УИЛА НАШ (Девни Пери) – Подкупът ЧАСТ 2

ГЛАВА 1
ДЖЕЙД

– Мразя те, че ме караш да правя това – изсъска Евърли.
– Аз? – Прошепнах аз. – Това беше твоя идея, помниш ли? Исках да прекараме един уикенд на глемпинг. Но не. Ти си мислеше, че походът ще бъде по-запомнящо се преживяване.
Тя не грешеше. Определено щяхме да запомним това пътуване.
Ако оцелеем.
Цялото и тяло трепереше до мен.
– Мислиш ли, че ще се приближат?
– Не знам. – Хванах ръката и, стискайки я, докато се сгушвахме заедно на пътеката.
Срещу нас, на около петдесет метра надолу по пътеката, стоеше бизон с размерите на танк. Преди пет минути той беше по-далеч, но с всяка изминала секунда се приближаваше, пасейки с муцуна тревата, преди да направи още една крачка в наша посока. Въгленовите му рога се стесняваха до пронизващи върхове, а черните му очи като мъниста сякаш следяха всяко наше движение.
Бизона изхриптя, което накара и двете ни да настръхнем.
В момента, в който се натъкнахме на стадото на тази поляна, ние безгрижно се оттеглихме по пътеката, но за всяка крачка назад, която правехме, животните – особено това – правеха три напред.
Евърли разкопча чантичката, закачена на колана и.
– Спреят за мечки действа ли на бизони?
– Не знам. – Но ако това нещо се окажеше в обсега на стрелбата, и двете щяхме да бъдем развъртени, докато или не ни убие, или не го превърнем в бизоново сладко с вкус на лютив спрей. – Хайде.
Отдръпнахме се с още една крачка назад, като този път не предизвикахме никакво движение от страна на звяра. Една крачка се превърна в десет, после в двадесет. Когато животното се обърна, размахвайки опашка над задника си в мълчалив израз на „майната ви“, Евърли и аз се сгушихме една в друга с облекчение.
Стояхме насред открита равнина в националния парк Йелоустоун. Пътеката, по която вървяхме, бе оградена от високи зелени треви, които се извисяваха над коленете ни и се поклащаха от лекия летен бриз.
Двете с Евърли бяхме прекарали часове наред в проучване на пътеките, след като тя ме убеди да тръгнем на поход. Тази конкретна пътека се виеше през долината Хейдън, а онлайн описанията обещаваха уникално преживяване в платото Йелоустоун. Ако искаш да видиш сърцето на парка, това беше походът, който трябва да предприемеш.
Вървяхме от изгрев слънце, прекосявайки ливади и минавайки през широки участъци от борови гори. Обядвахме край малко езеро. През цялото време се радвахме да наблюдаваме дивата природа на парка от безопасно разстояние. Птиците кряскаха, докато прелитаха над главите ни. Елените и лосовете ни гледаха предпазливо, преди да се отдалечат в обратна посока. Те ни оставиха настрана, а ние им отвърнахме със същото.
Така беше, докато не завихме зад един завой, излязъл иззад едно от многото плата на пътеката, и не се озовахме много, много близо до бизоните.
– Поне не беше мечка – казах аз, като направих бърз оглед на района, за да се уверя, че не се вижда гризли. – И какво да правим? Те блокират пътеката.
Единственият път напред беше през бизоните, а една близка среща беше достатъчна за целия ми живот.
– Трябва ли да се върнем? Да се върнем към пътеката?
– Няма да успеем да се върнем до колата преди да се стъмни.
Ако часовникът ми беше верен, днес бяхме изминали почти седемнадесет мили и ни оставаха само три, докато стигнем края. Три нищожни мили. Лесно, ако не беше блокадата.
– Помниш ли какво казах за бизоните, че са величествени? – Попитах. – Промених мнението си.
Допреди трийсет минути бях обичала животните. Вчера си бях купила фигурка на бизон в магазина за сувенири в Олд Фейтфул. Но като се има предвид огромният им размер, ако някой от бизоните реши да си играе на гоненица с нас, за секунди ще бъдем стъпкани и то до смърт.
– Не искам някое от тези лица да е последното, което виждам – казах аз.
