УИЛА НАШ (Девни Пери) – Братята Холидей Книга 2 ЧАСТ 3

ГЛАВА 2
ХИЙТ

– Има ли шанс да ми донесеш офертата на Уинтроп до утре? – Попита ме баща ми.
– Ха. – Засмях се. – Не.
Той се намръщи.
– Защо не?
– Защото е на трето място в списъка ми. – Почуках с химикалката си по бележника пред мен. – Каза ми, че офертите на Грант и Фрийман са приоритетни.
– По дяволите – промълви той. – Имаме твърде много приоритети.
– Не се шегуваш.
– Надявам се, че ако Стела се справи бързо, ще можем да прехвърлим някои от тези проекти от твоята чиния към нейната.
– Това би било чудесно. – В този момент не можех да се справям с оценките, камо ли да проследявам всяко строителство, защото ме дърпаха в седем различни посоки.
Дори през декември, месец, в който бизнесът би трябвало да е по-бавен от средното, екипите ни се мъчеха да се справят с търсенето. Беше твърде студено, за да се изливат основи за ново строителство, но имахме достатъчно жилища в процес на изграждане, така че всеки строителен екип беше назначен на работна площадка. Повечето от тях полагаха извънреден труд по рамкирането или подовата настилка, или по една от многото други задачи, които не започваха с буквата „е“, но мозъкът ми беше толкова изпържен, че в момента ги бях забравил.
– Закъснявам за вечеря и майка ти ще се разсърди. По-добре да се прибера вкъщи. – Татко стана от стола си срещу бюрото ми. – Ще се видим утре.
– Да. Довиждане, татко.
Той махна с ръка и излезе, като се отби в ъгловия си кабинет, за да вземе лаптопа и палтото си, преди светлините да угаснат.
– Ало, татко, – каза Тобиас от кабинета си. Пет минути по-късно, след разбъркване на документи и затваряне на чекмеджета на бюрото, той извика по коридора: – И аз си тръгвам.
– До нови срещи – извиках в отговор.
– Искаш ли да заключим?
– Аз ще го направя.
– Не закъснявай. – Стъпките му отекнаха по подовете от хикория, докато той си проправяше път през фоайето и излизаше през входната врата.
Ако имаше някакъв шанс да си взема отпуск през седмицата между Коледа и Нова година, определено щях да остана до късно.
Тишината се настани в сградата и аз потънах по-дълбоко в стола си, изправен пред планината от работа на бюрото ми. Беше плашещо. Добре, че нямах нищо против предизвикателствата.
Татко искаше да получи работата в Уинтроп, затова посегнах към досието на Уинтроп. Изрових бележките, които си бях направил по време на последната ни среща, и намерих грубата скица, която Тобиас беше съставил след първоначалната си консултация.
В момента той беше единственият ни архитект. Неговият предшественик се беше пенсионирал тази пролет и Тобиас беше влязъл на негово място. Брат ми беше също толкова зает, колкото и аз до и след Нова година. Бяхме говорили за намирането на друг архитект, който да се присъедини към екипа.
Докато Тобиас обичаше планирането, измерванията и дребните детайли, аз просто обичах да свърша нещо. Харесваше ми да гледам как едно голо парче пръст се превръща в дом. Стига строителството да е качествено и клиентите ни да са доволни, не ме интересуваше дали покривът е двускатен, четирискатен или мансарден.
За плана за наследяване на татко нашите разнообразни интереси се бяха съчетали идеално. Не му се налагаше да избира син, който да поеме управлението, защото Тобиас нямаше интерес да го замени като главен мениджър. Тази позиция щеше да се падне на мен, докато брат ми щастливо щеше да прекарва дните си на чертожното бюро.
Татко далеч не беше готов да се пенсионира, а аз, на двадесет и девет години, далеч не бях готов да поема управлението. Имах да науча твърде много неща от татко. Прекалено много го уважавах, за да стъпя в обувките му.
Така че засега ръководех бригадирите и техния персонал, докато съставях оценките за най-големите ни и претенциозни поръчки. Татко ръководеше ръководителите на проекти, които действаха като свързващо звено с майсторите, за да се уверят, че клиентите са доволни и че графиците и бюджетите се спазват. През изминалата година бяхме наели трима нови ръководители на проекти и все още не можехме да се справим.
Холидей Хоумс се разрастваше. А заедно с това се увеличаваше и работното ми време.
