УИЛА НАШ (Девни Пери) – Братята Холидей Книга 2 ЧАСТ 11

ГЛАВА 10
ХИЙТ

Двадесет и девет годишен и никога не бях подарявал цветя на жена. Не и на мама – татко винаги я беше прикривал. Не и на абитуриентските ми балове – те не искаха корсажи за китки. Не и на приятелки – не бяха много.
Предполагам, че просто съм чакал подходящата жена. С букет от дванадесет червени рози в едната си ръка, затаих дъх и натиснах звънеца на вратата на Стела.
Миг по-късно тя отвори, облечена в скъсани дънки и червена блуза в същия цвят като цветята. Косата и беше накъдрена. Гримът и подчертаваше хубавите очи и дългите, саждиви мигли. А на ушите си носеше обеците, които бях купил тази седмица.
– Здравей. – Тя се усмихна, вдигна ръка, за да прибере кичур коса зад ухото си, и лекият звук на звън потвърди, че носи и моята гривна.
Щях да добавя още подаръци към колекцията и. Бижутата бях купил просто защото си бях помислил за нея, но да я видя да ги носи, беше прилив, който не бях очаквал. Беше почти толкова вълнуващо, колкото да се събудя до нея в леглото си тази сутрин.
– Здравей. – Наведох се, за да я целуна по бузата, после влязох вътре и подадох букета.
– Благодаря ти. – Тя ги притисна до носа си и примижа, докато вдишваше аромата им. – Красиви са.
– Надявам се, че ще ми осигурят среща.
– Среща? – Тя повдигна вежди. – Каква среща?
– Истинската. С теб. С мен. Хубав ресторант. Хубаво вино.
– Това позволено ли е?
– Защо не? – Повдигнах рамене.
Снощи беше пълна катастрофа. Когато Тобиас се беше появил, се бях паникьосал. Не само защото беше и приятел на Гай, но и защото исках първо да поговоря с татко за Стела. Нямаше нужда от неловко напрежение в офиса. След Нова година щях да седна с него и да му обясня. Дотогава щяхме да запазим това в тайна.
Да накарам Стела да се скрие в стаята ми не беше начинът, по който бях планирал да протече нощта, особено като я оставя сама в продължение на часове. Но Тобиас явно избягваше собствения си дом – беше останал по-дълго, отколкото след миналогодишното ми парти за Суперкупата.
Тази вечер щях да го наваксам.
Вечерята в центъра на града беше рискована, но Гай ми беше писал по-рано с покана за игра на покер в дома на друг приятел. Тобиас си беше вкъщи. Мадокс си беше вкъщи. Родителите ми си бяха вкъщи и прекарваха времето си с Вайълет.
Бях им се обадил по-рано, за да се уверя в плановете на всички.
И ако се натъкнем на някой познат, можехме просто да се престорим, че е работна вечеря.
– Звучи забавно. – Тя се усмихна и се насочи към облеклото си. – Да се преоблека ли?
– Не. Ти си прекрасна.
Бузите и се зачервиха, когато отново усети аромата на розите.
– Дай ми да ги сложа във вода.
Докато тя се грижеше за цветята и обуваше обувките и палтото си, аз се обадих в най-новият ресторант в Бозман и направих резервация в последния момент.
– Защо съм нервна? – Попита Стела, когато излязохме от апартамента и.
– Нерви? Или вълнение? – Защото треперенето, което изпитвах, беше от второто.
– И от двете, – въздъхна тя и плъзна ръката си в моята.
Харесваше ми как беше честна с мен. Че не задържа мислите си за себе си.
Стела изглеждаше перфектно на пътническата седалка на пикапа ми, а парфюмът и изпълваше кабината. Докато вървяхме от мястото за паркиране към ресторанта, ръката и се опираше удобно в моята, сякаш така трябваше да вървим винаги заедно. Хостесата ни настани на маса в ъгъла на помещението, като ни подаде менютата, за да ги прочетем на слабата светлина.
