УИЛА НАШ (Девни Пери) – За тайните ЧАСТ 18

Глава 18

– Ези, купувам. Тура, бонбоните са за твоя сметка днес. – Едуин подхвърли една четвъртинка във въздуха, хвана я и я плесна по гърба на ръката си. След това по лицето му се разля нахална усмивка. – Ези.
– Повечето хора не се усмихват, когато губят – каза Касия.
– Какво да кажа? Харесва ми да ти купувам бонбони. Погрижи се да останеш сладка.
– О, Едуин. – Тя се почеса по носа. – Моля те, кажи ми, че не така флиртуваш с жени.
– Само с теб, Ред. – Той и намигна, докато се изправяше и се отправяше към автомата за напитки.
Да, флиртът беше евтин. Но Касия се наслаждаваше на всяка секунда, прекарана с този човек, и това нямаше нищо общо с красивото му лице.
Едуин имаше стабилен характер. Умееше да я накара да се усмихне без усилие. Касия не беше сигурна, че някога е срещала човек, който да изглежда толкова удобно в кожата си. Или пък мъж, който да е толкова безсрамно готов да прави комплименти.
Лицето и беше зачервено – нещо, което сякаш беше постоянно, когато Едуин беше наблизо. А той беше наблизо често.
Беше го виждала всеки ден тази седмица. Миналата неделя той седеше в стаята ѝ и четеше, докато тя дремеше и се възстановяваше от някаква болест, която беше хванала. И накрая, след като тя настоя, че е добре – и отчаяно се нуждаеше от душ – той напусна имението.
Касия не очакваше да го види толкова скоро, но в понеделник следобед той я намери в библиотеката. Тя седеше на втория етаж и отчаяно се опитваше да се концентрира и да навакса с работата, която беше пропуснала, докато беше болна. Едуин беше събрал книгите и, без да я пита, и ги беше занесъл в тихото си кътче на третия етаж, като я накара да го последва.
След това и купи сникърс.
Във вторник, когато дойде в библиотеката, тя се насочи направо към третия етаж, където той вече я чакаше. Той беше хвърлил монетата, загубил жребия и ѝ беше купил пакетче „Скитълс“.
В сряда бяха чашките с фъстъчено масло на Рийз.
В четвъртък бяха M&M’s.
В петък бяха Hot Tamales.
А днес, събота, докато автоматът се въртеше, тя затаи дъх и зачака да види какво ще избере. Широките му рамене закриваха гледката и, докато той не се обърна, държейки две кутии Mike and Ikes.
– Днес се чувствам сантиментален. – Той се усмихна и ѝ подаде една кутия, преди да се върне на стола си.
Тя отвори горната част и се опита да скрие усмивката си, докато дъвчеше едно парче.
– И защо си тук?
– Мислех, че това е съвсем очевидно. За да уча. – Сините му очи затанцуваха, докато изучаваше лицето и. Едуин не беше взел раницата си днес. Нямаше учебници или задачи. Нямаше дори химикалка.
– Не можеш да ме разсейваш. – Тя вдигна пръст. – Все още съм изостанала от миналия уикенд.
– Без разсейване. Разбрах. – Той отвори собствената си кутия с бонбони, изтръска една шепа, докато тя обърна внимание на бележките си.
Следващата седмица имаше тест в два от класовете си. Чувстваше се доста подготвена, но между лекциите вчера се беше срещнала с Майкъл и неговата учебна група. Майкъл беше споменал, че професорът им имал склонност да извлича въпросите за теста от материала, който почти не са обсъждали в час, и да се увери, че тя прекарва известно време в преглеждане на главите, които той е премълчал.
Касия беше оценила съвета на Майкъл, тъй като не познаваше неговата история с професорите по икономика, но това беше свило стомаха и на възел и я беше накарало да се почувства крайно неподготвена. Беше навлязла само на една страница в първата глава от списъка си за преглед, когато вдигна поглед и откри, че Едуин я чака с поглед.
– Какво?
– Ти си боядисала косата си.
Добре ли беше това, или зле? Тя не можеше да разбере от тона му.