Отдръпнах се от бюрото си и отидох в стаята за почивка за чаша вода. След това се върнах в офиса си и започнах работа. Бях по средата на бележките си за проекта „Уинтроп“, когато от тавана се разнесе шум. Пръстите ми замръзнаха над клавиатурата.
– Какво, по дяволите?
Друг шум ме накара да стана и да се запътя към стълбите. Всички вече трябваше да са се прибрали у дома. Светлините в коридора бяха изгасени. Във всеки офис беше тъмно.
С изключение на един.
Този на Стела.
Какво правеше тя все още тук? Беше първият и ден. Ако някой трябваше вече да се е прибрал у дома, това беше тя.
Краката на Стела бяха боси, обувките с токчета бяха захвърлени до прозореца. Ръкавите на пуловера и бяха навити до лактите, докато се мъчеше да събира кубчета лед от пода.
– Какво правиш?
– Ах! – Изкрещя тя, а лицето и се насочи към вратата. – О, Боже мой, ти ме изплаши.
– Съжалявам. – Вдигнах ръце и влязох в кабинета. – Мислех, че съм единственият останал, после чух шум.
– Ударих чашата си. Беше празна, с изключение на леда. – Тя взе още три кубчета и ги пусна в чашата, преди да се изправи на крака.
Косата и се беше измъкнала от възела, а няколко дълги руси кичура обрамчваха лицето и.
Стела Мартен беше една от най-красивите жени, които някога бях виждал.
И сестра на най-добрия ми приятел.
Нямам право да си мисля, че е красива. Напомнях си го от години.
Нямаше да имам право да потъвам в тези лешникови очи или да мисля за целувка на меките и устни. Нямаше да мога да си фантазирам за тонизираните и крака, увити около бедрата ми, или за факта, че тази сутрин държах в ръката си стринговете и.
Забранено. Стела винаги е била забранена.
– Как мина първият ти ден? – Попитах, като влязох в стаята и заех единствения празен стол срещу нейния на бюрото.
– Добре. – Тя потъна в стола си и го завъртя напред-назад. На бюрото имаше повече документи, отколкото очаквах да видя. – Баща ти вярва в пиенето от пожарникарския маркуч, нали?
– Два пожарникарски маркуча. – Засмях се. – Какво ти е дал?
– Преустройството на Дженсън.
Извиках.
– Толкова лошо?
– Надхвърля бюджета и изостава от графика.
Очаквах да изреве. Може би поредица от нецензурни думи. Но Стела седна по-изправена и кимна.
– Ще го поправя.
– Вярвам, че можеш.
Стела, също като мен, не отстъпваше пред много предизвикателства. Макар да беше с две години по-малка, като деца тя винаги беше в крак с Гай, Тобиас и мен. На велосипедите ни, независимо колко усилено трябваше да върти педалите, тя не изоставаше. В басейна, когато я предизвиквахме да опита скок във вода, тя запушваше носа си и скачаше. А на ски пистата, когато всички се опитахме да изкачим първия си черен диамант, тя ни следваше надолу по планината.
– Благодаря. – Бузите и се обагриха.
Тази нейна руменина беше също толкова красива, колкото и очите и. Бях я виждал безброй пъти през живота си и никога не ми омръзваше.
– И така, какво можеш да ми кажеш за проекта „Дженсън“?“ – попита тя.
– Ами… той беше катастрофа от самото начало, отчасти защото нямахме време да се заемем с него и трябваше да го откажем. Но татко е приятел с Джо Дженсън и не искаше да откаже. След това, понеже не се отказахме и никой нямаше време, той всъщност не е имал основен ресурс. Всички се включихме, тук и там, но това, от което се нуждае, е водач, който да го доведе докрай.
– Аз мога да го направя. – Тя кимна към бъркотията от документи на бюрото си. – Веднага щом осмисля това.
– Аз направих първоначалната оценка. Мисля, че оттогава са имали няколко заповеди за промени, но ако искаш, мога да разгледам подробностите с теб.
– Наистина? Това би било чудесно.
– Какво ще кажеш за сега?
– Ако нямаш нищо против.
– Нищо против. – Имах и друга работа за вършене, но през последната година ми беше все по-трудно да стоя далеч от Стела.
Обвинявах за това онова проклето парти, което Гай беше организирал миналата година в Биг Скай. Стела беше дошла да кара ски, а после да се забавлява в апартамента. Всяка вечер се къпеше в джакузито и образът и в оранжевите бикини се беше запечатал в мозъка ми.
