ГЛАВА 21
ДЮК
– Защо направи това? Защо… – От гърлото на Луси се изтръгна задушен ридаещ звук, който прекъсна думите и, докато тя притискаше кърпа към напоената с кръв моя риза. Сълзите се разляха по красивото и лице.
– Добре съм.
– Но защо го направи? – Проплака тя, а ръцете и трепереха.
Използвах здравата си ръка, за да се оттласна от пода, игнорирайки парещата агония в рамото и ребрата, след което взех брадичката и в ръката си.
– Бейби, погледни ме.
– Остани на земята. – Тя поклати глава, а риданията продължаваха. – Евърли! Извикай линейка!
– Те са на път.
Гласът и беше по-близък, отколкото очаквах, а и по-спокоен. Тя срещна погледа ми от ръба на острова, очите и бяха широко отворени, а лицето и бе изгубило цвят. Преглътна, после фокусът и се премести покрай мен и Луси на пода.
Към другото тяло в стаята.
Онова, което плуваше в локва кръв.
Бях уловил куршума в рамото. Тя беше получила моя между очите.
– Тя го застреляла – промълви Луси, а кърпата се заби още по-дълбоко в раната ми. – Тя го застреля. Тя го застреля.
– Ебаси. – Травис се появи до Евърли. Той погледна мъртвата жена, вдигна юмрук към устата си и се задави.
– Евърли, изведи ги оттук.
Никой не помръдна.
– Евърли, – излаях аз, което я накара да се размърда и да мигне на фокус. – Моля те.
– Хайде. – Тя кимна и се обърна, като взе раменете на Травис в ръцете си и го избута далеч от ужасяващата сцена.
Когато чух, че входната врата се отваря, се изправих и притиснах гръб към острова, като се превивах, опитвайки се да дишам през болката. Изстрелът беше от близко разстояние и раната от куршума болеше като кучи син. Не ми помогна и фактът, че бях счупил няколко ребра, когато скочих пред Луси и се блъснах в страната на острова.
Но щях да приема тази болка, без да се оплаквам.
Защото това означаваше, че тя не е получила онзи куршум в сърцето.
– Защо го направи? – Прошепна Луси. – Можеше да…
– Луси, погледни ме.
Тя избягваше контакт с очите след изстрелите и дори сега се взираше в рамото ми.
– Луси. – Поставих ръката си върху нейната върху кърпата и намалих гласа си. – Луси.
Миглите и най-сетне се повдигнаха, бавно, докато тези стъклени зелени очи се залепиха за моите.
– Защо го направи?
– Защото ти си моят живот.
Брадичката на Луси трепна и каквото и да беше удържало емоциите и, се разпадна. Тя рухна в гърдите ми с раздиращи тялото викове.
Обгърнах невредимата си ръка около нея, като я държах здраво, докато предавах тежестта си на острова зад гърба ми.
Тогава за първи път, откакто бях пристигнал във фермата, си поех дъх.
Тя е добре. Тя беше добре. Беше жива и беше в ръцете ми.
Последните пет минути ми се бяха сторили като цял живот. Шофирането до фермата. Да видя как се отваря входната врата. Знаех, че нещо не е наред. Майната му.
В работата си бях виждал ужасяващи неща, но жена, която държи пистолет в лицето на Луси, беше най-ужасяващата гледка в живота ми.
Слава Богу, бях успял да стигна навреме.
Бях отишъл в училището, за да говоря с някои от приятелите на Травис. Бях планирал да издърпам настрана около десетина деца едно по едно и да ги засипя с въпроси, докато някой не ми даде следа. Оказа се, че трябваше да говоря само с едно дете и да му задам един въпрос.
Попитах къде биха могли да бъдат Травис и Савана и детето изброи три места, които вече бях проверил, и едно, което не бях.
Старата плевня на вдовицата Ашли.
Малките копелета се бяха промъкнали тук, за да пият бира, да пушат и да се дрогират точно под проклетия ми нос.
