Глава 17
– Хубава работа, мис Кларънс. – Професор Смит върна картографския проект, върху който тя бе работила цяла седмица.
– Благодаря. – Ръцете на Айви засърбяха да отвори капака на портфолиото и да провери действителната си оценка, но тя се възпротиви, държейки дланите си плоски върху повърхността.
Професор Смит рядко изказваше похвали. Може би затова той беше нейният любимец. Той очакваше съвършенство от студентите си и поставяше летвата изключително високо. Но направеният комплимент беше такъв, какъвто тя беше заслужила, и, по дяволите, чувстваше се добре.
Този проект беше погълнал живота и през цялата седмица, откакто се беше върнала от Мартас Винярд. Беше и дал умствен отдушник, който да занимава мозъка и, а не да се занимава с Тейт.
– Това е всичко за днес – обяви професор Смит в класната стая. – В понеделник ще започнем изучаването на рисунките на Астор Армада, като ще разгледаме самите карти, както и ще разгледаме разгрома на испанската Армада. Насладете се на уикенда.
Докато в стаята цареше шум, хората прибираха книги и документи, тя хвърли поглед към оценката си. А. Повод за празнуване.
Айви бързо събра нещата си и в момента, в който излезе от залата, стъпвайки в един двор, засенчен от есенни дървета, извади телефона си и се обади на Едуин.
Той отговори още на второто позвъняване.
– Здравей.
– Здравей. Какво правиш?
– Уча в библиотеката.
– В петък?
Едуин беше добър ученик, но не беше от тези, които се занимават с книги в петък. Когато учебните занятия приключеха, той обикновено беше готов да започне уикенда. Близнакът и не ходеше в „Измяната“ толкова често, колкото тя, но винаги беше готов за добро прекарване.
– Свърших с уроците за днес. Откажи се от ученето. Хайде да направим нещо. – Напоследък Айви не беше прекарвала много време с Едуин. Отчасти защото беше заета с училището. И отчасти защото го избягваше.
Инцидентът в Клуб 27 беше история, а тя не искаше да я разглежда. Така че избягването на брат и беше необходимо, за да се избегне разговор. Но беше минало достатъчно време и той и липсваше.
– Обяд? – Предложи тя.
– Не – промълви той.
Тя се намръщи.
– Не? Това е всичко?
– Зает съм. – Въздъхна Едуин. – И не съм гладен.
– Добре, добре. – Тя отвори уста, за да предложи вечеря вместо това, но тогава линията замлъкна. Тя дръпна от ухото си телефона, за да открие, че той и е затворил. – Какво, по дяволите? Грубо.
Той все още ли и се сърдеше? Не беше като да е искала някакъв гадняр да я удари.
Айви се замисли дали да не се обади отново на Едуин, докато се придвижваше към паркинга, но познаваше брат си. Ако е в лошо настроение, има нужда от време и пространство. Затова отиде да обядва сама, като спря в малко кафене, в което сервираха вкусна салата от зеле. Докато се хранеше в мълчание, тя четеше книга на телефона си, после плати сметката и се върна в колата, като се обади на Елора. Може би приятелката и щеше да е готова за едно празненство.
– Здравей, – отговори Елора.
– Отивам да пазарувам.
– Забавлявай се.
Айви завъртя очи.
– Ела с мен.
– Не мога.
– Защо? – Айви беше запомнила разписанието на Елора през първата седмица на училището. Беше приключила с уроците за деня.
– Защото не искам.
Оуч. Какво не беше наред с всички днес? Елора не се беше доверила на Айви по време на престоя им във вилата, но беше попитала дали Айви се е ядосала, че е спала със Заин. Може би ако беше случайна съквартирантка, Айви щеше да се ядоса, но Елора беше най-добрата и приятелка. Единствената и истинска приятелка.
Елора винаги е била изключение.