– Беше започнала да избледнява.
– Какъв е естественият ти цвят?
– Русо.
Той погледна наоколо, сякаш проверяваше дали никой не го чува. Бяха сами. Не само че цялата библиотека беше тиха в събота, но и никой никога не беше намирал това уединено кътче. Почти като че ли Едуин беше забранил на всички да влизат. Без значение от деня, всеки път, когато се бе запътила към този етаж, масата им беше незаета.
– Искаш ли да знаеш една тайна? – Едуин я подкани да се приближи, като се облегна на масата с предмишници. – Това е естественият цвят на косата ми.
Тя се засмя.
– Не.
– Шокиращо, знам. Много хора предполагат, че си правя светлосенки.
Не и Касия. Тези ивици в светлокафявите му вълни бяха същите, които тя получаваше през летните месеци. Те избледняваха през зимата, а след това се завръщаха с горещото време.
– Харесва ми кораловото – каза той и протегна ръка над масата, за да докосне заблуден кичур на рамото и.
– Благодаря ти. – Сърцето и прескочи. – Разсейваш ме.
– Дори не съжалявам.
Тя се изчерви, докато сърцето и се преобръщаше. Този човек беше… твърде добър, за да е истински?
– Наистина трябва да уча.
– И не можеш, докато аз съм тук?
– Трудно е, – призна тя. Твърде често се случваше да прекъсва вниманието си, за да погледне в неговата посока. Губеше минути, взирайки се в линията на носа му или формата на устните му. Беше запомнила дълбокия звук на смеха му, когато трябваше да учи наизуст икономически теории.
– Вярваш ли ми вече? – Попита той.
Тя седна по-изправена.
– Затова ли идваш тази седмица? За да спечелиш доверието ми.
– И да, и не. – Той сви рамене. – Да, искам да ми се довериш. Не, защото дори никога да не ми се довериш, пак ще продължа да идвам само за да ти купя бонбони и да те видя усмихната.
Ух. Въздухът се изтръгна от дробовете и.
– Аз не… – Уау. – Не знам какво да отговоря на това.
– Нищо. Не е нужно да казваш нищо. Просто знай, че те харесвам.
– Наистина?
– Мислех, че и това е съвсем очевидно.
– Но защо? – Изригна тя. Защо Едуин Кларънс да харесва Касия Колинс?
– Ела на закуска с мен и ще ти кажа.
– Вече е почти единайсет. Вече закусих.
Той се ухили.
– Утре.
– Като на среща?
– Да, среща.
Повечето мъже щяха да я поканят на вечеря или на питие. Закуската беше най-кроткото хранене за деня. Може би затова Едуин я беше предложил, за да не се изплаши.
Твърде късно. Какъвто и интерес да имаше към нея, тя беше предпазлива. Но в този момент тя беше предпазлива към всички мъже. А любопитството я изяждаше жива.
Може би ако разбереше защо, щеше да добие по-добра представа за мотивите му.
– Добре, – съгласи се тя.
Той се облегна назад на стола си и подхвърли в устата си още едно парче бонбон, дъвчейки с усмивка.
– Не изглеждай толкова самодоволен. – Тя извъртя очи. – По-голямата част от първите срещи никога не водят до втора.
– Току-що си измисли тази статистика.
– Но вероятно е вярна. – Касия прехапа долната си устна, за да скрие усмивката си.
Очите на Едуин се насочиха към устните и, а погледът му пламна. После изръмжа и се изстреля от стола си.
– Ще ти напиша подробностите за утре.
– Нямаш телефонния ми номер.
Той и намигна.
– Ще се видим утре, Касия.
Касия беше толкова запленена от гледката на отдалечаващия се мъж, от тези дънки, оформени по най-хубавото дупе, което беше виждала през живота си, че и отне миг да вземе телефона си и да отвори контактите. И там беше името му.
Едуин Кларънс.
Тя дори не можеше да се ядоса, че той е нахлул в телефона и.
Защото имаше четвърти контакт. И в истинската си форма на Едуин, нахалното копеле дори беше отбелязало името му като любимо.