Изтичах от училището и прелетях през целия град до къщата на Луси. От чакълестия път видях, че входната врата е отворена, на алеята нямаше крайцер, и страхът, който ме беше обзел още от телефонното обаждане на детектив Маркъм, се засили.
Луси не би оставила входната врата отворена.
Паркирах и спринтирах към задната врата, извадил пистолет и готов. Сърцето ми спря да бие, когато надникнах през стъклото. Без да се колебая, блъснах вратата и хвърлих тялото си пред това на Луси, като същевременно насочих пистолета си към лицето на тази кучка и натиснах спусъка.
В кариерата ми това беше първият път, в който отнемах човешки живот.
Смъртта на тази жена нямаше да ме преследва.
Щеше да ме преследва фактът, че едва не е убила Луси.
В далечината прозвуча сирена. Затворих очи и притиснах по-силно Луси, която се бе притиснала към мен и все още плачеше. Поглъщах ценните секунди, оставяйки облекчението, че тя не е жената, която отива в моргата, да проникне дълбоко в мен. Защото в момента, в който моите заместници нахлуха вътре с извадени оръжия, трябваше да си свърша работата и да ни измъкна от този етаж.
Грейсън беше първият вътре. Той погледна сцената и изражението му се втвърди. От него вече нямаше да има нито сълзи, нито повръщане. Беше научил колко ужасно може да стане и беше направил избора да издържи.
След години това момче вероятно щеше да заеме моето място като шериф. С радост щях да предам звездата, когато се пенсионирам.
– Не знаех, Дюк. – Той преглътна трудно. – Карла ми каза да изляза, но бях по средата на пътнотранспортно спиране и…
– Всичко е наред. – Вината беше моя. Трябваше да кажа на Карла, че е било спешно. – Помогни и да стане, Грей.
Той протегна ръка за Луси, но тя не помръдна.
– Хайде, бейби. Трябва да излезем от къщата.
Тя кимна в гърдите ми, но не ги пусна.
– Луси – целунах я по слепоочието – Не мога да стана с теб отгоре.
– Добре. – Тя се откъсна от мен и когато видя протегнатата ръка на Грейсън, поклати глава и се изправи сама на крака. – Просто помогни на Дюк.
Грейсън се наведе и ме хвана под мишниците, докато се навеждах напред, после внимателно ми помогна да се изправя на крака, като ме държеше, докато главата ми не спря да се върти.
– Добре ли е? – Попита той.
Вдишах малко въздух и се съсредоточих да направя една крачка. После още една.
– Не докосвай нищо – казах, когато стигнахме до всекидневната, Грейсън ме подкрепяше от едната страна, а Луси – от другата. – Затворете къщата и не пускайте никого вътре. След това се обадете по телефона, а и се обадете на Джес Клиъри в окръг Джеймисън. Кажи му, че имам нужда да проведе разследване за мен.
Джес беше дългогодишен колега и шериф в окръга, който граничеше с моя. Тъй като бяхме съседи, винаги се бяхме опитвали да работим заедно и да поддържаме връзка. Той беше дяволски добър полицай и човек, на когото можех да разчитам да проведе това разследване. За да се увери, че всички подробности са отбелязани и докладът е честен.
Последното нещо, което исках, беше Луси да страда повече от това. Не бях сигурен кой е нападателят ми, но бях виждал семейства да предприемат действия срещу полицаи, когато смятаха, че смъртта не е била необходима.
Джес щеше да се погрижи това да не се обърне срещу мен. Защото дълбоко в сърцето си знаех, че единствената причина, поради която Луси и аз си тръгваме от този ден, е, че аз съм произвел убийствения изстрел.
Жената щеше да продължи да стреля. Нямаше да спре, докато Луси, аз или и двамата не се окажем на земята.
– Разбира се, Дюк – каза Грейсън, когато стигнахме до верандата. – Има ли още нещо?
