УИЛА НАШ (Девни Пери)- За тайните ЧАСТ 27

Глава 27

Носенето на яркочервено червило на неделна закуска беше малко смело, но Касия все пак нанесе цвета. Ако Едуин не се появи, щеше да и трябва някаква смелост, за да седи там и да се храни сама.
Щеше да се насили да остане и да изяде прочутия хаш на кафенето, просто за да ядоса мъжа, който не си беше направил труда да остане наоколо, след като я беше прецакал снощи.
След като благодари.
Боже, какво, по дяволите, си беше помислила?
В джоба на тогата му имаше презерватив. Едуин е очаквал, че тя ще бъде сигурна. Ами ако тя му беше отказала? Щеше ли да го използва с друга жена? Щеше ли да спи в леглото на някоя друга жена?
Ревността и унижението се плъзнаха под кожата и, което я затрудни да се погледне в огледалото.
Касия не беше момиче за една нощ. Случайният секс я караше да се чувства хлъзгава, а душът, който беше взела тази сутрин, не беше отмил срама от чувството, че е използвана.
– Такъв идиот – промълви тя.
Дали всичко това е било лъжа? Целувката. Хвърлянето на монетата. Часовете, прекарани в библиотеката.
По дяволите.
– Защо му се доверих?
Не беше ли научила урока си преди месеци?
Тя стисна юмруци и се изправи. Избягването на отражението и беше невъзможно и днес, въпреки кораловата коса, тя приличаше на Каси Нилсън. Глупава и доверчива.
Но този път нямаше да се затвори в стаята си със срама като верен спътник. Не, щеше да влезе в това кафене с присвити рамене и да се престори, че ако – когато – Едуин не я чака, всичко е наред. По-добре от добре, нали? Беше си спечелила фантастичен оргазъм.
Преди да си изпусне нервите, тя излезе от банята и взе чантата си от леглото.
Чаршафите вече бяха свалени. Първото нещо, което направи тази сутрин, след като се облече, беше да ги закара долу в пералнята. Сега се спря, за да ги прехвърли от пералнята в сушилнята, после излезе навън и отключи хондата си.
На всяко кръгово тя се замисляше дали да не се върне. С всеки изминат километър тази идея и се струваше все по-голяма грешка. Щеше да стигне до кафенето и страховете и щяха да се сбъднат. Едуин я беше изиграл.
Кога щеше да спре да се влюбва в тези игри?
Сърцето и отскачаше като топче за пинг-понг срещу ребрата ѝ и докато се намести на мястото за паркиране пред кафенето, и се прииска да повърне. Нямаше как да яде каквото и да било. Въпреки това тя се изтласка от колата и с треперещи крака се отправи към ресторанта.
След като си пое дълго дъх, дръпна вратата и насочи поглед към обичайната маса.
Тя беше празна.
– Разбира се, че е празна – издекламира тя, а надеждите и се разбиха на пух и прах. – Такава глупчка.
– Говориш със себе си, Ред?
Касия се завъртя и въздухът изхвърча от дробовете и. Едуин стоеше зад нея на тротоара.
Качулката на суитчъра му беше вдигната над косата му, предпазвайки ушите му от студа във въздуха. Бузите му бяха зачервени, а очите му бяха по-сини под утринното слънце.
Едуин направи крачка, поемайки тежестта на отворената врата от ръката и. След това сложи ръка на малкия и гръб и я подкани да влезе вътре. В момента, в който вратата се затвори зад тях, той се приближи.
– Здравей.
– Ти си тръгна, копеле – изръмжа тя.
Веждите му се събраха.
– Колко оргазма трябва да достави един мъж, за да си заслужи поздрав?
– Не получаваш поздрав, защото не си казал довиждане. – Цяла сутрин емоциите и се въртяха на рулетка и очевидно, когато се сблъска с Едуин, топчето се беше спряло на яростта.
