ГЛАВА 9
ЕВА
– Сън. Ела. Към. Мен. – Ударих възглавницата си и се свлякох по гръб. Спалнята беше черна, докато се прозявах. Но дойде ли сънят? Не. Дори не помръдна. Последният път, когато проверих телефона си, беше след полунощ.
Трябваше да ударя възглавницата и да се срина. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Избягването на Тобиас беше по-трудно от тренировъчния лагер, който бях преминала преди няколко години в Денвър. Освен това и снощи бях спала гадно, мятах се и се въртях, докато Тобиас най-накрая се прибра. По-голямата част от безсънните ми часове преминаха в чудене дали е бил с Челси. Чудовищната Челси. Това щеше да ме търка като шкурка дълго, дълго време.
Слава Богу, той е бил при брат си.
След целия този стрес трябваше да спя направо до осем. Вместо това лежах тук с часове и си повтарях думите на Тобиас от по-рано.
Той просто искаше да бъда щастлива.
Бях ли щастлива? Напоследък не си бях задавала този въпрос. Може би защото се страхувах от отговора.
В повечето случаи бях щастлива. Бях щастлива в работата си. Обичах работата си, почти всеки ден. Разбира се, личният ми живот беше малко скучен. Премествах се твърде често, за да имам най-добри приятели. Но именно за това беше Елена. Добре, нямахме достатъчно общи неща, за да бъдем най-добри приятели. Независимите ни характери често се сблъскваха, но аз обичах сестра си.
Най-близкият ми най-добър приятел беше Тобиас.
А той искаше да съм щастлива.
– Ами той щастлив ли е, че не мога да спя и всичко е по негова вина? – Забих лакът в матрака и се надигнах. – Уф.
Може би ако спре да ме целува, ще мога да заспя.
Умът ми се въртеше, а тялото ми беше опънато като ластик, който е на път да се скъса. И по дяволите, за всичко това беше виновен Тобиас.
Той ме беше превърнал в тази възбудена, нервна, хормонална каша.
Отметнах завивките от краката си и се измъкнах от леглото. Хладният въздух предизвика наствъхване по ръцете и краката ми, докато излизах от спалнята и тръгвах по коридора към дивана. Може би един филм от „Каубойска Коледа“ щеше да ме прати в страната на сънищата.
Но когато стигнах до кухнята, пътят ми се отклони към спалнята му. Към мекото бяло сияние, което идваше изпод вратата му.
Затаих дъх и се приближих, докато не опрях ухо в рамката. Звукът от шумолящи чаршафи и приглушени подсмърчания предизвика усмивка на устните ми. Предполагам, че не бях единствената, която не спи.
Можехме да поговорим. Защо да чакаме до утре, ако и двамата бяхме будни? Затова потропах с кокалчетата си по вратата и завъртях дръжката.
Тобиас седна по-изправен, когато влязох вътре. Лампата на нощното му шкафче светеше, а от пръстите му висеше книга. Гръдният му кош беше гол, всички тези великолепни мускули бяха на показ. Косата му стърчеше под странен ъгъл.
Изглеждаше… като моята страна на сънищата.
– Ти ме целуна и сега не мога да спя.
Той захвърли книгата настрани, а погледът му следеше всяка моя стъпка, докато заобикалях краката на леглото му.
Насочих се направо към лампата, завъртях ключа, за да потъне стаята в мрак. Тогава ръката ми намери центъра на гърдите му, грубите косми, който се усещаха като грях на фона на стоманата на тялото му. С един лек тласък раменете му се отпуснаха във възглавниците.
Ръцете на Тобиас стигнаха до бедрата ми, като се плъзнаха по набраздените краища на шортите ми за сън.
– Ева.
– Ти ме целуна и сега не мога да заспя, – повторих аз, разпъвайки се в скута му. Сърцевината ми се разклати срещу нарастващата възбуда под чаршафа. – Целуни ме отново. Моля те.
Той се втурна да улови устата ми. Без въпроси. Без колебание. Никаква прелюдия. Тобиас ме целуваше, сякаш аз бях въздухът в дробовете му, причината да оцелее. Езикът му трептеше срещу моя, докато ръцете му повдигаха страните на горнището ми.
Той стискаше памука в юмруците си, вдигаше го все по-високо и по-високо, откъсваше устата си само за най-краткия момент, за да преметне потника през главата ми. След това ръцете му намериха гърдите ми и, Боже мой, той умееше да борави с ръцете си.
Свиване. Стискаше. Въртеше. Зърната ми бяха негови лични инструменти и той свиреше на тях като за симфония.
Бедрата ми се въртяха срещу неговите, като се търкаляха и търкаха. Притиснах лицето му към моето, а гъстата му брада леко се отъркваше в дланите ми. Пулсацията в сърцевината ми разцъфна.
