УИЛА НАШ (Девни Пери) – За тайните ЧАСТ 26

Глава 26

– Той посещава майка си, – каза Сал на Айви.
Тя премести телефона си от едното на другото ухо. Може би гласът на Сал нямаше да и къса нервите толкова рязко на отсрещната страна.
– Колко време ще остане?
– Полетът му е за следващата седмица.
Да, този разговор беше болезнен, независимо как го чуваше. Шибаният Купър Кенеди. Откакто се бе сблъскала с него снощи, страхът и се бе превърнал в кипяща ярост.
Беше хвърлила част от яростта си към Сал, когато той се обади, като му изнесе строга лекция за това, че не я е уведомила преди Купър да се качи на самолета за Бостън, а след като е кацнал. Но останалата част от гнева и тлееше под повърхността, правейки кожата и гореща, а крайниците и неспокойни.
– Обикновено той се прибира у дома само по Коледа – каза тя.
– Предполагам, че тази година си прави допълнително пътуване. Но нищо не показва, че ще се върне.
И все пак. Възелът в стомаха на Айви говореше, че това пътуване на Купър е различно.
– Наблюдавай го, – изсумтя тя. – Искам да знам къде отива и дали се приближава до Астън или до имението.
– Готово. В момента съм пред къщата на майка му.
– Добре. – Явно приоритетите на Сал бяха пренаредени. – А какво ще кажеш за Касия Колинс?
Той въздъхна.
– Все още е в списъка ми.
– Повиши го.
– Трябват ми още няколко седмици.
Ноздрите на Айви се разшириха, но тя остана безмълвна. Нямаше нужда да изразява разочарованието си. То прозвуча силно и ясно в телефона.
Сал се справяше отлично с работата си, но един недоволен клиент, особено някой като Айви, можеше да опетни репутацията му.
Работата му може и да събира тайни, но истинската любов на Сал са парите. А Айви му беше осигурила стабилен поток от пари през годините. Тя щеше да продължи да го снабдява с пари, но ако я ядосаше, щеше да пресуши тази река по-бързо от дъждовна капка под пустинното слънце.
– Ще се заема с това – каза той. – Скоро.
– Отлично – каза тя сухо. – Пиши ми новини за Купър.
– Ще го направя. Ще остана при него, докато не си отиде.
Това трябваше да я накара да се почувства по-добре. Но Айви нямаше да се отпусне, докато Купър не се върне в Сан Франциско, където му беше мястото.
Без да каже и дума повече, тя приключи разговора, остави телефона настрана и стана от бюрото си. Очите и бяха подпухнали, а кафето, което беше изпила тази сутрин, я беше разтревожило.
След като се прибра вкъщи снощи, тя прекара един час под горещ душ, за да измие грима си и да прогони студенината в костите си. Дори не се опита да заспи, защото знаеше, че това е безсмислено. Така че бе прекарала нощните часове пред компютъра си.
Ученето щеше да е по-добър начин да оползотвори времето си.
Вместо това четеше имейли.
Имейл след имейл, Айви ги преглеждаше до момента, в който слънцето не се промъкна през прозореца на офиса ѝ и тя си взе почивка за кафе.
Когато Айви влезе в кухнята, Франсис я погледна и разбра, че нещо не е наред. Франсис премина от режим на готвач към режим на майка, настоявайки Айви да яде и да изпие чаша портокалов сок. Закуската звучеше толкова привлекателно, колкото и бръсненето на главата и, но Франсис направи любимите на Айви боровинкови мъфини.
В стомаха на Айви се появиха вълнения, докато тя обикаляше стаята.
На отворената врата се почука.
Джеф се намръщи, когато тя се изправи пред него, но не коментира външния и вид.
– Тейт Леджър е тук, за да те види.
– О. – Стомахът и се преобърна, но не можеше да прецени дали това беше добро или лошо преобръщане. – Кажи му, че веднага ще дойда.
– Не е необходимо. – Здравият глас на Тейт се чу откъм гърба на Джеф.
Камериерът се намръщи, явно раздразнен, че Тейт не го е изчакал във фоайето, както със сигурност му е казал.