Той се намръщи, хвана я за ръка и ги заведе до масата им, където свали качулката си, а тя свали палтото си, преди да заеме мястото си. Когато сервитьорката дойде, той и се усмихна учтиво, докато поръчваше обичайните им кафета.
– Добре. – Едуин се облегна на лактите си на масата. – Защо си ядосана?
– Защото си тръгна – изсъска тя.
– Да, но ти казах, че ще се срещнем на закуска. – Той посочи към масата. – Ето.
– Наистина ли? – Тя поклати глава настрани. – И отговорих ли?
– Ти изхъмка.
В размитите краища на паметта си тя си спомни, че той каза нещо в ухото и, докато тя се унасяше в сън. След благодарностите.
– О.
– Ох. – Той поклати глава. – Тя казва „о“.
– Ами… ти си тръгна.
– Ти също така и не ме помоли да остана.
– Би ли останал?
Едуин кимна.
– Да.
Касия въздъхна.
– Можем ли да започнем отначало?
– Моля.
– Здравей.
Очите на Едуин омекнаха, докато протягаше ръка през масата, за да покрие нейната.
– Здравей.
– Помислих си, че може би са ме изиграл – призна тя.
– Все още ми нямаш доверие. – Това не беше въпрос, а констатация. – Ще ми се довериш. В крайна сметка.
– Да се доверяваш на хората е начинът да ти разбият сърцето.
– Грешиш. – Поклати глава Едуин. – Доверявайки се на хората, поправяш разбитото си сърце.
Ако Касия не беше седнала, можеше да падне на пода.
Може би той беше прав.
Може би в крайна сметка и тя щеше да повярва в това.
Показалецът му рисуваше кръгове по гърба на ръката и.
– Исках да остана снощи, но си тръгнах заради Айви.
Касия се скова при името на сестра му.
– Обичам сестра си, – каза той. – Но тя е сложна.
– Това означава, че няма да и хареса, че ти и аз сме… – Заедно. Бяха ли заедно? Или просто спяха заедно? – Каквото и да е, ние сме. Тя няма да го хареса.
– Първо, ние не сме „каквото и да е“. Второ, не, няма да и хареса. Така че вместо тя да разбере, защото колата ми е паркирана в алеята и ти крещиш името ми, докато пенисът ми е заровен в теб, реших, че ще е най-добре да си тръгна, преди тя да се събуди тази сутрин.
– Ех. – Сервитьорката застана до масата им с две кафета. – Искаш ли да поръчаш или…
– Две хашишчета, – каза Едуин. – Един портокалов сок. Един ябълков сок. Благодаря.
Касия се изчерви, докато сервитьорката се отдалечаваше.
– О, Боже мой.
Едуин само се усмихна.
– Това ще и даде повод да клюкарства в кухнята.
Тя зарови лице в ръцете си, но Едуин се протегна, за да я дръпне за китката.
– Слушай, това ще е по-лесно, ако кажа на Айви, че сме заедно, – каза той. – Тя не се справя добре с изненадите.
Заедно. Той не я беше изоставил. Не я беше използвал. Презервативът, който имаше в джоба си, беше предназначен за нея.
Но що се отнася до обозначаването на тази връзка…
– Трябва да останем каквото и да е, – каза тя.
Едуин тъкмо беше вдигнал кафето си и чашата спря във въздуха.
– Какво?
– Нас. – Тя направи жест между двамата. – Имам нужда това да остане каквото и да било. И ми е нужно нашето нещо да остане между нас.
Той постави чашата си.
– Защо?
– Доверие. – Имаше по-дълго, мръсно обяснение, което вероятно щеше да е по-добро. Но Касия не беше в състояние да го предложи. Защото това означаваше да разкаже историята си, да разкрие тайните си.
Той я изучаваше, докато отново вдигаше чашата си и отпиваше от нея. Когато я остави, изражението му беше като от гранит.
– Не.
– Н-не?
– Не. – Едуин я изгледа с поглед, който я накара да се размърда на мястото си. През цялото време, откакто бяха заедно, той винаги е бил непринуден. Спокоен. За първи път излъчваше сурова сила.
