Глава 6
Когато Айви преминеше през кампуса на Астън, тя се чувстваше спокойна. Същото усещане изпитваше, когато влизаше в музей или се разхождаше из Бостън Комън. Старите места и даваха усещане за принадлежност.
Студентите се разхождаха из двора с очи, залепени за смартфоните. Шестколесни роботи се движеха по тротоарите на Астън, за да доставят хранителни продукти. Във въздуха над главите им бръмчеше дрон. Но дори и с модерните си удобства и технологии, кампусът изобилстваше от история.
А историята беше единственият предмет, който Айви някога беше харесвала.
Само благодарение на скъпоплатените учители по математика и природни науки тя бе издържала задължителните основни класове в първите години на обучението си в Астън. За ужас на баща и, бизнесът и маркетингът не бяха силната и страна.
Тя се задоволяваше с изпокъсана книга, която миришеше на състарена хартия, и с това да бъде погълната от стара история. Външно тя беше перфектната светска личност. Жена, която е доволна, когато е в центъра на вниманието. Външният вид, както и всичко останало в живота на Айви, беше фалшив като ноктите и.
Малко хора знаеха, че любимото и място за отмора е библиотеката на имението. Или че през уикендите се измъкваше и прекарваше няколко часа в Харвардските художествени музеи. Това училище от Бръшляновата лига никога не е било нейна съдба, не и с наследството на семейството и, което я свързваше с Астън, но това никога не я беше спирало да се наслаждава на кампуса и културата на Харвард.
Днес раницата на Айви беше тежка, а каишката се впиваше в рамото и. Докато часовете на Елора бяха почти изцяло дигитални, преподавателите по история обичаха традицията на книгите. Тя беше склонна да се съгласи. Имаше един час до следващия си урок, затова тръгна към студентския стол. Надяваше се да намери свободна маса и да успее да прелисти най-новото попълнение в чантата си.
Бяха навлезли едва във втората седмица на семестъра, но досега любимият и урок беше изучаването на картографията в световната история. Курсовата работа започваше от 1600 г. и с напредването на семестъра щеше да се пренесе в наши дни. Щяха да обсъждат картографските изображения и как те са оформили съвременните държави. Щяха да се потопят в морските изследвания и колониалните завоевания. Нищо не звучеше по-добре от това да си вземеш ледено лате, да намериш тихо кътче и да прекараш няколко минути в изучаване на отпечатъка на картата, която професорът и беше раздал на днешната лекция.
Но в мига, в който прекрачи прага на сградата на студентския стол, разбра, че картата и ще трябва да почака.
Майкъл стоеше във фоайето и разговаряше с няколко от братята си. Сигмите винаги се движиха на групички.
Нямаше ги дънките и тениската от вечерта, когато го беше видяла в Измяната. Днес той носеше панталон и риза с копчета – ансамбъл, който тя разпозна от тазгодишната пролетно-лятна колекция на Louis Vuitton.
Изглеждаше спретнат и силен. Привличаше вниманието, както го правеше и на дансинга.
С изключение на това, че вече беше приключил с привличането на нейното.
Той не беше отговорил на текста, който му беше изпратила през уикенда преди началото на учебната година. Част от нея се радваше, защото знаеше, че това е миришело на отчаяние. Но егото и, което мразеше да бъде пренебрегвано, беше силно раздразнено.
Тя мина покрай групата им, без да им обръща внимание, докато една ръка не се уви около предмишницата и.
– Ти дори няма да ме погледнеш? – Приближи се Майкъл, а ароматът на одеколона му „Версаче“ изпълни носа и.
Тя повдигна вежди, взе трик от наръчника на Елора и не каза нито дума.
– Хайде, Айви. Какво искаше да правя в клуба? Ти беше навсякъде около това момче.
