ГЛАВА 2
ТОБИАС
Помисли за това.
Това ми беше казала Ева преди два дни, след като ми беше хвърлила положителния тест за бременност.
Помисли за това.
Не бях правил почти нищо друго, освен да мисля за това.
Ева беше бременна. Щяхме да имаме бебе. Ебаси майката. Може би щяхме да имаме бебе. Бях толкова зашеметен, че не я попитах какво планира. Когато се засякохме преди няколко седмици, тя ми каза, че следващата и стъпка е към Лондон. Все още ли отиваше?
Въпросите заваляха като бърз огън. Искаше ли бебето? Дали аз го искам?
Да.
Докато се взирах в празното фоайе на „Холидей Хоумс“, оглеждайки сградата, която бях проектирал, „да“ можеше да бъде изписано и на стената.
Да, аз исках това бебе. Не бях подготвен за него. Съмнявах се, че и Ева е готова. Но в сърцето ми отговорът беше „да“. Това беше единственото заключение, до което бях стигнал през последните два дни.
Освен това трябваше да поговоря с Ева.
Извадих телефона от джоба си, а сърцето ми биеше като барабан в гърдите, когато намерих номера и. Беше запазен в телефона ми от години, но от раздялата ни в колежа досега се бях обадил само веднъж.
След инсулта на баща и.
Когато пръстът ми натисна бутона за повикване, се облегнах на плота във фоайето, страхувайки се да не падна, ако не се подпра на нещо.
Тя отговори на третото позвъняване.
– Здравей.
– Здравей.
Неловкото мълчание се проточи и проточи, но сърцето ми продължаваше да тупти.
– Как мина Коледа? – Попита тя.
– Добре. А твоята?
– Беше хубава. Само татко и аз се забавлявахме. Сестра ми със съпруга си и децата отидоха при роднините му.
– Как е баща ти?
– Добре е. Мястото, в което живее, е наистина хубаво. Има си собствен апартамент и куп приятели.
– Това е добре.
– Така и не ти благодарих за цветята, които изпрати след инсулта му. Бяха прекрасни. Благодаря ти.
– Няма за какво. – Този светски разговор беше толкова мъчителен, колкото и пиронът, който веднъж случайно бях забил в ръката си с пистолет за пирони. – Трябва да поговорим.
– Да. – Тя въздъхна. – Трябва.
Дори и с разсейването на вчерашната Коледа, въпросите без отговор бяха започнали да се нагнетяват.
– Можеш ли да дойдеш по-късно?
– Разбира се. В колко часа?
– Сега имам среща за около час или два. След това ще се прибера вкъщи. – Офисът беше затворен през цялата седмица до след Нова година.
– Ще дойда около два.
– Ще се видим тогава. – Приключих разговора, прибрах телефона си и част от стягането в гърдите ми се отпусна. Два часа. Трябваше да изкарам само до два.
Входната врата се отвори и брат ми Мадокс влезе в сградата, поемайки си дълго дъх.
– Хей. Мирише на стария офис на татко тук.
– Чисто нова сграда, а мирише като старата. Но това ми харесва. – Като силно кафе и дървени стърготини. Този аромат беше причината да прекарам доста време в офиса през последните два дни. Той ме заземяваше. Беше постоянна величина, когато светът сякаш се въртеше твърде бързо в грешната посока.
– И аз. – Мадокс се приближи и стисна ръката ми. – Благодаря за срещата днес.
Аз бях този, който да благодари. Щеше да ми е добре да работя. Да стисна пръсти около молива и просто да рисувам.
Мадокс беше решил да се прибере в Бозман заедно със седемгодишната си дъщеря Вайълет. От години беше в Калифорния, където изграждаше компанията си за стрийминг за милиарди долари – Мадкаст. Но бившата му жена беше ужасна и реши да избяга от нея, като се върне у дома, беше много привлекателно.