– Ами мечките? Аз също не искам да бъда храна за мечки. Поне през деня можем да ги видим как се приближават. Не искам да остана тук посред нощ.
– По дяволите, – изсъсках аз.
Въпреки че бизоните ни изненадаха, бяхме подготвени за мечките. И двете с Евърли бяхме нарамили по три кутии спрей за мечки и с всеки изминат километър бяхме наясно с мечките.
Ако трябваше да избирам между гризли и бизони, щях да рискувам с бизоните.
– Трябва да ги изчакаме да се отдалечат от пътеката.
Можехме да се опитаме да ги заобиколим, но никоя от нас не познаваше района и последното нещо, от което имахме нужда, беше да се изгубим. Както парковият рейнджър ни беше напомнил три пъти вчера, когато му бяхме казали, че ще ходим в Мери Маунтин – да се придържаме към пътеката.
Така че бяхме тук. Заседнали.
Отвъд нас тревните площи се простираха на километри и накрая се срещнаха с подножието на планината. Откритата пустош имаше много място за бягане.
И нито едно място, където да се скрием.
Днешното пътуване беше едно от най-вълнуващите и най-ужасяващите преживявания в живота ми.
Може би съдбата се беше намесила и ни беше довела тук. Предстоеше ми да започна нов етап в живота си и споменът за този поход щеше да ми помогне да запазя перспективата. Ако можех да се изправя срещу еднотонен бизон и да не се изсипя в панталоните си, можех да се преместя в другата част на страната и да изградя нов живот, без да се изпотявам.
Стояхме там и гледахме как животните се разхождат из ливадата, без да се интересуват от нашата спешност. Слънцето започваше да се спуска все по-ниско в небето и въпреки че ни деляха часове от залеза, накрая светлината щеше да избледнее и щяхме да се превърнем във вкусно изкушение за преминаваща мечка гризли.
Или глутница вълци.
Стомахът ми се обърна.
– Те не си тръгват – каза Евърли.
– Не.
Стадото бизони се беше скупчило по протежение на пътеката пред нас, хранеше се и оставяше изпражненията си там, където планирахме да вървим. По-рано едва не настъпих едно прясно такова, което би трябвало да е първото ми предупреждение да се върна, но бях твърде заета да оценявам пейзажа и да внимавам за хищници.
– Колко бързо мислиш, че можем да изминем седемнайсет мили? – Попитах.
– Бързо. – Кимна Евърли. – Наистина, наистина бързо.
– Добре. Да се махаме оттук.
– Амин. – И двете се завъртяхме, готови да избягаме, но замръзнахме, когато видяхме нещо друго на пътя ни.
Не мечка – слава Богу, а човек.
– От колко време е зад нас?
– За първи път го забелязвам, – каза Евърли. – Погледнах назад, за да търся мечки, но това беше преди известно време.
– Може би е пазач на парка.
– Или сериен убиец, който следи две идиотки от Нешвил и ще ни завлече обратно в леговището си и ще ни превърне в човешка яхния.
– Аууу. – Извиках. – Благодаря за визуализацията.
– Съжалявам. Гледах много „Криминални умове“.
Дългите крака на мъжа изядоха разстоянието между нас. Бедрата му се издуваха под избледнелите дънки при всяка крачка. Ако беше изминал седемнайсетте мили с тази скорост, не беше чудно, че не го бяхме забелязали зад нас.
Носеше раница като нашата, но презрамките изглеждаха миниатюрни на широките му рамене и опъваха тъмносиния памук на тениската му по мускулестите му гърди и плоския корем. Бейзболната шапка на главата му засенчваше очите му, макар че дори отдалеч се виждаха силната линия на челюстта му и правият нос.
Нито Евърли, нито аз проговорихме, докато гледахме как мъжът се приближава, а чертите му стават все по-ясни с всяка стъпка.
Евърли стисна в юмрук кутията си със спрей, когато той вдигна ръка, за да махне.
Борех се да не разтворя устата си при тази неочаквана и опустошително красива изненада.
Евърли заби лакътя си в ребрата ми, принуждавайки ме да затворя зейналата си уста.
– Слюноотделяш. Потенциален убиец, помниш ли?
Примигнах, като за дълъг миг отпуснах очи в краката си, докато се съвземах. Когато вдигнах брадичката си, човекът стоеше пред нас.
