ГЛАВА 7
ЛУСИ
ДЮК ЕВАНС беше толкова пристрастяващ, колкото горещите сценични светлини и копринения южняшки кикот.
Почти ме беше целунал. А аз почти му бях позволила. Щях да намеря начин да преодолея проблема с подкупа, ако това означаваше да се отдам на любовта си към местния шериф. Разбира се, нещата щяха да станат неловки, когато му донеса пачка пари. В края на краищата, може би причината, поради която той почти ме беше целунал, беше заради парите.
На жената, която не беше целувана от много, много време, и беше все едно.
– Какъв е планът ти за остатъка от деня? – Попита Дюк, докато шофираше към фермата. Той свали прозорците и вятърът разроши дългите кичури коса, които се бяха измъкнали от шапката му.
– Не много. Наложи се да пека.
– Какво приготви? – Попита той, гласът му беше тих и гладък.
Дюк шофираше с една ръка на волана, а другата му ръка беше подпряна на конзолата между нас. Досега не бях забелязвала позата на мъжа при шофиране, но както при всичко, което Дюк правеше, би трябвало да са ежедневни детайли, които изскачаха върху мен като фойерверки. Цялото му поведение крещеше увереност. Беше толкова спокоен в кожата си и адски секси. Мъжът шофираше, а на мен практически ми течеше слюнка.
Той погледна към мен и повдигна вежда. Направо. Беше ми задал въпрос.
Изправих се напред и разсеях мозъка си.
– Бисквитки. Канелени рулца. Бананови кексчета.
– Била си заета.
– Нямам много друга работа. Преминаването от скоростта на заек към скоростта на костенурка беше приспособяване. В този момент търся неща, които да правя. Оттук и бягането тази сутрин.
– Майка ми е учителка. Винаги казва, че всяко лято и трябват няколко седмици, за да забави темпото и да премине от детегледачка към домашна богиня. – Той бръкна в поставката за чаши и извади пакетче дъвки. – Искаш ли една?
– Разбира се. – Разгърнах опаковката и пъхнах сладкото ментово драже в устата си, докато той правеше същото, след което отворих уста да кажа нещо и… уау.
Вървяхме през различен квартал от този, през който бях минала, но вместо да се взирам в къщите и да се ориентирам, вниманието ми беше приковано от адамовата ябълка на Дюк и огъването на силната му, квадратна челюст.
Обзалагам се, че имаше талантлив език. Опитът ми с мъже беше сравнително ограничен – Славата беше ревнив любовник и не искаше нищо повече от неразделното ти внимание, но ако един мъж можеше да дъвче дъвка по този начин, обзалагам се, че езикът му знаеше как да обхожда женски устни.
И на други места.
Преглътнах, докато в долната част на корема ми се стягаше къдрица от похот. Беше невъзможно да пренебрегна или да потисна желанието си, намирайки се в този пикап, заобиколена от пикантния му аромат на сандалово дърво.
Дюк зави по Първа улица и тихите тротоари отпреди вече гъмжаха от хора. Някога празните места за паркиране бяха пълни. Придърпах периферията на шапката си малко по-надолу и се свлякох на седалката си. Изглежда, че тази сутрин всеки турист в Каламити беше излязъл да разглежда, а возенето в полицейския пикап на Дюк привличаше вниманието.
Може би трябваше да настоявам да вървя пеша.
– Не се притеснявай. – Той ме погледна. – Поне не си на задната седалка с белезници.
Извъртях очи и се преборих със смеха, докато гледах през рамо през прозрачната преграда. Това беше първият ми път в полицейски автомобил. Между нас имаше лаптоп със затворен капак и радио, което постоянно мигаше със зелена светлина. Под него имаше набор от бутони и превключватели, които, както предположих, управляваха сирената и светлините на покрива.
Пръстите ме сърбяха да докосна някой от тях, затова прибрах ръце под бедрата си, като държах брадичката си надолу, докато Дюк караше по Първа.
– Знаеш ли как е получило името си Каламити? – попита той.
– Не. Просто предположих, че е от Каламити Джейн.
– Е, тя наистина е живяла тук като дете, но не оттам е дошло името на града. Първоначално Каламити се е наричал Панер Сити.
– Това не се осеща добре на езика. – Определено нямаше да събуди интереса ми през онези часове на търсене на скривалище в интернет.
– Не, не е. – Дюк се ухили. Ако целта на този разговор беше да облекчи притесненията ми, то той работеше. – Започнал е като селище по време на златната треска в Монтана и до 1864 г. в района са живели почти три хиляди миньори.
