Зодиакална академия: Новела 0,5 Произходът на един побойник от академията част 2

Дариус Акрукс

Сребристата светлина на луната се отразяваше върху водата, която се събираше в края на нашия имот, карайки хоризонта да блести в сребро, докато чаках баща си. Задържах погледа си върху езерото, лицето ми беше безизразно, с ръце пъхнати в джобовете ми, докато овладявах свирепото вълнение, което си пробиваше път през мен. Най-накрая беше време силите ми да бъдат събудени. Само на петнадесет щях да придобия магията си три години преди моите връстници, но дори и така, този момент не можеше да дойде достатъчно скоро.
Не можех да си представя мъките да чакам официалното ми записване в Зодиакалната академия, за да бъде освободена магията ми и за първи път от много време се зарадвах, че съм Наследник на Небесния съвет. Като най-голям син на едно от четирите управляващи семейства, ми бяха предоставени определени привилегии, за които останалите феи можеха само да мечтаят и това беше една от тях.
Заедно с другите трима Наследници, Кейлъб, Сет и Макс, щях да прегърна своето право по рождение и да усетя целувката на Елементите под кожата си. Щяхме да прекараме една седмица в пробване на това, което се предлага в Зодиакалната Академия като временни студенти, преди да бъдем приети за редовно обучение. След три години щяхме да бъдем официално записани.
По времето, когато завършим, щяхме да сме толкова напред в магическото си образование, че сме сигурни, че ще можем да претендираме за позициите си на върха на социалния ред. Както беше правилно за синовете на четирите най-могъщи семейства в кралството.
Без съмнение някои от другите студенти биха счели това предимство за несправедливо, но, честно казано, не ме интересуваше какво ще си помислят. Просто исках да получа контрол върху собствената си сила. Може би, ако се научих да я владея достатъчно добре, щях да се чувствам, като че ли контролирам повече собствения си живот. Макар че това винаги би било само илюзия. Пътят ми беше начертан от момента, в който родителите ми се оженили.
Всичко в живота ми беше планирано, чак до датата на зачеването ми. И двамата ми родители бяха от Ордена на дракона от дълга линия от чиста кръв от двете страни. Те бяха направили всичко възможно, за да осигурят силен наследник, чак до решението, че трябва да се родя като Лъв. Драконова форма с елемента на огъня винаги щеше да бъде едно от най-мощните същества в кампуса. И навсякъде другаде след това.
Като дете често се питеснявах да не се преобразя като някакъв друг Орден, когато най-накрая се появяха способностите ми за промяна и да трябва да се изправя пред срама и разочарованието на цялото си семейство, ако не и на цялото население на Солария. Семейство Акрукс бяха Дракони. Ако в крайна сметка се бях превърнал във върколак или грифон поради някакъв своенравен рецесивен ген, тогава знаех, че никога нямаше да го преживея.
За щастие, на единадесетия ми рожден ден, моят приятел Сет се беше разгорещил прекалено, докато танцуваше и успя да събори торта ми за рождения ден на земята. Моят гняв и разочарование бяха прекъснати от това, че се превърнах в тринадесет футов златен дракон точно в средата на банкетната зала на моите родители.
Сред спомените ми за хора, които се бореха да се измъкнат от пътя ми, докато унищожавах мебелите и запалвах завесите, един образ винаги изпъкваше за мен от този ден. Очите на баща ми блестяха с повече гордост, отколкото можех да си представя, че някога ще видя, докато гледаше моето трансформирано състояние. Устните му се бяха разтеглили в усмивка прокара ръце по блещукащите ми люспи в докосване, което беше толкова близко до прегръдка, колкото някога съм получавала от него.
Никога преди не ме беше гледал така. Или оттогава. Но за няколко дълги секунди знаех какво е да спечелиш одобрението му вместо гнева му.
И въпреки че моята форма на Дракон вече беше удвоена по размер и бях овладял изкуството да летя и дишам огън по всякакъв начин, който може да си представим, той никога повече не ме беше гледал така. Моето трансформирано тяло беше почти колкото неговата зелена форма на дракон сега и бях почти сигурен, че накрая ще бъда по-голям от него. Вероятно ще бъда и по-едър мъж в моята човешка форма.
Бях почти шест фута и все още растях и след още четири инча, аз щях да го гледам отвисоко. Бях твърдо решен да видя този ден да настъпва. Дори ако единственото нещо, което ми спечели, бяха тихите му промени в настроението. Така или иначе това беше по-добре от яростта му всеки ден от седмицата.
Рязкото почукване на високи токчета се приближи по мраморното стълбище зад мен, но аз не се обърнах от мълчаливото си бдение на прага. Около мен духаше хладен бриз, но не усетих хлад от него. Кръвта ми гореше от огъня във вените ми, дори без магията ми да е била събудена още и студът рядко ме притесняваше.
