Глава 4
Аз не съм сама. Мога да го усетя. Усещам жестоките им очи върху мен, които чакат да ги забавлявам с моята упорита смъртност.
– Ти си будна- казва със силно акцентиран глас. Според мен е френски. Френски… и още нещо. – Добре, чакахме те.
Сърцето ми забива, сякаш ще изскочи от мен. С некоординирани крайници се мъча да седна и влача тялото си от другата страна на леглото. Тъмнокожият мъж с медени очи седи само на крачки от него, изражението му е любопитно — може би дори малко развеселено от моето дезориентиране. Поглеждам нагоре и откривам, че друг мъж с цвета на изпечен пустинен пясък стои в подножието на леглото и мълчаливо ме наблюдава с ириси с цвят на сажди.
– Какво искаш? – Хриптя през стегнато гърло. Мъжът с цвета на нощта ми подава бутилка вода. Посягам да я взема, след което спирам, спомняйки си упояването. — Ти ме упои.
– Аз лично не, но да, ти беше дрогирана. Извинявам се за неудобството.- Той постави водата на нощното шкафче, което бе изчистено от остатъците от отровената ми храна. -Не искахме да рискуваме да се нараниш по време на медицинския преглед. Но те уверявам, че беше в безопасност. Не беше инвазивно. И водата е чиста.
Думите му пронизаха смога в мозъка ми и аз трескаво правя оценка на тялото си. За мое облекчение съм напълно облечена. Но мисълта, че този непознат… това чудовище… докосва голата ми кожа…
– Ти ме прегледа?
– Накратко, да. Аз съм лекар, между другото. Исках да излекувам контузията ти и да си направя бележки за всякакви отличителни белези.
– Докосна ли ме?- Искам да извикам, но излиза със задушено хриптене.
– Моля те, Идън. Успокой се. Не искам да те нараня.
– Ти ме дрогира, отвлече и докосва, без да ми кажеш защо съм тук. И трябва да ти вярвам? Някакъв изрод, който дори не познавам!
– Това би било идеално. – Мъжът кима веднъж.- Аз съм Феникс. Моят спътник е Джин. Надявах се да говоря с теб.
– Казах ти, нямам нищо, нищо не знам. -Поглеждам от Феникс към Джин, чието изражение е каменно. – Сигурно грешиш.
– Не вярвам да го правя. Ти си тази, която търсим от известно време. -Феникс поклаща глава, карайки дългите навити къдрици, вързани на тила му, да се докосват до тъмната му туника. – Имаше обаче… несъответствие. Надявам се, че ще говориш с мен, за да можем да разберем това възможно най-приятелски. Ще откриеш, че моите методи са малко по-…желани… от тези на моите колеги.
– Желателно? -Боря се срещу токсините, които замъгляват ума ми, опитвайки се да намеря достоверност в думите му. Отдръпвам се, докъдето стига моето мудно тяло. Напускането на леглото би се оказало безсмислено; краката ми чувствам сякаш не съм ги ползвала с години.
– Приятелите ми убеждават с груба сила – отговаря той, гледайки ме от неговата страна на леглото. – Аз избирам да използвам интелекта.
– А той? – питам, вдигайки брадичка към Джин. Той е неподвижен като статуя, само тъмните му очи се движат под шапката на главата му. Дори не мисля, че диша.
– Джин живее според строг етичен кодекс, много различен от всичките ни.-Феникс поглежда назад към приятеля си, преди да отговори. – Уверявам те, той не е заплаха.
– Все пак аз съм тук против волята си. Той е съучастник в моето отвличане. – Хвърлям обвинителен поглед на Джин, точно навреме, за да видя и най-слабото потрепване на ъгъла на устата му. Юмруците му се спускат отстрани. Определено ще ядосвам този звяр тук, но това е добре. Тази незначителна реакция ми казва какво трябва да знам. Дава ми надежда.
Разкаяние. Той изпитва угризения за това, което ми е направил. Може би дори не е съгласен.
– Не всичко е такова, каквото изглежда – отговаря Феникс, привличайки вниманието ми обратно към него. – Ще видиш това скоро. Или може би няма да го направиш. – Взима бележник и химикал, които не бях забелязала на леглото. – Наложително е да започнем. Няма да чакам още дълго.
Ел. Това име. Пазителят на моята съдба.
– Кой е Ел? – питам аз с най-мекия си и най-сладък глас. В добросъвестен акт, изритвам чаршафите към средата на леглото. Няма да го убеждавам с вулгарност. Може би мога да го очаровам, за да получа някои отговори.