– Всичко е наред. – Въздъхна Айви. Тейт не беше точно от мъжете, които изпълняват заповеди, и макар че обикновено това я възбуждаше, днес би искала да има няколко минути, за да се освежи.
Джеф се отдръпна, като се намръщи на Тейт, преди да изчезне в коридора.
Тейт влезе в кабинета и с ръце в джобовете на дънките си. Въгленният му пуловер се опъваше по бицепсите и гърдите му. Тази сутрин челюстта му беше гладко избръсната, а косата – сресана.
– Подстриган си – каза тя, а в гласа и прозвуча разочарование.
– Вчера. – Очите му я обходиха от главата до петите. – Изглеждаш гадно.
– Ооо. Благодаря, – отвърна Айви.
Не че той не беше прав. Беше облечена с чифт черен клин и голям сив суитчър. Не се виждаше нито едно зелено петно, освен ноктите и. След като си взе душ снощи, беше вързала косата си на небрежен мокър възел. Очите и бяха кървясали, а без грим не можеше да скрие петната на кожата си или кръговете под очите си.
Тейт скъси разстоянието помежду им, навлизайки в нейното пространство. Той вдигна ръка и върховете на пръстите му се плъзнаха по бледите и устни.
– Какво се случи снощи? Защо промени решението си?
– Съжалявам, – прошепна тя. О, тя съжаляваше.
Айви съжаляваше, че е убедила Рой да я остави да си тръгне. Съжаляваше, че не си беше тръгнала по-рано от онова парти в Сигма с Елора. Съжаляваше, че е спряла да говори с Бенджамин. Само пет минути по-рано или пет минути по-късно щеше да стигне до „Тейт“ и да не разбере за Купър, докато не прочете имейла на Сал.
– Какво става, бейби?
Купър Кенеди не беше тема, която тя искаше да обсъжда, нито днес, нито който и да е друг ден. Този задник вече беше отнел достатъчно от пространството в главата и.
– Наричаш ли всяка жена бейби? – Попита тя.
– Не, само теб.
Добре. Тя искаше това ласкаво обръщение за себе си.
– Какво правиш тук?
– Притеснявах се. – Той бръкна в косата ѝ и освободи кока. След това ръцете му започнаха да развързват възела, оставяйки косите и, някои от които все още влажни, да падат по гърба и. Ръцете на Тейт се плъзнаха през кичурите, а върховете на пръстите му масажираха скалпа и.
Очите и се затвориха, а изтощението от снощи изплува на повърхността. Заради него беше невъзможно да се държи като фасада.
– Защо?
– Защо какво?
Тя се отпусна в докосването му.
– Защо се притесняваш?
– Защо мислиш?
– Не знам. – Хората, които влизаха в живота на Айви, обикновено искаха нещо. Когато разбираха, че няма да го получат, изчезваха толкова бързо, колкото се бяха появили.
Но Тейт не се нуждаеше от парите и. Не се нуждаеше и от фамилията и. Ако искаше секс, можеше да го получи още преди седмици, но все пак и беше отказал. Тогава защо беше тук и се тревожеше за нея?
– Не искаш нищо от мен – прошепна тя. – Всеки иска нещо от мен.
– О, аз искам нещо. – Устните му се спуснаха и докоснаха ъгълчето на устата и. Само че когато тя се изправи на пръсти, търсейки повече, той се отдръпна. – Кажи ми какво не е наред.
– Не ме целуваш.
– Току-що те целунах.
– Не е целувката, която искам.
Той се засмя, а ръцете му в косата и не спираха.
– Кажи ми какво не е наред и аз ще ти дам това, което искаш.
– Обещания, обещания.
Тейт измъкна ръцете си от косата и, което накара Айви да отвори очи. Мръщенето му беше в очакване. С един бърз замах той я повдигна за бедрата, като я накара да изтръпне. След това направи две бързи крачки, за да я постави на ръба на бюрото.
Очите и се разшириха, когато той се наведе в нейното пространство, издигайки се над нея, докато стоеше между отворените и колене. Айви не беше почитателка на това да я държат на ръце, но в Тейт имаше нещо, нещо различно.
