ТОРИ
Аз седях срещу професор перфектен маникюр-Престос, която беше назначена като моята помощ, когато тя се появи на екрана, дочух далеч от нея тракаща клавиатура. Имахме тридесет и пет минутен разговор, по време на който тя ми каза, че възнамерява да поддържа тази връзка по имейл след тази среща. Тя нямаше никакъв интерес да ми отделя личното си време няколко вечери в седмицата и беше уверена, че изпращането на работни листове и кореспонденцията онлайн ще бъде повече от достатъчна, за да ми помогне.
Освен факта, че очевидно не бях поканена да прекарвам повече време с нея, отколкото е абсолютно необходимо, тя изглежда знаеше за какво говори и беше откровена, макар и малко кратка, с отговорите на всеки въпроси, който бях задала. До момента тя ми беше изпратила поне петдесет имейла, съдържащи информация за всичко – от историята на Мутиращи Феи до новинарски статии за нашите рождени родители и противопоставянето на принудата и дори как да я налагам: Ако можех да се науча да принуждавам някои от задниците като Отмъщение за усилията им срещу Дарси и мен, тогава определено бях готова за това и Престос насърчи отношението за отмъщаване, което оценявах.
От информациония лист, който ми даде да разгледам, докато работеше, имах чувството, че това ще се получи добре и за двете ни. Въпреки че явно не искаше да има пряка връзка с мен повече от абсолютно необходимото, тя беше повече от щастлива да се свържа с нея с всякакви въпроси – строго онлайн – и информацията, която беше предоставила, беше изчерпателна и лесна за разбиране. Просто трябваше да се отбивам от време на време в офиса и, за да може тя да се разпише за нашите уроци заедно, така че да изглежда, че съм присъствала физически. Просто е супер така.
Тя дори ми беше дала кредитна карта с достъп до значителната ми стипендия, изпрати ми по имейл карта и разписание на автобусите за местния град и ми даде някои безплатни съвети за най-добрите магазини там. И ако се съди по облеклото и, съветът и си заслужаваше да се приеме.
Щяхме да се справим страхотно.
– Добре тогава, Тори – каза тя с размах, когато натисна изпращане.- Ще се срещна с вас след Реконинг, след като спечелите официалното си място в Академията и можем да обсъдим новите класове, които ще бъдат добавени, за да попълним графика ви тогава. Освен това имам среща в града и вече закъснявам.
Тя се изправи и аз последвах примера, докато се придвижвахме към вратата.
– Надявам се да го накараш да се постарае за това – казах аз, гледайки с усмивка тясно прилепналата черна рокля, която носеше.
– Винаги го правя, не се притеснявай – отвърна Престос с усмивка, преди да заключи вратата си и да се отдалечи от мен на три инчовите си токчета.
Е, това беше много по-малко болезнено, отколкото очаквах. Какво да правя с моята вечер на свободата?
След като прекарах половината следобед, влачейки се обратно през гората, подгизнала и пропуснала по-голямата част от следващия ни час, нямах никакво желание да отида в Кълбото за вечерята, където без съмнение всички Наследници ще си седят и ще се смеят на шегата на Сет.
Спуснах се по стълбите на Нептуновата кула, където беше проведена кратката среща с Престос, и погледнах нагоре към небето, където слънцето беше започнало да залязва. Беше точно осем и половина и се чудех дали да се опитам да се свържа с Дарси. Имахме тренировка по принуда със София след последния ни урок за деня и вече се чувствах малко по-уверена в борбата с това, но сега не бях сигурна какво да правя със себе си.
Кампусът беше огромен и имаше безброй места, които все още не бяхме виждали. Отворих чантата си, да потърся Атласа и да се обадя на сестра ми, но след няколко минути ровене трябваше да приема, че съм го забравила в общежитието и се отказах с въздишка.
Вечерта беше топла, полъх, изпълнена със спомени за лятото около мен.
Пресякох пътеката, която водеше обратно към Кълбото, и се отправих в другата посока, следвайки извивката на хълма до дърветата, които маркираха ръба на Плачещата гора.