– Дами. – Той запази тихия си глас, докато оглеждаше над главите ни. – Пътна блокада, а?
– Да, – казах аз. – И няма да мръднат скоро. Тъкмо щяхме да се приберем обратно по пътеката.
– Седемнайсет мили? – Той поклати глава. – Не се обиждай, но няма да успееш да стигнеш преди да се стъмни. А това не е мястото, на което искаш да бъдеш след падането на нощта.
Двете с Евърли се спогледахме. Тя знаеше какво искам да кажа и ми каза мълчаливо „не“.
Аз все пак го казах.
– Има ли някакъв шанс да те придружим до края на пътеката?
– Няма проблем. – Той кимна, а грапавият му глас предизвика тръпка по гърба ми, преди да направи крачка във високата трева.
– Но пътеката… – Посочих към тясната черна пътека.
– Това не е пътеката. Това е пътека за бизони. Те често събарят маркировката на пътеката. – Той вдигна ръка и посочи към планините в далечината. – Пътеката е там. Но вие двете изглеждате изгубени, така че…
Беше дошъл да ни спаси.
Което означаваше, че причината да стоим насред стадо бизони е, че те са ни примамили към тях.
Садистични същества, бизони.
– Хайде. – Той подръпна брадичката си и направи още една крачка. – Няма да ви изгубя. Обещавам.
– Господине. – Евърли вдигна ръка, за да го спре. – Наистина се надявам да не го приемете погрешно, но откъде да знаем, че не ни водите към скривалището си на сериен убиец?
Той бавно се усмихна и свали раницата си, постави я на земята и падна на колене, като разкопча предния джоб.
– Стоп, стоп, стоп. – Евърли насочи мечешкия си спрей към лицето му.
– Спокойно. – Той вдигна ръце. – Аз съм полицай. Щях да ти покажа значката си.
– Това казват всички серийни убийци. – Погледът на Евърли се стесни. Наистина трябваше да и намерим друг сериал, който да гледа в Netflix.
– Тя просто е малко напрегната. – Поставих ръката си върху китката и, избутвайки ръката и надолу, като се намръщих. – Природата ни стресира.
Той сбърчи вежда.
– И все пак се намирате в средата на националния парк Йелоустоун.
– Всички правим грешки, офицере.
Той се засмя, като ми хвърли усмивка с прави, бели зъби, преди да прерови раницата си.
Подсуших лицето си.
– Сериозно – измърмори Евърли.
– Какво? – Отвърнах и, като се престорих на невинна.
Тя извъртя очи.
В друга обстановка Евърли щеше да ме бутне в ръцете на този човек. Той беше точно моят тип, висок и строен, с неподправена и груба външност, която винаги е била моя слабост.
Той се изправи и ми подаде портфейл, като отвори предния капак, за да разкрие блестяща сребърно-златна значка. „Шериф Дюк Евънс.“
Господи, едва не припаднах.
Той имаше страхотно име.
Винаги съм си падала по страхотни имена.
Евърли се надвеси над рамото ми, изучавайки значката. Когато я сметна за истинска, тя се отпусна и прибра спрея си в чантичката.
– Как се казваш? – Попита Дюк, като взе значката и я прибра.
– Д-Жейд.
– Лейд?
– Не, съжалявам. – Изчервих се. Един великолепен мъж спасяваше живота ми, а езикът ми се струваше дванайсет размера по-голям за устата ми. – Джейд. Името ми е Джейд Морган. Това е най-добрата ми приятелка, Евърли Санчес.
– Приятно ми е да се запознаем. – Той пристегна раницата си и я преметна през раменете. – Готови ли сте?
– Определено. – Кимнах и слязох на пътеката.
След това духнах целувка за сбогом на бизоните, докато Евърли им показваше среден пръст.

***
– Момичета, вие къмпингувате ли? – Попита Дюк, докато вървяхме.
Вече бяхме на истинската пътека, а срещата с бизоните беше забравена, докато пресичахме открита поляна към група дървета в далечината. Единствените животни, които се виждаха, бяха птиците, които се носеха над нас в голямото синьо небе.
– Настанихме се в къмпинг „Медисън“. Ти?
Той поклати глава.