Феникс се усмихва, пълните му устни се извиват върху перфектни, блестящи бели зъби. Той е красив мъж. Трудно е да не го признаеш. Но има нещо в красотата му, което просто не изглежда… истинско? Той е престъпник. Той не трябва да е изключително красив. Не трябва да забелязвам начина, по който тъмните му мигли безупречно оформят бадемовидни, дълбоко поставени очи. Не бива да се чудя дали кожата над бузите му е гладка като мрамор. Това е трик. Страничен ефект от дрогата, които все още е в моята биологична система.
Поемам дълбоко дъх и се изтласквам извън тялото си като протегната ръка, търсейки усещането за неговия ум, притиснат към моя. Искам да му се доверя. Искам да вярвам, че не съм била доведена тук, за да бъда екзекутирана. Но вече не мога да вярвам на маската с усмивката. Думите му са безполезни. Но душата никога не лъже.
Болка. Изтощителна болка прорязва скалпа ми, преглъщайки мъчителен писък от дрезгавото ми гърло. Хващам се отстрани на главата си, умолявайки с ридания да се успокои. Усещам как мозъкът ми пулсира, докато се издува срещу клетката на черепа ми. Представям си, че изтича от ушите ми, като каша от усукана розова плът, превърната в кървава супа. И тогава спира.
– Не бих направил това отново на твое място – отбелязва Феникс, а очите му обикалят по обляното ми от пот лице. — Ще се нараниш.
– А? – Задъхвам се, премигвайки през сълзи. Болката изчезна, с изключение на тъпото главоболие, което имах, откакто се събудих от съня, предизвикан от наркотиците. Преди секунда можех да се закълна, че мозъкът ми е бил изпарен, но сега… нищо.
– Опитваш се да прочетеш душата ми. Няма да проработи. Точно както не проработи с Лил.
– Какво…? – Как? Как разбра? Никой не знае за мен. Не и след като направих грешката да кажа на майка си какво мога да направя. Тя беше сигурна, че съм обладана и се опита да извади дявола от мен. След това никога повече не съм говорила за това.
– Твоите трикове няма да проработят нито на мен, нито на някой друг тук. Не можете да нарушите волята ни. Но ще си направите аневризма, ако някой от нас реши да ви пусне. -Феникс се усмихва и изглежда като съжаление.
– Но как? – Заеквам, притискайки трепереща ръка към сухите си, напукани устни. -От къде знаеш? Като мен ли си?
– Не точно. -Той поклаща глава, преди да насочи поглед към бележника, докато драска нещо в знаци, които не мога да разчета.
– Тогава как разбра? По дяволите, дори не знам какво съм.
– Знаем всичко за теб, Идън Фейт Харис. Казах ти… търсим те от дълго време. -Бавна, криволичеща усмивка се разстила на устните му.
Феникс ми задава прости въпроси в началото. Тегло, височина, възраст. Неща, които той вече знаеше. Той ме тества, опитва се да види дали не лъжа, дори за нещо незначително. След това преминава към по-тежките неща. Спомени, които бях заровила преди много време.
– Разкажи ми за родителите си.
– Баща ми не се е появявал. Майка ми беше луда. – Вдигам рамене, преструвайки се на безразлична.
– Това ли е всичко?
– Какво друго има за разказване?
– Какъв беше баща ти? – Феникс оставя бележника си и насочва кехлибарените си очи към мен. В погледа му има емпатия.
– Откъде да знам? -Отново свивам рамене. – Той си тръгнал, когато съм била бебе. Майка ми каза, че е министър. Предполагам, че той чувстваше, че неговият Бог има нужда от него повече, отколкото семейството му. Не че го обвинявам.
– И защо е така?
Поглеждам надолу, където ръцете ми са здраво стиснати в скута ми. Не искам да мисля за това, камо ли да говоря за него. Не съм говорила за тези глупости от години, дори на Мери, приемната сестра, която нежно наричам Сестра, откакто бяхме настанени заедно. Бях просто хлапе със сополи и бяхме свързани завинаги от болка, загуба и самота.
– Майка ми беше болна. Наркотици, алкохол, какво ли не… тя беше наркоманка. Но повече от това, тя буквално беше извън ума си.
– Защо казваш това? – Феникс потръпва от думите ми, преди да се намръщи.
– Защото тя беше… тя беше психо. Тя беше причината баща ми да ни напусне, мислейки си, че не съм негово дете. Тя беше убедена, че е била съблазнена от дявола, докато е била бременна с мен. Тя каза това на всеки, който би я изслушал. Тя дори се опитала да накара лекарите да ме абортират, твърдейки, че съм опетнена. Когато й отказали, тя се опитала сама да ме изреже с кухненски нож.