Поколебах се, след като прекарах толкова голяма част от следобеда сред тези дървета, не исках да вляза отново, но ако тръгна по другия път, ще трябва да мина покрай Кълбото и всички негови весели обитатели. Там, където бяхме израснали, имаше много малко гори или каквато и да е природа изобщо. Всичко беше от камък и стомана, градско и скучно, идеята да се насоча към тишината под дърветата беше достатъчно изкушаваща като алтернатива на всяко по-нататъчно взаимодействие със съучениците ми днес.
Погледнах през рамо, като се уверих, че няма наследници или някой друг, но пътят зад мен беше напълно чист.
Преместих се по-навътре в дърветата и последвах криволичеща пътека нагоре по хълм, който ставаше все по-стръмен, колкото по-нататък отивах. Това би било добро място за тичане веднага щом си купя дрехи за тренировка с кредитната карта, която вече прогоряше дупка в джоба ми. Бягането винаги ми помагаше да проясня главата си и определено можех да използвам малко яснота в наши дни. Имаше огромен център за отдих до Кълбото с всяка тренировъчна машина, позната на хората, но веднъж, когато си пъхнах глава там, забелязах Наследниците да вдигат тежести и се отказах. Освен това винаги съм обичала да тичам на чист въздух.
Когато стигнах до върха на хълма, забелязах тънка пътека, която водеше в гората.
През всичките си години в приемната грижа никога не съм имала възможност да прекарвам много време на открито. И въпреки че бях градско момиче докрай, радостните викове на птичките, които се отправяха към гнездата си, ме изпълниха с такова чувство на мир, че усетих, че искам просто да седна и да му се възхищавам известно време. Освен това единствената ми друга възможност беше да се върна в стаята си за през нощта и все още беше толкова рано, че тази идея беше на практика трагична.
Слязох от пътеката, следвайки малката пътечка, докато стигнах до открит участък от земята на върха на скална стена, която гледаше към кампуса отдолу.
Пръста под краката ми беше добре утъпкана и можех да кажа, че това е място, предпочитано от други ученици. В най-широката част на поляната имаше пръстен от пънове, който беше обособен като кът за сядане, но аз ги пренебрегнах в полза на по-закътано място. Нямаше и следа от някой наблизо, така че седнах до изкоренено дърво в лявата част на пространството, далеч от по използваната зона, където можех да гледам гледката с гръб, притиснат към ствола му и просто да се скрия от света за малко.
Гледката към долината беше красива. Това беше безкрайно море от зелени върхове на дървета с безброй птици, които се носеха напред-назад. Докато гледах, огромен орел изскочи от дърветата и се изстреля високо в небето с триумфален вик. Сърцето ми подскочи, когато разбрах, че не е просто орел – имаше задни крака на лъв, които изрита зад него, докато мощните му крила го издигаха все по-високо и по-високо в небето.
Устните ми се разтвориха, докато гледах как Грифонът кръжи над гората и мозъкът ми се мъчеше да приеме невероятната гледка. Предположих, че трябва да е някой от студентите, които са преминали във формата си на Орден, но научаването за такива неща и виждането им в плът бяха безумно различни. Това същество се противопостая на природата и въпреки това, докато наблюдавах движенията на мощното му тяло, не можех да не оценя и красотата му.
След около половин час Грифонът се умори да обикаля върховете на дърветата и отново слезе на земята. Последните слънчеви лъчи изпратиха проблясък на светлина, танцуващ от върха на Кълбото в далечината и температурата започна да пада.
Слънцето бавно потъна извън полезрението ми и аз започнах да се чудя дали да си тръгна, преди светлината да изчезне изцяло и да бъда принудена да се движа по пътеката обратно в тъмното.
Притиснах ръце към хладната земя до мен и започнах да се изправям точно когато звукът на смях достигна до мен. По гръбнака ми премина тръпка, когато един от гласовете се издигна над останалите в подигравка с вой. Имах чувството, че знам точно кой върви по пътя, а те бяха последните хора които исках да срещна, докато бях сама в гората. Предполагах, че срещата на Дарси с четиримата тук е била злощастно съвпадение, но може би не беше. Може би тук обичаха да се мотаят, далеч от всички останали ученици.
Огледах малката поляна и се втурнах по-нататък да се скрия зад падналото дърво. Освен ако не го заобиколят, няма да ме видят и колкото и да мразех да се крия от група насилници, знаех, че нямам шанс срещу нито един от тях сама, камо ли и четиримата заедно.