– Чукай ме, Тобиас.
Той изръмжа срещу устните ми. После с едно бързо движение ме обърна по гръб, като разтвори коленете ми. Сръчните му пръсти се плъзнаха под късите ми панталони, издърпаха бикините ми настрани, за да погалят блестящите ми гънки.
– Да – изсъсках, когато той се вкопчи в пулса ми и засмука. – Още.
Той риташе и блъскаше чаршафите, а когато ръката ми се спусна по гръбнака му, открих само кожа. Тобиас не беше спал гол в колежа, но подобно на брадата, с удоволствие бих приела тази промяна.
Пръстът се плъзна в сърцевината ми, извивайки се към болката. Само че това не беше достатъчно. Имах нужда от повече. Имах нужда от него.
– Вътре. – Протегнах ръка между нас, като хванах в юмрука члена му. Кадифе и желязо. Горещ и твърд. – Влез вътре.
– Още не.
– Тобиас…
– Не. Все още. – Всяка дума беше подчертана с потапянето на пръста му. – Искам да усетя същността ти така. После с езика си. После ще ти дам члена си.
Той изпълни обещанието си, като ме разгорещи с ръка, преди да разкъса шортите и бикините ми. После прокара тази великолепна брада по нежната плът на вътрешната част на бедрата ми.
Хъмках, очите ми се затвориха, а във вените ми се разнесе тръпка. Ръката ми намери копринената му тъмна коса. Връхчетата на пръстите ми се заплетоха в кичурите, докато той направи същото трепване с език, този път срещу клитора ми.
– Тобиас. – Изрекох името му, отново и отново, докато устата му продължаваше с вкусните си изтезания. Едно облизване. Пощипване. Засмукване. Дъхът ми идваше на пресекулки, докато той се наслаждаваше, докато не се разтреперих от главата до петите.
Гърбът ми се отлепи от леглото, извивайки се, докато той държеше бедрата ми на място. Бяха ми останали секунди до ослепителното освобождаване, само още едно облизване, когато той изчезна.
Той се отдръпна и се извиси над мен на колене. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и хвърляше тялото му в светлина и сянка. Разрезът на бицепсите му. Върховете и долините на гърдите му. Вълните на корема му.
Тобиас беше великолепен. Той беше мой.
Винаги е бил мой, дори когато го бях пуснала.
Протегнах ръка към неговата. Той я пое, сплете пръстите ни и я вдигна над главата си. След това устните му се стовариха върху моите и с един бърз тласък ги заби дълбоко.
Захлипах в гърлото му. Треперех под ударите му. Удар след удар той ме държеше в плен, докато не ми остана нищо друго, освен да падна. Оргазмът разтърси тялото ми на вълни, докато се притисках около него.
– Майната му, бейби. – Той стискаше зъби, а ритъмът му не се забавяше, докато аз преживявах вторичните трусове и оставях звездите да избледнеят зад очите ми.
В стаята отекна звукът от пляскане на кожа, от тежко дишане и ускорено сърце. След това той се надигна, пое коленете ми и ме притисна към себе си, докато идваше, вливайки се в мен с рев.
Той се развърза. Напълно. За мен.
Тобиас се задъха, за да си възвърне дъха за няколко мига. После прекара ръка през устата си, преди да се наведе да ме целуне по бузата.
– По дяволите. Това беше… винаги е по-добре. Всеки път.
– Знам, – прошепнах аз и се издигнах, за да целуна устата му.
Никой не би могъл да се сравни с Тобиас. Може би затова никога не съм искала друг мъж. Не се нуждаех от опит, за да знам в душата си, че вече съм имала най-добрия.
Той се премести и прекъсна връзката ни, след което сви гърба ми в гърдите си.
– Мога да се върна в стаята си – казах, надявайки се, че няма да ме пусне да си тръгна.
Надявах се, че ще ме помоли да остана.
Но той не произнесе тази дума. Никога не го е правил. Вместо това ме придърпа по-близо и преметна одеялата върху голите ни тела.
– Лека нощ, Ева.
Затворих очи.
– Лека нощ, Тобиас.
***
– Чук, чук. – Почуках на вратата на татко и надникнах в апартамента му.
Той беше в креслото си и спеше, като приглушената сила на звука на телевизора правеше всичко възможно да заглуши звука от хъркането му.
Затворих вратата след себе си и на пръсти влязох в стаята, като седнах на дивана.
Баща ми заслужаваше да си почине. Заслужаваше сутрешна дрямка в навечерието на Нова година. И благодарение на моята работа той можеше да ги получи.