И след като изчистиха въздуха, те се насладиха на уикенда заедно. Или поне Айви се беше насладила. И се надяваше, че ако просто е била постоянно присъствие, Елора в крайна сметка ще и се довери.
Вместо това я отблъскваха.
– Да излезем тази вечер – каза Айви, само че на линията нямаше никой, който да я чуе. Звънът на прекъснатото повикване удари точно когато Айви завърши изречението си.
И така, всички ли и се сърдеха? Напоследък тя дори не беше направила нищо ужасно. Беше оставила Касия сама, нали?
Колкото и да искаше отговори, Айви не беше подтиквала частния си детектив да превърне случая на Касия в приоритет. Преди две седмици частният и детектив и беше изпратил имейл, в който пишеше, че е въвлечен в спешен случай, и беше предложил да изпрати молбата на Айви на колега. Вместо това Айви му беше казала, че може да почака, докато има време.
Беше използвала услугите на Сал Теста достатъчно, за да знае, че той си заслужава и разходите, и чакането.
Майкъл също не се беше появявал напоследък, така че сигурно му беше омръзнало с Касия. Или може би Айви се беше отегчила от Майкъл. Не го беше виждала от седмици, не от онази вечер в Клуб 27.
Наистина ли беше минал повече от месец? Странно, че всъщност не и липсваше малката игра, която играеше с Майкъл от години.
Всичко се чувстваше… не както трябва. Още от началото на семестъра тя не беше в равновесие.
Надявайки се, че терапията на дребно ще помогне, Айви отиде в любимия си бутик и прекара един час в пазаруване. Когато пристигна в имението и натовари чантите си, тя се вмъкна в кухнята, нетърпелива да намери Франсис и да я помоли за едно лате. Но бележка на плота гласеше, че готвачката и е заминал по-рано за уикенда и инструкциите за претопляне на вечерята са върху ястието в хладилника.
Айви качи новите си тоалети горе в гардероба, като вече планираше кой от тях ще облече за „Измяната“ тази вечер, и се обади на Заин.
– Здравей, – отговори той.
– Здравей. Мислех да дойда в клуба тази вечер. Може би ще можем да излезем за малко.
– Не тази вечер. – На заден план отекна звън на чаши.
Той не даде обяснение защо не може да прекара време с нея и измести телефона от устата си, говорейки с някой друг, преди да се върне.
– Трябва да тръгвам, Айви.
За трети път, преди да успее да се сбогува, тя слушаше мъртво вълнение.
Айви изпъшка.
Очевидно и двамата и братя все още бяха ядосани и раздразнени от нея. Чудесно.
Тя се премести в леглото си, легна върху плюшената завивка и се загледа в балдахина, който се спускаше над рамката на леглото. Въздухът миришеше на политура за мебели и чисто бельо от домакините.
Оставаха часове до отварянето на „Измяната“, но в крайниците и се прокрадна неспокойна енергия, която я накара да се размърда. Айви се оттласна от леглото и прекоси цялото имение, като намери вратата на спалнята на Касия отворена.
Съквартирантката и беше седнала на един стол с облегалка, наведена над масата и разхвърляните по повърхността и учебници.
– Разбира се, че влизаш в единствения ден, в който забравям да си затворя вратата. – Касия не вдигна поглед от работата си, докато говореше. – Заета съм, Айви.
– Ти и всички останали – промълви Айви. – Какво правиш?
– На какво ти прилича? – Касия посегна към опаковката от бонбони, която почиваше до жълтия маркер, и отлепи горната част на кутията.
– Излизам тази вечер.
– Искаш ли стикер? – Касия изяде едно парче бонбон и най-накрая вдигна поглед.
Ноздрите на Айви се разшириха.
– Каня те да излезнеш с мен.
Дъвченето на Касия се забави, а очите и се присвиха.
– Защо?
– Защото днес се чувствам щедра. – И самотна.
– Трудно минава.
– Това не е хитрост, ако се притесняваш от това. Както се оказва, да се заигравам с теб не е било много забавно.
