Глава 5
– Разочарована съм. – Елора влезе в гардероба на Касия, докато тя трескаво сваляше дрехи от закачалките.
Касия скочи.
– Изплаши ме.
Елора се наведе към отворения куфар на пода и измъкна една памучна тениска, като я върна на закачалката.
– Ей, не…
Тя накара съквартирантката си да замълчи с намръщване.
– Ти я оставяш да спечели.
– Аз съм…
– Отстъпваш?
Ръцете на Касия се свиха на бедрата и.
– Това няма да се получи с мен.
– Какво няма да се получи? – Елора взе чифт изтъркани дънки за момче и ги сгъна. – Живееш в апартамент, за който повечето момичета в твоето положение биха убили. Имаш един от най-добрите готвачи по Източното крайбрежие, който е готов да ти приготви ястия, когато пожелаеш. Не ти се налага да чистиш. Не ти се налага да переш. Какво точно не работи за теб?
– Айви. – Устните на Касия се свиха. – Тя е кучка.
– Предупредих те за това от самото начало. Примири се с това.
– Изнасям се. – Тя изтръгна дънките от ръцете на Елора.
– Заради едно скарване във фоайето? А аз си мислех, че имаш дебела кожа. Много разочароващо.
Днес Елора се беше прибрала от клас през задния вход, след като беше паркирала в гаража. Акустиката в къщата беше направо страхотна за подслушване. От коридора беше чула целия разговор между Касия и Айви.
След като Касия се измъкна по стълбите, Елора почти се бе оттеглила в стаята си. Но любопитството я накара да отиде на втория етаж.
– Защо ти пука? – Попита Касия.
Елора отговори, като излезе от гардероба и приседна на ръба на леглото.
Както се очакваше, Касия я последва.
– Не е като да се нуждаете от моя наем, за да си платите за интернета.
– Не ми пука – каза Елора. Ако Касия напуснеше имението, животът щеше да продължи. – Но мисля, че ти можеш. Мисля, че дълбоко в себе си мразиш това, че Айви печели.
Касия се сдуха пред очите ѝ и се запъти към стола в ъгъла. Тя не седна толкова на седалката, колкото се сви в нея, притиснала колене към гърдите си и се премести толкова далеч към високата облегалка, че сякаш се опитваше да изчезне в жакардовата тапицерия.
– Каква е твоята история? – Попита Елора. Защото, о, имаше история. Тя познаваше достатъчно хора с тайни, за да разпознае кога човек крие нещо пикантно.
– Аз съм разорена – каза Касия.
– Това не е твоята история.
Тя срещна погледа на Елора.
– Не, но това е част от нея.
Съдбата на Касия не беше нейна работа. Тя не беше отделяла на никоя от другите съквартирантки толкова много време или внимание. Защо Касия? Какво я заинтригува толкова много в тази съквартирантка?
Каквото и да беше, тя откри, че помага. Отново.
– Има едно момиче, което работи в офиса за финансова помощ – каза Елора. – В Астън не се предлагат много стипендии, но има и такива. Обикновено те са свързани с изискването студентът да има работа като студент. Айви познава момичето и я използва за информация.
– Това е незаконно.
– Не, това е живота тук. – Рано или късно Касия щеше да се наложи да научи, че Астън не е като останалия свят. – Във втори курс Айви отиде на едно парти. Тя хвана момиче, което се опитваше да открадне някои от бижутата на домакина. И вместо да я издаде, Айви направи това, което Айви умее най-добре. Тя я изнудваше. Мълчанието на Айви за информация.
Касия се изправи.
– Като банковото ми извлечение.
Елора кимна.
– Айви е илюзия. Запомни това. Тя е специфична по отношение на това, което казва и което не казва. Ще ти позволи да си направиш извода, че знае всичко, а в действителност не е така. Но през повечето време това е достатъчно. Или пък хората ще разкажат истината. Или ще избягат. Независимо от това тя печели.
– Защо си приятелка с нея?
Елора вдигна рамо.
– Твоето определение за приятелство е много по-различно от моето.
– Очевидно, – промълви тя.
Истината беше, че Айви не беше единственият човек, живеещ в имението Кларънс, който обичаше да има тайни. Елора знаеше всичко, което можеше да се знае за Айви. И ако Айви някога се обърнеше срещу нея, отмъщението на Елора щеше да бъде сладко и бързо.
– Няма да го направя отново. – Елора се изправи и изглади предната част на ромпера си в цвят екрю. – Следващия път, когато решиш да се изнесеш, ще ти махна с ръка за довиждане. Така че не бъди глупачка, Касия. Ти си разорена. Това е безумно евтин наем в Астън. Освен ако, разбира се, не искаш да живееш в тази ръждясала купчина – колата ти.