Завъртях се на седалката си, запленена от историята.
– Повече, отколкото живеят тук днес.
– Направила си проучване.
– Малко. – Но не достатъчно, за да съм прочела тази история.
– В рамките на пет месеца четири бедствия сполетели град Панер. Първо, мината се срутила в Андерс Галч и убила дузина мъже. След това имало силна пролетна буря, която наводнила района и отмила повечето от по-малките места за добив на руда и злато. След това в града избухнал пожар. И накрая, но не на последно място, в края на лятото се разразила светкавична буря. В резултат на нея едно стадо говеда се втурнало през селището. И всичко това в рамките на пет месеца.
– Уау.
Той се усмихна.
– Сбогом, Панер Сити.
– Здравей, Каламити. – Засмях се. – Защо нямат тази история на уебсайта на града?
– Камарата смяташе, че това може да създаде погрешно впечатление. Че ако туристите идват тук, те рискуват живота си.
Глупости. Тази история правеше това място още по-сурово и привлекателно, като самия разказвач.
– Благодаря, че ми разказа.
Дюк погледна към мен и сините му очи ме плениха.
– Добре дошла.
Каквото и да беше притеснението ми, че ще бъда разпозната, изчезна, но когато Дюк отби от магистралата и излезе на моя чакълест път, ме обзе нова тръпка и стомахът ми направи цигански колело. Бяхме само двамата. Сами. След като той почти ме беше целунал.
Трябваше ли да го поканя вътре? Дали щеше да ме закара и да си тръгне? Тъпото пулсиране в сърцевината на тялото ми изискваше второто. Покана. Вътре.
Лицето ми пламна. Днешният ден трябваше да е рекорд по мръсни мисли. Обвинявах Дюк, че е толкова силен. Да си около него беше вълнуващо и напрегнато. Беше безразсъдно да жадувам за единствения човек в града, който знаеше истинската ми самоличност, човекът, когото бях подкупила да мълчи, но на тялото ми не му пукаше.
Нито пък на сърцето ми.
Освен подкупа, Дюк беше честен и любезен. Изглежда, че не се интересуваше от моята слава или богатство и нито веднъж не се беше опитал да ме използва за повече. Повечето задници щяха да отхвърлят първоначалното ми предложение и да поискат двойно повече.
Но Дюк не беше споменал за парите, нали? Защо беше така? Да не би да иска да знае кога е денят за плащане? Единственият, който продължаваше да го споменава в разговорите ни, бях аз. Хм.
Когато спря пред фермата, алеята беше празна, защото бях започнала да паркирам в гаража. Дюк едва беше спрял, когато изтърсих:
– Искаш ли да влезем вътре за кифлички?
Той се поколеба, гледайки покрай мен към къщата. Сърцето ми беше в гърлото, докато той мълчаливо обмисляше въпроса ми. И двамата знаехме, че ако влезе вътре, няма да има повече почти за никаква целувка. Накрая Дюк отговори, като вкара пикапа на паркинг и извади ключа от запалването.
Умът ми се въртеше, докато изскачах от колата. Очакването бръмчеше във вените ми, докато изкачвах стъпалата на верандата.
Дюк не остана по-назад, докато вървях към вратата и изваждах ключа от малкото джобче на клина ми. Погледът му прокара гореща следа по шията ми. Мащабът на присъствието му ме прикова на място. Нямаше как да игнорирам мъж като Дюк, не и когато беше на една ръка разстояние.
Забърках ключа, преди най-накрая да се плъзне в ключалката. Свих китката си и завъртях, само за да усетя себе си в този процес.
О. Боже. Мой. Миришех на мокро куче и водорасли.
Вратата отскочи от рамката, когато я отворих, като на практика прескочих прага, за да направя всичко възможно, за да има малко пространство между мен и Дюк. Защо не бях обмислила това? Почти бях позволила на този великолепен, вкусен мъж да ме целуне, когато бях изпотена.
– Може ли да ми дадеш десет минути? – Попитах, като вече тичах нагоре по стълбите. – Просто… се чувствай като у дома си. Аз ще се върна веднага. Десет минути. – Максимум двадесет. Никога през живота си не бях вземала десетминутен душ, но, по дяволите, днес щеше да е този ден. Краката ми придобиха нова сила, когато се заизкачвах по стълбите. – Кифличките са в кухнята! – Извиках през рамо, заобикаляйки парапета.