По пътя с чакъл се чуха още сирени и проблясъци на светлини. Забелязах окръжната линейка с още два полицейски автомобила.
– Обадете се на съдебния лекар.
Грейсън кимна, след което ме остави с Луси.
Прегледах алеята, търсейки Евърли, Травис и Савана. Те стояха до гаража, сгушени един в друг. Евърли беше прегърнала Савана, която плачеше. Травис стоеше близо до двете, а ръката му беше в тази на Савана.
Тези деца днес бяха видели неща, които исках да изтрия от съзнанието им, но за това трябваше да се случи чудо, което се случва веднъж в живота, а аз вече бях изкарал своето, за да спася Луси. Сега всичко, което можех да направя, беше да бъда там и да помогна на всички да преминат през това.
Луси ме насочи към стълбите, когато линейката спря на шосето. Медиците изскочиха и се втурнаха към мен.
– Здравейте, момчета – казах аз, докато те заемаха мястото на Луси за последните две стъпала.
– С какво си имаме работа, Дюк?
Дръпнах брадичка към рамото си.
– Огнестрелна рана от близко разстояние. Куршумът е преминал през цялото тяло.
Бях запратил ръката, която не държеше пистолета ми, към Луси, поваляйки я. В противен случай куршумът можеше да засегне и нея. Вместо това беше преминал през рамото ми и сега се беше забил в кухненския шкаф.
Кръвта се беше просмукала по рамото ми до бедрото, като накара ризата ми да залепне за кожата. Дупката от куршума ме болеше, но ребрата ми бяха почти още по-зле.
– Бих казал, че имам и няколко счупени ребра. – Извиках, докато един от санитарите хвана лакътя ми, за да ми помогне да се кача в задната част на линейката.
Луси остана до мен, седнала на носилката, и наблюдаваше мълчаливо как санитарите събличат ризата ми и започват да почистват раната.
– Ще трябва да отидеш в болницата – каза един от тях.
– По-късно. Засега просто ме почистете и пъхнете там някаква марля, за да забавите кървенето. – Щях да се кача в болницата, когато знаех, че това местопрестъпление е под контрол.
– Има ли някой друг вътре, който да се нуждае от медицинска помощ? – Попита жената от Бърза помощ.
Поклатих глава.
– Не.
Тя кимна и извади от едно чекмедже бяла превързочна лента, след което започна болезнения процес на увиване на ребрата ми толкова здраво, че едва дишах. Може би тялото ми изпадаше в шок, но след като приключиха с двете рани и ръката ми беше в прашка, болката започна да отшумява. Или може би това беше обезболяващата инжекция, която ги бях уговорил да ми сложат. Каквато и да беше комбинацията, тя беше достатъчна, за да мога да изляза от линейката сам.
– Направи ми услуга, бейби, – казах на Луси. – Отиди да провериш Травис.
– Той е добре.
– Моля те?
– Няма да те оставя.
Приближих се до нея и я целунах по челото.
– Трябва да бъда шериф за няколко минути. Моля? Ще бъда тук. И аз се притеснявам за Травис.
Тя въздъхна.
– Добре. Пет минути.
– Ще побързам. – Държах гърба си изправен и скрих болката от изражението си, докато тя стигна до Евърли и децата. След това се отпуснах и се превих, докато си поемах дълбоко въздух. Когато отново се изправих, Травис ми кимна уверено, след което взе ръката на Луси в тази, която вече не беше прикрепена към тази на Савана.
Щом това свършеше, щях да прегърна това дете толкова силно. След това щях да го удуша и да настоявам Мелани да го заточи до колежа. По-късно щях да разбера подробности за случилото се преди да пристигна, но подозирах, че Травис е дошъл тук, за да намери Савана. После е отишъл при Луси.
Сърцето ми заби твърде силно и аз поднесох ръка към гърдите си, потърквайки гръдната си кост, докато се опитвах да си поема дъх.