Преместих се, за да мога да надникна към поляната между корените на падналото дърво, докато оставах скрита от него.
– Днес чух нещо доста интересно, Дариус – каза Сет, когато пристъпи на поляната, сядайки върху пън, който беше част от кръга. Беше завързал дългата си коса на кок и това разкриваше ъглите на лицето му по-забележимо от обикновено.
— Чакай малко — каза Макс, когато влезе на поляната до Дариус.- Ако ще се ядосаш от това, тогава искам да се включа в болката ти.
— Щом трябва — каза Дариус, като се опита да не изглежда раздразнен от това, когато заеха още два пъна в кръга, а Макс хвърли ръка около раменете му.
След това, което ми беше казал за Сирените, предположих, че планира да се храни със силата на Дариус и бях изненадана, че наследникът на Огън позволява подобно нещо толкова небрежно.
— Е — каза Сет, като направи драматична пауза. — Чух, че си обещал на Маргьорит среща с родителите си следващия път, когато дойдат на гости.
Дариус изсумтя раздразнено, докато се навеждаше напред, опрял лакти на коленете си и Макс беше принуден да се наведе с него, за да поддържа контакта между тях.
– Е, тя със сигурност може да измисля някои креативни истории, дори ако е с по-малко въображение от картоф в спалнята.
Сет ипусна смях, който всъщност прозвуча не естествено, а Макс се ухили.
— Все още ли си готов да се ожениш за братовчедка си тогава? — подразни го Кейлъб, когато излезе от дърветата, оправяйки панталона си по начин, който ме накара да си помисля, че току-що е пикнал. Прекрасно.
Дариус издаде шум, който беше по-скоро ръмжене от колкото нещо друго, а останалите се засмяха в отговор.
– Няма да се омъжа за шибаната си братовчедка. Освен това тя ми е втора братовчедка — измърмори Дариус и звучеше сякаш това е нещо, което са обсъждали много пъти преди.
– Добре тогава, готов ли си да се ожениш за втората си братовчедка? И успява ли някога да се отърве от този косми по лицето си?- намеси се Кейлъб.
— Какви косми на лицето и? — попита Дариус, а устните му потрепнаха от забавление.
– Не, Кейлъб. Това окосмяване е нейното лице. Нали добре си спомням? — каза Макс и тримата се засмяха, докато Дариус се опитваше да запази раздразненото настроение за няколко секунди, преди също да се разсмее.
– Ах, радостта ти е много по-вкусна от яростта ти – коментира Макс с усмивка, докато придърпва Дариус по-близо в яка прегръдка.
– Кълна се във всички звезди, че никога не съм виждал по-грозно момиче – изкиска се Дариус, като отблъсна Макс. Сирената премести хватката си, но не го пусна, очевидно още не е свършил да се захранва с емоциите му.- И няма да се оженя за нея. По-скоро бих се отказал от мястото си в съвета.
Не можех да повярвам, че всички седят и обсъждат как той се жени, сякаш това е реална възможност в близко бъдеще. Той беше второкурсник, за бога. Защо, по дяволите, семейството му се опитва да го ожени?
– Бих спорил с теб за това, но съм я виждал и мисля, че ще се откажа от превилегията си да те спася от този брак – изсумтя Сет. — Значи може би все пак ще представиш Маргьорит като алтернатива?
Дариус завъртя очи.
– Няма шанс за това. Можеш ли наистина да видиш баща ми да приеме Сфинкс като алтернатива? Те струват по десет пени и наполовина безполезни в битка, плюс това тя е само шесто ниво в огъня. Изобщо няма втори елемент. Освен това предпочитам моите жени да представляват по-голямо предизвикателство, а тя е твърде… обикновена, за да задържи интереса на някой в дългосрочен план.
Що се отнася до мен, Маргьорит беше кучка от клас А, но все пак не смятах, че е особено елегантно Дариус да я плюе зад гърба и, докато явно я чука.
– Не усещам лявата си буза – оплака се Макс. — Може ли някой от вас да направи тези пънове по-удобни, ако ще седим тук?
— Не ме гледай — каза Сет.- Пресушен съм, докато изгрее луната.- Той вдигна поглед с надежда, но в небето нямаше и следа от това. Предполагах, че това означава, че върколаците попълват силата си под светлината на луната.
Макс насочи поглед към Кейлъб с надежда, но Наследникът на Земя поклати глава.