– Аз съм тук само за един ден. Един приятел ме докара до началото на пътеката тази сутрин. Пикапа ми е паркиран отпред и чака.
– Той не е тръгнал с теб?
– Аз, хм… не го поканих. Обичам да ходя сам.
Така и беше, докато не ни спаси.
– Съжалявам.
– Не се извинявай. Радвам се да помогна.
Усмихнах се на профила му, след което насочих вниманието си обратно към пътеката, за да не се спъна в някой камък.
Дюк ни беше навигирал през тревите до пътеката без никакви проблеми. През изминалата миля трябваше да вървим поединично и не бяхме говорили много. Аз останах зад него, като се стараех да не се взирам в задника му, въпреки че той определено си заслужаваше, а Евърли вървеше след мен. Когато пътеката се разшири, Дюк отстъпи крачка назад, за да мога да се приближа до него.
Евърли, моята красива приятелка, беше спряла, уж да завърже вече завързаните си тористически обувки, и ни даде малко пространство.
– Откъде си, Джейд?
– От Тенеси.
– Без акцент.
Поклатих глава.
– Израснала съм в северната част на щата Ню Йорк. А ти?
– Уайоминг. Израснал съм в малко градче на около час път оттук.
– Често ли идваш тук?
– Не толкова често, колкото ми се иска. – Той си пое дълбоко дъх, гърдите му се разшириха, докато вкарваше чистия въздух и го задържаше в дробовете си.
– Това е първото ми пътуване.
– Не, – отвърна той.
– Шокиращо, нали? – Засмях се, като се вгледах в гледката. – Днес малко се позагубихме, но това наистина е великолепно място.
– Чиста красота.
Погледнах нагоре, очаквайки очите му да са насочени към планините, но погледът му беше насочен към мен.
Фокусът ми се върна към пътеката, докато се опитвах да премахна руменината от лицето си.
Днес бях най-далеч от красотата. Черната ми коса беше разрошена, защото не я бях мила от дни, откакто Евърли ми помогна да я боядисам в банята ни, преди да напуснем Нешвил. Гъстите кичури бяха усукани в небрежна плитка, която висеше по средата на гърба ми, а червената ми шапка покриваше мазните корени. Единственият грим, който бях сложила на лицето си тази сутрин, беше слънцезащитен крем.
Може би Дюк просто флиртуваше или беше мил, но това все пак беше най-добрият комплимент, който бях получавала от мъж от години, защото беше искрен и без очаквания.
Вървяхме известно време, без да говорим. Крачките на Дюк бяха по-дълги от моите, но той се въздържаше, забавяше темпото, за да можем ние с Евърли да се справим.
На всеки няколко крачки хвърлях поглед към профила му, изучавах цвета на очите му и как перфектно пасваше на синьото безоблачно небе. Косата му с цвят на ирис се къдреше на тила, където се измъкваше от ограниченията на шапката.
– Ти си шериф – казах аз. – Не знам дали някога преди съм срещала шериф. Харесва ли ти това?
– В по-голямата си част. Не съм луд по политиката, но имам късмет. Повечето хора в моя окръг смятат, че си върша добре работата, което означава, че мога да продължа да я върша.
– От колко време си полицай?
– Откакто навърших осемнайсет години. Наех се като заместник на моя предшественик, а преди две години ме избраха за шериф.
– Впечатляващо.
Дюк сви рамене.
– По онова време имаше хора, които смятаха, че съм твърде млад за тази работа, но никой друг не се нави да я поеме. Ще видим дали ще ме преизберат, когато изтече мандатът ми. Аз съм само на трийсет и три години, а шерифите в по-големите окръзи обикновено са по-възрастни и имат повече опит. Но аз живея в малка община.
– Нещо ми подсказва, че предпочиташ да е така.
– Права си.
– Искаш ли да бъдеш преизбран?
– И да, и не – призна той. – В някои дни обичам работата си. Други дни е като болка в задника. Предполагам, че това може да се каже за всяка работа, нали?
– Да. – Имах работата, за която повечето момичета можеха само да мечтаят, но мечтите невинаги са такива, каквито си ги представяш, и когато има повече лоши дни, отколкото добри, е време да си тръгнеш. – Какво щеше да правиш, ако не беше полицай?
– Да бъда полицай. – Той се засмя. – Не мога да си представя да правя нещо друго.
