата на Луси беше вдигната, разкривайки дългата линия на шията и. Беше облечена в онези скъсани дънкови шорти, които толкова много обичах, онези, които показваха гладката кожа на дългите и крака. Стъпалата и бяха боси и днес беше нанесла нов цвят на пръстите си. Неоново оранжево. Тя обичаше неоновото. Бикини. Сутиени. Лак за нокти.
Беше толкова ярък, колкото и музиката, която излизаше от устните и.
Наведох се в рамката на вратата и останах тих, докато гледах. Чувствах се така, сякаш съм на път да я загубя. Боже, тя можеше да пее. Беше предназначена за радиото. Беше предназначена за сцената.
Тя трябваше да прави музика.
Мелодията, която изпълняваше, не беше бърза, но беше весела. Не я бях чувал преди и когато заби текст за малко градче в Монтана, разбрах, че сигурно го е написала наскоро. Когато стигна до стиха за един красив началник на полицията с гребен, не можах да задържа смеха в себе си.
Звукът от смеха ми я накара да се обърне и да погледне през рамо, но тя не спря да пее. Само ми намигна и повтори припева за последен път, като завърши с моите аплодисменти.
– Е? – Попита тя, ставайки от стола. – Мислиш ли, че е хит?
– Малко пресилено на някои места, но…
Тя се захили и остави китарата настрана, като се приближи и застана на пръсти, за да ме целуне.
– Не исках да пиша за секси шериф, който може да свали маслиненозелена риза като никой друг. Последното нещо, от което се нуждая, е всички тези самотни жени да се преместят в града и да превърнат това в състезание.
– О, бих казал, че вече си спечелила. – Моето внимание и сърцето ми.
– Какво искаш за вечеря тази вечер? – Попита тя.
– Искаш ли да отидем до бара? Днес е дамска вечер. Може би ще намериш нови приятели.
– Не, благодаря.
– Монополизирах те.
Тя прокара ръце по гърдите ми.
– Наистина? Мислех, че е обратното.
Обгърнах я в ръцете си, придърпах я към себе си, като пуснах устата си към нейната, за да вкуся от тази черешова сладост. Никога не сме имали задръжки, когато ставаше дума за физически неща, но през последните седмици всякакво колебание у всеки от нас беше изчезнало. Тя се чувстваше толкова удобно с моето тяло, колкото и аз с нейното, и не задържахме нищо.
Направихме така, че всяка целувка да има значение. Всяко докосване.
Когато най-накрая се разделихме, тя имаше хубава руменина по бузите и надути устни. Пенисът ми беше твърд и ако не бяха пристъпите на глад, щях да си кажа, че няма да вечерям, и да взема Луси вместо нея.
Тя взе китарата си, после я внесе в къщата и я отнесе във всекидневната.
– Не знаех, че имаш китара тук – казах аз, докато тя я поставяше в ъгъла до камината.
– Имах я в спалнята за гости. – Тя се взираше в инструмента, докато говореше. – Баща ми, ми я подари за рождения ми ден, когато бях на десет години. Беше твърде голям за мен, но той обеща, че ще порасна за нея.
– Какво те накара да я извадиш днес?
Тя сви рамене.
– Не знам. След всичко, което се случи, не ми се искаше да играя. Имах нужда от почивка. А днес просто се почувствах… готова.
– Кога написа тази песен?
– Днес, – каза тя, сякаш това не беше нещо голямо.
Удивително. Никога не бях попадал на човек с такъв талант. В пръстите си имаше повече, отколкото аз в цялото си двуметрово тяло.
Погледът на Луси остана прикован в китарата, сякаш ако спреше да я гледа, вещта можеше да изчезне.
Приближих се до нея и сложих ръце на раменете и.
– Добре ли си?
Тя кимна.
– Когато родителите ми починаха, музиката ме спаси. Но този път… пеенето беше нещо толкова вкоренено във всяка част от живота ми. След Меган, когато я видях мъртва по този начин, музиката просто изчезна. Сякаш някой взе гумичка и я изтри от сърцето ми.