Само че той се нуждаеше от дом. Буквално. И точно тук се появих аз.
Бях главен архитект в Холидей Хоумс и строителството по поръчка беше наша специалност. Баща ни беше основал тази компания от гаража на дома на моето детство. Беше изоставил мястото за паркиране, за да може да съхранява инструментите си вътре. След десетилетия строителство на качествени къщи в долината Галатин репутацията му беше несравнима.
Мадокс никога не беше проявявал интерес към строителството или към компанията за недвижими имоти на майка ни. Беше проправил своя собствена пътека. Винаги съм се възхищавал на това у него. Мадокс поемаше рискове. И дявол да го вземе, но те се бяха отплатили.
Междувременно брат ми близнак Хийт и аз бяхме попаднали тук. Винаги сме обичали да ходим с татко на строежи, да му помагаме да подрежда инструментите в гаража или да строим собствените си къщички за игра. Работата в Холидей Хоумс беше подходяща и за двама ни.
Хийт предпочиташе мениджмънта, а аз просто исках да проектирам красиви сгради.
Къщата на Мадокс определено щеше да е в тази категория. Той имаше пари за нещо великолепно и аз нямаше да го подведа. Татко не беше единственият Холидей с репутация, която трябваше да поддържа. Аз също си бях създал име.
– Искаш ли кафе? – Попитах го, като го поведох към стаята за почивка.
– Разбира се. – Той ме последва, като разглеждаше офиса, докато вървяхме.
Беше само на три години и се нареждаше сред любимите ми проекти. Гредите, които бях намерил за сводестите тавани, бяха от стара плевня в местно ранчо. Толкова ми харесаха подовите настилки от хикория, че избрах същите за дома си. Нямаше нещо, което да променя в тази сграда – от огромните блестящи прозорци до външната дървена облицовка.
– Това е хубаво – каза Мадокс.
– Познаваш мама и татко. – Те знаеха стойността на красивите сгради и нямаха нищо против да похарчат малко пари.
През целия си живот са работили усилено, за да създадат наследство за синовете си. Бяха надхвърлили собствените си очаквания и преди няколко години бяха заявили, че ще се възползват от наградата. Бяха го заслужили.
Масивната къща на мама и татко в подножието на планината беше друг любим мой проект. Бяха ми дали свобода на действие, така че бях проектирал дом, който се вписваше и допълваше пейзажа.
Единственото желание на мама беше да има спални. Много и много спални. Едната беше за Вайълет. А другите – за бъдещите и внучета.
Предполагам, че скоро ще може да отдели още една стая.
За моето бебе.
Пуловерът, който бях облякъл тази сутрин, притискаше ребрата ми като ремък с тресчотка и затрудняваше дишането, докато всеки от нас носеше чаши с кафе вдигаща пара до офиса ми.
– Добре ли си? – Попита ме Мадокс, когато седнах зад бюрото.
– Да, – излъгах, потривайки брадата си. – Чудесно.
Мадокс не повярва. Той изучаваше лицето ми, както и вчера по време на коледното празненство при родителите ни. Вайълет беше в центъра на вниманието и забавляваше всички ни, докато отваряше подаръците си. Надявах се, че когато тя е в центъра на вниманието, никой няма да забележи, че съм зает да мисля за бебе.
Предполагам, че не.
– Липсваше ми на партито в „Бакстър“ – каза той.
– Да. Имаше нещо непредвидено. – Предстоящото бащинство беше убило желанието ми за танци и пиене.
– Тобиас.
Преглътнах буцата в гърлото си.
– Какво се случи? – Попита той.
– Нищо.
– Говори с мен. В последно време съм гаден по-голям брат. Дай ми шанс да го компенсирам.
С Мадокс не бяхме говорили много напоследък. Той беше зает в Калифорния. Аз бях зает тук. Очаквах с нетърпение да се свържа с него отново. За да караме ски през уикендите или да пием по бира в центъра на града.