За негово добро се надявах това да не се промени.
Защото да обърнеш гръб на мечтата си, да се откажеш от нея, е сърцераздирателно.
Завихме зад един завой и пътеката се стесни, като ни принуди да се приближим. Намалих скоростта, за да го заобиколя, но Дюк също забави, като се държеше до мен. Извитите мускули на ръката му се допряха до голата ми кожа. Кокалчетата му докоснаха моите и аз забравих да дишам.
Когато вдигнах поглед, тези сини очи ме очакваха.
По дяволите, трябваше да избера Уайоминг за новия си дом.
Между нас прехвърчаха искри, а аз не бях изпитвала влюбване в мъж от цяла вечност. Дюк можеше да е просто онова неочаквано нещо, което си бях пожелала.
Но времето ни заедно беше изтекло.
Преди да съм готова да се разделя с този красив и мил непознат, на пътеката ни посрещна дървена табела със стрелка, сочеща към паркинга, където бяхме оставили колата ми – черен Range Rover, който бях купила в деня, в който с Евърли пристигнахме в Джаксън, Уайоминг.
Аз го карах през Йелоустоун, а тя го следваше с колата си под наем. Бяхме оставили колата под наем на пътеката, откъдето започна днешното ни приключение. Планът ни беше да лагеруваме тази нощ и утре да преминем в Монтана.
След това Евърли щеше да се отправи към летището в Бозман, където щеше да хване полет за дома в Нешвил.
А аз щях да продължа към Каламити и да започна следващата глава от живота си.
Когато излязохме от пътеката, на паркинга имаше само няколко автомобила. В момента, в който Евърли забеляза моя джип, тя въздъхна.
– Успяхме. Нека никога повече не ходим на поход. Макар че ми е малко тъжно, че не успях да използвам спрея си за мечки.
Дюк се ухили.
– Два пъти са ме пръскали с лютив спрей, веднъж в полицейската академия и друг път за тренировка. Повярвай ми, когато казвам, че не искаш да използваш тези спрейове, освен ако не е абсолютно необходимо.
– Благодаря, че не си сериен убиец. – Евърли протегна ръка, за да стисне тази на Дюк. – И благодаря, че ни спаси.
– Няма проблем. – Той и махна с ръка, докато тя се обърна и тръгна към джипа, като извади ключовете, които бяхме сложили в раницата и.
Прегледах паркинга, като обърнах внимание на дърветата и знаците, гледайки навсякъде, но не и към Дюк, докато не дойде време за неизбежното сбогуване.
– Приятно ми беше да се запозная с теб, Джейд Морган. – Той протегна ръка и аз плъзнах моята в хватката му.
По кожата ми преминаха тръпки, когато грубите мазоли по дланта му се одраскаха по пръстите ми. Срещнах погледа му, попивайки лазурното синьо.
– Грижи се за себе си, Дюк.
Той се приближи, вместо да се отдръпне, както очаквах. Нежно хвана ръката ми, придърпвайки ме към себе си, докато фокусът му падаше върху устните ми. Сякаш мислеше да ме целуне.
Може би исках да го целуна.
Но после примигна, моментът беше прекъснат и топлината на ръката му изчезна.
Усмихнах се, за да прикрия разочарованието.
Така беше по-добре, нали? Полицаите задаваха въпроси и се съмнявах, че Дюк ще се задоволи с частични отговори. През следващите една-две години трябваше да гледам към наградата. На двадесет и осем години изграждах нов живот. Най-разумното нещо, което можех да направя, беше да избягвам мъжете, особено горещия шериф, който беше в центъра на общественото внимание.
Но само след няколко часа с него знаех, че ще се чудя за Дюк. Щях да се чудя какво можеше да бъде. Той беше храна за фантазиите в най-добрата им форма.
– Шофирай внимателно. – Докосвайки върха на зелената си бейзболна шапка той се обърна и тръгна към голям бял пикап, паркиран под високо вечнозелено дърво.
Стоях, замръзнала на място, докато той се качваше и отпътуваше.
– Довиждане, Дюк Евънс.
Това наистина беше страхотно име.

***

– Не мога да повярвам, че няма да си вкъщи, когато пристигна. – Подсмърчаше Евърли. – Този уикенд мина твърде бързо.