Беше притеснително, но и еротично.
– Няма да бъда тайна, – каза той. – Няма да играя игри. Няма да се чукам. Нямам желание да бъда какъвто и да е. Нямаме нужда от етикет, но съм сигурен, че няма да се преструвам, че не означаваш нищо. Ясно?
– Е… – Тя преглътна. Беше чела книги с алфа-мъже. Сега споделяше храна с един от тях. Пулсът и се ускори, а между краката и се изви вълна от желание. Кой беше този Едуин и дали беше готов да я чука по-късно?
Той се наведе напред, а очите му се втренчиха в нея.
– Да или не, Касия.
– Да. – Шепотът се изплъзна от устните и, преди мозъкът и да го е формирал.
– Добре. – Той се облегна назад в стола си, а интензивността му изчезна като кълбо дим от вятъра. – Искаш ли да отидем на вечеря тази вечер? Или имаш нужда да учиш?
– Да уча. – Тя вдигна пръст. – Чакай. А какво ще кажеш за Айви?
Той вдигна рамо.
– Ще и кажа.
– Какво ще и кажеш?
По меките му устни се появи усмивка.
– Че ние сме нещо.
– Умник. – Тя измъкна пакетче подсладител от държача му и го хвърли в главата му.
Той го хвана във въздуха и го прибра.
– Такова насилие.
– Не ми харесва сестра ти. Не искам тя да се гаври с мен…
– Защото аз спя с теб.
Тя кимна.
– Точно така.
Едуин прокара ръка през косата си.
– Ходих с едно момиче в продължение на шест години.
– О, хм… добре. – Не беше това, което очакваше да каже. Шест години? Това беше три пъти повече от връзката и с Джош. – Това е много време.
– Започнахме да се срещаме в първи курс в гимназията. Разделяхме се толкова често, колкото и се събирахме отново. Тя беше точно като Айви. Изпитваше удоволствие от драмата. Може би и аз. Тя отиде в Харвард, а аз в Астън. Изневерявахме си един на друг. Карахме се през цялото време. Наранявахме се взаимно. Умишлено.
Касия можеше да разкаже за една прецакана връзка, макар че никога не беше наранявала Джош умишлено. Това беше неговият специалитет.
– Съжалявам.
– Имахме връзката, която имат родителите ми. – Едуин я дари с тъжна усмивка. – Тя беше токсична. И когато най-накрая я прекратих завинаги, си обещах, че няма да тръгна отново по този път. Няма да се погледна в огледалото, когато съм на петдесет, и да видя баща си да се взира в него.
Това не е първият път, в който Едуин споменава за проблеми с баща си. Тя се радваше, че не е единственият човек на тази маса, който има проблеми с родителите си.
– Ти не приличаш на никоя жена, която съм срещал – каза той. – Не ти пука нито за парите ми, нито за фамилията ми.
– Харесвам те въпреки фамилията ти.
– Вярно. – Той се усмихна. – Не е нужно да бързам да изляза оттук и да съобщя на сестра ми, че имаме нещо общо. Но няма да го скрия. Не искай от мен да те крия. В живота ми има много малко истински и нормални неща. Не ми кради нито едно от тях.
За пореден път столът и попречи да падне на пода.
– Дори не мога да споря с това.
– Не, не можеш. – Едуин се засмя и звукът накара повечето – не всички – от притесненията и да отшумят.
– Айви ме плаши – призна тя.
– Това е нейната игра.
– Защо? Защо тя е такава, а ти си… ами… ти? Как се оказа, че си толкова различен? – Той беше приземен. Самоуверен, но не нахален. Истински. Мил.
– Кой казва, че съм различен от Айви? – Попита той.
Тя извъртя очи.
– Не е смешно.
Едуин се пресегна и изрови телефона си от джоба. Прелисти екрана, но запази за себе си каквото имаше на него.
– Когато Айви и аз бяхме по-малки, прекарвахме понеделнишките следобеди в къщата на баба ми и дядо ми на гости на баба ми.