За този човек? Тя би му позволила да я завлече навсякъде.
Той повдигна вежди.
– Чакам.
– Кандидатствах за работа в Смитсоновия институт във Вашингтон и не ме приеха. – Това беше един от многото гадни имейли, които беше прочела тази сутрин, и отчасти беше отговорен за настроението и.
– Съжалявам, – каза Тейт.
Айви сви рамене.
– В началото беше много трудно.
Имейлът беше дошъл тази сутрин. Беше неделя, но явно някой в института работеше. Времето беше или благословия, или проклятие. Беше го получила точно по същото време, когато беше приключила с преглеждането на другите имейли.
Имейлите, които беше препрочитала като форма на лично мъчение.
Да получиш лоша новина за работа беше нищо в сравнение с тях, така че в известен смисъл това, че пристигна днес, намали разочарованието. А може би просто беше по-лошо, като лимонов сок върху прясна рана.
Айви беше прекалено изтръпнала, за да реши.
Нямаше и капка съмнение, че баща и се беше погрижил работата в Смитсониън да отиде при друг кандидат. Да, вероятно тя така или иначе нямаше да получи работата, но Дейвид Кларънс не действаше на принципа на случайността. Тя би заложила доверителния си фонд, че той се е обадил, за да се увери, че резултатът е точно такъв, какъвто той желае.
– Баща ми очаква от мен да работя за неговата компания – каза тя на Тейт. – Не искам, но ще ми е по-лесно да не се боря с него.
– Да се предадеш без борба? Това не прилича на теб.
Тя наклони глава настрани.
– Защо казваш това? Не ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш какво звучи и какво не като мен.
– Може и да не знам любимата ти книга или най-хубавия ти спомен от детството, но те познавам добре, Айви. Бориш се с мен на всяка крачка, защото това те прави интересна. Жадуваш за контрол и когато ти го отнемам, част от теб се ядосва, а друга част го обича. Не че някога ще признаеш това пред мен или пред себе си.
Сърцето и се разтуптя, когато шоколадовите му очи се впиха в нейните. Мразеше да се отказва от контрола, но продължаваше да му позволява да го краде. Крадецът.
– Обичаш братята си. – Тейт проследи ухото и, като я накара да потрепери. – Обичаш камериера си, а той те обича достатъчно, за да стои отвън в коридора и да следи дали не се възползвам.
При споменаването на Джеф слабите стъпки се оттеглиха по коридора.
– Ти си отроче – каза Тейт. – Ти си разглезена. Ти си егоист.
– Уау – промълви тя. – Не се сдържай, за да защитиш чувствата ми.
– Няма да го направя. Защото ти си всички тези неща.
Айви искаше да спори, но за пореден път той не грешеше.
– Чувстваш се в капан, нали, бейби? Чувстваш се в капан да бъдеш този човек. Но това не е това, което си в действителност. – На устата на Тейт се появи самодоволна усмивка. – Сега. Ще ми кажеш ли, че не те познавам?
Точността му беше смъртоносна.
Тя извъртя очи.
– Както и да е.
Как стана така, че този мъж я разбра толкова бързо? Изглеждаше напълно несправедливо, че тя не знаеше много за него.
– Каква беше специалността ти в колежа? – Избухна тя.
– Дразниш се, че знам повече за теб, отколкото ти за мен.
По дяволите.
– Отговори на въпроса.
– Бизнес финанси.
Нищо изненадващо, като се има предвид, че е притежавал клуб във Вегас.
– Любима храна?
– Ще разбереш тази вечер на вечерята. – Той се наведе по-близо, а устните му потърсиха нейните. Но тя постави ръка в гърдите му и го отблъсна.
– Искаш да ме поканиш на среща?
– Не съм питал. – Тейт се сниши, а устните му се плъзнаха по шията и. – Има ли други въпроси?
Много. Айви имаше много и много въпроси. Но докато дъхът му се носеше по пулса и, а езикът му се стрелкаше, за да опита кожата и, в главата и не остана нито една мисъл, освен надеждата, че ще я чука на това бюро.
– Хм. – Той промълви, докато устните му проследяваха формата на челюстта и.
