Дариус Акрукс
Прекарах първия си ден в Зодиакалната Академия, посещавайки уроци с първокурсниците, преди да гледам как училището печели Купата по питбол в мач, който ще остане в историята като едно от най-великите изпълнения, които училищната лига някога е виждала.
Ланс надмина себе си и не се съмнявах, че ще му бъде предложен договор да играе професионално, след като премине пробните тренеровки следващата седмица. Изчаках го да се върне в общата стая на Дом Въздух, въртейки малко питболно знаме между пръстите си, докато минутите се влачаха.
Нямаше много хора; повечето от студентите вече се бяха отправили към Кълбото, за да празнуват на огромното парти, което се провеждаше там долу. Но не можех да се скитам по територията без назначения ми студент ментор, тъй като самият аз не бях официален студент. И колкото и да се изкушавах да тествам границите на директор Нова, когато ставаше дума за другите наследници и за мен, предположих, че това в първата ми нощ тук вероятно не беше най-умният ход.
Освен това беше минало твърде много време, откакто не бях виждал Ланс. Семействата ни бяха свързани и Орионите живееха в съседното на нас имение. Майка му работеше в тясно сътрудничество с баща ми и през годините бяхме прекарали повече вечери и уикенди заедно със семейството му, отколкото можех да преброя.
Винаги сме били близки, повече като братя, отколкото приятели, въпреки шестгодишната разлика във възрастта. Липсваше ми присъствието му, докато беше далеч в Академията на Зодиака и знаех, че разстоянието между нас ще нарасне още след като влезе в голям отбор по питбол. Но ние споделяхме вида връзка, която може да надхвърли времето и разтоянието. Без значение колко дълго сме прекарали живота си далеч един от друг, винаги се връщахме направо в познатата ни връзка, сякаш изобщо не сме се разделяли, след като се съберем отново.
Беше очевидно, че баща ми е участвал в избора му за мой студентски наставник, но за пръв път нямах нищо против намесата му. Семейство Акрукс винаги беше преплетено с Орионите по един или друг начин и въпреки странния слух, който се разпространяваше за нашите връзки, знаех, че това, което споделям с Ланс, не е нищо друго освен солидно приятелство. От онзи вид, който означаваше, че няма да ме забрави, докато седя и го чакам, освен ако няма дяволски основателна причина за това.
Вратата на общата стая се отвори, когато някой изпрати порив на вятъра в нея с много повече сила, отколкото е необходимо, и аз се наведох напред в стола си точно когато Ланс нахълта в салона.
– Не изглеждаш като някой, който току-що е спечелил играта на живота си – коментирах аз, докато се изправях на крака и пусках малкото знаменце на масичката за кафе.
Намръщеното лице на Ланс погледна към мен за миг и аз вдигнах вежда към него в отговор. Той прокара ръка по лицето си, поклащайки глава, докато се опитваше да прогони раздразнената физиономия от чертите си.
– Съжалявам, Дариус. Не трябваше да те оставям да чакаш…
– Няма проблем, човече. Какво не е наред? – попитах, приближавайки се до него и заобикаляйки всички проблеми. Знаех, че нещо го яде и той знаеше, че може да ми каже всичко.
– Клара – каза той със стиснати зъби. – Тя работи с майка ми.
Изпуснах дълъг дъх. Ксавие и аз често седяхме с Ланс и Клара и мечтаехме за животите, които бихме могли да живеем, ако не бяхме обвързани със семейството и дълга да следваме определени пътища. За тях двамата мечтите имаха малко повече шансове да се превърнат в реалност, отколкото за брат ми и мен, но ние винаги сме знаели дълбоко в себе си, че е малко вероятно някой от нас да се отклони от семейната линия наистина. Ако Ланс наистина успее да влезе в Питбол лигата, тогава планирах да изживея мечтите си чрез него. Моят собствен път беше поставен в камък, потопен в стомана и окован в сърцевината на земята. Неподвижно. Неизменно. Неоспоримо. Но за Орионите имаше малък шанс това да не е така.
– Това винаги е било най-вероятният изход за нея. Тя напусна академията преди година и не намери нищо друго – разсъждавах аз. – И знаеш каква е леля Стела, когато иска нещо. – Винаги съм наричал майка му моя леля, въпреки че не бяхме роднини, а той прави същото със семейството ми.
Ланс изръмжа ядосано и се отпусна на стол до огъня, докато зарови глава в ръцете си.