Тейт. Беше си мислила за сексапилния непознат повече, отколкото и харесваше. Повече, отколкото трябваше, като се има предвид, че той беше танцувал с нея веднъж и общуването им беше пропито с обиди. Защо не можеше да изхвърли лицето му от главата си? Имаше въпроси, най-вече към Заин, но не бе имала смелостта да попита брат си за Тейт.
В крайна сметка той щеше да бъде забравен. Ако имаше нещо, което беше научила от годините, в които изучаваше история, то беше, че паметта е мимолетна. Малцина от избраните се помнят или се увековечават. Всички останали бяха забравени в рамките на двеста години.
Тя щеше да забрави Тейт – какво беше фамилното му име – съвсем скоро. Просто това отнемаше повече време от очакваното.
– Скучно ми е, Майкъл. – Тя се престори на прозяваща се и измъкна ръката си от хватката му.
Той се приближи още повече, докато високото му тяло не се озова в една равнина с нейното.
– Тогава нека да направим нещо, което не е скучно. Тази вечер.
Тя тъкмо се готвеше да се поздрави с победа, когато един от братята му побутна ръката му.
– Ето го твоето момиче, Майкъл. – Човекът подръпна брадичката си над главата на Айви.
Ако момичето му беше Алисън, тя щеше да кастрира копелето. Тя проследи погледа на Майкъл, който се премести през фоайето и се приземи върху глава с коралова коса.
– Касия? – Подигра се. Айви трябваше да отдаде дължимото на съквартирантката си. Ако преследваше Майкъл, щеше да насочи мерника си към звездите. А също така току-що беше подписала известието си за изселване.
– Откъде я познаваш? – Попита Майкъл.
– Тя е новата ни съквартирантка. – Айви направи крачка встрани, като го изгледа. – Откъде я познаваш?
– Тя е в програмата по икономика. Срещам се с нея днес, за да я представя на нашата учебна група.
– О – промълви Айви.
Майкъл вдигна ръка и махна на Касия.
Тя имаше лека усмивка на лицето си, докато прекосяваше стаята. По бузите и имаше руменина, вероятно защото вървеше към един от най-красивите и известни мъже в кампуса. Но лекотата в изражението и изчезна в мига, в който разпозна Айви откъм страната на Майкъл.
Конфронтацията им вкъщи вчера следобед беше забавна. И поучителна. На лицето на Касия се бе появил такъв страх. А страхът означаваше, че тя крие нещо повече от намаляваща банкова сметка.
Първото обаждане на Айви тази сутрин беше до частния и детектив. Каквито и тайни да криеше Касия Колинс, Айви искаше да ги разбере.
Стъпките на Касия се забавиха, докато тя се приближаваше, а раменете и бяха сковани. Тя се усмихна на Майкъл.
– Здравей.
– Здравей. Благодаря, че се срещаме.
– Разбира се. – Тя се обърна към Айви с поглед, изпълнен с абсолютно презрение. – Айви.
Интересно. Дали Айви беше подценила Касия? Честно казано, беше очаквала да се прибере вкъщи след вечерята с Едуин снощи и да намери съквартирантката си да си събира багажа. Вместо това в края на имението на Касия всичко беше тихо. Тази сутрин ръждясалата и кола беше паркирана на същото място до гаража.
Предизвикателство. Айви отдавна не беше имала достойно предизвикателство. Училищната и работа беше интересна, но не и натоварваща. Преди да се отдалечи, Айви се усмихна.
– Айви, – обади се Майкъл.
Тя погледна назад.
– Тази вечер?
Вниманието на Айви се премести от сините му очи към лешниковия поглед на Касия.
– Ще се видим у дома.
По лицето на Касия се прокрадна краткият намек за страх.
Аз печеля.
Но тя твърде бързо започна да празнува. Майкъл я стрелна намръщено и сложи ръка на рамото на Касия.
– Айви процъфтява в това да бъде кучка. Не я оставяй да те тормози.
Касия се засмя.
– Така научих.
Задник. Но Айви се усмихна въпреки назоваването. Това не беше първият път. Нямаше да е последният.