Може би щеше да ме научи как да сменям памперси.
– Помниш ли Ева? – Попитах, загледан в стената.
– Никога не съм я срещал, но да. – Той се наведе напред на стола си, като ми обърна цялото си внимание.
– Тя дойде онази сутрин. На Бъдни вечер.
– Добре. Отново ли се събирате или нещо подобно?
– Не. – Потрих ръце по лицето си, след което изрекох думите, на които все още не можех да повярвам. – Тя е бременна.
– О. – Отсъстващата глупост в това изречение увисна във въздуха.
– Срещнахме се преди известно време. Презервативът се скъса. Тя е бременна. И тя се мести в Лондон. – Ето. Истината беше наяве. Сега исках да се захвана за работа. Затова взех един молив от бюрото. – Нека да разгледаме какво искаш за къщата си.
– Можем да направим това друг ден.
Плъзнах тетрадката под върха на молива и зачаках.
– Не, днес е добре.
– Тоб…
– Пет спални? Или искаш шест?
Мадокс въздъхна, но не настоя.
– Шест. И една в къщата за гости.
– Бани?
След един час обсъждане на дома му, аз задавах въпроси, Мадокс отговаряше, имах каквото ми трябваше и бях готов да се прибера вкъщи, в случай че Ева се появи по-рано.
– Ще направя предварителен проект и ще го донеса в рамките на седмицата.
– Благодаря ти. – Той кимна и след като му показах вратата, облякох палтото си и заключих кабинета зад себе си.
Карах по познатите улици през града, докато стигнах до селския път, който се виеше към планините. Домът ми се намираше в центъра на парцел от шест акра, който бях купил, преди цените на земята в долината да се повишат. Мама беше видяла обявата и знаеше колко много искам да живея извън града.
Притежавах земята в продължение на две години, преди да положа основите на собствения си дом. Сега, когато той беше завършен, не можех да си представя да живея другаде. Не само защото това беше поредният ми любим строеж, но и защото Монтана беше моят дом.
Поне Ева беше оттук. Това ни даваше едно препятствие по-малко за преодоляване. Семейството и беше тук и това беше очевидното място за нас да отгледаме това дете.
Влязох в гаража и се насочих към вътрешността, където се наведох в дневната, като погледът ми се редуваше между пода и прозорците, които гледаха към алеята. Часовникът на стената тиктакаше твърде бавно и всеки път, когато поглеждах нагоре, очаквайки да е почти два, стрелките едва помръдваха.
Тиктакането му ставаше все по-силно и по-силно, докато не изпуснах разочарован стон и не се принудих да се отдалеча от хола. Запътих се към стаята си, не по някаква конкретна причина, а само защото прозорците и не гледаха към предната част на къщата. Краката ми застинаха, когато погледът ми попадна на леглото.
От седмици си представях Ева там. Тъмната и коса се разстилаше върху възглавницата ми. Лешниковите и очи, втренчени в моите, докато се движех в нея.
Не бях забелязал, че презервативът се е скъсал. Разбира се, бяхме изпили бутилка вино в центъра на града и още една, когато дойдохме тук. Докато и доставих три оргазма, вече бях изтощен и не бях обърнал внимание.
Или може би тя ми беше разбъркала мозъка. Защото тази нощ с Ева, ами… беше като пътуване назад във времето.
Отидох до скрина до стената и отворих горното чекмедже. Под редиците сгънати чорапи, забити в далечния ъгъл до боксерките ми, имаше квадратна кадифена кутия. За последен път я бях държал в ръка в деня, в който се бях преместил.
Пантите леко изпукаха, когато натиснах горната част. Златна лента се намираше плътно в бялата сатенена обвивка. Диамантът пасианс, изрязан с марциз, блестеше под светлината на спалнята, като звезда, попаднала в тази малка кутия.