***

Нервите на Касия разтреперваха ръцете и, докато отваряше вратата на ресторанта. Носът и се изпълни с аромат на мазнина от бекон, черно кафе и пресен хляб. Вчера, след като излезе от библиотеката, Едуин и беше изпратил SMS с адреса на това кафене.
Ресторантът се намираше в Източен Бостън и докато шофираше, беше сигурна, че GPS-ът я е насочил погрешно. Докато пътят между два склада не се отвори към квартал, пълен с червени тухлени сгради.
Беше модерен и моден, напоследък изпълнен с пари. И Боже, беше луксозно. Някой ден, когато Касия си намери работа и доходи, с удоволствие щеше да заживее в реставриран лофт като тези на горните етажи на тези сгради.
Това пътуване далеч от Астън и имението вече си заслужаваше. Чувстваше се повече като себе си, след като седна зад волана на своята хонда.
Касия забеляза Едуин на една маса до стената, с усмивка на лицето, докато чакаше тя да го забележи.
– Ровил си в телефона ми – каза тя, когато стигна до масата му и започна да сваля палтото си.
Едуин се засмя и стана от стола си, като извади телефона на Касия.
– Обещавам, че не съм шпионирал. Просто добавих номера си.
Тя му повярва. Може би, въпреки усилията си, беше започнала да му се доверява. А може би не и пукаше, че е имал телефона и, защото нямаше какво да намери.
Единственият контакт, който я притесняваше, беше чичо и, а тя го беше скрила при дядо. Няколкото съобщения, които му беше изпратила, бяха изтрити веднага, включително и текстът, който беше изпратила от банята в „Измяна“.
Касия беше научила по трудния начин, че тези малки устройства са пълни с тайни.
Затова се увери, че нейните никога няма да станат причина за нейното падение.
– Кафе? – Попита Едуин, когато тя седна, вдигайки бяла каничка. Когато тя кимна, той напълни нейната чаша, а после доля своята. – Не бях сигурен, че ще дойдеш.
– Наистина? Аз също не бях сигурна, че ще дойда.
– Защо?
– Защото не разбирам защо изобщо ме покани.
Погледът му се спусна по лицето и, като на турист, който набелязва сложна пътека през опасна гора. Когато се спря на устата и, остана там за един удар на сърцето, преди да се издигне към очите и.
– Ти ме заинтригува.
Не за първи път казваше тази дума.
– Защо? Аз съм определението за неинтригуваща.
– Не, не си.
Тя проследи с пръст ръба на чашата си с кафе. Параноята и започна да се разраства. Дали всичко това е подставена интрига, за да научи за миналото и? Да събере тайните ѝ и да ги предаде на Айви?
– Това трик ли е?
– Не. – В гласа му имаше сурова честност, примесена с раздразнение. – Не познавам историята ти, Касия. Може би ще ми я разкажеш някой ден. А може и да не ти се случи. Не става дума за това.
– Тогава за какво става дума?
– Кажи ми това. – Той се наведе напред. – Щеше ли да питаш за това, ако Айви не беше моя сестра?
– Да.
– Значи тя не е причината да не ми се доверяваш.
– Не. – Проблемите с доверието на Касия бяха благодарение на двамата мъже, които беше обичала последно.
Едуин въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Аз те харесвам. Това е всичко. Ето защо исках да се срещнем на закуска. Мисля, че си красива. Умна си. Фактът, че не ти пука за това да впечатлиш някого, е невероятно секси. Ти си остроумна, саркастична и красива.
Светица. По дяволите. Ето това беше отговор. Тя остана зашеметена без думи.
– Казах два пъти красива, защото заслужава да бъде казано два пъти. – Той протегна ръка и прокара кокалче по бузата и. – Аз не се срещам. Не е моето нещо в днешно време. Но ето ме тук. Заради теб.
Едуин Кларънс беше тук заради нея.
– Това е… – Умопомрачително. Касия се беше изгубила в съня на изказването му, затова отпи глътка от кафето си. Може би кофеинът щеше да я събуди, защото явно още спеше.