Съблякох горнището на анцуга си, сковано от засъхнала пот, и го хвърлих на леглото, докато бързах през спалнята. Приближих нос до подмишницата си и се задавих. По дяволите, какво щеше да стане, ако Дюк ме беше усетил в пикапа си? Затова ли беше свалил прозорците?
По дяволите. Свих се на леглото, като измачках изкусно оправеното тази сутрин спално бельо, свалих клина и събух обувките си. Гола, събрах миризливите си дрехи, хвърлих ги в кошчето в гардероба и побързах да отида до банята.
Водата в тази стара къща се затопляше за минути, но аз я пуснах и влязох под студената струя, като се размърдах и преглътнах писък. Измих шампоана с ярост. Подхранвах безразборно. Насапунисах се и се изтърках, докато престанах да мириша на мръсен мъжки анцуг.
Изтрих се с хавлиена кърпа, прокарах гребен през косата си и я усуках на капещ възел. Не се замислих много за дрехите си, тъй като нахлузих чифт къси дънкови панталони и зелена тениска върху любимите си неоновожълти бикини и подходящ сутиен.
Дюк беше във всекидневната и се взираше през предния прозорец в сините планини в далечината, когато слязох долу.
– Съжалявам – казах аз, като влязох в стаята на бос крак.
– Няма проблем. – Дюк се отмести от прозореца и кимна към стаята. Диванът, който преди беше с лице към прозореца, сега беше срещу камината. Бях го разменила със столовете и бях преместила масичката за кафе под друг ъгъл. – Изглежда, че си била заета.
– По-скоро отчаяно търсех развлечения.
Бях пренаредила почти всяка стая във фермата, като избирах подредбата, която ми допадаше най-много. Или пък такива, които бяха различни само заради това, че са различни. Освен печенето, пренареждането беше любимото ми занимание.
Дюк се усмихна, а очите му ме държаха в плен. Бяха по-сини от обичайното заради дневната светлина, която нахлуваше в стаята. Два лазурни басейна, в които ми се искаше да се гмурна с главата напред.
Никой от нас не проговори. Никой от нас не се движеше. Напрежението се сгъстяваше, а въздухът в стаята натежаваше.
Може би фактът, че бях на горния етаж, гола, беше причината Дюк да изглежда вкоренен от другата страна на стаята. Може би трябваше да прекарам още една минута под душа, за да обмисля това.
Само че последното нещо, което исках, беше да мисля. През изминалата седмица само мислех. Подлагах на съмнение всяка своя стъпка.
Дали бягството беше отговорът? Страхливка ли бях, че напуснах Нашвил?
Несигурността редовно прорязваше мислите ми и ми отнемаше цялата ми енергия, за да не и позволя да ме разкъса на парченца.
Дали бях прекалено сурова? Имаше ли нещо, което можех да направя, за да спася Меган?
През последните четири седмици усмивката и бе изплувала в съзнанието ми безброй пъти. Смехът и отекваше във фермата в тихите нощи. Гледката на безжизненото и тяло, потънало в локва от собствената и кръв, преследваше сънищата ми.
Искаше ми се да крещя. Исках да плача. Исках да я попитам защо.
Но тя си беше отишла.
– Луси. – Гласът на Дюк привлече вниманието ми и аз се отърсих от мислите си.
– Да?
– Какво става?
– О, нищо. – Махнах му с ръка и се усмихнах. – Съжалявам. Мисля, че все още съм малко замаяна от това бягане. Какво ще кажеш за тези кифлички?
– Всъщност мисля, че е по-добре да пропуснем кифличките. Какво ще кажеш да седнем и да поговорим за причината, поради която си напуснала Нашвил и си сменила името си?
– Но…
– Луси. – Той използва същия тон към мен, с който се обръщаше към Травис. – Седни.
Въздъхнах.
– Беше толкова хубава сутрин. Нека не я разваляме. Моля те.
Той скръсти ръце на бедрата си.
– Лу…
– Ти прие подкупа. Съгласи се да пазиш тайната ми. Така че можем ли просто да се откажем от това? Независимо дали ще ти разкажа историята си, или не, ти пак ще си получиш парите. – Думите звучаха банално и повтарящо се. Свих се, съжалявайки за избухването си моментално, когато лицето му се превърна в камък.
Дюк излезе от стаята, профучавайки покрай мен по пътя към вратата.
– Успех, госпожо Рос.
По дяволите. Какъв беше проблемът ми?