Не трябва да им позволяваш да те виждат разстроена.
Майка и я беше научила на този урок в деня, в който Айви се беше върнала от началното училище със сълзи на очи, защото един от приятелите и я беше нарекъл отроче на детската площадка.
Ти си по-добра от тях.
Още един ценен съвет от мама.
Майкъл беше един от малцината, които се бяха осмелили да говорят на Айви по този начин. Никога не се беше плашил от нея. Не се нуждаеше от нищо от нея. И тъй като Айви беше напълно прецакана в главата, тя все пак го искаше. Може би го е искала, защото е козел.
Но ако Касия си мислеше, че Майкъл е почтен човек, щеше да се разочарова жестоко. Той можеше да се преструва на мил и внимателен, но беше Бамфорд. Също толкова безмилостен и безразличен като баща си.
Именно затова баща му и нейният баща бяха най-добри приятели.
Майкъл използваше хората. Това беше общото между него и Айви.
Тя пропусна леденото лате и времето с картата си, дивейки се, докато напускаше студентския стол. Майкъл не само я беше злепоставил, но и го беше направил пред Касия – жена, която вече и беше причинила огорчение.
Касия изобщо не беше реагирала на заплахите или исканията и така, както Айви беше очаквала. И какво, по дяволите, беше това нещо с Майкъл? Дали Касия беше влюбена в него? Нима си мислеше, че наистина има шанс?
Айви беше толкова раздразнена, че дори следващият и час не успя да задържи вниманието и. В момента, в който професорът и прекрати лекцията, в която часът беше посветен на възхода и падението на Съветския съюз, тя изпрати SMS на Джексън, за да я закара до вкъщи.
С раницата си, захвърлена на пода в антрето – Джеф щеше да я занесе горе – тя тръгна към кабинета на Елора. Вратата беше отворена и тя влезе вътре, без да почука.
– Касия трябва да си тръгва.
– Не съм съгласна. – Елора не откъсваше очи от екрана на лаптопа си.
– Не ми казвай, че всъщност я харесваш.
– Харесвам я.
Айви сложи ръце на хълбоците си.
– Моля те.
– Тя живее тук от колко дни, единадесет? – Попита Елора. – Защо този път не опиташ друга тактика? Може би да се опиташ да не бъдеш кучка.
За втори път днес някой я наричаше кучка. Да, това беше вярно, но вече се изчерпваше.
– Тя каза ли ти нещо? – Попита Айви. – За миналото си или защо е дошла в Астън за последната си година?
Елора най-накрая я удостои с контакт с очите.
– Значи вчера си блъфирала. Не знаеш нищо за нея.
Айви сви рамене.
– Засега.
– Както и да е. – Елора щракна с пръстите си. – Заета съм.
Айви се намръщи. Под очите на Елора провисваха тъмни кръгове.
– Какво става?
Елора не отговори. Тя насочи вниманието си обратно към екрана, докато пръстите и щракаха по клавиатурата.
– Елора.
– Отиди си, Айви.
Какво, по дяволите, беше станало с всички днес? Обикновено Елора щеше да изслуша тирадите и за съквартирантките им. Никога не би участвала в забавлението, но и не би осъдила Айви за това. Защо Касия? Защо тя беше толкова проклета и специална? Първо Майкъл, сега Елора.
– Добре. – Айви излезе от кабинета на Елора и нахлу на горния етаж, като веднага се отправи към спалнята на Касия.
Вратата беше отключена. Грешка от страна на Касия.
Предишните съквартиранти бяха пренесли толкова много вещи. От дрехи до картини и книги. Но не и Касия. На нощното шкафче или на масата нямаше почти никакви лични вещи. Според Джеф бяха нужни само две слизания, за да се пренесат вещите и.
Айви включи светлината в гардероба и огледа предимно празното пространство. Куфарите на Касия, които бяха стари, бяха прибрани в един ъгъл. Идеята се зароди, докато Айви прокарваше пръсти по един гол рафт.