– Искаш ли да ти поръчам? – Попита Стела.
– Не е ли обичайно мъжът да поръчва за своята половинка? – Не че бих искал. Тя можеше да си вземе каквото си поиска.
– Тази седмица доказваш колко добре ме познаваш. Сега е мой ред да направя опит за това.
– Добре. – Затворих менюто си и го оставих настрана.
Тя се усмихна, прие предизвикателството и сканира менюто. След това го остави настрана и ме стрелна с усмивка, когато сервитьорката ни дойде. Стела поръча първо вино, богато каберне, което щях да избера сам.
След като донесе бутилката и напълни чашите ни, сервитьорката извади бележника си.
– И какво ще ядем тази вечер?
– Аз ще взема вашето филе. Средно с печени картофи, моля – каза Стела, като ме погледна. – А той ще си вземе ребрата. Средно изпечено с пържени картофи.
Усмихнах се, когато сервитьорката записа бележките си и ни остави да се отдадем на виното си.
– И така? – Попита Стела.
– Успя.
– Да. – Тя удари с юмрук и вдигна чашата си, за да се докосне до моята.
Засмях се и се приготвих да отпия глътка, когато погледът ми попадна на познато лице, което вървеше по пътя ни. Усмивката ми спадна.
– По дяволите.
Татко пресичаше ресторанта с мама под ръка.
– Какво? – Стела проследи погледа ми. – О.
Толкова за нашата среща.
– Здравейте, вие двамата. – Баща ми протегна ръка, когато се изправих. – Как върви?
– Добре. – Кимнах с глава, а умът ми препускаше.
Доколкото знаех, в Холидей Хоумс никога не е имало служебни отношения. Нямахме официална политика срещу това, но тази вечер не беше подходяща за обсъждане с баща ми. Не и докато със Стела не сме имали повече време заедно. Не и преди да сме казали на Гай.
И точно както снощи с Тобиас, аз се паникьосах.
– Със Стела бяхме в офиса. – Лъжата се изтръгна от устните ми в отчаян опит това да не изглежда точно така, както беше. Среща. – И двамата бяхме гладни и си спомних, че споменахте, че това място е добро.
– А. – Татко кимна. – Добро е. Не знаех, че и двамата работите днес.
– Просто наваксвам с имейлите – излъгах отново, като намразих начина, по който гръбнакът на Стела се скова.
– Бях, хм… проверила някои нови цифри за преустройството на Дженсън. – Очите и се насочиха към моите, за да ме погледнат най-бързо в историята.
– Джо ме притисна на партито – каза татко. – Каза ми за подовата настилка. Изглежда, че си се справила точно както трябва.
– Благодаря. – Стела му се усмихна, а после се обърна към мама. – Здравейте, госпожо Холидей.
– Хана, – поправи я мама. – Моля. А ние ще ви оставим деца да се върнете към вечерята.
– Освен ако не искате да се присъедините към нас? – Поканата дойде толкова бързо, че я изрекох, преди да обмисля думите.
Майната му. Аз. Какво не е наред с мен?
– Сигурен ли си? – Попита Мама, като погледна между нас двамата.
– Защо не? – Протегнах стола от другата ми страна за нея, докато татко зае четвъртия.
Хостесата се появи и донесе със себе си другите две чинии, които беше прибрала по-рано. След това сервитьорката побърза да дойде, за да поръчаме още една бутилка вино, преди мама и татко да направят своите поръчки.
Стела седеше неподвижно, с ръце, скръстени в скута ѝ, и не откъсваше поглед от родителите ми.
Кажи им. Просто им кажи. Отворих уста, но татко заговори, преди да успея да го направя.
– Как мина Коледа, Стела? – Попита я той.
– Беше прекрасна, – каза тя. – Прекарах деня в дома на родителите ми и си починах. А вие?
– Ние направихме същото. Оставихме Вайълет да ни забавлява. – Татко се ухили. – Това момиче ще накара Мадокс да си изкара парите, когато навърши шестнайсет.