Касия въздъхна.
– Не.
И двете знаеха, че Елора е права.
– Чакай, – обади се Касия, когато Елора тръгна към вратата.
Тя се обърна, извивайки вежди.
– Защо правиш това? Защо ме убеждаваш да остана?
– Защото Айви е най-добрата ми приятелка, а тя обича да си има играчка.
– Значи искаш тя да си играе с мен? Това някакъв болен вид забавление ли е за теб?
– Да. – Елора я дари с лукава усмивка. – Искам да разрошиш скъпоценните и пера. И докато го правиш, аз ще седя на първия ред.
Касия я погледна отстрани.
– Това е… малко изкривено.
– Нямаш представа. – С този прощален коментар тя остави съквартирантката и да прибере дрехите си.
В кабинета и входящата поща на Елора беше празна. Точно каквато беше и преди два часа, когато я беше проверила. Не беше очаквала отговори за една нощ, но чакането през последните десет дни беше агония.
Училището не беше осигурило необходимото разсейване. Началото на семестъра не беше толкова забързано, колкото се надяваше. Часовете по бизнес мениджмънт и бяха интересни, но не отнемаха много време. Професорите и сякаш се опитваха да влязат в годината по-лесно, отколкото да затрупват студентите си със задачи.
Единственият момент, в който почувства облекчение от хаоса в главата си, беше нощта със Заин. Но и това беше прецакала, нали?
Само при мисълта за него вътрешностите и се свиваха. Желанието се смеси със съжаление и вина. Тя не искаше да го вбеси. Просто е била честна.
Трябваше да поговорят. Да изчистят въздуха след спора им. Но тя му беше дала пространство, за да се успокои. Десет дни бяха ли достатъчни?
Ще трябва да бъдат. Тя стана от стола си, препусна към спалнята си за ключовете за колата и чантата, после се втурна към гаража и се качи в колата си.
От толкова много смут главата и щеше да се пръсне. Ако единственото, което можеше да направи, беше да изчака следователя да си свърши работата, тогава поне щеше да приключи с това разстояние със Заин.
Пътуването до Измяната беше мъчително. Сърдечният и ритъм сякаш утрояваше скоростта си, колкото повече се приближаваше към клуба. Заин беше толкова ядосан. Толкова… наранен. Реакцията му я беше изненадала напълно, но той трябваше да се е успокоил. Да го е обмислил.
И може би не го осъзнаваше, но тя му правеше услуга.
Преди да е готова, тя пристигна в клуба и паркира на малкия паркинг зад сградата, запазен за служители. Паркира черното си БМВ на мястото до „Астън Мартин“-а на Заин. След това стегна гръбнака си и отиде до задния вход, като набра кода, който той и беше дал преди години, за да отключи вратата.
Беше странно да дойдеш в Измяната, докато слънцето грееше над главата ти. Това не беше първото пътуване на Елора преди настъпването на нощта, но и дневните посещения не и бяха станали навик. Не можеше да си позволи да превърне в навик Заин.
Тя отпусна вратата на клуба, за да я затвори след себе си, без да я остави да се затръшне. При включено осветление индустриалният дизаин беше по-очевиден, отколкото през нощта, когато неоновите светлини открадваха вниманието. От стоманените парапети, през бетонните подове, до откритите въздуховоди по таваните, „Измяната“ беше монохромен сън от строги линии и изчистена архитектура.
Ароматът на белина се носеше във въздуха от мястото, където един мъж миеше дансинга. Звън на бутилки и женски смях отекваха в откритите пространства.
Томи беше зад бара и вадеше горещи чаши от миялната машина с пара. Русата и коса беше вдигната на небрежен кок. Върху оформения по фигурата и потник с надпис „Измяна“ бяха изписани сладострастните и гърди. Когато постави последната чаша, тя опря лакти на бара и се усмихна на мъжа, седнал на стола срещу нея. Тя му показа голямо деколте, което той оцени.
Двамата представляваха толкова съвършена картина, че Елора се спря, наблюдавайки ги от разстояние.
Ослепителната усмивка на Томи и пищните и извивки. Широките му рамене, които се тресяха от смях, онзи дълбок, безгрижен звук, който рядко подаряваше на Елора.
Дали вече я беше чукал? Дали Заин беше взел Томи на дивана в кабинета си, след като Елора си беше тръгнала онази вечер?