Можех да ги загубя. Можех да загубя всички тях днес.
Имаше работа за вършене, но не можех да се накарам да откъсна поглед от тези лица.
– Шерифе?
Изтласках страха настрана при звука на познатия глас, след което оставих навика и опита да вземат връх.
Заместниците ми се бяха подредили на пътя и мълчаливо чакаха да им кажа какво да правят. Грейсън се затича от крайцера си с горнище в ръка. Той ми помогна да го наметна, след което го закопчах и блокирах всичко останало, освен протокола.
Тридесет минути по-късно Карла беше вътре и снимаше местопрестъплението. Гредите, които сковаваха верандата, имаха нанизана предупредителна лента между тях. А по чакълестия път се зададе пикап, който много приличаше на моя, но с емблема на друг окръг на вратата.
Джес Клиъри излезе от камиона и пъхна слънчевите си очила в косата. Пристъпи към мен, а загорялата му униформена риза беше навита на предмишниците му.
– Дюк.
– Здравей, Джес. Благодаря, че дойде толкова бързо. – Пътуването между Каламити и Прескот отнемаше един час. Сигурно е стоял на педала на газта през целия път.
– Разбира се. Бях на повикване в провинцията, когато от диспечерския пункт изпратиха вашия заместник. Добър момент. Какво мога да направя?
– Води разследването. – Набързо му разказах какво се е случило днес.
Казах му, че подозирам, че жената в къщата е преследвачката на Луси и че не искам никой от моите заместници да разпитва Луси. Не че щяха да направят нещо нередно, просто не исках да рискувам бъдещ съдебен процес, защото не бях предал това разследване.
– Това е твоето момиче? – Той подръпна брадичката си към Луси.
Кимнах.
– Да.
– Разбрах. – Той сложи ръка на здравото ми рамо, докосването му беше нежно за мъж, който беше голям колкото мен. После се запъти към гаража, стисна ръката на Луси и я придружи до един тих ъгъл.
Сега, когато Джес беше тук, част от напрежението ми спадна. Той щеше да се погрижи за Луси. Щеше да и зададе няколко предварителни въпроса на мястото на инцидента, а по-късно щеше да я разпита отново. Джес щеше да говори и с мен поотделно. Щеше да разпита заместниците ми и да се намеси, за да дава нареждания.
Пресякох се към стъпалата на верандата, като се сринах на най-долното, докато главата ми пулсираше. По-скоро рано, отколкото късно, трябваше да стигна до болницата. Но Луси нямаше да ме пусне да отида без нея, а и аз не исках да я напускам. Щом свършеше с Джес, щяхме да потеглим.
Адреналинът напускаше организма ми, а болката се връщаше с отмъщение, затова затворих очи и отпуснах глава между коленете си.
– Дюк? – В полезрението ми се появиха маратонките на Травис.
– Добре съм, – обещах. – Просто ми трябва минутка.
Той седна до мен.
– Съжалявам.
– За какво?
– Ти беше навън и ме търсеше. Ако беше тук, тогава…
– Това не е твоя грешка. – Седнах и сложих ръка на коляното му. – Изхвърли това от главата си.
Той погледна през рамо към входната врата.
– Тя щеше да убие Джейд.
– Да.
– Ти скочи пред нея.
– Да.
Той ме погледна, веждите му се сключиха, а челото му се набръчка.
– И аз щях да скоча пред теб. Обичам ви и двамата.
Очите на Травис се напълниха със сълзи и той отпусна брадичка, за да ги скрие, като опря рамото си на моето.
– Здравей. – Савана се поколеба да се приближи. – Хм, онова другото ченге говори с Евърли.
– Седни, – казах аз. – Джес също ще иска да говори с теб.
– Добре. – Тя се настани до Травис и обгърна с ръце кръста си.