– Ще ти кажа какво – каза той. – Да хвърлим монета. Ези – ще прекарам закуската в разговори за себе си. Тура, ти ще ми кажеш защо си дошла в Астън тази година.
Преди тя да успее да протестира – нямаше как да се съгласи на това – той изкара монета от джоба на дънките си и я хвърли във въздуха. Сърцето и се разтуптя, когато той я улови и я удари на масата.
– Ези. – Той вдигна рамене, напълно не шокиран.
Пфу. Касия никога през живота си не се беше страхувала толкова от хвърляне на монета. Слава Богу, че се беше паднала…
Чакай. В продължение на една седмица на хвърляне на монети, всяка от тях беше паднала на Ези. Всеки път, когато хвърляше за автомата за напитки, тя се оказваше с него. Той купуваше бонбони всеки ден, въпреки че тя винаги идваше с петдесет цента в раницата си.
– Дай ми тази монета. – Тя я измъкна от ръката му, преди той да успее да я спре. След това разгледа и двете лица. На всяка от тях имаше Ези. Челюстта и падна. – Ето защо винаги печелиш хвърлянето на монетата. Ти си измамник.
Той се засмя.
– Виновен.
И беше поставил това хвърляне на монети така, че да не и се налага да се рови в миналото и като на всяка друга среща.
– Баща ми ми остави пари за училище. – Признанието се отрони от езика и. Част от нея просто искаше Едуин да знае. Не цялата история, но достатъчно. Достатъчно, за да му покаже, че се опитва. – Той винаги е искал да имам най-доброто образование. Казах ти, че беше професор, така че познаваше много хора от академичните среди. Казваше, че програмите на Астън са прочути, така че след като той … . кандидатствах за преместване, за да изкарам последната си година тук.
Лицето на Едуин се успокои.
– Радвам се, че си го направила.
– И аз. – За първи път тези думи прозвучаха истински.
Касия се радваше, че е тук. В Астън. И на закуска.
Едуин се усмихна и отпи от кафето си, след което извади менюто от поставката до солницата и пиперницата.
– Брат ми е строителен предприемач за този район. Той е собственик на сградите и това кафене му е любимо. Според Заин най-доброто ястие в менюто е хашът.
– Звучи добре. – Тя дори не си направи труда да се запознае с менюто. Когато сервитьорката пристигна, всеки от тях си поръча хаш. А след това, верен на думата си, Едуин говореше само за себе си.
Друга среща може би щеше да се подразни от едностранчивата тема. За Касия това беше най-хубавият разговор, който беше водила от месеци.
Никога не е била от хората, които говорят за себе си или злорадстват, дори преди светът и да се взриви в Хюз. След това, ами… може би някой ден, когато щеше да го осмисли. Сигурно щеше да е необходима продължителна терапия.
– Какво ще правиш, след като завършиш? – Попита тя. След седмица учене заедно в библиотеката тя научи, че той се занимава с бизнес и има доста класове с Елора.
– Ще работя за баща ми в някоя от неговите компании.
– Не звучиш развълнувано за това.
Той повдигна рамо, а вилицата му се буташе по празната чиния.
– Това е просто работа. В интерес на истината, бих искал да правя нещо като Заин тук. Но се нуждая от капитал, а баща ми и дядо ми имат запори върху доверителните ми фондове, докато навърша трийсет години.
– Така че какво ще правиш, ще си губиш времето? Това са девет години.
– Аз съм търпелив човек, Ред. – Той я дари с широка усмивка, която разкри и двете тръпчинки, и сърцето и се разтуптя. По някакъв начин тя знаеше какво ще я попита, преди да го е направил. И тази усмивка не беше от онези, които тя щеше да може да отхвърли. – Какво ще кажеш за следващата неделя? Да повторим това.
Втора среща? Това противоречеше на добрата и преценка, на сирената в задната част на съзнанието и, която я предупреждаваше, че не трябва да се доверява нито на него, нито на когото и да било. Но тя вдигна монетата, която държеше от своята страна на масата по време на храненето им.
– Ези е „да“. Тура е „не“.

Назад към част 17                                                                            Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!