БОНУС ЕПИЛОГ
ЛУСИ
Вдигнах ръце във въздуха и изкрещях:
– Благодаря ти, Ел Ей!
Звуковата вълна ме разтърси до петите и разтегли усмивката на лицето ми още по-широко.
Беше вълнуващо да си в ролята на получател на такова чисто, нефилтрирано забавление. Беше вълнуващо да стоя на сцена в амфитеатър като този, където хиляди хора крещят името ми. Особено когато семейството ми беше зад кулисите и гледаше бяха заедно с мен за първи път.
Покрай ръба на сцената Дюк ме чакаше отдясно.
Усмивката му беше толкова широка, колкото и моята. Изглеждаше толкова щастлив и може би дори малко поразен.
Аз самата бях малко зашеметена.
Когато преди три дни отлетяхме за Калифорния, за да започнем репетициите, бях като кълбо от нерви. Нямах никаква представа как ще протече представлението и се бях подготвила психически за провал. От фирмата ме бяха помолили – измолили – да участвам в този благотворителен концерт. Мениджърът ми, Алисън, беше обещала, че ще е лесно. Само едно шоу с участието на звезден състав от популярни кънтри изпълнители, които ще свирят и ще събират пари за добра кауза.
Съгласих се, но през последните два месеца, докато се подготвях, нервите ми се бяха опънали.
Бяхме се постарали програмата да е проста. Нямаше акробатика, пиротехника или луди хореографски движения. Бяхме само аз с групата от фирмата, свирехме и пеехме от сърце за публиката на живо и за тези вкъщи, които гледаха предаванията по телевизиите или онлайн каналите.
Опасявах се, че хората са ме забравили, тъй като не бях правила турнета от години. Бях направила два албума с новата си компания, откакто се преместих в Каламити. И двата ми бяха донесли огромни хитове. Дюк ми беше казал, че е абсурдно да мисля, че хората няма да искат да ме чуят на живо, но аз бях толкова излязла от практиката, а за да задържиш хиляди хора, ти трябва определена харизма. Притеснявах се, че съм изгубила предимството си.
Но той се оказа прав, както обикновено. Вълнението на публиката беше като гориво за реактивни двигатели. Може би хората вкъщи бяха превключили канала, но тук всички бяха погълнати от шоуто.
Това беше победа.
Ако тази вечер беше последното ми голямо шоу, щях да бъда щастлива, защото знаех, че съм завършила с добра забивка.
Затворих очи и вдигнах ръце, докато радостните възгласи продължаваха. Оставих го да се просмуче в кожата ми и да се завихри в кръвта ми за един дълъг момент, преди групата да започне началните рифове на песента, която настоявах да изпълня последна.
Песента на Дюк.
Поклатих глава и почуках с ръка по бедрото си в ритъма на барабаните. Изстрелях още една усмивка към Дюк, с което си спечелих смях и поклащане на главата му, след което вдигнах микрофона до устните си и запях на съпруга си.
„Slow Down Sheriff“ беше бърза и гръмка. Налагаше се да пляскаш с ръце, да тропаш с крака и да танцуваш с дивашка непринуденост. Някои може би очакваха балада за любовта на живота ми, като тези, които бях написала за децата си. Но Дюк беше влязъл в живота ми като торнадо и ме беше помел. Нищо друго освен разтърсващ ритъм и умни текстове нямаше да подхожда на съпруга ми.
Въртях се по сцената, пеех и не изоставах от енергията на феновете. И когато последната нота прозвуча във въздуха, бях завладяна от аплодисментите. Отметнах глава назад и се засмях. Косата ми се спускаше по гърба и минаваше покрай кръста ми. Крещях заедно с тях, аплодирайки човека, който беше спасил живота ми и го беше направил цялостен.
Когато аплодисментите най-сетне започнаха да стихват, заговорих на микрофона, но погледнах сцената надясно.
– Всички искате да се запознаете с моя истински шериф, нали?
Шумът беше раздиращ ушите.
Дюк поклати глава.
Махнах му да излезне на сцената.
Той промълви:
– Не.
И аз зачаках. Защото той можеше да протестира, но този човек щеше да излезе на сцената и да застане до мен, защото знаеше, че това ще направи момента още по-сладък.
Дюк свеждаше глава, после единият ботуш пристъпваше пред другия, без да бърза, когато излизаше от сенките и се появяваше в светлината на прожекторите. Погледът му не се откъсваше от моя.
Изключих микрофона и го поставих на пода на сцената, след което разтворих широко ръце, за да хвана малкото момче, което не вървеше, ако бягането беше опция.
– Мамо! – Тео се хвърли в ръцете ми.
Хванах го под мишниците, завъртях го в шеметен кръг, след което го настаних на бедрото си.
На четири години той ставаше твърде тежък, за да го люлея. Беше висок за възрастта си и беше наследил силата на баща си. В повечето отношения той беше миниатюра на Дюк, макар че имаше моите зелени очи.
Бела, едногодишната ни дъщеря, имаше сините очи на Дюк. Тя се притискаше към него, а бузата и се опираше на рамото му, докато гледаше тълпата с широко отворени очи.
Там, където тя беше плаха, брат и не се страхуваше. Тео вдигна ръка и помаха, с което си спечели бурни възгласи. Слава Богу, и двете деца носеха огромните наушници, които Алисън беше донесла за тях.
Дюк се приближи и ме дари със своята секси усмивка. Бръчките около очите му се задълбочиха.
Прокарах пръсти през косата до слепоочието му, разрошвайки сивите кичури, които се провираха през кафявия цвят. Той се подиграваше, че аз съм причината за тези сиви коси. Не грешеше.
Но сега беше толкова красив, колкото и в деня, в който го срещнах под голямото синьо небе на Монтана. А тези очи винаги щяха да бъдат моето убежище.
Той обгърна раменете ми със свободната си ръка и се наведе, за да ми говори на ухото.
– Страхотно шоу, бейби.
– Благодаря, шерифе.
– Липсва ли ти?
Прегледах морето от хора пред нас, вдигнали ръце. Телефоните бяха вдигнати високо, снимаха. Някои не ни обръщаха внимание. Беше красив хаос.
Дали ми липсваше този живот?
Не. Не ми трябваха светлини на стадиона, когато можех да свиря с момчетата в бара веднъж месечно. Не се нуждаех от други хора, които да аплодират името ми, когато думата „мама“ изпълваше сърцето ми.
Беше забавно да се върна към него. Може би щях да го направя отново. Но това никога повече нямаше да бъде моят живот. Не и когато в Каламити ме чакаше животът на моите мечти.
Дюк се наведе, за да ме целуне, и когато си мислех, че аплодисментите не могат да станат по-силни, амфитеатърът доказа, че греша.
Усмихнах се срещу устните му.
– Това беше забавно. Но нека се приберем у дома.