Сякаш се беше включила електрическа крушка. Стела не беше Стела, по-малката сестра на приятеля ми, която се придържаше към него. Стела беше Стела.
Красива. Умна. Очарователна. Секси.
Харесвах Стела.
Въпреки причините, поради които не трябваше да го правя.
Пренесох стола си до нейната страна на бюрото, докато тя плъзгаше папка с документи. След това се впуснахме в работата, като прекарахме следващия час в разглеждане на чертежите, графика и бележките за напредъка.
– Утре ще намерим час и ще те заведа на строителната площадка.
– Благодаря, Хийт.
– Няма за какво.
Очите и срещнаха моите и за миг почти се наведох. В продължение на една година се бях изкушавал да премина границата. Да опитам устните, които исках да опитам от месеци. Но гласът на Гай прозвуча в главата ми.
Забранено.
– Този проект изглежда струва на ръка и на крак, нали? – Попита тя.
– А? – Примигнах. – Ръка и… о. Искаш да кажеш, че струва ръка и крак. Така се казва.
– Ръката и кракът изглеждат по-малко крайни от ръката и крака. – Тя махна с ръка. – Знаеш как се казват поговорките. Картоф, домат.
– Това също не е поговорка.
– По-тах-пръст, пръст-мах-пръст.
Преборих се с усмивката си.
– Все още не е правилно.
– За мен има смисъл. – Тя сви рамене. – Не съм съгласна да се съглася.
– Това е… – Загубих битката и се засмях. Боже, тя беше забавна. По начина, по който никога не се опитваше да бъде смешна.
Просто беше… Стела.
– Късно е. – Отпуснах се на стола си. – Планирах да си поръчам вечеря. Искаш ли да останем и да хапнем? Или си готова да се махнеш оттук?
– Мога да ям.
– Какво искаш?
– Каквото искаш. Изненадай ме.
Извадих телефона си от джоба и отворих приложението Door Dash. Бях се хранил достатъчно в къщата на Мартен, за да знам, че Стела обича пица с пеперони. С поръчаната вече храна, кимнах към документите на бюрото и.
– Освен проекта „Дженсън“, какво друго ти даде баща ми?
– Засега това е единственият проект, но спомена за някои общи организационни неща. По време на интервюто му разказах как съм проучвала този нов софтуер за управление на проекти за старата ми компания. Съставих цяла презентация за това как работи и как може да подобри ефективността и комуникацията с клиентите, но шефът ми не искаше да я покаже на собственика. Той каза, че нашите процеси работят добре, така че защо да ги променяме?
– А, затова ли напусна?
– Отчасти. Освен това много ми харесват къщите, които строите.
– Те са най-добрите. – В гласа ми прозвуча гордост.
Татко беше създал Холидей Хоумс с двете си ръце, кръв, пот и напрегнати часове. Стандартите му бяха предадени на нашите майстори и той никога не се задоволяваше с нещо по-малко от изключително. Може и да не държеше чук в наши дни, но наемаше хора, които споделяха неговото майсторство. Те построиха домове, в които всички те биха се гордели да живеят сами.
– Какъв е софтуерът? – Попитах.
– Това е просто клиентски интерфейс. Клиентите могат да влизат в него, за да виждат графиците и фактурите си. Там се обработват поръчките за промени. Екипажът снима напредъка си всеки ден, така че можем да качим снимките в таблото за управление. Това прави целия процес по-прозрачен. Вероятно затова старият ми шеф не искаше да го прави. Щеше да е по-трудно да се скрият пропуснатите дати.
– Баща ми е голям привърженик на това да бъдем откровени по отношение на графика. Обзалагам се, че е започнал да слюноотделя за това.
Тя се усмихна.
– Беше доста развълнуван.
– В наши дни татко държи на организацията. Той смята, че разполагаме със солиден екип, но ни липсват кадри в бизнес сферата. – Като се има предвид, че и двамата със Стела бяхме тук след стъмване, той не грешеше.
– Какво мислиш ти? – Попита тя.
За първи път от известно време някой ми задаваше този въпрос.
– Понякога си мисля, че татко иска да направи този бизнес перфектен, така че когато се пенсионира, за мен и Тобиас да е безпроблемно. Само че той забравя, че никой от нас няма нищо против някои бурни води.
