Глава 5
Минават часове, преди да чуя как вратата се отключва отново.
Мракът падна. Видът на тъмнината, който поражда само насилие и престъпност. Видът на тъмнината, която обвива най-дълбоките ни поквари.
Разтривам уморените си очи и се опитвам да се съсредоточа върху сенчестата фигура, влизаща в стаята. Той се заключва вътре с мен, преди да вземе фотьойла от отсрещната стена. Гледката му превръща кръвта във вените ми в разтопена лава. Дъхът ми спира рефлекторно, сякаш дишането в негово присъствие е забранено. Звукът от биенето на сърцето ми служи като вид хедонистичен саундтрак — плътски, заразителен ритъм, който предхожда обещанието за изкушение.
Той ме гледа с поглед, изпълнен с гняв. Дори в тъмното изглежда сякаш тези сребърни очи светят. Нервно грабвам една възглавница и я притискам към гърдите си.
– Какво искаш от мен? – прошепвам аз.
Мъртво мълчание.
– Защо съм тук? Кой си ти?
Той не отговаря, просто ме наблюдава… изнервя ме, както направи първия път, когато стъпи в магазина. Той иска да се страхувам от него и не мога да не му дам това, което желае.
– Ти ли…ти ли ще ме убиеш? – Гласът ми потреперва на последните две думи, едва доловими дори от собствените ми уши. Мисля, че го чувам да се усмихва в отговор, но не мога да бъда сигурна. Нощта обгръща лицето му, правейки момента още по-заплашителен. Можеше да
атакува, а аз дори да не го видя. – По дяволите, отговори ми! – Нажежен гняв кипи под леден трепет. -Защо съм тук? Какво искаш от мен?
– Чаках те от много време, Идън.
Звукът на гласа му е сякаш басовата линия на чувствена песен – дълбока, проникваща и мелодична – превръщаща вътрешността ми в течност. Притискам възглавницата по-здраво към гърдите си, държа се здраво и се моля думите му да не ме намерят в тъмното.
– Защо?
Минутите минават. Дори не мисля, че ме чува, докато не отговори.
– Ти си следващата. Но ти измами смъртта си.
– Какво? Дори не знам за какво говориш. Аз не съм…
– Ти си. Вие сте отгледани за унищожение. Изпратен съм да те спра.
Преглъщам срещу пустинната сухота в гърлото си и се принуждавам да седна. Главата ми все още пулсира от удара. Ударът, който нанесе той.
– Кой си ти? – пак питам.
Преди обърканият ми ум да успее да отбележи напредъка му, той е на леглото, приклекнал над мен. Той забива юмрук в таблата над главата ми, притискайки ме с тялото си. Жега се излъчва от задъханото му тяло в трескави вълни от ярост.
Ако бяхме любовници, той щеше да се плъзга вътре в мен, да ме чука, докато стиска тежката дъбова дървесина до стената. Щях да го хващам с нокти, да крещя името му, да го моля да не спира… Изкованият образ проблясва в съзнанието ми само за един удар, след което се разпада на милиони счупени парчета. Примигвам веднъж, опитвайки се да си спомня къде съм… коя съм. Но го чувствах толкова истинско. Толкова живо, че потръпвам между бедрата си. Протягам ръка към реалността, борейки се да се върна тук и сега. Този мъж — това чудовище — не ми е любовник. Той не е тук за удоволствие. Той се наслаждава само на болката.
– Ти знаеш точно кой съм, по дяволите – присмива се той, а отровата на насилието капе от езика му.
– Какво? Махни се от мен!
– От колко време я имаш? – вика той, носът му е само на сантиметър от моя. – Покажи се, страхливке! Нямаш представа какво направи току-що!
– Не знам за какво, по дяволите, говориш! – Викам, бутайки гърдите му. Той е изработен от рязана стомана и гладък мрамор. Съмнявам се, че дори усеща ръцете ми, притиснати към него.
– Излез сега! Не можеш да се скриеш там – избухва той, приближавайки лицето си до моето колкото е възможно по-човешки. Толкова близо, че мога да усетя топлината на дъха му и брадата по челюстта му. Той хваща лицето ми с другата ръка, грубо хваща брадичката ми. Пръстите му се забиват в кожата ми.
– Не разбирам какво искаш! Махни се от мен!
Гняв задушава гласа ми и разочаровани сълзи бодат очите ми. Вдигам юмруци, за да го ударя, но той лесно ги отбягва, като ги избягва с лекота. Опитвам се да се освободя и да го ритна, но той заключва бедрата ми между коленете си. Заклещена съм от масивното му тяло като птица със счупени крила, напълно безпомощна и победена. Очите му се впиха в моите, излъчвайки хиляди нюанси на презрение и отвращение. Той ме мрази. Това е очевидно в тези поразителни очи, направени от заскрежена лунна светлина.
Аз съм готова да се откажа, да оставя страха и гнева да ме погълнат изцяло. И тогава усещам тъмната му коса на челото си. Извиквам от изненада, когато той навежда глава и притиска челото си към моето, носовете ни, брадичките, устните ни, само на един дъх. Усещам, че цялата му фигура потръпва над моята и той ахва на глас.
– Какво правиш? – Викам, отблъсквайки го с всички сили. Някак си събирам достатъчно сила, за да откъсна тялото му от мен. Той остава на леглото, но ме гледа със смесица от тревога и страхопочитание.