– Ризата ти е разпасана – каза майка ми, когато застана до мен.
Издадох шум на несъгласие в задната част на гърлото си тя ми изръмжа, когато започна да натиска ризата под талията ми, когато не направих никакъв опит да се оправя. Черната и коса, която бях наследил, беше вдигната в изискан стилен кок на тила, а гримът и беше направен съвършенно. Нито един косъм не беше не на място. Денят, в който я видя разрошена, би бил наистина странен ден. Нещо толкова тривиално като „Пробуждането на най-големия и син“ със сигурност няма да доведе до разваляне на фасадата.
Когато приключи с мен, тя отново се отдалечи. Общите приказки не бяха нейното нещо. Нито веднъж не беше провела дълги разговори с мен, нито ми беше казвала нещо смислено. Тя беше нещо като призрак, който просто се носеше из къщата с дизайнерски дрехи и повдигащ сутиен. Дори не я бях виждал в нейната форма на дракон от години. Трансформацията не се съчетаваше добре с внимателно планираните прически и тя беше решила, че ако трябва да пожертва едно от двете неща, това ще бъде Драконът. Кой искаше да се превърне в едно от най-мощните създания и да полети през облаците, когато все пак можеше да се наслади на усещането за плътно навита коса на тила? Спокойно можех да кажа, освен тъмната ми коса и очи, не бях наследил много от майка си.
– Моля, мога ли да дойда? – Молбата на Ксавие достигна до ушите ми и весела усмивка дръпна ъгълчето на устните ми, докато по-малкият ми брат се опитваше да убеди баща ни да го вземе със себе си на пътуването. – Може би присъствието на толкова много ученици ще насърчи моята Драконова форма най-накрая да се освободи – настоя той, знаейки, че това е единственото нещо, което може да убеди баща ни да промени решението си.
– Ако прекарването на време сред себеподобните ти не е направило нищо, за да изкуши Дракона в плътта ти, тогава защо смесването с харпии и грифони би имало значение? – отвърна татко, насмешката на лицето му се беше стопила разбрах го по тона му, без да имам нужда да го потвърждавам, като го погледна.
Ксавие отстъпи с драматична въздишка, бързо последвана от писък, когато бащани го стисна за ухото заради неуважителния шум.
Обърнах се, за да погледна баща си, като наклоних глава на сантиметър в знак на уважение, за да спася собственото си ухо от вкуса на ръката му. Жълтата му коса и зелените му очи бяха ярък контраст с моите, но имах мускулестата му структура и силната челюст. Харесваше ми да си мисля, че нямам нищо повече от него, но знаех, че нравът му се спотайва в мен. Въпреки че бях по-добър от него в това да го държа под контрол. Разбира се, нямаше кой да го упрекне, когато разгърни лошите си настроения, така че предполагах, че не изпитваше нужда да се извинява. Като един от четирите най-мощни феи в Солария, никой не можеше да се изправи срещу него. Само останалите трима съветници му бяха равни по магия и мощ и единствено те бяха в безопасност от яростта му. Поне през повечето време.
– Ела, Дариус – отсече той. – Не искам да закъсняваме.
Тръгнах към него, когато той извади копринена кърпичка от джоба си, прехапайки езика си, за да не изтъкна факта, че чакам тук от половин час и той беше този, когото чакахме.
Майка се появи отново, потискайки въздишка, когато погледът и падна върху своенравните черни къдрици на Ксавие, които отново стърчаха навсякъде. Предложих на брат си развеселена усмивка, докато той отстъпваше няколко крачки, а в зелените му очи блесна разочарование. Той искаше да дойде и не бих искал нищо повече от това да бъде с нас. Всъщност с удоволствие щях да заменя присъствието му с това на майка и татко и също щях да отида с кола до академията, ако имах избор.
Но, разбира се, това не беше опция. Семейство Акрукс щеше да пристигне със звезден прах, само за да докаже нещо. Нямаше значение, че нещото струваше цяло състояние или че пътуването ще отнеме малко повече от половин час с кола. Въпросът беше, че можем да си го позволим и да напомним на другите семейства, че без Драконов огън нямаше да има звезден прах, който някой да използва, независимо от цената.
Застанах рамо до рамо с майка си, докато татко изсипа блестящия черен звезден прах в ръката си и го вдигна между нас.
Очите ми прихванаха тези на Ксавие и му предложих мълчаливо сбогом точно когато бляскавият звезден прах беше издухан в лицето ми.
Светът се накланя и върти, звезди избухнаха в полезрението около нас и ни уловиха в своята сребриста светлина, преди да ни изплюят отново насред поле в територията на Зодиакалната академия.