Касия седна по-изправена.
– Няма повече изпитания?
– Елора те харесва. – Айви сви рамене. – По някаква причина.
– Това всъщност не е отговор.
Айви помръдна китката си.
– Ще си излезна около девет и ще отида в Измамата. Ако искаш да се присъединиш към мен, поканата е отворена.
За миг тя си помисли, че Касия ще приеме. На лицето и имаше проблясък на копнеж, сякаш искаше да се забавлява цяла нощ. Но после поклати глава и отново се наведе над работата си.
– Не, благодаря.
Разочарованието разтърси стомаха на Айви, докато тя се запътваше към спалнята си. Какво не беше наред с всички днес? Какво не беше наред с нея? Трябва наистина да е отчаяна, за да покани Касия.
Всичко, което искаше да направи, беше да отпразнува още една завършена седмица в училище. Да се отпусне и да се позабавлява малко преди дипломирането.
Тя отново се свлече на матрака си. Беше извадила телефона си, готова да прекара един час в социалните мрежи, когато той иззвъня в ръката и. На екрана проблесна името на баща и. Ужас покри вътрешностите и, когато седна и го притисна до ухото си.
– Здравей, татко.
– Айви.
– Да? – Тя се напрегна.
Тонът му означаваше, че няма да подобри деня и. Надяваше се Едуин и Заин да не са му казали за инцидента в Клуб 27. Макар че се съмняваше, че дори и да знаеше, щеше да не му пука.
– Току-що получих интересно телефонно обаждане от отдел „Човешки ресурси“.
Сърцето и започна да тупти силно.
– О?
– Не се правете на глупава пред мен, млада дамо.
Устните и се свиха. Тези шибани тарикати от „Човешки ресурси“.
Миналата година баща и я беше притискал да помисли за работа в „Кларънс Холдингс“. След като тя отказа двадесет пъти, той започна да се дразни и ѝ предложи сделка. Ако постъпи на стаж за шест месеца в който и да е отдел, той щеше да и даде имението „Кларънс“, след като завърши „Астън“.
Бащата познаваше слабостите на всяко от децата си и без проблем ги използваше. Айви искаше това имение. То беше нейно по душа, но не и по закон, затова се беше съгласила. Беше прекарала половината от младшата си година в работа в отдел „Човешки ресурси“.
Беше намразила този шибан стаж. Мразеше обикновените задачи. Презираше колегите си. Но беше издържала.
Може би баща и е предполагал, че ще открие някаква тайна любов към планирането на обезщетенията за служителите. Може би е предполагал, че ще и хареса идеята да наема или уволнява хора. Беше и обещал работа на пълен работен ден, след като получи дипломата си от Астън.
Айви нямаше намерение да работи за баща си, но не беше глупава. Тя не вярваше на Дейвид Кларънс нито на йота. Така че тя не разкриваше плановете си за кариера, оставяйки го да прави своите предположения, докато имението не стане официално на нейно име. След това щеше да му каже да си гледа работата.
Трябваше да знае, че някой от неговите редици ще я нападне.
Преди две седмици се беше появило желаното работно място в института „Смитсониън“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Айви се беше помъчила да състави автобиография и мотивационно писмо, като знаеше, че не е много вероятно, но все пак се съгласи.
В заявлението се изискваше да се запознаят с трудовата и биография. Ако се бяха обадили на „Кларънс Холдингс“, това означаваше, че е преминала през първоначалния процес на проверка, нали? Надеждите и се увеличиха, че може да получи мечтаната работа.
Татко имаше специален начин да разбива мечтите и.
– Мислех, че се изразих ясно, – каза той. – След като се дипломирате, от теб и Едуин се очаква да се присъедините към семейния бизнес.
Тя отвори уста, готова да му каже да си пъхне очакванията в задника, когато огледа спалнята си.
Имението, дрехите, колата, Джеф и Франсис – всичко това беше финансирано от баща и.