– Чакай – казах аз, а гърлото ми се сви.
Вратата се отвори и Дюк стъпи на верандата, без да забавя ход.
– Чакай. – Тръгнах след него. – Моля те.
Той спря и обърна бузата си, давайки ми едно ухо и може би пет секунди. Силуетът на тялото му заемаше почти цялата рамка на вратата.
– Съжалявам. Това беше… Съжалявам.
Ако си тръгнеше днес и никога не се върнеше, нямаше да го виня. Кой прекрасен, дяволски секси, свободен мъж има нужда от такава драма в живота си? Особено когато постоянно му напомнях за този безумен подкуп.
Това бяха само пари. Имах много за губене. Може би Дюк искаше да използва парите за колежанското образование на Травис. Може би се надяваше да помогне на родителите си да се пенсионират. Може би…
– Не искам парите. – Той поклати глава и се обърна. – Никога не съм искал да ги взема. Трябваше да ти откажа от самото начало.
Примигнах.
– Какво?
– Няма да взема подкупа ти.
Не. Сърцето ми рязко се сви и устата ми пресъхна, когато ме обзе паника.
– Мога да получа повече пари. Просто ми трябва малко време. Моля те, моля те, не казвай…
– За бога, Луси. Не ми трябват твоите проклети пари. Няма да кажа на никого коя си в действителност, само защото си ме помолила да не го правя.
Преглътнах и пуснах ръцете, които се бяха размахали във въздуха.
– Не си ли?
– Не.
– Но… – Това изглеждаше твърде хубаво, за да е истина. – Но защо се съгласи на подкупа?
– Защото трябва да знам защо си тук. Трябва да знам с какво си имам работа. За твоята безопасност. Заради града. За мен. Най-лесният начин да те предпазя от това да затръшнеш вратата пред лицето ми беше да те накарам да мислиш, че ми дължиш нещо. Помислих си, че ще бъдеш по-склонна да говориш, ако аз съм на кукичката. Оказа се, че ти просто продължаваш да ми го натрапваш.
– Ти не искаш парите.
– Не. – Челюстта му се сви. – За последен път, не искам шибаните ти пари.
– Тогава какво искаш?
– Нищо.
– Светът не работи така.
– Може би. – Той въздъхна. – Но това е Каламити.
Собствен свят. Свят, в който съществуват добри хора. Където нямаше да бъда експлоатирана, предадена или презряна.
Възелът в стомаха ми се разплете. Сърцето ми се извиси.
Дюк беше квинтесенцията на безпрецедентно добрия човек. Бях го отричала, страхувах се да вярвам в неговата почтеност. Но дълбоко в сърцето си може би вече знаех истината.
– Благодаря ти, – прошепнах аз.
Той кимна.
– Грижи се за себе си, Луси.
Бях изненадана, когато си тръгна, но все още ме болеше да го гледам как слиза по стъпалата на верандата.
Желанието да заплача почти ме повали на колене, но сложих ръка на стената и се задържах, после прехапах вътрешната страна на устните си, за да задържа сълзите.
Бях загубила Дюк. Бях загубила някого, когото дори не бях имала, а, дявол да го вземе, бях уморена да губя хора.
Този път не можех да обвиня пиян шофьор или остър като бръснач кухненски нож.
Тази загуба беше моя.
– Всъщност… – Дюк спря на долното стълбище.
Примигнах с очи, оттласквайки се от стената.
– Да?
– Искам нещо. – Той се завъртя и тръгна нагоре по стълбите, като всяка стъпка беше обмислена. Притисна ме с пронизващия си поглед, докато прекосяваше верандата.
Дъхът ми заседна в гърдите. Когато той застана пред мен, повдигнах брадичка, за да задържа очите му. Бях замръзнала, неспособна да обмисля какво означава това, когато той се наведе толкова близо, че носът му беше на сантиметри от моя.
– Искам нещо. – Шепотът му погали бузата ми.
– Какво? – Аз. Нека отговорът да бъде аз.
– Целувка.
Коленете ми се разклатиха.
Дюк вдигна ръка към бузата ми.
– Ще ме спреш ли?
– Не.
Той ми се усмихна, преди да доближи устните си до моите, като открадна сетивата ми с докосването на меките си устни.
Целувката на Дюк беше твърда. Стабилна. След това езикът му облиза ръба на устните ми и ние се разтопихме един в друг. Отворих се за него и го оставих да влезе вътре, а ръцете му се увиха около раменете ми.