– Знам – изплю той. – Но за момент сам си бях позволил да повярвам, че може да имаме нещо… друго. Поне веднъж нещо наше.
– Все още можеш – посочих аз.
Ланс кимна, но не изглеждаше много ентусиазиран. Клара беше единственият член на семейството, когото той наистина обичаше и знаех, че ще направи всичко, за да я спаси от самата нея.
– Тази вечер тя замисля нещо със семейството ти – измърмори той. – Не знам какво, но знам, че не е добро.
– Тогава да разберем – казах аз ентусиазирано.
Ланс вдигна поглед към мен, а очите му блестяха с искрица надежда.
– Наистина ли?
– Защо, по дяволите, не? – Отвърнах с усмивка. – Знаеш ли къде е тя сега?
– Тя трябваше да остане в града тази вечер. Мога да разбера дали все още е в хотела или не.
– Направи го. Ако все още не е заминала, ще отидем там и ще я последваме, когато тръгне.
Лицето на Ланс се сведе.
– Всичко звучи страхотно. Но Клара е вампир като мен; тя ще ни чуе да идваме от една миля, ако се опитаме да се промъкнем след нея. И ако я оставим да стигне достатъчно напред, за да избегнем откриването, тогава е повече от вероятно да я загубим.
– Пффф – казах пренебрежително, надувайки гърдите си с усмивка. – С кого си мислиш, че говориш, Ланс? Аз съм проклет дракон. Мога да я последвам мълчаливо от небето, а тази вечер има гъста облачна покривка; тя няма да има шанс да ме забележи.
– И аз какво трябва да правя, докато ти наблюдаваш от въздуха? – попита раздразнено Ланс.
Усмивката ми се разшири, когато осъзнах, че мога да имам собствен малък бунт срещу баща си, докато помагам на Ланс да тръгне срещу майка си.
– Яздил ли си дракон? – попитах аз, като вдигнах вежди с усмивка.
– Но… – Ланс прехапа език срещу възраженията, които се канеше да повдигне.
Да, това противоречи на правилата на Златото на дракона: древен набор от насоки, изложени от членове на моя орден преди стотици години. Драконите сме благородни същества, никога да не спускаме да превозваме пътници или стоки. Но правилата на Златните не бяха закони. Никой не можеше да ме спре да пренебрегвам традицията. Единственият човек, който би опитал, би бил баща ми. И вероятно щеше да ме пребие, ако знаеше, че дори предлагам да направя това, да не говорим какво би направил, ако действително кача Ланс на гърба си. Но не ми пукаше. Писна ми да живея по неговите правила и да следвам неговия дневен ред. Силите ми бяха пробудени и исках да избера какъв човек ще стана, а не просто да следвам сляпо пътя, начертан от баща ми. Така че да, може би беше малко детски акт на бунт, но не ме интересуваше. Бях живял по неговите правила твърде дълго.
– Хайде – подканих го с усмивка, докато се насочвах по стълбите, които водеха към покрива на Дом Въздух.
Ланс нямаше нужда да му повтарям два пъти за да се присъедини към мен, докато бягахме нагоре по стъпалата. Той се обади набързо в хотела на Клара, като провери дали все още не е излязла и адреналинът се стичаше през крайниците ми, когато той потвърди, че тя все още е там.
Ние наистина правехме това. И се чувствах адски добре.
Вятърът ни заобиколи, като стигнахме до покрива и аз дръпнах ризата през главата си, като протегнах ръка да погаля частта от душата си, която копнееше да лети и издишва огън. Изритах ботушите си, след което разкопчах дънките си.
– Вземи дрехите ми със себе си – казах аз, като ги хвърлях в ръцете на Ланс. – В противен случай ще трябва да гледаш голото ми дупе, ако трябва да се преобразя в човешка форма, преди да се върнем.
– Не бих искал това – съгласи се той с гримаса и аз завъртях очи.
– И се опитай да не докосваш крилата ми, когато се качваш – добавих аз.
– Чупливи ли са? – попита той изненадано.
– Не. Но ме е гъдел – признах аз.
Ланс изсумтя аз събух боксерките си, докато призовах Дракона в себе си.
Зрението ми потъмня за момент, след което се изостри интензивно, когато трансформацията започна да се случва имах способността да виждам много по-добре в тъмното, отколкото можех в моята форма на фея.