Ако Касия искаше да остане, можеше да остане.
Но Айви нямаше да я улесни.
Тя започна да сваля дрехите от закачалките и да ги натъпква в куфарите. Първо разчисти закачалките, после се прехвърли към колоната от вградени чекмеджета. Опразни първото, после отвори второто, като работеше бързо, защото искаше да приключи, преди Касия да се прибере от колежа.
Но когато стигна до третото чекмедже, Айви спря. Вместо още тениски, сутиени и бикини, в това чекмедже имаше шепа рамкирани снимки.
Защо Касия не ги е изложила на показ? Защо ги е оставила скрити?
Тя вдигна една рамка и разгледа снимката. Касия беше облечена в черна абитуриентска рокля и шапка. Косата и беше руса, а чертите и – малко по-млади. Гимназия. Касия беше свързала ръката си с тази на един по-възрастен мъж, а главата и беше опряна на рамото му.
Приликата между тях беше ясна като стъклото на рамката. Овалното лице. Закръгленият нос. Заострената брадичка. Това трябваше да е баща и. Привързаността между тях също беше кристално ясна. Касия се опираше на него, сякаш беше стълб на земята, твърд и непоклатим.
Ревността зашлеви Айви по бузата. Какво ли би било да разчиташ на баща си? Да обичаш баща си?
Айви извади още една снимка, после още една, докато чекмеджето не остана празно и рамките не се скупчиха около коленете и. Всички бяха на Касия и един и същи мъж, с изключение на една.
Снимката, която съквартирантката и беше заровила в дъното на чекмеджето, единствената снимка без рамка, беше на Касия, която се смееше с по-млад мъж. Ръцете им бяха свързани, а момчето беше притиснало кокалчетата и към сърцето си.
Приятел? Бивше гадже?
Ако това момче беше важно, следователката Айви щеше да разбере. Тя събра снимките и ги набута в отделен куфар, като използва пуловерите на Касия, за да ги предпази от счупване – Айви не беше пълно чудовище. След това започна да стяга багажа за слизане по стълбите.
Остави банята и нощните шкафчета до леглото на Касия недокоснати. В края на краищата, това беше само изпитание. Всъщност не искаше да гони Касия. Ако Касия напуснеше, щеше да е по собствено желание, а не по настояване на Айви.
Нито един от шестимата съквартиранти, които бяха имали в имението Кларънс, не беше изгонен.
Айви все още не беше нарушила нито едно от правилата в договорите им за наем.
Може би ако Касия премине този тест, Айви ще се отдръпне. А може би не.
Отне и три пъти да отиде до фоайето, но докато Касия влезе през желязната порта, Айви беше създала спретната купчина до входната врата. След това се изкачи по стълбите, като се облегна на парапета, който гледаше към входа, готова за шоуто.
Касия влезе вътре, а бузите и бяха зачервени от жегата. Почти мина покрай собствените си вещи, но после се огледа и спря. Раницата и се смъкна от рамото и, докато тя се навеждаше и разтваряше частично един куфар, намирайки вътре дрехите си.
Сърцето на Айви се разтуптя. Дъхът и заседна в гърлото. Раменете на Касия паднаха пораженчески и угризения на вина изкривиха вътрешностите на Айви.
Боже, тя наистина беше кучка.
Защо правеше това? В началото изпитанията бяха необходими, но ако Айви беше честна със себе си, те отдавна бяха загубили блясъка си. Айви отвори уста и се канеше да каже нещо, което никога не беше казвала – извинявай, – но тогава Касия се изправи и вдигна един куфар.
Тя не разбра, че Айви я наблюдава, докато не изкачи половината стълбище. Краката на Касия се подкосиха на едно стъпало, но тя продължи да се изкачва към площадката.
– Защо си такава?
– За да се уверя, че си достойна – каза Айви. Това беше истината.