– Започвах да си мисля, че няма да дойдеш – каза Сет и усмивка освети чертите му, като се затича напред, за да ме поздрави. Кестеновата му коса ставаше все по-дълга, висеше около брадичката му, докато тичаше. Той беше загубил облог с Кейлъб преди няколко месеца и се беше съгласил да не я постригва една година. По-дългата коса странно но му подхождаше, засилваше дивото, което се движеше в очите му. Можех само да си представя ужаса на майка ми, ако реша да опитам такъв стила и аз.
Сет ме прегърна, пръстите му се протегнаха, за да се докоснат до врата ми за миг, преди да се отдръпне назад. Откакто започна да се превръща във върколак, той ставаше все по-тактилен и аз приемах постоянните му прегръдки с вид на разбиране, което знаех, че той оценява.
Беше му трудно да се въздържа от вроденото си поведение, особено около онези, които смяташе за част от глутницата си, и като негови най-добри приятели, другите наследници и аз бяхме главни мишени за нежните му прегръдки и дори от време на време целувки. Драконите бяха много по-резервирани към привързаноста, но нещо във вълчия начин на Сет винаги ми се струваше странно освобождаващо.
Намръщеното стискане на устните на майка ми ми даде да разбера, че не е съгласна с моето приемане на това, но тя никога не би се обявила срещу член на някоя от другите къщи за нещо толкова тривиално.
Кейлъб продължи напред, също да ме поздрави и аз му се усмихнах широко, докато си разменихме кратка прегръдка. Въпреки че неговият орден все още не се беше появил, всички бяхме доста сигурни, че ще стане тази вечер. В семейството му всички бяха вампири и за да попълнят магията си, те трябваше да се хранят с кръвта и силата на други феи. Те бяха единственият Орден, чието появяване беше предвидимо; веднага щом магията им се събуди, те също ще развият своите вампирски способности. Тъй като неговата семейна кръвна линия беше почти толкова чиста като моята, беше доста сигурно зъбите му ще се появят заедно с магията му.
Макс се присъедини към нас последен с тъмната му кожа, покрита с тъмносини люспи, които го бележеха като сирена.
– Не казвай нито дума – измърмори той, а дълбокият му глас се оцвети с нотка на смущение. Той все още не беше успял да овладее трансформациите си и всеки път, когато изпитваше повишени емоции, той се претоварваше и люспите му се появяваха.
– Не бих и помислил това – отвърнах аз, като го прегърнах, за да може да привлече част от забавлението ми в себе си със силата си на сирена.
Макс ми се усмихна, когато усетих, че радостта ми се прехвърля в него за момент, но аз отдръпнах ръката си от раменете му, когато усетих как погледът на татко се вторачи върху мен. Неведнъж беше изказвал чувствата си относно храненето на паразитните Ордени: вярваше, че ако позволя на сирена или вампир да се хранят с моята магия, ще ме накара да изглеждам слаб. Те трябваше да надделеят над източниците си и предлагането на себе си може да се тълкува като признаване, че Макс или Кейлъб са по-могъщи от мен. Аз обаче не съм съгласен с него; защо да не предложа на приятелите си част от силата си, когато имат нужда от нея? Можех да попълвам собствената си достатъчно лесно и ако това ги прави щастливи, тогава не виждах нищо лошо в това.
Въпреки личните ми чувства по темата, аз се отдръпнах от Макс, както знаех, че баща ми го иска. Не си струваше главоболието, когато се приберях у дома, само за да докажа нещо.
– Можем да започнем, когато сте готови – извика една жена и аз погледнах отвъд другите наследници, за да видя, че ни чака на върха на хълма. – Аз съм професор Зенит и за мен е абсолютно удоволствие да събудя вашите сили тази вечер – изгука тя, а очите и жадно обикаляха по нас, докато се движихме, за да образуваме кръг около нея.
Сърцето ми започна да бие малко по-силно от очакване. Това беше. Момента, в който щях да разбера каква сила притежавам в себе си. Вече знаех, че ще мога да впрегна огъня, тъй като моят звезден знак беше свързан с този елемент, но таях надеждата, че мога да държа и друг елемент в ръцете си. Може би дори два. Беше изключително необичайно, но моят прадядо беше държал огън, земя и въздух и баща ми споменаваше факта достатъчно често, за да знам, че той също се надява на това. Чудех се смътно дали той ще ме погледне по същия начин, както ме погледна, когато разкрих формата си на дракон, ако успея да впрегна три елемента.
Професорът започна да вика на латински и аз обърнах глава към небето, когато тя помоли звездите да разгърнат даровете ни.
Насочих поглед към Полярната звезда, докато сърцето ми туптеше в дива мелодия под ребрата. Дъждовните капки се разляха по бузите ми и аз премигнах, когато водата пръсна през миглите ми. В гърдите ми се натрупа тежест и имах чувството, че водата ме изпълва, плъзга се под кожата ми и създава дом за себе си там.