Паднах напред, но преди ръцете ми да успеят да ударят студения камък на покрива, нокти избухнаха от пръстите ми и златни люспи покриха всеки сантиметър от плътта ми.
Борех се срещу желанието да изпусна животински рев, докато се увеличавах повече от четири пъти и огромните ми златни крила се разпростряха по гърба ми.
Ланс беше принуден да отскочи от мен и главата ми се изкриви, докато зверската страна на природата ми се блъсна против волята ми, искайки да го нападне, защото е твърде близо. От устните ми се изтръгна ръмжене и струйка дим се изви от ноздрите ми, докато се борех срещу желанието да го ухапя. Едно ухапване от мен в тази форма би била смъртоносно.
Примигнах няколко пъти, приспособявайки се към формата на дракон, когато светът оживя в аромати и цветове, които обикновено не можех да усетя.
След като се уверих, че имам пълен контрол, наведох глава, накланяйки крилото си, докато приклекнах, за да се качи Ланс.
– Това е лудост – въздъхна той, но можех да чуя тайното вълнение в гласа му, когато се приближи.
Той беше прав. Беше лудост. Правилата на Златото на дракона може да не са действителни закони, но бях сигурен, че нито един дракон, който някога съм срещал, никога не е тръгвал срещу тях. Те бяха свещени. Безспорни. Святи. И щях да наруша основното правило.
Ланс се протегна, ръката му притисна златните люспи на хълбока ми, докато се поколеба за момент, гледайки ме, за да види дали искам да променя решението си.
Когато не се отдръпнах, той се пресегна, за да хване един от гребените, които минаваха по гърба ми.
Рязко дръпнах крилото си и Ланс изруга, когато отскочи от мен, преди да падне по задник.
Ако бях в моята форма на фея, щях да се напикая от смях, като дракон успях да освободя забавлението си само чрез поредица от пръхтене, които почти звучаха като смях. Ланс обаче ясно разбра и ме изруга, докато използваше вампирската си скорост, за да скочи на гърба ми, преди да успея да повторя трика.
Коленете му ме стиснаха силно и усетих как стиска шиповете, които обвиваха врата ми, докато свивах крилата си, изпитвайки вятъра, докато се готвех да излетя. С тежестта на Ланс върху гърба ми щеше да има малко разлика в обичайните ми движения, но се съмнявах, че ще е твърде трудно да се приспособя.
– Замайващо пони – подразни ме Ланс, докато се поколебаех.
Ще съжалява за това.
Скочих напред с прилив на скорост, свих криле здраво и се гмурнах направо от кулата.
Хватката на Ланс се стегна, но аз не отворих крилете си, докато свободно падахме към земята. Вик се изтръгна миг преди да разперя крилете си и да се изправя, ноктите ми докосваха тревата, след което силно ударих с крилата си и отново се издигнах към облаците.
Ланс се усмихна, докато препускахме през небето и аз също не можах да не се насладя на полета. Теглото му беше малко странно, но всъщност нямаше значение за мен. Бях повече от достатъчно силен, за да го нося в тази форма и се чувствах добре да покажа какво мога да направя на външен човек. Особено след като знаех колко много това би ядосало баща ми.
Отне по-малко от десет минути, за да стигнем до града извън територията на Академията. Тукана лежеше на около пет мили на север, а хотелът, в който беше отседнала Клара, беше в края на града. Започнах да обикалям, когато стигнахме до него и не след дълго засиленото ми зрение я забеляза, как напуска хотела.
Ланс също я забеляза и усетих как се навежда, надничайки през рамото ми, докато се извисявах над нея безмълвно.
Клара пое по пътека в гората и аз се изтрелях пред нея, за да видя накъде води. На върха на хълм се издигаше самотна стара плевня, единствената сграда по пътеката и почти сигурно целта на Клара.
Наклоних се силно, прибрах криле, докато кацах на една поляна точно отвъд плевнята. Нямахме много време, Клара използваше вампирските си способности, за да тича нагоре по пътеката и нямаше да и отнеме много време, за да стигне до плевнята с нейната повишена скорост. Трябва да сме в състояние да я шпионираме, от безопасно място, иначе тя е много вероятно да ни усети.
Приземих се възможно най-тихо за влечуго от два тона и Ланс се плъзна от гърба ми, когато отново се оттеглих във формата на фея.
– По дяволите, Дариус, това беше… Нямам думи за това – призна той.