Това беше онзи кучи син, който я преследваше.
– Съжалявам, бейби.
– Всичко е наред. – Тя издиша дълго и се обърна, падайки на гърдите ми. – Мисля, че просто имах нужда от време, за да скърбя. Има ли смисъл в това? Имах нужда от време далеч от музиката, за да мога да се сбогувам. А днес седях във всекидневната и чаках Травис, а беше толкова топло и слънчево. Затворих очи и си поех дълбоко въздух. И се появи тази песен. Беше забавна и лека. Така че я изтананиках и отидох направо при китарата.
По дяволите, ще ме заболи, когато си тръгне. Знаех го през цялото време, нали? Но си бях позволил да вярвам, че тя ще остане. Изглеждаше толкова решена да превърне този дом в свой, а аз си бях затворил очите и бях останал глух. Луси беше дошла тук, за да си стъпи на краката. Беше дошла тук, за да ближе раните си.
Но когато те престанат да бликат, тя ще се върне към своя живот. Животът, към който принадлежеше.
– Липсваше ми, – прошепна тя. – Не мисля, че до днес осъзнавах колко много.
Всеки удар на сърцето беше болезнен.
– То е част от теб. – Част, от която не бих я задържал.
Луси беше падаща звезда. Ярка. Завладяваща. Гласът и способностите и не бяха създадени за живота в малкия град. По-скоро рано, отколкото късно, тя трябваше да разпери криле. Когато вече не бяха наранени, тя щеше да отлети към дома.
– Трябва да поговоря с теб за нещо. – Хванах я за ръка и я поведох към дивана.
– Този поглед на лицето ти не ме кара да се чувствам топло и уютно.
Пуснах ръката ѝ и сплетох собствените си пръсти пред коленете си.
– Откакто дойде онзи имейл, се опитвам да наваксам със случая ти. – Нещо, за което не и бях казал.
– Добре – изрече тя.
– Както се очакваше, в медиите не се намери много. Това, което открих, съвпадаше с всичко, което ми каза за Меган. Но преследвачът…
– Нищо от това не беше публикувано в пресата.
– Точно така. И без да предупредя Маркъм, няма как да работя по случая. Дори и тогава той може да ми каже да се махам. Затова се обадих на един мой приятел, който работи в частната охрана.
– Какво означава това? Няма ли да намери същата информация като теб?
– Не е задължително. Надявах се, че може да намери нещо друго, защото не е обвързан със същите правила.
– И дали го е направил? Намери ли нещо?
– Не, но той предложи да отиде в Нашвил. И аз мисля, че трябва да го приемем.
Тя се поколеба.
– Защо?
– Защото той може да има повече късмет в намирането на преследвача ти.
– По-добре от полицията?
Повдигнах рамене.
– Може би. А може би не.
Луси потърка малко петно на подгъва на ризата си, вероятно от разлята салса.
– Добре.
– Добре. – Въздъхнах. – Когато се върнеш в Нашвил, заплахата трябва да бъде елиминирана и мисля, че Блейк е най-добрият ни залог.
– Когато се върна в Нашвил? – Челото и се набръчка. – За какво говориш? Няма да се връщам.
– Бейби, и двамата знаем, че никога няма да си щастлива да живееш тук завинаги. Имаш нужда…
– Не. – Тя излетя от дивана. – Не ме ли чу? Не ме ли слушаш? Няма да се върна там.
– Но твоята музика.
– Оскърбих тази част от моята музика. А днес осъзнах, че мога да я имам. Тук. В този живот. – Тя поклати глава. – Дюк, няма да си тръгна.
– Луси…
– Няма да си тръгна! – Тя вдигна ръце във въздуха. – Моля те, чуй ме. Не си тръгвам. Нашвил не е моят дом. Вече не. Аз живея тук. В Каламити. Казах ти, че имаше шанса да се отървеш от мен.
– Не искам да се отърва от теб.