Когато прахът се уталожи, щеше да се наложи да поговорим за това защо не е била в училище и защо двамата с Травис са били в плевнята на Луси. Но сега не беше моментът. Първо исках да дам на Джес възможност да получи изявленията на всички. След това щеше да се наложи да се обадим на родителите.
В момента, в който слухът за това се разнесеше покрай магистралата, това място щеше да се напълни с хора. По дяволите, имахме късмет, че някой вече не беше забелязал суматохата и не беше спрял да провери нещата.
Вече чувах шумотевицата. Стрелбата във фермата. За това щеше да се говори в Каламити месеци наред.
– Савана, добре ли си? – Попитах, когато брадичката и започна да трепери.
Тя сви рамене и обгърна ръцете си по-силно.
Това беше „не“.
Преди да се обадя на майка и, се обаждах на Хъкс. Савана се нуждаеше от подкрепящ родител и може би този инцидент щеше да стресне Хъкс достатъчно, за да предприеме правилната следваща стъпка.
Една сянка пресече лицето ми и аз вдигнах поглед, за да видя най-красивата жена на земята.
Луси приседна пред мен и сложи ръка на бузата ми.
– Не изглеждаш добре.
– Ти си добре, значи и аз съм добре.
Тя ме дари с тъжна усмивка, докато Травис и Савана се изместиха на стъпалото, за да и направят място да седне. Луси обхвана ръцете си около моите и отпусна буза на рамото ми.
След това седяхме там, докато моите заместници се суетяха около нас, а следобедното слънце огряваше лицата ни и най-лекият есенен бриз разнасяше във въздуха миризмата на трева и бор.
– Обичам те, шериф Евънс – каза Луси и прегърна ръката ми по-силно.
Целунах я по слепоочието.
– Аз също те обичам, Луси Рос.
– Не е Джейд, а? – Попита Травис. – Коя си ти?
– Аз съм Луси Рос.
– Защо каза на всички, че се казваш Джейд Морган? – Попита Савана. – Не го разбирам.
– Тя е известна, – отговорих аз.
– Като актриса или нещо подобно? – Травис изучаваше лицето на Луси, като явно нямаше и най-малка представа коя е тя.
– Тя е певица, носителка на награда „Грами“. Никога ли не си слушал радиото в пикапа ми?
Лицето на Травис се вкисна.
– Това е кънтри.
– Ех. – Савана се почеса по носа.
А Луси наклони глава назад и се засмя – звук, толкова музикален, че прогони болката.
В този миг разбрах, че каквото и да се случи, всичко ще бъде наред. Нямаше повече страх. Нямаше повече лъжи. Няма повече тайни.
Само Луси Рос на ръката ми.
И в сърцето ми.
***
– Здравей, Джес, – отвърнах, докато шофирах към вкъщи.
От кошарата на пътническата седалка се чу хлипане, затова протегнах ръка през конзолата, за да потупам клетката, като се свих от паренето в ребрата.
Бяха изминали две седмици, откакто Дженифър Джоунс се бе опитала да отнеме живота на Луси, и нараняванията ми далеч не бяха заздравели. Черно-сините следи по торса ми едва сега започваха да избледняват до грозно зеленикавожълто.
– Имаш ли секунда? – Попита Джес по високоговорителя на пикапа.
– Да.
– Исках само да ти кажа, че изпратих окончателния си доклад. Изпратих ти копие по имейл.
– Оценявам го. – Нямаше нужда да питам какво пише в доклада. Джес ме беше информирал за подробностите, докато го съставяше през изминалата седмица. – Предай на Джиджи моите поздрави.
– Същото и за Луси.
Приключих разговора и си поех дълбоко въздух.
Беше свършило.
Технически всичко беше приключило още в деня, в който убих Дженифър Джоунс, но днес, когато случаят беше приключен, всичко наистина беше зад гърба ни. Детектив Маркъм все още свързваше двата края в Нашвил, но това си беше негов проблем. Последните две седмици се бяха превърнали в епична гавра.