Заин се беше освободил от очакванията му, защото беше излязъл от парите на Дейвид Кларънс. Най-големият и брат беше взел доверителния фонд, създаден от дядо им, и беше използвал тези милиони, за да създаде Измяната. Оттам той се бе заел с развитието на недвижими имоти.
Но дядото на Айви беше също толкова проницателен, колкото и синът му. След като Заин бе направил този трик, дядото бе променил условията на доверителните фондове на нея и Едуин. Баща им последва примера му и направи същото.
Наследството и нямаше да бъде под неин контрол до тридесетия и рожден ден.
Айви беше богата повече от най-смелите мечти на повечето хора. И не можеше да пипне нито цент, освен ако не получи разрешение.
– Това е Смитсоновият институт – каза тя, молейки го да разбере. – Това е възможност, която се случва веднъж в живота. Вероятно дори няма да ме изберат, татко. Но моля те, позволи ми поне да опитам.
– Не.
В гърдите и се надигна ярост, тялото и вибрираше от гняв и негодувание. Но тя го преглътна, стисна ръце в юмруци и принуди яростта да изчезне от гласа и.
– Разбирам.
Айви нямаше да оттегли кандидатурата си от Смитсониън. Ако по някакво чудо я наемат, тогава щеше да прецени възможностите си. Дори ако това означаваше да се сбогува с това имение. Това беше само къща.
– Не си се прибирала у дома от седмици. Майка ти би оценила посещението ти.
Лъжа. Мама вероятно чукаше най-новия си личен треньор, докато татко чукаше секретарката си. Никой от двамата не искаше импровизирани посещения от децата си.
– Добре.
– Радвам се, че успяхме да изясним това.
Тя размаха среден пръст във въздуха, като си придаде фалшива усмивка.
– Хубав уикенд.
Той също и затвори.
– Ех. – Тя излетя от леглото, обикаляйки стаята си, докато червеното не изчезна от погледа и. След това се втурна в гардероба си, като прерови пазарската си чанта за тъмнозелената рокля, която беше купила по-рано.
Разочарованието подхранваше движенията и, докато отиваше в банята, за да се гримира и да прибере косата си.
Айви можеше да се освободи от веригите на Дейвид Кларънс. Всичко, което трябваше да направи, беше да се откъсне от парите му.
Мразеше го за това, че я е поставил в това положение.
Мразеше себе си за това, че беше твърде слаба, за да остави богатството.
Разочарованието се просмукваше в костите и, докато излизаше от стаята си, облечена за вечер в клуба, още преди той да е отворил. Но тя отиде до колата си и се качи зад волана. Може би Заин щеше да и съчувства тази вечер. Може би щеше да и даде няколко съвета как да надхитри баща им.
Тя шофираше с пълното намерение да се отправи към „Измяната“, но докато чакаше на светофара, един надпис на бар от долната част на квартала привлече вниманието и. Светофарът светна зелено и вместо да профучи покрай бара, кракът и докосна спирачката и тя зави към паркинга, като паркира между две други коли.
Контролът се изплъзваше от ръцете ѝ и тя нямаше представа как да си го върне. Може би беше безполезно. Айви беше подвластна на един мъж от деня на раждането си.
Може би единствената възможност беше да приеме обстоятелствата.
Да приеме съдбата си на марионетка.
И ако случаят беше такъв, тя щеше да има нужда от едно силно питие.
Дните на есента бяха кратки и вечерната светлина вече избледняваше в шест часа. Но Айви беше благодарна за ранния час, за да не и се налага да върви по тъмно до вратата на бара. Тя влезе вътре, атмосферата беше настроена и богата. В центъра на помещението имаше роял. Мъж, облечен в черно от глава до пети, седеше на пейката, а пръстите му се плъзгаха по клавишите, докато свиреше.
– Какво да ви предложа? – Попита барманът.