Нямаше логична причина да запазя този пръстен. Бях го купил за Ева и не беше като да го пазя за друга жена.
И все пак в деня, в който го занесох в заложната къща, като двадесет и две годишен мъж с разбито сърце, не можех да го пусна. Бях отишъл до гишето, бях показал пръстена на продавача в магазина и още преди да е промълвил цена, му бях казал, че е грешка, и бях излязъл през вратата.
Никой не знаеше, че съм и предложил брак. Нито родителите ми. Нито братята ми.
Съмнявах се, че и Ева е казала на много хора. Може би на баща и. Може би не. Подозирах, че е направила същото като мен и се е опитала да забрави онази нощ.
Бяхме се срещали в колежа. Ева и аз се запознахме в кафенето на общежитието в първи курс и след първата ни среща – вечеря в пицария и кино – бяхме неразделни.
Тя споменаваше, че иска да се премести в някой град и да опознае света след дипломирането си, но това винаги бяха само бегли коментари. Като мечти, които хвърляш във въздуха като балон, знаейки, че ще хванат вятъра и ще изчезнат.
По време на последния ни семестър тя кандидатства на няколко места в Бозман. Не бях разбрал, че това са били резервните и кандидатури, а не първият и избор.
Тя беше скрила много неща от мен през последната година.
Като например плановете си да напусне Монтана. Като например плановете и да ме напусне. Като интервютата, които беше провела с глобална строителна компания, специализирана в управлението на мащабни проекти. Те помагаха да се строят огромни, кутиеобразни, скучни сгради по целия свят.
Беше премълчала всичко това, докато не и предложих.
След дипломирането си я бях поканил на изискана вечеря, а после я заведох в апартамента си, където паднах на колене и я помолих да стане моя съпруга. Тя беше погледнала пръстена и истината беше излязла наяве.
Животът в Бозман не беше нейна мечта.
Тя напусна апартамента ми със сълзи на очи и седем дни по-късно се премести в Ню Йорк.
Години наред не бяхме говорили. Приятели, с които се познавахме, ми даваха информация за нейното местонахождение. Ню Йорк. Сан Франциско. Токио. Мелбърн. Бостън. Ева винаги беше на ново място.
Междувременно аз бях в Монтана и се чудех колко години ще ми трябват, за да я пусна да си тръгне.
Не бях осъзнал до нощта ни заедно преди шест седмици, че обидата е избледняла. Че вместо да се чувствам ядосан към нея, тя просто ми липсваше.
Смехът и. Нейната хапливост. Интелигентността и.
Нейните странности. Усмивката и.
Нашата среща беше за приключване. Нашият втори шанс за достойно сбогуване.
А сега щяхме да имаме бебе. Може би. Боже, това беше объркано.
Пъхнах пръстена в чекмеджето, като го бутнах да се затвори, след което прекосих спалнята, когато се чу звук от затръшване на врата на кола. Ускорих крачките си през дневната.
Дали отново щях да я намеря на тротоара? Или тя наистина щеше да стигне до вратата? Отдавна бях научил, че бързането на Ева обикновено означава, че тя ще се затвори. Тя се нуждаеше от разсейване винаги, когато беше в безизходица, затова бях измислил нашите войни с палци.
Единият от нас винаги оставяше другия да спечели.
Днес нямаше да и дам и трийсет минути на студа. Дали щеше да изпадне в лудост или не. Нямаше да има война на палците. Ако трябваше да я вкарам вътре, така да бъде. Но когато отворих вратата, тя си проправяше път по тротоара.
Пуловерът ми отново беше прекалено стегнат, притискаше ребрата ми, така че не можех да напълня дробовете си.
Богатата шоколадова коса на Ева беше вързана на опашка, а няколко кичура обрамчваха лицето и. Очите и бяха скрити зад огледални слънчеви очила, които отразяваха яркото бяло на снега върху моравата ми. Червената и парка беше същата, която носеше на Бъдни вечер, но този път ръцете и не бяха пъхнати в джобовете.