Веднага след като бяхме дали на детектив Маркъм името на преследвача, той беше изкарал на повърхността куп информация в Тенеси.
Дженифър Джоунс преследваше Луси от близо две години и беше определението за ненормален човек. Маркъм нахлу в дома ѝ и откри стотици и стотици снимки на Луси. Имаше почти толкова и на Меган Атри и нарастваща колекция от снимки на Евърли.
Дженифър беше каталогизирала всяка тяхна стъпка, както и своята собствена. Записите в електронния дневник описваха плановете и да убие Меган и да инсценира смъртта на жената като самоубийство. След това, след като това се случи, мрачните подробности бяха отбелязани заедно със снимки и видеоклип на Меган, която моли за живота си.
Маркъм ми изпрати копия.
Част от мен искаше да знае, за да може да предаде важните подробности на Луси. Не исках тя да вижда тези глупости. А другата част трябваше да знае, извън всякакво съмнение, че жената, която бях убил, не можеше да бъде спасена.
Дженифър Джоунс трябваше да е в психиатрична клиника.
Беше и харесало да убие Меган. Беше и харесало да убие кучето на Луси. Беше и харесало да измъчва Луси и се беше наслаждавала на това да всява страх. Когато Луси изчезна от Нашвил, записите в дневника станаха отчаяни и разпалени. Дженифър е изпаднала в ярост заради загубата на любимата си играчка.
Детектив Маркъм беше на няколко часа от приключване на собственото си досие по случая с преследването на Луси и Евърли – докато Блейк не се беше появил в участъка на Маркъм със свое собствено досие.
Както Блейк беше казал от самото начало, този случай го интересуваше. Той не спря, когато идентифицирахме убиеца. Задълбочи се във връзките на Дженифър и ето че Меган не беше единствената, която подаваше информация на кучката.
Бившият на Дженифър е работил в полицията на Нашвил като полицай новобранец – нещо, което по неизвестни причини тя беше скрила от записите в дневника си. Опасенията ми, че в полицейското управление има изтичане на информация, все пак се оказаха основателни.
Дженифър знаеше, че Евърли е резервирала полет до Монтана с кредитната си карта, защото бившият беше наблюдавал сметките на Евърли. Както беше наблюдавал и тези на Луси. Дженифър беше пътувала със същия проклет полет като Евърли до Боузман и в собствения си Uber до Каламити, който се движеше не много далеч зад нея. Ако Луси не живееше с пари в брой, Дженифър щеше да стигне до нея, преди още да съм имал възможност да се влюбя в нея.
Разбира се, бившият служител имал редица оправдания, когато началниците му го привикали на разпит. Оказва се, че Дженифър го е изнудвала в продължение на години. Тя се е съгласила да запази мълчание за неразкрито сексуално посегателство, което той е извършил в колежа, в замяна на информация.
И Блейк не само открива бившия.
Той се срещна с продуцента на Луси и след пет минути реши, че човекът е мазен като парцал от магазин след смяна на масло. Затова разследва Скот Бъркуест.
Луси знаеше, че Скот е държал Меган за своя любовница. Това, което не знаеше, бяха многото други жени, които той беше привлякъл в леглото си. Блейк откри следа от презрени жени, почти всички от които са бивши служителки на звукозаписната компания на Луси. Любимото ловно поле на Скот бяха екипът на Луси.
Той е чукал – и е прецакал – почти всички нейни беквокалистки.
Включително Дженифър Джоунс.
Скот им обещавал звездна слава. Обещавал албум и възхвалявал таланта им, всичко, за да ги вкара в леглото. А когато се насител – нещо, което според жените, с които Блейк разговаряше, продължавало от две седмици до три месеца – Скот ги уволнявал.
И този гад беше обвинил за това Луси.
Беше казвал на жената, че това е искане на Луси и че като главен изпълнител тя е отговорна за това.
Вероятно беше казал на Дженифър, че е щяла да стане голяма звезда, ако не беше Луси Рос.