Очите и се затвориха. Устата и се разтвори в очакване на целувката, която беше заслужила. Само че топлината от тялото му изчезна и стъпките му прозвучаха на пода.
– Шест часа.
Очите на Айви се отвориха. Челюстта и падна.
– Това е то? Къде, по дяволите, е целувката ми?
Тейт се ухили, забави ход на вратата, за да се обърне и да я погледне.
– В шест часа.
– Ти си такъв проклет дразнител. – И ако трябваше да бъде честна, това и харесваше. Харесваше и, че той никога не правеше това, което тя очакваше. Харесваше и, че е влязъл за пет минути и ѝ е дал нещо друго, за което да мисли до края на деня.
– Облечи се в зелено. Харесвам зеленото.
Тя изръмжа.
– Аз винаги нося зелено. Това е любимият ми цвят.
– Моят също. – Той и намигна, след което излезе в коридора.
Айви затаи дъх и се напрегна, за да чуе входната врата. След като той си тръгна, тя се втурна към спалнята си, право към прозореца, който гледаше към предната част на къщата.
Арогантното копеле стоеше до колата си със скръстени ръце и широко разтворени крака, а очите му бяха насочени към нея. Като се има предвид усмивката на лицето му, той знаеше, че тя ще изтича да го гледа.
Тя изсумтя и се отдалечи от прозореца, борейки се с усмивката си. Загуби битката и когато се върна на бюрото си, сърцето и беше по-леко.
Колкото и да и се искаше да подремне, тя събуди компютъра си, за да прекара няколко часа в учене, така че да може да си почине следобед и да се подготви за вечеря. Току-що беше отворила задачата за урока си по „Съвременна Индия“, когато едно изщракване я предупреди за нов имейл.
Името във входящата и поща не биваше да я изненадва.
Беше неделя.
И както всяка неделя през последните три години и десет месеца, тя беше получила имейл от майката на Кристофър.
Нямаше тема. Никога не е имало.
Но съдържанието на имейла не се различаваше много от предишните. Същите думи, които я бяха разплакали, макар че първите сто все още нападаха в очите и.
Убийца. Затвор. Гроб.
Може би Айви наистина заслужаваше да бъде в затвора. Може би беше убийца. Може би тя трябваше да бъде в гроба.
Шумовете в главата и се върнаха, докато четеше съобщението. Нейните писъци. Неговите викове. Всяка неделя, благодарение на тези имейли, тя трябваше да преживява отново най-лошия ден в живота си. Може би трябваше да каже на някого за тези имейли още преди години, на някого, който щеше да ги накара да спрат.
Но това беше част от нейното покаяние.
Затова тя прочете имейла два пъти.
Ръката и надвисна над мишката, готова да го плъзне в папката, където държеше останалите.
– Какво, по дяволите, е това?
– Господи. – Айви подскочи на стола си и притисна ръка към сърцето си, докато се въртеше. Тейт стоеше точно зад нея. Позата му не се различаваше толкова много от тази, когато стоеше отвън. Кръстосани ръце, широко разтворени крака. Но на лицето му нямаше усмивка.
Не, лицето му беше твърдо като камък.
– Какво е това? – Той заби пръст в екрана.
– Мислех, че си тръгнал. – А тя беше толкова потънала в този имейл, в звуците на миналото си, че не го чу да влиза.
– Промених решението си. – Погледът му се премести от екрана към лицето и. – Щях да те накарам да се облечеш, да дойдеш при мен за деня, а после щях да ти приготвя вечеря.
– О. – Айви отпусна брадичката си, а тялото и се отпусна на стола.
Щетите бяха нанесени. Странно как се радваше, че Тейт е този, който пръв е видял имейла. А тя почти не познаваше човека.
– Какъв, по дяволите, е този имейл, Айви? – Той подпря ръце на хълбоците си в очакване на отговора и.
Айви се върна към омразните думи. За първи път от три години и десет месеца, вместо да запази имейла в скритата си папка, тя натисна „Изтрий“.
Нямаше нужда да го пази.
Следващата неделя щеше да има друг.
– Това е тайна за друг ден.

Назад към част 25                                                                   Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!