Беше красива. Винаги красива.
– Здравей. – Отстъпих встрани, като задържах вратата.
– Здравей. – Тя пъхна слънчевите очила в косата си, докато влизаше вътре. После подпря ръка на стената, за да събуе снежните си ботуши. – Как мина работата?
– Добре. Бях на среща с Мадокс. Той се мести вкъщи.
– Наистина? Това е добре. Сигурна съм, че майка ти ще се радва да сте и тримата в града.
– Ще се радва. – Единственото нещо, което мама би обичала повече, е всички ние да имаме съпруги, за да може да разглези снахите си. Особено ако една от тях беше Ева.
Помогнах на Ева да свали палтото си, окачих го на една кука в антрето, след което и махнах да отиде в хола, вместо в кухнята. Седенето на диваните ми се струваше по-безопасно от острова. И като се има предвид, че блузата с дълъг ръкав прилепваше плътно към тялото и, а клина и не остави много на въображението, се съмнявах, че днес ще хвърли по пътя ми пръчка, покрита с урина.
– Къщата ти е прекрасна. – Тя прокара ръка по коженият подлакътник на един стол. – Прозорците. Дървото. Сводните тавани. Планините навън, които те поздравяват за добро утро. Дърветата като съседи, които ти казват лека нощ. Това е точно това, което очаквах да построиш.
– Благодаря.
Този комплимент сякаш разсея част от напрежението в гръбнака ми. Сякаш знаеше, че имам нужда от милисекунда нормален разговор. Може и да не бяхме говорили много през последните години, но тя ме познаваше. И ако имаше жена, с която да преживея това, не бих искала да е някоя друга.
– И така… – Тя се отпусна на стола.
– Бременна си.
– Бременна съм. – Думите бяха дрезгави и груби, сякаш ги казваше за първи път. Може би беше така. Ева срещна погледа ми и в него имаше извинение. – За онзи ден. Не се справих много добре.
– Всичко е наред. – Никой друг освен Ева не би измислила фалшив текст на коледна песен, за да обяви бременност. Някой ден в бъдещето може би тази малка песничка щеше да ме разсмее. В зависимост от това какво ще направи тя. – Решила ли си какво ще правиш?
– Това не е само мое решение. Ние сме някак си заедно в това.
– Оценявам това. Но ако беше само твое решение, какво щеше да искаш?
Тя сведе поглед към коленете си.
– Не знам дали ще бъда добра майка.
Щеше да бъде. Може би нямаше доверие в себе си, особено като се има предвид собствената и майка. Но Ева щеше да бъде страхотна майка.
Сърцето и беше твърде пълно с любов.
– Ще бъдеш, – казах аз.
Тя ме погледна със сълзи в очите.
– Бих искала да имам възможност да опитам.
Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– И аз бих искал.
Не си бях позволил да се надявам на този отговор, но, по дяволите, беше приятно да го чуя. Всъщност това не намали паниката или страха. Но ни даде посока.
Бебе. Щяхме да имаме бебе.
– Не съм планирала това, Тобиас – прошепна тя. – Да те измамя или да те вкарам в капан.
– Тази мисъл не ми е минавала през ума. – Може би щеше да му хрумне, ако това беше друга жена, но не и Ева.
– Има много неща, които трябва да се разберат. И нямам много време.
Изчакай. Какво?
– Какво имаш предвид, че няма много време? Не разполагаме ли с осем или девет месеца?
– Еми… не.
Разговорът отпреди няколко седмици се превърна в миг. Част от причината да се срещнем беше, че тя искаше да ме види, преди да напусне отново Бозман.
– Чакай. Ти все още се местиш в Лондон?
– Да. – Тя кимна. – Следващата ми работа започва след седмица.
Работа в Лондон.
Ами… ебаси.
Назад към част 2 Напред към част 4