– Пияно – отговори тя и седна на една табуретка.
Три чаши шампанско по-късно тя не се чувстваше по-добре за бъдещето си, отколкото когато пристигна. Но пианистът беше очарователен и алкохолът помогна да отмине част от разочарованието и.
– На кого му пука, че няма да работя в Смитсониън, нали? – Попита тя бармана.
– Да. – Той опря лакти на бара, малко по-дълбоко, отколкото последния път. Сантиметър по сантиметър беше преминал твърде близо. – Музеите са надценени.
– Музеите са великолепни. – Тя изсумтя и посегна към телефона си. Може би можеше да прости навлизането в личното и пространство, но последният коментар и даде знак да си тръгне.
Тя изпрати съобщение на Джеф с молба да я закара и да намери някой, който да прибере колата и. Джеф отговори мигновено, като обеща да бъде там след петнайсет минути с най-новия и шофьор на буксир. Айви изчака, допивайки шампанското си, след което постави пари на бара за мразещия музея и се смъкна от стола си, като пусна същата сума пари в буркана за бакшиши на пианиста.
Шофьорът ѝ и Джеф пристигнаха в бара точно петнайсет минути след първоначалното и съобщение.
– Вкъщи ли се връщаш? – Попита Джеф, докато тя му подаваше ключовете си.
– Още не.
– Бъди внимателна, – нареди той.
Джеф не беше питал за инцидента в клуб 27, но стените на имението можеха да бъдат и неговите уши. По някакъв начин той знаеше какво се е случило. А загрижеността в погледа на камериера почти я разплака.
Джеф се интересуваше. Защо баща и да не може да го направи?
– Благодаря ти. – Тя му се усмихна, после се вмъкна в другата кола и изчака шофьорът да седне зад волана.
– Накъде, мис Кларънс?
– Клуб 27.
Беше време да поеме контрола.
Като се започне от този шибан клуб.
– Ще ти пиша, когато съм готова да тръгвам, – каза тя на шофьора, след като той паркира до входа. – Ще чакаш навън.
Айви стоеше на тротоара и чакаше шофьорът да си тръгне, но не тръгна към вратата на клуба. Обърна се и се запъти към паркинга, като вървеше точно към мястото, където беше онази нощ. Към мястото, където онова копеле я беше ударило.
Пулсът и пулсираше зад слепоочията, а потта се стичаше по челото и, но тя се насили да стои там. Да се върне на мястото на престъплението.
Точно както преди години.
Диша. Дишай, Айви. Дишай.
Той вече не можеше да стигне до теб. Не можеше да я нарани отново.
Отне няколко минути, докато тялото и се отпусне, докато дробовете и се напълнят напълно, но след това тя се изправи по-високо, изправяйки гръбнака си.
Един подъл задник нямаше да и отнеме доверието. Тя се усмихна на себе си, когато се върна в клуба, този път подминавайки откачалките и влизайки вътре.
Отиде направо на бара, а малката тълпа улесняваше намирането на място и подаването на сигнал към бармана.
– Какво ще пиете? – Попита барманът.
– Текила. От най-високя рафт. – В края на краищата тя искаше да празнува тази вечер. Можеше и да го направи с няколко шота. Щеше да спести на бармана да и направи джин, който само щеше да преглътне, вместо да опита.
В рамките на час настроението и беше оправено и Айви беше блажено пияна. Кокетна усмивка украси устните и, докато говореше с мъжа, който беше заел мястото до нейното.
– Да направим още един рунд. – Човекът махна на бармана. – Чисто уиски за мен. И още една текила за тази прекрасна дама.
Тя нямаше нищо против, че е забравил името и. Тя също беше забравила неговото.
Едва барманът постави чашата с шот, до нея се плъзна висока, широка фигура, която запълни пространството между нейната и следващата табуретка.
Айви разпозна Тейт по одеколона му и се пребори със задъханото си дишане.
– Пак ти.