– Тогава не се опитвай да ме избуташ през вратата. Няма да отида никъде.
– Може да промениш решението си.
– Дюк, – прошепна тя. – Оставам.
Майната му. Тя оставаше.
Излетях от дивана, заобикаляйки масичката за кафе, докато тя се втурваше по пътя ми. Сблъскахме се с устни и ръце, с въздишки и желание. После я прегърнах и я занесох нагоре към спалнята, съблякох дрехите и, за да се поклоня на тялото ѝ и да се наслаждавам на сърцевината и, докато не свърши.
Когато се вкопчих дълбоко в нея, а погледите ни бяха втренчени, дадох безмълвен обет да се държа здраво и да ценя тази жена, докато тя ме има.
Луси ме беше попитала дали вярвам в съдбата. Не вярвах, не и до нея.
Правихме любов, гореща, страстна и всепоглъщаща, докато и двамата не се изчерпахме и навън не падна мрак.
– Нещата ще се променят, – прошепнах в косата и, докато тя се отпускаше на моя страна.
Луси се повдигна и подпря брадичката си на гърдите ми.
– Като какво?
– Колко си привързана към фермата?
– Харесва ми тук. Но не съм привързана. Защо?
– Защото съм привързан към къщата си.
– Искаш да се преместя в нея?
– Когато си готова.
Тя положи буза върху гръдната ми кост, а ухото и се долепи до биенето на сърцето ми.
– Не искам да се отказвам от договора си за наем с Кериган. Какво ще кажеш, когато той изтече?
– Нямам нищо против. – Усмихнах се, докато стомахът ми къркореше.
– Пропуснахме вечерята.
– Не съм.
Луси се засмя и седна, придържайки чаршафа към гърдите си. Черната и коса се беше свлякла върху кремавите и рамене. Луничките и допълваха красивата усмивка на лицето и.
– Ще отида да ни донеса някаква храна…
Звукът от счупено стъкло, последван от силен трясък, я накара да изохка и да се стресне. Ръцете и покриха ушите, докато аз се дръпнах и се изтърсих от леглото.
Нахлузих боксерките си и ги обух, преди да грабна пистолета си от кобура, който все още беше закачен на колана на дънките ми.
– Остани тук.
– Дюк…
– Остани тук – наредих и излязох през вратата с вдигнат пистолет.
Звукът от двигателя на мотор изпълни въздуха. Скочих надолу по стълбите, по две наведнъж, с надеждата да ги разгледам отблизо, но замръзнах на касата на вратата на всекидневната. По пода бяха разхвърляни парчета стъкло, чиито назъбени ръбове улавяха светлината, идваща от кухнята. До един от краката на масичката за кафе лежеше сив камък, два пъти по-голям от юмрука ми.
Хладният вечерен въздух, който нахлуваше през някогашния прозорец, повдигаше косъмчетата по голата ми кожа. А отвъд, по чакълестия път прелиташе една задна светлина.
– Кучи син. – Спуснах пистолета и се затичах нагоре.
Луси беше облякла тениска и къси панталони.
– Какво става?
– Някой е хвърлил камък през предния прозорец.
– Какво? Защо? – Тя се задъха и лицето ѝ пребледня. – Мислиш ли, че…
– Не. – Придърпах я в прегръдките си. – Става въпрос за мен, не за теб. Видях как един мотоциклет се втурна оттук, сякаш колелата му горяха, и съм почти сигурен, че знам кой държеше кормилото.
– Дали беше…
Травис?
По-добре това момче да не е имало нищо общо с това. Грабнах дънките си и ги нахлузих. Луси ми помогна да закопчая ризата си.
– Направи ми една услуга – казах, извадих ключовете от джоба си и отвих ключа от входната врата на къщата ми. – Обуй се и събери неща за няколко нощи. След това отиди в моята къща.
– Къде отиваш?
Раменете ми увиснаха.
– Да арестувам едно дете.
Назад към част 13 Напред към част 15