Образът им заедно накара сърцето на Елора да се свие, но тя отблъсна болката. Движение, което бе усъвършенствала от години. Прибра ревнивите си чувства в най-тъмните кътчета на душата си и зае безразличното си лице.
От самото начало бяха решили, че няма правила. Никакви очаквания. Никакви въпроси.
Никакви ангажименти.
Елора привлече вниманието на Томи, когато се приближи. Барманката стоеше изправена, усмивката и спадна, когато погледът и се насочи към Заин. Двамата споделиха поглед, след което Томи се намръщи, преди да се оттегли в противоположния край на бара.
Заин не се обърна, когато Елора се плъзна на стола до него.
– Затворено е.
– Дори за мен? – Тя проследи с поглед профила му – от бръчките на челото му по правата линия на носа до наболата брадичка.
– Какво правиш тук? – Гласът му беше нисък, баритонът му беше гладък и богат като най-скъпата му бутилка уиски.
– Дойдох да видя дали още ми се сърдиш.
Той се обърна към нея, а яркосините му очи пламнаха. След това слезе от мястото си, а дългите му крака изминаха разстоянието до стълбището, което водеше към кабинета му.
Все още ядосан.
– По дяволите. – Тя въздъхна и го последва. Може би трябваше да изчака двадесет дни, а не десет.
Преди години Елора можеше да си помисли, че Заин си е тръгнал от нея. Но беше научила, че той просто пренася разговора на друго място. Заин не обичаше личните разговори на обществени места.
Когато стигна до кабинета му, тя затвори вратата след себе си. За разлика от клуба офисът му беше топъл, с богати тонове кожа и дърво. Редиците рафтове с книги зад бюрото му създаваха впечатление за библиотека. Карамелените дивани бяха плюшени и с големи размери, за да поберат човек с неговите размери.
Той стоеше в центъра на помещението, опрял дългите си крака, с юмруци върху тесните си бедра.
– Не се ядосвай. – Тя преодоля разстоянието между тях, като обгърна с ръце талията му, за да бръкне в джобовете на дънките му. Издигна се на пръсти, надявайки се на целувка, но той беше много повисок и ако не се наведе да я посрещне, нямаше как да достигне до устата му.
Челюстта на Заин се стегна, след което той се отдръпна от ръцете и.
– Не.
– Казваш ми „не“? Заради една глупава караница. Никога не ми казваш „не“.
– Днес казвам не. – Той прокара ръка по лицето си, а брадата се одраска в дланта му. – Уморен съм.
– От мен?
– От извратените малки дела. От глупостите, които ми напомнят за родителите ми. От случайната сцена и дребните игри.
Сърцето и потъна в маратонките „Валентино“.
– Това беше просто вечеря.
– Точно така. – Той кръстоса ръце на гърдите си, а татуираните му бицепси опънаха плата на тениската му. – Това беше просто една шибана вечеря, Елора.
В съботата, когато беше дошла с Айви в „Измяната“, не бяха нужни повече от петнайсет минути, за да се изниже Заин от компанията на сестра си. Беше поздравил няколко от гостите си, спирайки се да се ръкува на път към офиса си.
Докато Елора допие първата си чаша шампанско и се измъкне, за да се присъедини към него, той вече беше съблякъл ризата си. Бяха се чукали здраво и бързо на бюрото му, а след това бяха отделили време на дивана за втория рунд.
И двата мебела и се подиграваха този следобед. Никога досега не го беше виждала такъв. Толкова съкрушен. Толкова решителен. Но тя познаваше Заин достатъчно добре, за да знае, че когато вземе решение, той не се колебае.
Не. Това не се случваше. Щеше ли да сложи край на това? Нима вече бяха изживели последната си нощ? Тя не я беше изживяла. Не беше запомнила всяка секунда.
Тази събота, след като се бяха изкъпали заедно в луксозната баня на офиса, Елора очакваше нощта да свърши, но когато тръгна към вратата, Заин я спря. И я покани на вечеря.
Когато тя отказа, напомняйки му, че те не са от типа, които се срещат, той се ядоса и се измъкна, оставяйки я сама. Тя го чакаше цял час, но той не се върна, така че накрая извика кола и си тръгна през задния вход за служители.
Същият, през който беше влязла днес.
Кодът беше проработил. Може би той просто е чакал да го прекрати, преди да смени номера.
– Разбрахме се, – каза тя. – От самото начало.
– Да. – Той кимна. – Знам. Но това вече не е достатъчно.
Сексът не беше достатъчен. Тя не беше достатъчна.