Когато съобщих на Луси новината, това беше в кухнята, докато тя приготвяше вечерята. Беше вдигнала една чиния и я разби на пода.
Предложих и да се обадя на фирмата и да съобщя новината, но тя настоя да го направи сама.
Блейк се беше върнал в Калифорния и все още отказваше да ни позволи да му платим за отделеното време. Шефът му, Остин, също не искаше и да чуе за пари.
След като докладът на Джес беше завършен и гласеше, че смъртта на Дженифър е била оправдана полицейска стрелба, случаят беше приключен. Окончателно. Това беше още една стъпка, за да оставим всичко зад гърба си.
А днес бях направил още една.
Завих от улицата и се спуснах по моята алея, а сандъкът дрънчеше до мен, докато паркирах в гаража до роувъра на Луси.
– Готова ли си за това? – Попитах новото си кученце, докато изключвах пикапа.
Тя хленчеше и ме гледаше с кафяви очи, твърде големи за малкото и лице. Когато не се помръднах, тя ме подкани с лек лай.
– Не забравяй работата си тук, добре? Не пикай върху нея.
Това ми донесе още един лай.
Излязох от пикапа, а пулсът ми се ускори, докато заобикалях задната врата, за да стигна до пътническата страна. След това извадих щайгата, без да се интересувам от болката в страната си. Нервите ми бяха прекалено опънати, за да почувствам нещо друго освен вълнение. След като взех кученцето, влязох вътре през свързващата стая в гаража. Не се притеснявах да си събуя ботушите.
– Луси! – Извиках. – Можеш ли да ми помогнеш за секунда?
– Идвам, – отвърна тя.
Дълбок дъх. Боже, надявах се това да не е грешка. Знаех, че въпросът, който се канех да задам, беше правилният. Знаех, че тя ще каже „да“. Най-вече се притеснявах, че кучето няма да и хареса.
Тя зави зад ъгъла на дневната и мина през кухнята. Беше боса и носеше дънки. Сивият и пуловер с V-образно деколте беше твърде голям и се спускаше през рамото и, разкривайки презрамката на неоновооранжевия и сутиен.
Беше зашеметяваща. А усмивката на лицето и едва не ме свали на колене тогава и там.
През последните две седмици Луси беше отслабнала малко, благодарение на стреса и безсънните нощи. Бузите и бяха по-дълбоки от обикновено. Но през последните два дни тя сякаш си беше възвърнала апетита и хъркаше тихо в страната ми, докато спеше. Тъмните кръгове под очите и избледняваха.
– Добре ли си? – Усмивката на лицето и спадна, вероятно защото щях да получа проклет инфаркт.
– Да. Но почакай тук. – Вдигнах ръка, преди тя да се приближи.
Стъпките и спряха до острова, докато тя изричаше:
– Добре.
Обърнах се към сандъка и отключих ключалката, след което се протегнах вътре, за да взема двумесечното ни кученце немска овчарка.
Нашийникът на кученцето изпищя, когато то се размърда, а езикът му се стрелна да оближе ръцете ми. Когато я сложих на пода, тя веднага заскимтя, лапите и се мъчеха да намерят сцепление с гладките мраморни плочки, но щом се задържа, тя се изстреля.
И побягна направо от мен към кухнята.
Луси изтръпна и падна на колене, улавяйки кученцето, когато то скочи на задните си крака.
Размахваше опашка, облизваше език – до краката на Луси се образуваше локва от урина – кучето беше навсякъде.
А аз стоях и чаках реакцията на моето момиче.
Очите на Луси засияха.
– Наистина ли?
– Ако я искаш.
– Да. – Тя грееше и се смееше, докато чешеше ушите на кученцето. – Тя е перфектна.
– Добре. – Преодолях разстоянието между нас и приклекнах до Луси, а кучето подскачаше между нас двамата. – Нека я изведем на разходка. Вземи си обувки.