– Какво правиш тук, бейби?
– Не ме наричай бейби. – Той беше загубил това право веднага след като я беше изоставил миналия уикенд във вилата. Айви посегна към шота си, но дланта на Тейт покри малката чаша.
– Имаш ли нещо против?
Той погледна над главата и към мъжа, който току-що и беше купил това питие.
– Махай се.
Човекът дори не се аргументира. Слабак.
Очите на Айви блуждаеха нагоре по гърдите на Тейт, а в долната част на корема и се събираше къдрица желание. Бялата му риза с копчета беше скроена перфектно, показвайки тези рамене и плосък корем. Ръкавите се напъваха в бицепсите му.
Той се приближи и се наведе, за да заговори на ухото и. Устните му се допряха до ухото ѝ и предизвикаха вълна от тръпки по кожата и.
– Спри да пиеш. Бейби.
– Защо? Страхуваш се, че ще се прибера с някой друг?
– Защото няма да те чукам, ако си пияна.
Тя преглътна.
– Затова ли си тръгна миналия уикенд?
Той се отдръпна, а шоколадовият му поглед се въртеше от похот.
– Ти си сестрата на мой приятел. Ако бях останал, щях да те чукам в къщата на Заин, а трябваше първо да поговоря с него. Има граници.
Айви знаеше всичко за границите.
И колко много мъжете обичаха да ги преминават.
Повечето щяха да се възползват от възможността за секс през уикенда. Не и Тейт. В живота си не беше познавала много почтени мъже, но по дяволите, ако не беше секси.
– Говори ли със Заин? – Попита тя, а сърцето и се качи в гърлото. Какво ли щеше да каже брат и на идеята за приятел и сестра му?
– Говорих.
– И?
– Той ме заплаши, че ще ме убие, ако те нараня.
Топлина се разнесе по вените и, когато усмивка се разтече по устата и. Може би Айви дразнеше големият си братя и близнака си, но те се грижеха за нея.
– Добре. – Айви постави ръка на гърдите му, стана от мястото си и леко се полюшваше. Тя намери опора и се изправи на пръсти, очаквайки той да се наведе и да и даде целувката, която толкова отчаяно искаше във вилата.
Но Тейт се намръщи и се отдръпна.
– Колко си изпила?
– Какво си ти, моята детегледачка? Аз съм пияна. Не съм в безсъзнание. Не се преструвай на светец.
– Не, Айви. – Той поклати глава, а челюстта му се сви. – Не тази вечер.
Още един отказ. Още един човек, който се опитва да открадне контрола и. Боже, тя дори не можеше да се чука с човека, с когото искаше да се чука.
– Тогава ме остави на мира. – Айви се завъртя към бара, уви ръка около китката му и я вдигна от чашата с шотове. След това, преди той да успее да я спре, тя изля текилата в гърлото си. Тя едва не изгоря.
– Майната му – промълви той.
– Не тази вечер, помниш ли? – Провикна се тя и се промъкна покрай него, а коленете и се клатеха. Но отново възвърна равновесието си и го изправи пред себе си с поглед. – Успех с тези граници.
Айви го усети зад гърба си, докато вървеше към изхода.
Знаеше, че той ще я пази, докато се качи в колата си. Затова се сдържа, като използваше всеки дъх, за да държи емоциите си под контрол. Те бушуваха в нея, удряйки с юмруци по ребрата и, за да бъдат освободени. Наранена. Гнева. Разочарованието.
Всеки искаше нещо от Айви. Пари. Статус. Баща и искаше тя да бъде някой друг. Те искаха фасадата. Искаха богатата, красива кучка.
Миналия уикенд си беше помислила, че може би Тейт е искал нея. Истинската Айви Кларънс.
Кого беше измамила?
Нямаше истинска Айви.
Тази Айви беше мъртва, убита в автомобилна катастрофа преди години. С Кристофър.
Назад към част 16 Напред към част 18