– Адриел — въздъхва той.
– Какво? Какво, по дяволите, става с теб? – Изтръгвам се от леглото и се притискам с гръб към стената, опитвайки се да оставя колкото се може повече разстояние между нас. Кожата ми все още гори от фантомното му докосване.
Гледам с недоверие как той се мъчи да се събере. Дишането му беше затруднено, той стисна чаршафите отстрани. Разкъсаните купчини от нарязани мускули се огъват от китката до рамото, карайки тъмното мастило, вложено в кожата му, да танцува в сенките. Когато обръща глава към мен, очите му са затворени, а устата му е издълбана в гримаса, издълбана от болка.
– Адриел.- Гласът му е напрегнат, сякаш чуждо чувство е заседнало в гърлото му.
– Идън. Знаеш, че се казвам Идън. Аз не съм Адриел. Дори не знам кой е Адриел.
– Адриел, не можеш да направиш това. Знаеш какво ще ти направи. – Думите се пропукват под тежестта на очевидното му мъчение. Той отваря очи и разкрива пълни луни на отчаяние. Не разбирам, а и не искам.
– Глух ли си? Току-що ти казах, че не се казвам Адриел!
– Не прави това – продължава той, без да ме чуе.- Няма да оцелееш. Той ще те използва. Никога няма да намериш пътя обратно.
– Спри! Ти си луд! – крещя. Подхранвана от неудовлетвореност, се изстрелвам от стената, докато върховете на бедрата ми удрят леглото. – Просто моля те, пусни ме. Взел си грешното момиче.
– Не мога, не мога. – Той поклаща глава.
– Не можеш? – Може би все още съм в делириум от наркотиците или замаян от подутината на главата ми. Или може би виждайки го толкова унил го кара да изглежда като по-малка заплаха. Но, глупаво, се натискам в матрака, като се приближавам толкова, че виждам надписа, татуиран на предмишницата му на слабата лунна светлина. Това е… библейски псалм? Ирония, като се има предвид, че всичко около него е въплъщение на грях. -Слушай какво, задник. Очевидно сте спрели лекарствата си и сте хванали грешния човек, мислейки, че аз съм този Адриел. Просто ме пусни сега, преди нещата да се влошат. Няма да ходя в полицията, няма да кажа на никого. Просто искам да се прибера вкъщи.
– Не.
– Не? Защо не? Аз не съм този, който искаш!
– Не.
– Какво, по дяволите, става с теб? – Крещя, яростта извива ръцете ми по силно в стиснати юмруци. -Глух ли си? Казах, че не съм Адриел!
Смела и глупава, грабвам най-близката до мен възглавницата и я хвърлям към главата му. Удря го с тих удар и пада от леглото. Това е шепот на нападение и вероятно се усещаше, като нищо повече от пърхащи крила на пеперуда срещу напрегнатата му квадратна челюст, но нещо в него… щракна. Сякаш каквото и заклинание, под което е бил преди по-малко от две секунди, което го е оставило суров и отворен, е било нарушено. Това не беше слабостта, която виждах преди. Това беше милост.
В замъглено движение той ме грабва за косата и ме хвърля на леглото. Скалпът ми щипе от внезапната сила, но нямам време дори да обгърна болната си глава, преди ръката му да стисне гърлото ми, пречеща на ценния кислород за крещящите ми дробове.
– Никога не го прави отново – присмива се той, приковавайки този студен, бурен поглед върху мен. -Слушай много внимателно. Твоето съществуване виси на много тънка нишка. Пробвай ме пак и ще прекърша врата ти. Цяла вечност проклетия не ме е направила търпелив човек.
Отварям устата си, но звук не излиза. Едва ли стига и въздух. Държана като заложник от погледа му, кипящ от векове разрушения и ярост. Те се въртят с деликатни нюанси на хаос, увещават ме, дърпат ме в безнадеждни дълбини на отчаяние, не гледай, не гледай. Но блясъкът му е магнетичен и ме държи на място. И го усещам.
Агония. Ужас. Зло.
Злото е толкова черно и толкова мрачно, че кара да се появят сълзи в отворените ми, не мигащи очи. Душата ми плаче, блъскайки се в хватката на злобния му поглед. Физическата болка пронизва тялото ми, милиони нюанси на мъчение рисуват по нервните ми окончания. Искам да крещя – трябва да крещя. Но не мога. Точно когато тялото ми е вързано и със запушена уста, затворник под мощен импулс, сетивата ми са пленени. Не мога да мигам, не мога да говоря, не мога да се движа. Аз не съм нищо друго освен чувал с горяща плът, гърчещ се от ужаса, отразен в тези сиви очи.
Отдалеч чувам глас, който вика не към мен, а към него. Поради собствената си вътрешна болка не мога да различа думите, но е достатъчно за него да се отдръпне бавно, поемайки този изпъстрен от грях поглед със себе си. Кашлям и съскам, докато кислородът залива белите ми дробове и се изправям на треперещи лакти, поглъщайки въздух. Лили стои на прага, лицето й е маска на тревога. Не за мен, а за мобилния телефон, протегнат в дланта й.
– Съжалявам, че ви прекъсвам, но…- Тя ме поглежда, докато се хващам за врата, сълзи се стичат по горещите ми бузи, след което поглежда към животното, облегнато на коленете си, все още ръмжи от презрение. – Ел, имаме проблем.
Назад към част 5 Напред към част 7