– Щеше да ти стане скучно, ако беше перфектно
– Да, може би. – Познато чувство се настани в гърдите ми. Чувство, което обикновено ме обземаше около Стела. Разговорът с нея беше като разговор с най-стария ми приятел. Тя ме познаваше, разбираше ме, вероятно по-добре от всеки друг, включително и от брат си.
Стела беше по-проницателна. Може би това беше просто женска черта, но тя задаваше въпросите, които момчетата не задаваха често.
Комфортът ми с нея беше само още една причина, поради която тя ме изкушаваше вече цяла година. Инцидентът с бикините и ми беше отворил очите, но ако трябва да бъда честен със себе си, Стела ме привличаше от много по-дълго време. Ето защо откъснах поглед от красивото и лице и се изправих, връщайки стола от другата страна на бюрото.
– Преча ти да си вършиш работата – каза тя. – Съжалявам.
– Не се извинявай. Отивам в кабинета си долу. – Трябваше да поставя стълбище между нас, преди да направя някоя глупост. – Ще се обадя, когато дойде вечерята.
– Добре. Още веднъж благодаря.
– Винаги. – Усмихнах се и изчезнах.
Офисът ми беше студен в сравнение с нейния и не миришеше и наполовина толкова добре без сладкия и парфюм, но малките контакти със Стела бяха необходими. В противен случай на тялото ми щяха да му хрумнат идеи да прави неща с нейното. Мръсни, изкушаващи неща.
Човекът, който доставяше, беше бърз и преди да съм осигурил отново границите със Стела, той влезе в сградата. Оставих му седем долара бакшиш за пица с пеперони, след което я поставих в стаята за почивка, преди да се кача по стълбите два пъти.
Когато стигнах до кабинета и, Стела беше съсредоточена върху досието на Дженсън, с химикалка в ръка и молив между устните.
Да бъда този молив.
Преглътнах трудно.
– Вечерята е тук.
Очите и полетяха към вратата и устата и се отвори, а моливът падна.
– Веднага ще дойда.
По дяволите, но тя беше красива с падащата си коса и свалената си защита.
Принудих се да се отдръпна, като прокарах ръка по лицето си. Какво, по дяволите, не беше наред с мен тази вечер? От днес бяхме колеги. Още една причина да запазим връзката си строго платонична.
Когато татко я нае, му казах, че това е страхотно решение. Стела щеше да бъде ценна за нашия екип. Само че може би да отблъсна привличането си настрана щеше да е по-трудно, отколкото предполагах. Щяхме да прекарваме време заедно. Щях да я виждам всеки ден.
Извън ограниченията.
Каквото и да се случваше с мен, трябваше да се съвзема, и то бързо, защото Стела нямаше да отиде никъде. Сега работехме заедно и Гай щеше да ми отреже топките, ако посмеех да докосна сестра му.
Какво ли щеше да каже, ако знаеше, че днес съм държал в ръката си нейните бикини?
Горката Стела. Засмях се на себе си, докато вадех чинии, вилици и салфетки в стаята за почивка. Съмнявах се, че някой друг е видял бикините и. Гретхен щеше да и каже, ако беше забелязала. Единствената причина, поради която ги бях забелязал, беше, че се вглеждах в Стела, впивайки се в дългите и крака и перфектно прилепналите и черни панталони. Не прекалено свободни. Не прекалено тесни. Просто секси като дявол.
Стрингът се беше прилепил към подгъва и, почти стигайки до петите и. Образът и, носеща само тези токчета и това бельо, изникна в главата ми и членът ми се размърда зад ципа на дънките ми.
Не мисли за голата Стела. Не мисли за голата Стела.
– Майната му на живота ми – промълвих аз.
– Какво?
Обърнах се и видях Стела зад мен.
– О, нищо. Просто си мисля за една работа.
Въздъхване.
По дяволите, Холидей. Направих жест към масата, като взех стола в ъгъла.
Стела седна срещу мен и обърна кутията с пица, като затвори очи, докато вдишваше аромата на чесън и сирене.
– Обичам пица с пеперони.
– Знам.
Тя отвори очи и взе парче, като изстена още при първата хапка.
– Бях гладна.
Наблюдавах я как дъвче, как се движат устните ѝ и как се вижда задоволството на лицето и, когато отново затвори очи и се съсредоточи върху вкуса на храната. Така Стела правеше повечето неща. С хъс. Винаги е имала този начин да се наслаждава на вкусовете, миризмите и звуците, които останалите приемахме за даденост.