– Не мога да направя, изразходих силата си на тренировката тази вечер. Освен ако някой от вас не иска да дари за каузата?
— Не аз — каза Макс.- Все още попълвам собственото си запаси.
Сет сви рамене, след като вече потвърди, че няма никакви излишни и Кейлъб с надежда насочи поглед към Дариус. Беше странно да ги чуя да обсъждат идеята за това толкова непринудено. Кейлъб обикновено вземаше това, което искаше, но явно не би опитал това с приятелите си. И не мислех, че е защото той не може да се справи. Четиримата наследници изглеждаха сравнително равностойни и бях сигурнa, че той поне щеше да има добър шанс да вземе властта от един от другите със сила, както направи с мен. Не. Това беше от уважение. Грижеше се за приятелите си и щеше да вземе кръвта от тях само ако те предложат.
– Вече храня един паразит тази вечер, нали сериозно не ме молите да нахраня двама? — попита Дариус. Това обаче не беше категоричен отказ. Имах чувството, че ще отстъпи, ако Кейлъб настоява, което изглеждаше повече от странно, тъй като беше ясно, че всъщност не иска. Никога не бих очаквала Дариус Акрукс да се предаде на някого.
Кейлъб въздъхна драматично, когато най-накрая седна върху един пън.
– Аз бях планирал да се нахраня от моя Източник на вечеря, но Вегас не се появи изобщо.
Усмихнах се на себе си, доволна, че успях да си взема ранна вечеря преди срещата си за помощ и избегнах този конкретен сблъсък.
– Можеш да ухапеш всеки идиот в училището – каза Дариус, завъртяйки очи.- Защо просто не си взе зареждането другаде?
– Знаеш, че харесвам силата и, както харесвам духа и – отвърна пренебрежително Кейлъб.- Най-добро качество или нищо. Наслаждавам се на вкуса на Тори, тя има повече сила в кръвта си дори от вас, задници.
Останалите трима се размърдаха неудобно при този коментар и Кейлъб сви рамене, прокарвайки ръка през русите си къдрици.
– Няма смисъл да го отричаме – каза той.- Всички знаем какъв е техният потенциал.
— Ето защо трябва да се уверим, че те се провалят на „Реконинга“ — изръмжа Макс.
Тръпки пробягаха по гърба ми от злобата в тона му. Наистина ли си мислеха, че Дарси и аз искаме глупавия им трон толкова силно? Защо никой от тях дори не си беше направил труда да говори с нас за това, вместо просто сляпо да се фиксира как да се отърве от нас.
— Всичко е на ред — сви рамене Сет.- Можем да измислим още идеи в Kралската Дупка. Мисля, че утре трябва да е голям ден за тези близначки. И ако искаш да тичаш с мен в полунощ, ще ти позволя да се храниш от мен – добави той към Кейлъб.
– Или можеш да ме посетиш в Дом Огън сутринта и да изчакаш пред стаята на Тори, за да я изненадаш – предложи Дариус с усмивка и аз стиснах ядосано зъби.- Ако имаме истински късмет, може да разберем, че тя спи гола.
– Изненадан съм, че още не си разбрал това – каза Макс възмутено и устата на Дариус се изкриви в половин усмивка, която ме накара да настръхна и почервенея в същото време.
– Да… може просто да ти разкажа за това – отвърна Кейлъб и собствената му усмивка се разшири.
– Защо не се появим всички – каза Сет ентусиазирано.- Можем да я събудим, тя никога няма да го забрави.
Благодаря за предупрежденията, дяволи. Знам точно къде няма да бъда утре сутринта.
— Звучи ми добре — каза Дариус, като се изправи и свали ръката на Макс от раменете си. — Отивам да си лягам.
— Няма ли да дойдеш в Холоу? — попита Макс, изглеждайки разочарован.
– Не, изморен съм. Така, че ще се видим ли сутринта? Да кажем в шест? Тя никога не става рано.
Откъде знае? Наистина ли ми обръща толкова внимание?
– Добре, ще измислим нещо специално за нашето забавление с Вега – съгласи се Сет.