Не разбрах какво означава това, докато Макс не изпусна дъх на смях отляво. Оставих вниманието си да се изплъзне към него и забелязах водата, която блестеше и по неговото лицето, въпреки факта, че в небето нямаше нито облак. Устата на Кейлъб се беше разтеглила в развеселена усмивка, докато ни оглеждаше двамата и дъждът най-накрая спря.
– Поздравления, Макс и Дариус – каза окуражи професор Зенит. – И двамата притежавате силата на водата.
Преди да успея да проумея тази информация, тя отново започна да вика на латински и аз изчаках да видя дали няма да притежавам и силата на въздуха.
Смехът на Сет привлече вниманието ми към него, докато косата му се развяваше около него на вятъра, който не можех да усетя и аз отместих момента на разочарование в полза на това да бъда доволен за моя приятел.
– Поздравления Сет и Макс, и двамата сте впрегнали силата на въздуха – каза професорът.
Макс се хилише като Чеширски котарак и не можех да го виня. Вече има два елемента в себе си. Баща му не можеше да не ръкопляска от вълнение и аз се загледа с не скрит ентусиазъм към сина си. Професорът отново призоваваше звездите, докато го гледах, неспособен да откъсна погледа си.
– Поздравления, Калеб и Сет, и двамата притежавате силата на земята.
Най-накрая отместих поглед от бащата на Макс, за да открия двамата си приятели, преплетени в прегръдката на лози и трева, които не бяха там преди малко. Осъзнах, че не съм успял да наследя способността на прадядо ми да имам три елемента, когато баща ми въздъхна достатъчно силно, за да ми каже, че е разочарован. Преглътнах недоволството му, без да позволявам на лицето си да покаже, че съм го забелязал, камо ли да ми пука за него.
Жега изведнъж пламна около краката ми и огнен пръстен обгори земята, когато топлината се разпространи направо през крайниците ми чак до душата.
– Е, това е възхитително!- извика професорът.- Всеки от вас държи по два елемента!
Отклоних вниманието си от гърчещата се магия в тялото ми, за да видя, че тревата около краката на Кейлъб също е изгорена.
Той ми се ухили от вълнение, зъбите му се появиха на звездната светлина и потвърдиха неговия орден на вампири. Сет имитира, преструвка, че се страхува да не бъде ухапан и аз не можах да сдържа смяха си.
Майката на Кейлъб избухна в сълзи от радост, като се втурна напред и го прегърна и едно неприятно чувство изкриви вътрешността ми.
Обърнах се към семейството си с усмивка на лицето, която изчезна, когато намерих майка ми да преглежда грима си в козметично огледалце, докато татко изглеждаше определено отегчен.
– О, добре – каза той, като запази гласа си равен заради обкръжението на цялата компания. – Може би твоят брат ще бъде този, който ще има три.
Прехапах езика си срещу всякакъв отговор на това и се обърнах още веднъж от него, докато върнах чертите си към обичайното им отегчено изражение. Всичките ми приятели се наслаждаваха на вълнението и одобрението на семействата си и аз се опитах да не се взирам в явните прояви на обич. Семейството ми не проявяваше привързаност. Явно или лично. Бяхме силни, солидни, непоклатими. Драконът нямаше нужда от друг. Можехме да се грижим сами за себе си.
Сет беше влязъл в средата на семейството си и родителите му и три по-малки сестри го галиха и прегръщаха, докато споделяха вълнението му. Братята и сестрите на всички останали бяха тук и не можех да не поискам и на Ксавие да му беше позволено да се присъедини към нас. Той щеше да сподели вълнението ми, дори когато родителите ми не го правеха.
Майката на Сет забеляза, че гледам, и протегна ръка, за да ме насърчи да се присъединя към тях. Прокашлях се неудобно, като хвърлих поглед към родителите си и се чудех дали баща ми ще се самоизгори, ако се хвърля в прегръдките на върколак, или той просто би победил желанието да го направи някога отново пред очите от всички тук. Вероятно последното. Усмихнах се учтиво на майката на Сет, докато се извърнах и се престорих, че не забелязвам съжалението в очите и.
Направих няколко крачки нагоре по хълма, докато фокусирах вниманието си върху новата сила, която вместо това кипеше под кожата ми и не можах да сдържа усмивката, която разтегна устните ми.
Магията във вените ми се бореше да се освободи и аз усещах нежната ласка на пламъците и течността, които плискаха в плътта ми. Двата елемента бяха противоположни и заплетената им ласка вътре ме накара да се почувствам по-свободен, отколкото някога съм се чувствал преди.
Дланите ми изтръпнаха и сърцето ми заби. Това беше. Най-после притежавах собствената си сила. И копнеех да разбера какво би било да я освободя.

Назад към част 1                                                                       Напред към част 3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!