В моя свят на безкрайно разсейване Стела ме накара да спра и да направя пауза.
Една капка сос изтече от парчето и падна върху пуловера и, точно на горната част на лявата и гърда.
Загледах се, а устата ми се канеше да я оближе.
– Сериозно? – Тя остави пицата и се запъти към салфетките. – Кълна се, че си прокълнат.
– Не си прокълната… Чакай. Каза ли, че съм прокълнат?
– Ами да. – Тя забърса соса, но единственото, което направи, беше да увеличи оранжевото петно. Накрая се отказа, сви салфетките на топка и ги хвърли настрани.
– По дяволите. Това беше нов пуловер.
– Сигурен съм, че ще излезе. Но не отговори на въпроса ми. Защо съм прокълнат?
– Защото всичките ми най-смущаващи моменти се случват, когато ти си наблизо. – Тя направи жест към пуловера си. – Пример едно. Пример две са стринговете в чантата ми.
Усмихнах се.
– Значи това ме прави прокълнат.
– Абсолютно. Списъкът продължава и продължава. Помниш ли онзи път, когато Гай си купи слайдър в началото на втората година? Ти и Тобиас дойдохте да го изпробвате и ме предизвикахте да го направя и аз. И аз го направих.
– И горнището ти се свали. – Образът на голите и гърди, когато се втурна в къщата, беше кристално ясен, дори и толкова години по-късно.
В бузите и се прокрадна онази красива розова руменина.
– Виждаш ли? Ти си прокълнат. Това беше ужасно.
– Нямах нищо против, – подхвърлих аз. – Инцидентът с плъзгането е един от любимите ми спомени от гимназията.
– Прокълнато. – Тя посегна към пицата си и отхапа една хапка.
Взех своето парче, като насочих вниманието си към яденето, за да не мисля повече за гърдите на Стела. Но оранжевото петно беше като фар към гърдите ѝ и след десетия ми поглед знаех, че е време да прекратя този ден. Преди да съм направил грешка.
– Искаш ли още? – Попитах и когато тя поклати глава, обърнах капака на кутията и я занесох в хладилника. – Приключи ли за тази вечер?
– Да. Благодаря за вечерята.
– Няма за какво. – Кимнах към вратата. – Тъмно е. Вземи си нещата и ще те изпратя до колата.
– Добре. – Тя събра боклука и го сложи в кофата за боклук, след което се измъкна от стаята.
– По дяволите. – Потърках лицето си с ръка.
Това трябваше да спре. Завинаги.
Бях дал обещание преди години и го бях спазвал твърде дълго, за да го наруша сега.
Гай винаги е бил защитник на Стела, по свой собствен начин. Той я дразнеше безмилостно. Но зад гърба и, още от гимназията, се държеше като питбул и лаеше по всеки мъж, който само погледнеше в нейна посока.
В деня, в който влезе в гимназията в Бозман като първокурсничка, срамежливо и красиво момиче, Стела беше завъртяла много глави. Гай ме беше накарал да обещая, че ако някой посегне на сестра му, ще му помогна да го срита. Беше разпространил тази идея и никой не беше достатъчно глупав, за да му попречи и да възпламени прословутия му нрав.
Гай беше прав да внимава за Стела. Милата, милата Стела.
Отидох в офиса си и взех палтото и ключовете си, после отидох във фоайето и я зачаках. Когато по стълбите се чу щракането на токчетата и, погледнах нагоре и устата ми пресъхна.
Тя си беше пуснала косата. Русите кичури се спускаха около лицето ѝ и висяха почти до кръста. Тази коса беше част от много фантазии на възрастните.
– Готов ли си? – Попита тя.
– Да. Хайде да се махаме оттук. – Бързо. Запътих се към вратата, като я държах отворена за нея. След това заключих офиса и застанах в крачка до нея, докато прекосявахме паркинга до джипа и.
– Ще се видим утре, Хийт.
– Довиждане, Стел. – Отидох до пикапа си, качих се в него и изчаках, докато тя даде заден ход от мястото си и се качи на улицата. След това изпуснах разочарован стон.
Тя не беше разрешена.
Защо това ме караше да я искам още повече?
Защо от всички жени на света Стела беше тази, която ме изкушаваше? Може би тя беше права.
Бях прокълнат.

Назад към част 2                                                                  Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!