– Бяхте ли близки?
Едуин се изсмя.
– Тя е мизерна кучка.
– О. – Касия се дръпна.
– Госпожа Кларънс. Така ни кара да я наричаме. Тя е страничен продукт от лош брак с дядо ми, който е хладнокръвно копеле. Първата му любов са парите. Втората му любов е любовницата му Бриджит, която той премести в къщата им за гости, когато бях на седем години.
Челюстта на Касия падна.
– До баба ти?
Той кимна.
– Да.
– Уау. Това е студено.
Едуин се ухили.
– Баба се изнесе скоро след това, но Бриджит остана. Тя така и не се изнесе от къщата за гости, нито пък заживя с дядо ми. Най-вече защото баба ми и дядо ми така и не се разведоха.
– Наистина? Дори след като той и изневери?
– Госпожа Кларънс харесва начина си на живот, а той е финансиран от дядо ми. Освен това тя не е лишена от своите любовници.
– Хм. – Богатите хора бяха странни.
– Дори след като баба се изнесе, ежеседмичните ни посещения не спряха. Не съм сигурен защо, но продължавахме да ходим. Но всеки понеделник след училище бавачката ни караше до имението на дядо и тъй като той никога не си беше вкъщи, прекарвахме следобедите с Бриджит. В крайна сметка Айви спря, когато пораснахме, но не и аз. Дори да имах само час или два, понеделнишките ми следобеди бяха за Бриджит.
В изражението му имаше мекота, когато произнесе името и. И болка. Касия знаеше накъде отива това, без да се налага да го казва.
– Ти я обичаше.
– Бриджит беше като теб. Истинска. Нормална. Тя правеше на мен и Айви сандвичи с препечено сирене и доматена супа от кутия. Изпращаше ни вкъщи с бонбони, натъпкани в раниците ни. И ни прегръщаше. През цялото време ни прегръщаше.
Касия постави ръката си на масата, с длан нагоре, готова за неговата, когато той имаше нужда от нейната.
– Тя беше като дъга. За повечето хора тя вероятно щеше да бъде просто една прекрасна дама. Но когато си заобиколен от грозни хора, красивите души блестят малко по-ярко. Бившата ми, Боже, Бриджит я мразеше. Мислеше, че е змия. Денят, в който се разделихме завинаги, беше денят, в който Бриджит умря.
Сърцето на Касия се разтуптя.
– Съжалявам.
– Тя не беше съвършена. Беше любовница на богат мъж, но го обичаше. Приемаше го такъв, какъвто е, дори ако това означаваше да не се ожени, защото и той нямаше да се разведе с баба ми.
– Защо?
Едуин сви рамене.
– Парите. Затруднения. Ако Бриджит беше настояла, може би той щеше да се стреми към развод. Но Бриджит не го е направила и той е имал всичко, което е искал, така че защо да се бори?
Касия не можеше да си представи, че споделя сърцето на един мъж.
– Как е умряла?
– Рак на гърдата. – Той изучаваше телефона си. – Някога бях като Айви. Тайните и игрите. Такива неща вбесяваха Бриджит. И ако тя бди над мен, искам да се гордее с мен.
– Би била горда. – Касия го дари с мека усмивка, докато той и подаваше телефона си. На екрана се виждаше жена с весела коралова коса, чийто цвят беше почти идентичен с този на Касия.
– Това беше твоята коса, – каза Едуин. – Когато те видях онзи ден при фонтана за пиене, дойдох да застана зад теб, защото косата ти ми напомни за тази на Бриджит.
Касия не можа да отговори. Очите и бяха залепени за снимката.
Бриджит беше красива. Кафявите и очи искряха, а усмивката и беше обрамчена от бръчките на смеха.
Не. Това не можеше да е тя. Какви бяха шансовете?
– Какво? – Попита Едуин.
Касия поклати глава.
– Аз… я познавам.

Назад към част 26                                                                        Напред към част 28

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!