– Но се радвам, че го направихме.
Тя избърса една сълза.
– И аз.
И двете отново изглеждахме като хора след дългите душове и съня в истинско легло. Въпреки че две нощи на палатка с дълъг преход между тях бяха преживяване, което никоя от нас нямаше да забрави, не бързах да видя отново вътрешността на палатката.
Когато пристигнахме в къмпинг „Медисън“ след похода, бяхме изтощени. Двети с Евърли едва бяхме събрали сили да разпънем палатката и спалните чували, преди да припаднем. На следващата сутрин се събудихме рано, събрахме нещата си и тръгнахме на път. След като взехме колата и под наем от началото на маршрута, отидохме до Уест Йелоустоун, където ни чакаше хотелска стая и посещения в спа център.
Потопих се в последния ден и нощ с най-добрата си приятелка, преди да излезем навън, за да се сбогуваме. Евърли тръгна към летището.
Аз отивах в Каламити.
– Обади ми се, когато се прибереш, чу ли? – Попитах.
Тя кимна.
– Ще се обадя. Ако имаш нужда от каквото и да било, аз съм само на един самолет разстояние.
Прегърнах я и я стиснах силно.
– Ще ми липсваш.
– Ти също ще ми липсваш.
През целия ми живот Евърли беше живяла на по-малко от един квартал от мен. Първо като малки момиченца, които караха колела в нашата глуха улица. После като жени, които живеят заедно в Нешвил през последните десет години. А сега тя щеше да е на другия край на страната, да живее нормалния си живот, докато аз се премествах в нов град, нов щат и нов дом, надявайки се да намеря нова мечта.
С надеждата да намеря неуловимия покой.
– Благодаря за това, – казах аз. – За уикенда. За това, че дойде тук с мен. За това, че запази това в тайна.
– Надявам се да остане така. – Кафявите и очи се изпълниха с тревога. – Сигурна ли си в това?
– Не, но трябва да опитам.
– Знаеш, че тайната ти при мен е на сигурно място, но… в един момент някой ще я разбере.
– Може би. А може би не. – Въздъхнах. – Ако имам късмет, ще мога да се скрия тук завинаги.
А ако не…
Съмненията нямаше да ме спрат да опитам.
– Просто се грижи за себе си, става ли? – Тя ме прегърна отново. – Обичам те.
– Аз също те обичам. – Стоях до колата си и гледах как тя се качва в своята и си тръгва. Едва когато задните и светлини изчезнаха по магистралата, най-накрая размърдах краката си.
И започнах новото си начало.

***

– О, по дяволите. – Погледнах часовника си и изоставих ленивото си темпо.
Може би утре щях да се науча как да не закъснявам вечно. Днес явно не беше този ден.
Докато се шмугвах по тротоара, изпратих на хазяина си SMS, в който се извинявах за закъснението и обещавах да дойда скоро. След това прибрах телефона си, придърпах чантата си под лакътя и побягнах към моя Роувър.
Мама винаги ми се беше подигравала, че се губя в собствената си глава и не успявам да разпределя времето. Баща ми беше същият.
Само че аз не се бях изгубила в главата си.
Бях се изгубила в Каламити.
Разположен в сърцето на югозападна Монтана, новият ми град ме беше очаровал веднага. Каламити беше сгушен в планинска долина, заобиколена от всички страни от високи индигови върхове. В самия град нямаше много неща, както обещаваше интернет – бях изминала пътя от единия до другия край за по-малко от пет минути.
Но аз нямах нужда от обширен метрополис. След един час ходене по Първа улица разбрах, че причудливата селска обстановка ме устройва.
Веднага се влюбих в лекото темпо. Никой не бързаше по тротоарите. Хората се усмихваха, когато минаваха покрай теб. Във всеки магазин, който бях разгледала днес, продавачите ме приветстваха с добре дошла в града и ме питаха за името ми.
Наемодателката ми беше обещал, че Каламити е дружелюбно място. Беше се похвалила със зашеметяващото, кратко лято и слънчевата, макар и студена зима. Как всички щели да се радват да имат младо, свежо лице в своята общност. Мислех си, че ми е пуснала дим в очите, за да ме накара да подпиша договора за наем.