Той се премести напред и придърпа Дариус в прегръдка, като прокара пръсти през задната част на тъмната му коса за момент, преди да напусне поляната. Дариус прие тактилното поведение на Върколака с вид на разбиране, който казваше, че е свикнал с него, дори и да не е начинът, по който той сам би избрал да се държи. Отново бях изненадана, че той ще промени естественото си поведение, за да угоди на един от приятелите си, но беше ясно, че тези четирима са повече от готови да адаптират природата си, за да се съберат като група. Предполагах, че връзката им идва от това, че са в същото положение един с друг като наследници, но в това имаше нещо повече от отговорност и очакване. Изглеждаха почти като семейство.
Макс и Кейлъб потупаха Дариус по ръката, преди и те да излязат от поляната и Дариус се поколеба за момент, като извади атласа от джоба, докато ги чакаше да си тръгнат.
Изминаха няколко минути, докато го чаках в мълчание да си тръгне и той най-накрая набра номер на устройството в ръката си, преди да сложи слушалка.
Дариус прокара пръсти по челюстта си, докато чакаше обаждането да се свърже, а челото му се намръщи.
— Дадох ти достатъчно време — изръмжа той, когато човекът от другия край най-накрая отговори.- Трябва да говоря с теб лично… Не, не утре; сега. Тази ситуация продължава твърде дълго, вече трябваше да се справим с тях. Мисля, че трябва да ескалираме плана… Просто спри. Сега идвам при теб.
Дарий прекъсна връзката и се изправи, а изгряващата луна хвърли чертите му в сянка под намръщеното му лице. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато се опитвах да разбера с кого е говорил и за какво става въпрос. Той каза, че иска „с тях“ да се справят. Може ли да говореше за мен и Дарси?
Излезе от полянката и аз се измъкнах от скривалището си, гледайки как стига до пътеката. Вместо да завие наляво и да се отправи обратно към Дом Огън, той зави надясно и потегли с бърза крачка.
Промъкнах се по пътеката зад него, гледайки как силуетът му се изплъзва между дърветата. Защо беше излъгал приятелите си за това, което прави? И с кого говореше, ако не беше един от тях? Ако наистина имаше шанс той да крои нещо срещу мен и сестра ми, тогава трябваше да разбера какво е то. Но ако ме хванеше да го следвам, тогава бог знае какво ще направи с мен.
Поколебах се и той зави зад един завой, изплъзвайки се от полезрението ми. Взех бързо решение, за което се надявах да не съжалявам и побързах след него.
Крадях мотори от петнадесет годишна и едно от нещата, които знаех как да правя по-добре от всичко друго, беше да се движа безшумно и да стоя скрита в сенките.
Внимателно побягнах, за да го настигна, следвайки пътеката, докато той се отдалечаваше от мен. Дългата му крачка и очевидното желание да стигне до местоназначението му означаваха, че се движи бързо, но също така не правеше никакви опити да провери за възможна опашка. Грешка на новобранец. Правило номер едно, откъдето идвам: винаги се уверете, че никой не ви следи. Независимо дали става дума за ченге или друг крадец, който се надява да осребри упоритата ви работа, никога не можете да бъдете твърде внимателни да си пазите гърба.
Промъкнах се по-близо и се шмугнах в прикритието на дърветата, след като стигнах на няколко метра от него. Бях твърде изложена на пътя, ако той погледне назад, а нямах никакъв интерес да си навлека гнева на Дариус Акрукс.
Никога не съм била от тази страна на кампуса и нямах представа къде се намираме. Бяхме дълбоко в Земната територия, но не можах да видя нищо друго освен дървета. Хрумна ми, че без моя Атлас и без други хора движещи се на около лесно мога да се окажа отново изгубена в тези гори тази вечер.
Отхвърлих тази мисъл настрана. Малко късно е да обмисляш това сега, Тори.
Когато стигна до ръба на Плачещата гора, той се поколеба пред широка поляна и аз се преместих през дърветата, за да се опитам да видя какво има там. Дариъс внезапно се обърна, за да погледне назад към дърветата, а аз се залепих до масивен ствол, докато погледът му обхвана скривалището ми.
Сърцето ми се разтуптя, но задържах дъха си равномерен. Това беше мястото, където държането на нервите ми щеше да има най-голямо значение. Когато знаете, че някой ви е усетил, тялото ви винаги ще се опита да ви подтикне към действие, но единственото решение на тази ситуация беше пълното и абсолютно бездействие.