– Тогава ми позволи да ти спестя някои неприятности. Аз не съм. – Касия постави куфара си. – Не съм достойна за тази луксозна къща. За изисканите ястия на Франсис. За камериер или икономка. Не съм достойна. Щастлива ли си? Не съм направила нищо, за да заслужа това. Но също така не съм направила нищо, за да заслужа омразата ти. Така че се отдръпни, защото аз няма да си тръгна.
Айви беше изненадана. Такава честност и упоритост. И двете бяха рядкост, особено в тези стени.
– В първи курс едно момиче се премести в твоята стая – каза Айви. – Тя се казваше Никол. Елора и аз я познавахме от години. Беше ходила с нас в Астън Преп.
– Добре, – изрече Касия. – Какво искаш да кажеш?
Айви не беше сигурна защо разказва на Касия тази история, но продължи.
– Без да ни каже, Никол се записа в женско дружество, въпреки че се беше ангажирала да живее тук. Това нямаше да е проблем. Тя можеше просто да се изнесе. Но вместо това се подигра с Елора.
Касия я погледна.
– Какво е направила?
– За да може Никол да бъде посветена в женското общество, трябваше да докаже своята лоялност. Помолиха я да разруши стаята на Елора и да снима доказателствата. Елора почти беше поела ангажимент в същата къща, но размисли. Сестрите от женското дружество приеха това като обида и това беше тяхното отмъщение. Така че Никол изпълни заповедта им и разруши стаята на Елора. В процеса на работа тя счупи чаен сервиз. Това беше комплект, който принадлежеше на бабата на Елора. Тя го беше подарила на Елора на Коледа преди да умре.
Айви беше виждала Елора да плаче веднъж и само веднъж. Заради този сервиз. Това беше накарало Айви да се откаже.
– Никол си получи заслуженото.
Защото вместо да изгони Никол, Айви се беше престорила, че вярва на глупавата лъжа, че група вандали са проникнали през незатворения прозорец на Елора. И тогава Айви беше превърнала живота на Никол в ад.
Месеци наред я държеше близо до себе си, научавайки всяка нейна тайна. След това ги беше разпространила из кампуса като горски пожар.
Сестринството се беше отказало от Никол, когато разбраха, че тя е спала с гаджето на една от членките. Астън беше започнал разследване на академичните и резултати, след като деканатът беше получил анонимен сигнал, че Никол е плащала на друг студент да и пише есетата по английски език. А един следобед Никол се беше прибрала вкъщи в ситуация, подобна на тази на Касия. С тази разлика, че чантите и бяха навън, а ключалките на вратите бяха сменени.
Ако просто беше погледнала под саксията с цветя, щеше да намери новия си ключ.
Отново не е имало изгонване.
Малко след това Никол беше напуснала Астън.
– Значи ме подлагаш на тези „изпитания“, за да си сигурна, че няма да се забъркам с Елора? – Попита Касия.
– Може би – отвърна честно Айви. Защо продължаваше да го прави? Навик? Първоначално това беше начин да се увери, че момичетата тук не искат да използват нито Айви, нито Елора. Петте след Никол се бяха провалили епично. Така че това се бе превърнало в начин за упражняване на контрол, за проверка на характера. Но чий характер се провали сега?
– Няма за какво да се притесняваш – каза Касия и вдигна куфара си. – Аз харесвам Елора. От друга страна, без теб мога да се справя.
Айви не помръдна, докато Касия я подминаваше и отиваше към стаята си.
– А, и, Айви?
Айви се обърна.
– Докосни още веднъж вещите ми и ще изгоря хубавото ти имение до основи. Ти не си единственият човек в тази къща, способен да бъде жесток.
Заплаха? Никой от останалите шестима съквартиранти не я беше заплашвал. Нищо чудно, че Елора харесваше Касия.
Айви се засмя, докато вървеше към стаите си.
– О, това ще бъде забавно.
Номер седем може би е победител.
Назад към част 5 Наппред към част 7