– Знам. – Ухилих се, когато той хвърли дрехите ми обратно към мен и побързах да ги облека.
Тръгнахме към плевнята безшумно и аз оставих Ланс да води по пътя, неговите вампирски сетива са по-остри от моите сега, когато бях в тази форма.
Стигнахме до дърветата, които обграждаха плевнята и Ланс протегна ръка, за да ме спре миг преди Клара да се появи.
– Още една минута и щях да се откажа от теб. – Сърцето ми замря при звука на този глас и ръката ми се затвори върху китката на Ланс, когато той се обърна към мен с широко отворени очи.
– Знаеш, че не бих пропуснала това за нищо на света – въздъхна Клара, докато се приближаваше до разрушената сграда.
Баща ми излезе от сенките и аз се отдръпнах още повече в тях. Ако работата на Клара беше с него, аз не би трябвало да съм близо до това. Ако той не искаше да знам за това, тогава не трябваше. Но защо тогава не си тръгвах?
Татко се усмихна на Клара, когато тя се приближи до него, той се пресегна да разкопчае яката си.
Клара се придвижи напред и облаците се разделиха, позволявайки на лунната светлина да блесне върху тях тя се отрази в зъбите и, които се удължиха.
Устата ми се отвори объркано, когато тя се приближи до него и той наклони глава настрани, позволявайки и достъп до гърлото му.
Умът ми се завъртя. Това беше човекът, който проповядва за важността на поддържането на превъзходство във всичко. Който се противи на идеята сирена да го докосне даже и за миг, да не говорим за вампир, който се приближава до врата му.
Нямаше никакво колебание в напредването на Клара, докато се приближаваше към него. Тя се пресегна, за да обхване бузата му с една ръка, застанала на пръсти, докато устата и стигна до гърлото му.
Ръцете на баща ми паднаха върху кръста и, когато зъбите и пронизаха плътта му и не пропуснах слабата усмивка, която дърпаше устните му, докато тя се хранеше. Ланс се стегна до мен, очевидно също толкова шокиран, колкото и аз.
Какво, по дяволите, ставаше? Тя беше достатъчно млада, за да бъде негова дъщеря и далеч не достатъчно мощна, за да го надвие и да поиска кръвта му.
В крайна сметка Клара се дръпна назад и татко прокара пръсти през косата и по начин, който изглеждаше почти привързаност, ако беше способен на такова нещо. После се пресегна, за да излекува раната на врата си с проблясък на червена лечебна магия.
– По-добре? – попита меко той.
– Да – ентусиазирано отвърна Клара. – Знаеш колко много означава това за мен.
– А ти знаеш колко ми е приятно да задоволявам нуждите ти – отвърна той. – Майка ти ми каза, че си взела решение относно нашето предложение?
Клара кимна, но аз забелязах изражение на безпокойство на лицето и, смесено с обожанието.
Гласът на баща ми се понижи, когато той се наведе по-близо до нея и едва успях да уловя думите, които каза.
– Тогава може би ще си готова да ми направиш услуга?
– Разбира се – въздъхна Клара.
Татко се огледа и аз и Ланс се свихме обратно в дърветата, докато той я привлече в плевнята. Погледнах към Ланс, чудейки се дали може да чуе нещо друго, което казват, но той поклати глава отчаяно.
Слабият звук на скали, които се смилат заедно, достигна до мен, но преди да успея да попитам Ланс дали го е чул, той се отдалечи от мен.
Изпсувах тихо, докато тичах след него запътвайки се предпазливо към плевнята.
– Няма ги – изръмжа Ланс от тъмнината и аз призовах Дракона в мен, колкото да изостря зрението си.
Забелязах го да стои в сенките до каменна врата, която изглеждаше така, сякаш води към стара изба или може би тунел.
– Те там ли слязоха? – попитах, приближавайки се до него.
– Да. И е запечатано с магията на баща ти. Няма начин да пробием това.
Тръпки преминаха по гърба ми от думите му и челюстта ми се стегна. Каквото и да планираше татко с Клара, не изглеждаше, че ще разкрием истината за това тази вечер. Но въпросът остана. За какво, по дяволите, я искаше толкова отчаяно, че да се противопостави на всичко, за което се застъпваше, и да и предложи кръвта си в замяна? Просто нямаше смисъл. Но ако погледът в очите на Ланс беше нещо, което трябваше да направим, то бях почти сигурен, че няма да спрем да тъсим, докато не го разберем.