Замръзнах и магията ми се сви в мен като живо същество, докато той се опитваше да ме забележи в тъмното. Може да е усетил очите ми върху него, но нямаше начин да бъде сигурен. Девет пъти от десет това беше знакът,че човек отхвърля лошото чувството като параноя и продължава. Това едно от десет,беше за което се притеснявах. Някой с правилните инстинкти би ме хванал. Но имах чувството, че Дариус е достатъчно арогантен, за да вярва, че никой няма да посмее да го последва.
Но аз никога не съм била човек, които позволява на страха да ме управлява. Страхувах ли се? По дяволите да. Бих ли си тръгнала? По дяволите не.
Дарий се обърна от дърветата и се отправи през поляната отпред. Приближих се бавно, пребягвайки от дърво на дърво и използвах дълбоките сенки, за да ме скрият.
Прекоси поляната и се приближи до затворен комплекс от апартаменти с широк плувен басейн пред тях. В тревата на няколко метра от ръба на дърветата беше забити знак и аз примижах, за да го прочета на лунната светлина.
Място на персонала.
Само факултетен персонал.
Забранено за студенти по всяко време.
Неспазването на това правило ще доведе до сериозни последици.
Интересът ми се събуди, когато Дариус прекоси разстоянието до комплекса, преди да се отправи към дясната страна на оградата от ковано желязо. Каквото и да правеше, беше тайно и изглеждаше, че включва учител.
Умът ми се вкопчи в професор Престос с нейната перфектно представена слава и се зачудих дали току-що не съм го последвал чак до тук заради някаква гадна афера. Определено беше достатъчно привлекателна и ако някой ученик щеше да хване окото на учителката, това щеше да е Дариъс Акрукс с неговото неестествено грубо съвършенство „прекарвай ръцете си по мен ицяло“. Не че бях забелязала.
Но като си мислех за разговора, който бях чула, разбрах че това не е любовна среща. С когото и да искаше да се срещне тук, той явно не искаше да го види. И работата им не звучеше като забавна.
Погледнах нагоре към луната, искайки тя да се премести от позицията си в ясното небе над мен, след което излязох на поляната. Изтичах към оградата и забързах след Дариус, докато меката трева се мачкаше под краката ми, заглушавайки приближаването ми.
Продължих да вървя, чудейки се как планира да влезе в комплекса, без да го видят. Когато стигнах до участък от дебелата ограда, който беше разтопен, за да се създаде дупка, повече от достатъчно широка, за да се влезе. Умно, Дариус.
Вмъкнах се вътре, като внимателно избягвах разтопеното желязо, което все още светеше червено от топлината, която той беше създал, за да го унищожи.
За момент спрях, несигурна къде да отида, след което звукът от гневни гласове ме привлече между къщите отдясно. Когато се приближих, се принудих да забавя, притискайки гръб към студена каменна стена, докато се плъзгах надолу по тясна уличка и се прикривах зад нисък плет.
— Казах ти да не идваш тук! Орион изръмжа, когато пристъпи право към лицето на Дариус и грабна сивата му тениска, събирайки скъпия плат в юмрука си. — Ако някой те види…
– Мисля, че забравяте с кого говорите, сър,- изръмжа Дариус, като бутна гърдите на Орион толкова силно, че той отстъпи крачка назад и беше принуден да го освободи.
Двамата се спогледаха за няколко секунди, докато обещанието за насилие танцуваше на хладния вятър, преди да изчезне.
— Знаеш колко много ми пука за това — отсече Орион.- Просто не искам да се прецакаме, когато сме толкова близо.
– Та защо чакаме? Ние знаем къде са. Можем да отидем там сега и да ги намерим, докато спят – да сложим край на това веднъж завинаги – настоя Дариус с тих гневен глас, изглеждаше готов да избухне всеки момент.
– Все още не. Ако грешим, можем да отнемем невинни животи – настоя Орион.- Твърде трудно е да сме сигурни с информацията, с която разполагаме. Просто и дай още няколко дни. Ще я видя отново, ще потвърдя подозренията ни.
– След няколко дни може да са още по-мощни. Видя какво се случи от началото на семестъра. Колкото по-дълго им даваме да се приспособят към силата си, толкова по-голям е шансът да разберат как да я впрегнат и да я обърнат срещу нас. Ако се страхуваш, че не се справяш с работата, позволи ми да повикам другите на помощ. Знаеш, че искат да ги унищожат почти толкова, колкото и ние.