– Добре, че той струва милиарди – подиграх се аз.
Мама се засмя.
– Нали това е истината. Стела, как е Гай?
При споменаването на Гай Стела сякаш изхвърча още по-нагоре от гарда. На пръв поглед тя носеше красивата си, омайна усмивка, но тя не стигаше до очите и.
– Той е добре. Все още работи като програмист.
– Никога не съм разбирала как се е захванал с компютрите. – Мама поклати глава. – За човек, който процъфтява сред хора, винаги съм си мислела, че ще стане учител, треньор или продавач на употребявани коли.
– Представяш ли си Гай да преподава на деца? – Въздъхна Стела. – Това е ужасяващо.
Всички се засмяхме, защото тя не грешеше.
Кажи им.
Всеки път, когато си отварях устата, майка ми или баща ми говореха първи. И с напредването на минутите, с продължаването на разговора, ставаше все по-трудно да намеря обяснение за това, че изобщо съм излъгал.
По дяволите. Когато се приближиха до масата, трябваше просто да им кажа. На татко нямаше да му пука, нали? Щеше да се наложи да изчакам и да разбера на работа следващата седмица. Така че отпих от виното си и изядох ястието си, докато Стела напълно очароваше родителите ми.
Тя им отделяше цялото си внимание, отговаряше на въпросите им и слушаше истории. Аз бях този, който беше игнориран. По време на разговора и храненето ни студеното и рамо стана толкова студено, колкото и зимните температури.
Едва след като чиниите ни бяха изчистени, сметката беше платена – татко настояваше, че той ще я плати, тъй като това беше вечеря за персонала – и всички бяхме навлечени в палтата си, Стела най-накрая погледна в моята посока.
Изражението и беше безизразно, предпазливо.
Боже, аз бях кретен.
– Къде си паркирала, Стела? – Попита баща ми, когато се събрахме на тротоара пред ресторанта. – Тъмно е, така че ще се разходим.
– Разбирам. Паркирахме на един и същи паркинг, – излъгах аз. Отново.
Това беше десетата или може би двадесетата лъжа тази вечер. Бях изгубил представа. Татко беше купил всичките. Мама, дори не и малко. Сигурно защото бях гаден лъжец, а мама винаги е имала нюх за това кога синовете и са хитри.
Тя погледна между мен и Стела и ако изражението на мама имаше име, то щеше да е „Не ме лъжеш, сине“.
Бях го виждал безброй пъти в живота си. Обикновено преди да ме е наказала за някоя глупост. Като онзи път, когато бях качил шейната си на покрива, за да се проветря, и вместо да се ударя в снежната маса под стрехата, се забих в оградата на съседите.
– Много ми бе приятно да те видя, Стела. – Прегърна я мама.
Татко стисна ръката на Стела.
– Не се притеснявай за проекта „Дженсън“. Наслаждавай се на останалата част от ваканцията си. Същото и за теб, Хийт.
– Ще го направя.
Татко протегна ръка, за да придружи мама, и с махване се отправиха надолу по улицата.
Въздъхнах, когато изчезнаха зад един ъгъл.
– Съжалявам.
– Всичко е наред. – Стела кимна и се завъртя в другата посока, тръгвайки по тротоара към мястото, където бяхме паркирали.
Определено не беше наред. Обувките и издаваха гневно щракане, докато вървяхме. Тя държеше ръцете си пъхнати в джобовете на якето си, а раменете и бяха притиснати към ушите.
Всеки път, когато се приближавах, тя се отдръпваше или вървеше по-бързо. А при пикапа, когато се пресегнах да отворя вратата и, тя ми махна с ръка, за да отида от страната на шофьора.
Пътуването до апартамента и беше мълчаливо, а напрежението се сгъстяваше с всеки следващ завой. Когато паркирах пред жилището и, тя се измъкна от вратата още преди да съм паркирал пикапа.