И така, извадих телефона си и играх на тривиална игра, докато чаках. Или се опитах да играя на игра с любопитни факти. Предимно мислех за вчерашната вечер с Тобиас.
Тази сутрин не бяхме говорили много. Бях се събудила първа, измъкнах се от леглото му и се отправих към душа. Когато по-късно го намерих в кухнята, той беше облечен за деня с дънки и тъмносиня фланела.
Имаше работа в офиса, но беше обещал да се прибере до вечеря. След това щяхме да отпразнуваме Нова година, стига да успея да остана будна до полунощ.
Имах чувството, че той ще се погрижи да видя фойерверки.
След един час хъркането на татко спря и очите му се отвориха.
– Здравей, татко. – Усмихнах се.
– Ева. – Той примигна два пъти, след което натисна бутона на стола, за да седне по-изправен. – Съжалявам. Не знаех, че си тук.
– Всичко е наред. Нямам нищо против да се видим.
Той се усмихна, кривата усмивка, с която бях свикнала през последните три години.
– Последният ден?
– Да. – Кимнах. – Последният ден.
– Със сигурност ще ми липсваш. Този път бях разглезен, че си тук толкова дълго. Видя ли Елена?
– Отидох вчера. И на мен също ще ми липсваш. – Отворих уста, за да му кажа, че имам новина. Че ще имам бебе. Но съобщението заседна в гърлото ми.
Татко беше практичен човек. Беше ни научил да обичаме графиците и рутината. Когато бяхме деца, на календара в кухнята бяха отбелязани всички дати на пътуванията на мама, за да знаем къде отива и кога ще се прибере.
Той щеше да задаваше въпроси за бебето. За това как Тобиас и аз ще се справим с родителството и дали ще продължа да си върша работата.
Ако щях да му дам поредица от „не знам“, по-добре първо да се нахраним.
– Мислех да отидем да обядваме – казах аз.
– Разбира се. – Той посегна към бастуна си, избута се на крака и му отне миг да запази равновесие.
Решихме да изберем едно кафене в града, в което още не бях ходила. Заехме местата си в едно сепаре, поръчахме си супа и сандвичи, след което отпихме от водата си, докато чакахме храната си.
– Значи пак тръгваш – каза татко, като си играеше със салфетката си.
– Да. – Винаги е било трудно да напуснеш Монтана, но днес имаше повече горчивина, отколкото сладост.
– Имаш ли представа кога ще можеш да се прибереш вкъщи на гости?
– Още не съм сигурна. Може би след месец или два? Когато пристигна там и наваксам със строежа, ще имам по-добра представа.
– И какво строиш този път?
– Център за изпълнение на поръчки.
– Ах. – Той кимна. – Голям?
– Не толкова голям, колкото повечето. Логистиката е сложна. А клиентите са… особени. Но аз съм готова за предизвикателството.
– Разбира се, че си. – Той се усмихна. – Моето момиче никога не се отказва от предизвикателства.
Затова ли отивах? Защото бях прекалено упорита, за да се оттегля? Или защото работата наистина ми харесваше?
– Мога ли да те попитам нещо за мама?
– Да. Заповядай. – Той кимна, но в раменете му имаше напрежение. Напрежение, което бях виждала през целия си живот, когато в разговора се намесеше мама.
– Мислиш ли, че съм като нея? – Това беше въпросът, който исках да задам от години, но не бях имала смелост.
– Имаш предвид пътуването?
Кимнах.
– Да.
– Не. – Той се засмя. – Ни най-малко.
– Наистина? – Защото, когато се погледнах в огледалото, видях приликите.
– Ева, майка ти пътува, за да избяга от живота си. Може би е било заради мен. Никога не сме били приятели. Мисля, че тя рано научи, че когато се прибере у дома, не е в нейната къща, а в моята. Не си говорехме. Не се смеехме. Просто съжителствахме. И мразя това, че вие, момичета, платихте цената за нашето безразличие.
Сърцето ми се сви, но не заради нас, а заради тях. Знаех какво е да си влюбен в най-добрия си приятел. Чиста магия.
– Вероятно не би трябвало да ти го казвам, но когато беше на две години, говорихме за развод – каза той. – Мишел се притесняваше, че ако не можеше да се прибере поне при теб и Елена, щеше да я забравиш напълно. Затова изработихме нашето споразумение. Съгласихме се да издържим, докато се дипломираш.
– Това не е било лесно, – казах аз.
– Имам много натрупана неприязън към майка ти. Не беше лесно и предполагам… Мисля, че е можела да се постарае повече да бъде вкъщи. Да бъде част от живота ви. Вместо това, тя вземаше всяко пътуване, което и даваха. Тя бягаше от всичко, което приличаше на обвързване.