Каламити беше всичко, което беше обещала, и още нещо.
Затова и прекарах твърде дълго в проучване, вместо да се срещна с нея навреме, за да взема ключовете за къщата под наем.
Когато стигнах до колата си и се качих вътре, свалих прозорците, вместо да използвам климатика, потта се стичаше по слепоочията ми. След това излязох на заден ход от мястото си, сякаш колелата ми горяха, и потеглих по пътя.
Въздухът разроши косата ми. Слънцето огря лицето ми. А усмивката, която разтягаше устата ми, имаше трайна сила.
Това ще се получи. Усещах го в костите си.
Каламити се намираше на два часа път от най-близкия град с някаква големина. Щеше да ми е лесно да се скрия тук, живеейки като Джейд Морган. През цялото си скитане не бях видяла и миг разпознаване по нечие лице.
Според проучванията ми в интернет в Каламити и околните долини живееха приблизително две хиляди души. Бих могла да убедя две хиляди души, че съм никой, просто една самотна жена, нова в Каламити, която е наела къща с две спални в покрайнините на града. Не ми се налагаше да си търся работа, защото планирах да кажа на всички, че работя от вкъщи. Щях да плащам в брой, когато е възможно, и просто да се слея с обстановката.
Кракът ми натисна педала на газта, докато хвърлях поглед между пътя и GPS-а си. След една миля щях да завия наляво и след по-малко от три минути щях да бъда… Ушите ми се изпълниха с плач на сирена. Сини и червени светлини ме посрещнаха в огледалото за обратно виждане. Кракът ми се вдигна от педала на газта, но беше твърде късно. Когато намалих скоростта и се насочих към страничния път, това направи и внушителният полицейски пикап зад мен.
Това беше лошо. Беше наистина, наистина лошо.
– По дяволите. Защо съм толкова глупава?
Сърцето ми се разтуптя, когато спрях и включих Роувъра на паркинг. С треперещи ръце посегнах към чантата си на пътническата седалка и я прерових, докато не намерих портфейла си.
Защо поне веднъж в живота си не можах да дойда навреме? Глобата за превишена скорост през първия ми ден в Каламити не се вписваше в обстановката. А ако името ми попаднеше в местния полицейски доклад, престоят ми тук щеше да е много, много по-кратък от планираното.
Стъпките на полицая се приближиха предпазливо до вратата ми. През страничното огледало не можах да разгледам добре лицето му, но не пропуснах черния пистолет на едното бедро и блестящата значка на другото.
– Съжалявам – изричам в секундата, в която той е достатъчно близо до отворения ми прозорец, за да го чуе. – Закъснях и… – Думите изчезнаха, когато вдигнах поглед и видях синьото.
– Джейд?
Примигнах.
– Дюк? Какво правиш тук? Мислех, че си от Уайоминг.
– Израснал съм в Уайоминг, но живея в Каламити. – Той поклати глава, като изчисти недоверието от изражението си. После погледът му се стесни и усили. – Свидетелство за управление, регистрация и застраховка, моля.
– Добре. – Престорих се, че острият, безстрастен ръб на гласа му не ме е ужилил.
Може би бях разбрала погрешно онзи момент на раздяла в парка. Може би той просто беше мил човек, който помага на две туристки да стигнат до колата си, и привличането тук беше едностранно.
Пръстите ми се забъркаха в пластмасата, докато изваждах шофьорската си книжка от портфейла, и едва не я изпуснах, докато я подавах.
– Съжалявам, че карах с превишена скорост. – Моля те, моля те, не забелязвай. Погледнах го с най-невинните си очи, безмълвно молейки го да ми върне шофьорската книжка и да забравим за цялото това нещо.
Нямах такъв късмет.
Дюк изучаваше шофьорската ми книжка, като очите му се стрелкаха между мен и пластмасовата карта. След това челюстта му се сви и той сложи двете си ръце на перваза на прозореца. – Г-жа Морган. Лейд, нали? Или трябва да те наричам Луси Рос? Като известната кънтри певица Луси Рос.
Свих се.
– Мога да обясня.
– Да. Мисля, че е по-добре да започнеш да говорите.
– Шериф Евънс. – Подарих му най-сладката си усмивка. – Какво бихте казали за подкуп?

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!