– По дяволите, – промълвих аз. След това се втурнах след нея, тичайки, за да я настигна, преди да успее да ме затвори вън. – Стела, съжалявам.
– Всичко е наред. – Тя пъхна ключа си в ключалката. – Ние сме тайна.
Последната дума беше така произнесена, че усетих всяка буква като удар на чук по главата на пирон. Т-А-Й-Н-А.
– Трябва да кажа на татко. Да се уверя, че той е съгласен с това. Трябваше да го направя още тази вечер, но… Съжалявам.
Стела вдигна поглед над рамото си.
– А ако той не е съгласен?
-Ще се съгласи. – Ще се съгласи. Трябваше да бъде. Нямаше друг избор. – Има вероятност да ни помоли да бъдем дискретни.
Тя сведе поглед, раменете и паднаха.
– Повече тайни?
– Това не е завинаги. – Сложих ръце на раменете и, като се навеждах по-близо. – Изпаднах в паника тази вечер. Не мислех, че ще се видим с някого.
В един момент тя започваше да се навежда към докосването ми, а в следващия буташе вратата и нахлуваше вътре. По дяволите. Може би не трябва да говоря тази вечер. Не бях казал нито едно дяволски правилно нещо.
Останах на стълбището и гледах как тя съблича палтото си и го закача на една кука.
– Стел. Искам да кажа на хората. Искам да кажа първо на Гай.
– Тогава му кажи. – Тя вдигна ръце и застана близо до прага на къщата. – Не ми харесва да съм тайна. Не обичам да лъжа хората, особено брат ми, шефа ми и жената на шефа ми.
– Права си. – Вдигнах ръце. – Съжалявам.
Тя отпусна брадичката си, взирайки се в пода за дълъг момент. После вдигна очи и срамът в очите и ме накара да се почувствам с около три сантиметра по-висок.
– Знам, че е минала само една седмица. По-малко от седмица. Но ти си… ти. Искам да разкажа на хората за теб. Защото те харесвам. Много те харесвам.
– Аз също те харесвам. Повече от много. Ще им кажа. На баща ми. На мама. На брат ти. Тобиас. Ще им кажа на всички.
Тя издиша дълго.
– Кога?
– Следващата седмица. Първото нещо, което ще направя в понеделник сутринта, ще кажа на татко.
– А на Гай?
– В неделя вечер. – Което означаваше, че за срещата ми с татко в понеделник сутринта вероятно ще имам насинено око. – След като Гай се върне от партито, на което отива в Биг Скай.
– Добре. – Тялото и се отпусна. – Благодаря ти. Знам, че ще се ядоса като хейтър, но… ще се справи с това.
– Няма за какво. – Усмивка дръпна ъгълчето на устата ми. Тази жена и нейните объркани поговорки. – И той е бесен като хейтър.
– Знам. Но…
– Твоята версия ти харесва повече.
– Да. Хейтърите ще мразят.
– И този път си права.
Тя ме дари с малка усмивка.
– Предполагам, че е така.
– На мен също не ми харесва това, Стел. Тайните. Кълна се. – Но ние имахме години, нали? Какво бяха няколко дни криене, когато имахме години и години да споделим това със света? – Утре. Искаш ли да опитаме отново? Само ти и аз?
И да се надяваме, че опитът за среща номер три няма да бъде катастрофа.
– Всъщност… най-добрата ми приятелка Уенди ме покани да изляза. Тя работи във фитнес залата в града и те организират парти в „Кристал“.
– О, добре. – По дяволите. Надявах се да бъда с нея в новогодишната нощ.
– Искаш ли да дойдеш с мен? Като мой приятел?
Поканата много приличаше на тест.
Не бях от хората, които не се справят с тестовете.
– Да.
Сигурно си е помислила, че ще откажа, защото усмивката, която ми изпрати, беше изпълнена с облекчение.
– Ще влезеш ли вътре?
– Ако ми позволиш.
Тя се отдръпна и изкриви пръст.

Назад към част 10                                                                     Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!