Бяха спали заедно в продължение на три години. Беше започнало една вечер в първи курс. Пристигането в „Измяната“ на осемнайсет години беше прибързано. Тя и Айви бяха влезли през задния вход и онази вечер, присъединявайки се към битката като най-младите в клуба.
Заин беше разрешил, стига да бяха обещали да останат в салона му, а ако искаха да танцуват, то наблизо винаги щеше да има охрана.
Айви беше отишла на дансинга, а Елора беше останала в салона.
Въпреки че беше приятелка с Айви от сякаш целия си живот, Елора не познаваше Заин от младежките им години. Тъй като беше с девет години по-голям, той отдавна вече не беше в дома на Кларънс, когато Елора беше достатъчно голяма, за да забележи момчетата. Той просто е бил лице в рамкирани снимки.
Но онази вечер в първи курс, когато го погледна лично, тя беше хипнотизирана. След три години тя все още беше подвластна на магията му. Сега, след толкова време, той беше още по-завладяващ.
Заин и Елора се бяха съгласили, че ще е най-добре да запазят връзката си в тайна. В края на краищата това беше само секс. Нямаше никакъв смисъл да въвличат Айви или семействата им в уравнението.
Може би ако я беше поканил на вечеря още в началото, тя щеше да е в състояние да приеме.
Но сега… беше твърде късно.
Чакаше само листчето хартия, за да го потвърди, но в сърцето си Елора знаеше истината.
Беше му омръзнало от заплетените афери? Това беше всичко, което тя можеше да предложи. Една прецакана ситуация, последвана от следващата. Защото, когато ставаше дума за семействата Кларънс и Малдонадо, прецаканото беше меко казано.
– Аз съм на трийсет години, Ел. – Раменете на Заин се отпуснаха, докато той бършеше с ръка косата си. – Прекарвал съм вечер след вечер в този клуб, наблюдавайки една и съща сцена отново и отново. Уморен съм. Искам повече.
Повече. Проста, ужасяваща шестбуквена дума. Тя не можеше да му даде повече.
Този кучи син. Бяха се договорили. Преди години се бяха договорили. Майната му на промяната на правилата. Майната му, че я накара да се влюби.
Никой мъж не можеше да се сравнява със Заин. Никой не беше привличал вниманието и. Може би се бяха договорили да няма правила, да няма очаквания, но тя дори не беше помисляла за друг мъж. Защо и трябваше такъв?
Тя имаше него.
А сега го беше загубила.
Сърцето и се пръсна. Гърлото и се сви, докато се опитваше да диша през убождането в носа. Майната му. Обърна се с присвити рамене и тръгна към вратата.
– Елора.
Спря с ръка на дръжката и погледна през рамо. По изражението на красивото му лице разбра какво предстои.
– Свършихме с това.
Боже, тя беше глупава. Никога не е имало друг изход. Още от самото начало те бяха обречени да изгорят. Тогава тя просто не го знаеше. Не беше видяла това, което беше точно пред лицето и.
Небесносините очи. Правият нос. Пълните устни. Формата на лицето му. Заин приличаше на баща си. Както и Едуин. Както и Айви.
Очевидно всички деца на Дейвид Кларънс приличаха на баща си.
Трябваше да го предвиди.
Елора вдигна брадичката си. Той можеше да разбие сърцето и, но Заин дори не знаеше, че го държи в ръцете си. Никога не му бе позволила да види колко много я е грижа за него. Никога не бе сваляла бдителността си, дори заради него.
– Очакваш да споря? – Попита тя, гласът и беше стабилен. Щеше да се пречупи по-късно, когато останеше сама.
Той помръдна. Тя се мразеше за това помръдване.
– Предполагам, че не.
Без да каже нито дума повече, тя напусна кабинета му. Не бързаше да отиде до главния етаж. Не се втурна през клуба към изхода. Всяка стъпка беше премерена. Тя беше олицетворение на хладнокръвие и сдържаност.
Погледът на Заин беше вперен в нея, докато прекосяваше паркинга към колата си. Прозорците от офиса му бяха единствените в „Измяна“. Последния път, когато беше посетила клуба през деня, той я беше наблюдавал как си тръгва. Тя бе погледнала през рамо и му бе пратила въздушна целувка.
Не и днес.
Днес тя се движеше целенасочено, като жена, която си тръгва след грешка.
Вибрациите на двигателя разклатиха спокойствието и, докато си тръгваше. Измина три пресечки, преди в очите и да заплуват толкова много сълзи, че едва виждаше. Елора дръпна БМВ-то си на празен паркинг, после зарови лице в ръцете си и заплака.
Майната му.
Майната им на тези извратени малки дела.
Назад към част 4 Напред към част 6