Феникс потръпна, след което преглъщаше често. Нещо като скръб замъгли изящните му черти. Това беше нещо, което той не знаеше.
– Какво стана?
– Тя започнала преждевременно раждане и получила кръвоизлив. – Поклащам глава и се опитвам да се усмихна през болката в гърдите ми.- И за напомняне имам хубав малък белег от рамото до лакътя. – Повдигам ръкава на ризата си, за да му покажа оголената част от кожата, която оттогава е покрита с цветен татос, татуировка от черепи и рози. Странна тишина се простира между нас. Дори тихият му спътник застина неудобно на крака.
– Добре е – отбелязвам аз, дърпайки ръкава си надолу. – Не може да е било толкова зле. След като и двете сме били достатъчно здрави, са ме изпратили вкъщи… с нея.
– Как би могло да бъде това? Защо никой не се е намесил? -Ярост трепти в златните ириси на Феникс и за момент, кълна се, че черното затъмнява бялото на очите му. Той поклаща глава, сякаш се опитва да се отърве от образа. – Съжалявам -шепне той, звукът беше просто шепот от дълбокия му глас.
– Това се случва, когато си беден. – Повдигам татуираното си рамо. – Задържането ни по-дълго би натрупало сметка, която майка ми не можеше да плати. Ние бяхме проблем, но не и техен проблем.
Не знам защо му казвам всичко това. Не знам защо разкривам белезите на миналото ми, не само на напълно непознат човек, но и на някой, който е участвал в отвличането ми. Но има нещо във Феникс — нещо топло и успокояващо — което го прави познат. Все едно сме били приятели в минал живот.
Затваря очи и поема дълбок, пречистващ дъх, сякаш се опитва да прогони собствените си демони. С леко разтворени устни той ме гледа с лицето на мъж, който е сънувал кошмарите ми и е почувствал агонията ми.
– Кога започна посивяването?
Стряска ме. Откъде… как разбра? Мисля трескаво.
– Това е един от първите признаци – продължава той, сякаш чува мислите ми. -Косата ви посивява около осемнадесетгодишна възраст. Това е почти мигновен процес.
– Откъде разбра за косата ми? – питам с недоверие.
– Казах ти – Той се усмихва с онази усмивка, която ме кара да се приближа малко по-близо и ми позволява да спра погледа си върху него още малко. – Знам всичко за теб. Е почти всичко. И знаците са доста предвидими. Косата, луничките по гръбнака ти, кошмарите, отвращението от среброто.- Той кимва към пиерсинга, който е на носа ми. — Може би все още имаме време.
– Това е титан – избухвам, преди да успея да се спра. -Аз съм алергична към среброто. Как разбра… как разбра всичко това? Какво изобщо означава всичко това? – Не бях казала на никого, на нито една жива, дишаща душа — за това, което се случваше с мен. Дори на сестра си, въпреки че знаеше за косата и кошмарите. Като се има предвид, че целият ни апартамент беше толкова голям, колкото тази спалня, й беше трудно да не знае за ужасите, които сънят ще донесе. Затова избрах нощната смяна. Щеше да бъде оставена да спи на спокойствие всяка вечер. И щях да бъда оставена да крещя и плача през деня… сама.
Феникс поглежда назад към Джин, сякаш иска разрешение. Разбира се, той не получава отговор.
– Има седем знака, седем физически симптома, които ще доведат до твоето Призоваване. Някои са толкова прости, колкото косата ти да загуби своя пигмент. Други могат да бъдат по-… тревожни.
– Изчакайте. – Поклащам глава, неспособна да абсорбирам думите му. – Може ли да ми обясните отново. Не разбирам нито дума, от това, което току-що казахте. Моето Призоваване? Призоваване за какво? Това няма никакъв смисъл.
– Ще ти кажа. Когато му дойде времето – Внезапно, сякаш някакъв вътрешен превключвател се бе задействал, Феникс скочи на крака, стискайки писалката и дневника в голямата си ръка. И той, и Джин се задвижват сякаш по знак и започват да си проправят път към вратата. Без обяснение. Без сбогом. Без обещание за спасяване или освобождаване.
– Изчакайте! Кой е Ел? И защо не можеш да ми кажеш защо съм тук? Какво, по дяволите, става?
– Майка ти казваше истината.-Феникс спира по средата на стъпката и извърна глава на една страна, давайки ми прекрасен изглед към изваяния му профил.
Преди дори да разбера какво е казал, той си отиде, оставяйки ме да вися някъде между объркване и неверие.
Назад към част 4 Напред към част 6