– Не е ли това, което правя аз? – В гласа ми се прокрадна чувство за вина.
– Дори не е близо. – Той протегна здравата си ръка през масата, а ръката му покри моята. – Ти бягаш и бягаш, и бягаш. Приемаш всяка задача, която ти се падне, и я смачкваш като празна кутия от поп, предназначена за кофата за боклук. Но когато си готова да спреш, спираш.
Бях ли готова да спра? Това идваше. Чувствах се уморена, все повече и повече с всяко движение.
– Мама беше тук преди няколко дни – признах аз.
– Знам, – промълви той. – Дойде да ме види.
– Какво? Тя дойде? Не знаех, че поддържате връзка.
– Не често. Но когато е в града, се отбива при мен. Говорим си за теб. Говорим за Елена. Тя получава подробности за теб, много подобни на тези, които получаваше, когато ти беше по-млада. След това продължава по пътя си.
Запознанства. Така мама живееше живота си – с познати.
Той ме дари с тъжна усмивка.
– Дълго време ми се искаше Мишел просто… да ни обича. Да ме обича. Но преди години осъзнах нещо. Тя не е създадена, за да обича дълбоко. Това не е в състава и. Но е в твоя.
Преглътнах буцата в гърлото си, опитвайки се всячески да не плача.
– Надявам се да си прав.
– О, прав съм. – Той вдигна лъжицата си. – Как е Тобиас?
Поклатих глава, изпускайки сух смях. Добре изиграно, татко.
– Добре е. Аз, хм, всъщност имам да ти кажа нещо важно.
– Вие двамата се събирате отново? – Болеше ме да видя такава надежда в лицето му. Татко винаги беше обичал Тобиас.
– Не. Не се. Но ще си имаме бебе?
Татко примигна. Сигурно защото го бях казала като въпрос. Лъжицата му се удари в масата, докато се изплъзваше от ръката му.
– Бременна съм. – Ех. – Изненада.
***
В момента, в който се върнах в къщата на Тобиас, се чувствах така, сякаш бях пробягала маратон. Както се очакваше, татко не се притесни от въпросите. Също така не се беше срамувал да ми каже, че още не съм сигурна и ще разберем накрая, не бяха истински отговори, когато ставаше дума за бебе.
Паркирах на алеята, а не в гаража, и смъкнах козирката. Колата не беше моя, а само под наем. Някой от компанията за преместване щеше да я вземе от паркинга на летището утре и не исках да забравям дистанционното за гаража на Тобиас.
Снегът падаше като бял прах, докато си проправях път вътре, тъпчейки обувките си на изтривалката. Къщата миришеше на одеколона на Тобиас. Един дъх и раменете ми увиснаха.
Тази миризма щеше да ми липсва. Беше като… дом.
До утре.
Както бях правила безброй пъти, опаковах куфара си и го приготвих за път. Уверих се, че имам паспорт и книга, свалена на Kindle. Регистрирах се за полета и се уверих, че имам под ръка документите си за визата. След това се оттеглих във всекидневната и се свих на стола, който беше най-близо до прозореца.
Снегът вече падаше по-силно. Дворът беше покрит с гладки бели буци. Отвъд дърветата без листа, от другата страна на имота на Тобиас, имаше хълм. Не голям, но достатъчен, за да може едно дете да се пързаля с шейна в ден като този.
Тук беше спокойно. Как не бях разбрала това преди днешния ден? Не ми липсваше градският шум. Не ми липсваше нито трафикът, нито общественият транспорт. Не ми липсваха претъпканите тротоари или шумните съседи. Тобиас беше построил не просто дом, а светилище. Неговото убежище.
Преди години тази къща е била само скица на салфетка. Вероятно не е осъзнавал, че помня нощта, в която я беше нарисувал.
Бяхме в апартамента ми, само двамата, и ядяхме китайска храна за вкъщи. Той първо беше рисувал със син химикал върху кутията, след което се зае сериозно и извади салфетка. Четири спални. Офис. Отворена концепция с високи тавани и голяма кухня. Искаше да живее извън града, където да има безпрепятствена гледка към планините. Искаше да има много прозорци, за да може да улавя изгревите и залезите.
Харесваше ми, че бях първата, която чу за мечтания от него дом. Хареса ми, че той беше сбъднал тази мечта.
Сгуших се по-дълбоко във възглавниците на стола и свих краката си. Представих си малко момиченце с тъмна коса и сини очи, което се кикоти, докато прави снежни ангели в двора. Или може би момченце, което се опитва да построи снежен човек.
– Защо не ни покани да останем? – Прошепнах, като прокарах ръка по корема си.
Бебето нямаше отговор.
Аз също нямах.
Назад към част 9 Напред към част 11