Ръцете ми се спуснаха хадолу по торса му, преминавайки през мекия памук на тениската му, за да усетят твърдите, набраздени вдлъбнатини на стомаха му. Издигнах се на пръсти, докато ръцете ми се движеха по широката и твърда повърхност на гърдите му. Езиците ни се преплетоха и аз обгърнах шията му с ръце, като се придърпах по-близо до него, докато той ме държеше по-силно.
Дюк беше стена от мускули, кула от сила. Той ме държеше на милостта си.
Вкусът му беше на мъж и подправки, смесени със сладката, хладна мента на дъвката му. Сърцето ми се разтуптя в гърдите, докато ме поглъщаше, като не оставяше нито едно кътче от устата ми недокоснато. Силата на ръцете му беше чудо. Той ме държеше без усилие, а пръстите на краката ми висяха над дървените дъски на верандата.
Дълбоко в гърдите на Дюк се разнесе бръмчене и вибрациите раздвижиха зърната ми.
Затегнах хватката си за врата му и вплетох пръсти в късите кичури коса на тила му. Целувката придоби съвсем нова сила, когато той наклони глава, за да се потопи по-дълбоко. Захапах ъгълчето на устните му. Той приплъзна езика си към моя – движение, което исках да усетя върху набъбналата ми гърда. Срещу набъбналата пъпка между краката ми.
Бях подценила Дюк. Искрата между нас не беше просто избухване. Беше буен пожар, който щеше да изпепели, а не да изгори. В момента не ме интересуваше колко опасно може да е това. Бях прекалено погълната от ослепителната нужда за още.
Дюк изръмжа срещу устата ми. Възбудата му беше твърда и тежка там, където се притискаше към бедрото ми.
Още.
Но вместо да ме вкара вътре и да използва езика си върху голата ми кожа, той откъсна устата си. Не отслабих хватката си и ръцете му останаха здраво притиснати към гърба ми. Той ме държеше, пръстите ми все още бяха отлепени от пода, гледаше ме в очите, докато и двамата се задъхвахме.
Погледът му се стрелна към набъбналите ми, мокри устни и челюстта му се размърда. Дали това беше добър тик? Лош? Щеше да ми се наложи да прекарам повече време около Дюк, за да разбера как да ги разчитам. Бях готова да отделя време, особено ако в края на разговорите ни той ме целунеше така.
Ъгълчето на устата ми се изкриви.
– Не е зле, шерифе.
– Надявам се, че това ми е спечелило гласа ти на следващите избори – закани се той.
Захилих се, докато той ме изправяше на крака.
Дюк ме държеше за лакътя, докато удържах краката си, след което прокара палец по долната ми устна.
Очаквах нова целувка, но той си пое дълбоко дъх, отстъпи една крачка, после се обърна и затича надолу по стълбите, преди да успея да възразя.
– Какво? Това е всичко?
Той продължи да се движи.
– Не, не е това.
– Тогава къде отиваш? – Отидох до най-горното стъпало и сложих ръце на хълбоците си.
– Мисля, че ще е по-добре да си тръгна сега, – каза той и стигна до пикапа си.
Сериозно?
– Но ти не си получил кифличка.
В погледа му пламна похот и краката му спряха. Той отпусна глава и потърка тила си. След това ме погледна така, сякаш за него беше мъчение да си тръгне.
Добре. Беше мъчение да го гледам.
– Ако още веднъж вляза в тази къща… – Не беше нужно да довършва изречението.
Ако влезеше в тази къща, всичко щеше да се промени.
Вече нямаше да пазя тайните си. Или сърцето ми.
– Влез вътре, Дюк.
Очите му потъмняха при звука на името му. Той закрачи нагоре по стълбите, докато не застана на моето място, с едно стъпало по-ниско, за да сме по-близо до нивото на очите.
– Сигурна ли си?
Бях ли? Това не беше характерно за мен. Бях се запознала с Дюк само преди една седмица – на практика беше непознат. Аз не правех секс с непознати.
Той прокара ръка по голата кожа на предмишницата ми. Езикът му се стрелна навън, розов и горещ, а устата ми се разтвори, отчаяна от по-дългия вкус.
Вятърът довя аромата на Дюк, завлече го до ноздрите ми и ме принуди да си поема дъх. Исках тази миризма да е върху чаршафите ми.
Затова изключих мозъка си, изтласках нервите си настрана, за да стисна с юмрук подгъва на тениската на Дюк.
И го завлякох вътре.
Назад към част 7 Напред към част 9