Орион прокара ръка по лицето си, поклащайки глава.
– Твърде рисковано е. Сет не може да си държи устата затворена, той би казал на всеки член на глутницата си преди изгрев слънце и силите на Макс го привличат към другите, колкото и да отрича, че това е истина.
– Ами тогава Кейлъб? Или вашето дребно съперничество е твърде силно, за да погледнете отвъд, дори със заплахата, пред която сме изправени тук? — настоя Дариус. Той започна да крачи и аз се свих, докато сърцето ми биеше. За нас ли говореха? Със сигурност звучеше така, но защо бяха толкова изплашени от две момичета, които дори още не знаеха как да впрегнат силите си?
— Не става дума за съперничество — изплю Орион.- Става дума за сила. Познаваш го по-добре от мен, но бих го преценил като твърде импулсивен за това. Ако той удари твърде рано, тогава цялата работа, която сме свършили, за да стигнем до този момент, ще бъде напразна. Същото важи и ако се опитаме да ги убием сега. Докато все още не сме сигурни. Ами ако не успеем и те успеят да ни избягат? Или успяваме, но пропускаме нещо жизненоважно и това задвижва нещо по-голямо…
— Отново си се съветвал с тези проклети кости — изръмжа Дариъс.
— Да — съгласи се мрачно Орион.- И въпреки че не ми разкриват много отговори, едно нещо е ясно. Това не е нашият момент.
Дариус замлъкна, изпускайки дъх през носа си, докато се бореше да овладее гнева си.
– Понякога ми се иска да не живеем в свят, в който всичко е начертано за нас, сякаш животът ни не е нищо повече от парчета в някакъв по-голям шибан пъзел и нямаме право на мнение.
Орион въздъхна и се приближи, за да може да сложи ръка на рамото на Дариус.
– Това заради баща ти ли е? Той все още ли оказва натиск върху теб да…
– Разбира се, че е. Това е всичко, за което някога мисли. Сякаш дори не е забелязал, че светът, в който живеем, може да е на ръба на хаоса.- Дариус поклати глава, преди да вдигне ръката на Орион от себе си. – Не се тревожи за баща ми, аз ще поема тежестта на гнева му, както винаги. След като другите наследници и аз решим тази ситуация, той така или иначе ще се оттегли. Просто се фокусирай върху това да потвърдиш всичко, за да можем да действаме.
– Ще се срещна отново с нея след няколко дни. Ще направя едно проучване. Ще се уверя, че имаме всяка част от информацията – отвърна Орион с твърдо кимване.
– А след това?- Дариус настоя, сякаш се нуждаеше от отговор, преди да позволи да бъде отклонен от пътя, който си беше представял.
– И тогава… добре, тогава ще направим каквото трябва, преди някой да разбере, че сме ние.
– Добре – отвърна Дарий и лицето му светна от усмивка, достатъчно остра, за да реже стъкло.
Той не си направи труда да се сбогува, преди да се обърне и да се отдалечи от Орион. Сърцето ми подскочи, когато се отдръпнах по-нататък в сенките, но за щастие той избра друга алея и аз изчаках, докато стъпките му се отдалечаваха от мен.
Орион стоеше там на лунната светлина няколко минути, погледът му беше прикован към алеята, по която Дариус беше тръгнал дълго след времето, което му трябваше за да изчезне от поглед.
В крайна сметка той каза едно проклятие под носа си, преди също да се обърне и да се отдалечи.
Оставих минутите да вървят, докато се криех в сенките. Оттук имаше само един път обратно до Академията и нямаше да рискувам да се блъсна в Дариус по пътя. Ако разбере, че съм го последвала, вероятно ще ме изпепели на място.
Докато излизах от скривалището си и се промъкнах обратно в гората, Дариус отдавна го нямаше. Забързах се обратно по криволичещите пътеки възможно най-бързо, като се стремях към леглото си и моя Атлас, за да мога да говиря с Дарси. Не бях сигурна какво точно чух, но едно нещо беше ясно. Дарий и Орион пазеха тайни. И ако имаше дори най-малката възможност да замесят сестра ми и мен, тогава възнамерявах да стигна до дъното на това.