Луси кимна и се втурна да обуе ботуши в свързващата стая, а аз хвърлих купчина хартиени кърпи върху локвата и вдигнах кученцето, преди да успее да изчезне по-дълбоко в къщата и да намери обувка, която да сдъвче или в която да нагази.
Докато Луси беше заета с ботушите си, аз извадих каишката от сандъка и я закачих на нашийника на кученцето.
Заедно с още нещо.
– Ето. – Подадох каишката и оставих Луси да ни поведе към предния двор.
– Тя е толкова сладка, – каза Луси, докато се разхождахме. Носът на кученцето беше притиснат в тревата и подсмърчаше, докато опознаваше новия си дом. – Благодаря ти.
– Няма за какво. – Сплетох пръстите си с нейните. – Как мина денят ти?
– Вече е по-добре. – Тя ми се усмихна и се изправи на пръсти, за да ме целуне. – А твоят?
– Зает.
Вървяхме, хванати ръка за ръка, наслаждавайки се на вечерното сияние и хладния октомврийски въздух. Металното звънче на нашийника на кученцето прозвуча в двора и аз зачаках Луси да го забележи. Проследих я, докато тя вървеше след нашето куче, в нашия двор, в нашата къща.
Отказвах да и позволя да стъпи отново във фермата. След като мястото на престъплението беше разчистено и почистено от кръв и мръсотия, бях отишъл сам и бях събрал нещата и.
Тя не беше протестирала.
Около нас листата бяха оранжеви и жълти. Бяха започнали да падат тази седмица и ботушите ми ги разпиляваха по тревата, докато вървяхме.
Докато чаках.
– Много си тих. – Тя побутна лакътя ми със своя. – Какво става?
Аз просто свих рамене. Ако знаеше колко силно бие сърцето ми, щеше да разбере причината, поради която не можех да говоря.
Звънтенето продължи, докато кученцето дърпаше каишката, тръгваше наляво, после надясно, като не оставяше нито едно стръкче трева неподушено. Накрая се свлече на тревата и се просна, а малките и зъбки дъвчеха едно листо.
Луси и се усмихна.
– Как да я наречем…
Изречението и прекъсна, когато диамантеният пръстен на нашийника на кученцето улови избледняващата слънчева светлина.
Наведох се и го свалих от нашийника на кученцето, а тъй като бях близо до земята, останах на едно коляно.
– О, Боже мой. – Ръката на Луси полетя към устата и. – Дюк.
– Какво бихте казали за подкуп?
Тя се засмя.
– Условията?
– Ожени се за мен и ще ти дам този пръстен.
– Това е всичко?
Преборих се с усмивката си.
– И ще те обичам до края на живота си.
Тя потупа брадичката си, преструвайки се, че мисли за момент. След това падна на колене и хвана лицето ми с ръце.
– Обичам те, шерифе.
– Това „да“ ли е? – Не изчаках отговор, преди да сваля лявата и ръка от бузата ми и да плъзна пръстена на пръста и.
– Това е „да“.
Последната дума едва излезе от устата и, преди да запечатам устните си върху нейните. Целунах я така, както бих я целувал всеки ден. Както я обичах всеки ден.
С всичко, което имах.
Целувката беше прекъсната благодарение на кучето. То заскимтя и подскочи по бедрата ни, искайки да се включи. Погалих я по ушите, докато Луси се отдръпна, смеейки се и бършейки сълзи от ъгълчетата на очите си.
– Исках да направя ефирно предложение. Нещо, което баща ти щеше да направи за майка ти. Не съм сигурен, че съм го постигнал, но…
– Беше перфектно. – Ръцете на Луси се плъзнаха по меката козина на кученцето. – Той щеше да се гордее.
– Как да я кръстим? – Попитах. – Джейд?
Луси се засмя.
– Какво ще кажеш за Чедър?
Назад към част 21 Напред към част 23
